Рицарят на Мезон-Руж

XLI

След безсънната нощ денят дойде страшен и, без преувеличение можеше да се каже, кървав. По онова време, в онази година, всеки ден, дори той да се приемаше за най-добър, имаше и червените си петна.

Никой не би могъл да знае дали кралицата е спала поне мъничко, макар и неспокойно. Веднага щом притвореше клепки, й се струваше, че вижда кръв, че чува писъци и плач. Държеше непрекъснато пиличката в ръцете си. Едната част на деня прекара в молитви. Но пазачите й така често я бяха виждали да се моли, че никак не се обезпокоиха от това.

Тя поглеждаше от време на време пилата, която й бе пратил спасителят, и сравняваше крехкостта й с дебелината на железните пръти. За щастие, тези железни пръти бяха забити в мазилката само в долния край. Горната им част беше прокарана през едно хоризонтално желязо. Ако се изпилеше долната част, то за да се изтегли желязото.беше нужно само тихичко да се издърпа.

Но физическите затруднения не можеха да изплашат кралицата. Тя прекрасно разбираше, че изпълнението на плана за нейното бягство по този начин не бе кой знае колко трудна работа. И точно това оцветяваше надеждите й с кървави цветове.

Много добре съзнаваше, че за да стигнат до нея, приятелите й трябва да убият хората, които я пазеха. А кралицата в никой случай не можеше да се съгласи с това. Точно тези пазачи бяха единствените хора, които от някое време насам се отнасяха милостиво към нея.

— Странно нещо е съдбата — казваше си кралицата. — Два заговора, скроени независимо един от друг, два заговора за спасяването на една нещастна кралица, или по-точно казано, на една затворена жена, която не е извършила нищо, за да увлече или насърчи съзаклятниците. А и двете съзаклятия се подготвят в едно и също време! Кой знае, може пък двата заговора да са подготвени от едни и същи хора. Може пък това да е едно и също действие, разсредоточено в два огъня. Както и да е, важното е, че бих могла с леснина да се избавя от положението, в което съм. Но да се жертва вместо мен друга жена?! Да се убият двама души, за да може тази жена да стигне до мен?! Бог никога няма да ми прости това. Невъзможно е!

Но тя си спомни онези велики прояви на преданост от поданици към господарите им, онези древни предания за правото на господарите да разполагат с живота на поданиците си и сенките на умиращата монархия се раздвижиха, изправили гръб с достолепие. „Ана Австрийска ще приеме — каза си тя. — Ана Австрийска от всичко най-високо ще сложи великия принцип на спасението на коронованите глави. Ана Австрийска е имала същата като моята кръв, намирала се е в същото положение като мен. Тя би приела! Каква глупост да дойда във Франция, за да натоваря главата си с короната на Ана Австрийска! Но нима аз дойдох тук по своя воля? Двама крале са си казали:

«Тук трябва две царски чеда, които никога не са се виждали, никога не са се любили, а може би и никога няма да се заобичат, да се венчаят пред същия олтар, за да умрат на същия ешафод!»

Но не нося ли аз със своята смърт и смъртта на нещастното дете, което в очите на малкото ми приятели все още е крал на Франция? И след като синът ми умре, както умря баща му, то сенките им няма ли да се усмихнат във вечността — от съжаление, задето съм опетнила останките от престола на Свети Людовик със своята кръв, само и само да пощадя няколко капки простосмъртна кръв?…“

Вечерта завари кралицата разкъсвана от мъка, тресяща се от съмнения, смазана от тежък размисъл.

Тя на няколко пъти се взираше в лицата на своите пазачи. Тези хора никога досега не й бяха изглеждали по-спокойни.

Едновременно с това й се струваше, че двамата мъже, груби наглед, но в душата си може би чувствителни и добри хора, никога не са били и по-услужливи към нея.

В затвора нахлу тъмнината отвън. Стъпките на дежурните заечаха из коридорите. Виенето на кучетата на двора пропълзя сред стените. Мария Антоанета тръпнеше в ужас.

— О, Божичко, ще избягам — рече си тя. — Да, да, да — ще избягам! Веднага щом онзи се появи, ще изпиля желязната пръчка и ще оставя нещата да се развият така, както е казал Бог и онези, които ще ми дарят свободата. Аз принадлежа на децата си, няма да ги оставя да бъдат убити или ако ги убият, когато аз ще бъда вече свободна, то поне…

Тя не довърши, притвори очи и сподави вика си. Заспа. Страшен сън се присъни на нещастната жена, затворена в мрачната стая и отвсякъде заобиколена с решетки. В края на съня й решетките бяха изчезнали отвсякъде. Видя се заобиколена от мрачна и безжалостна войска, а самата тя изпълняваше ролята на жестока отмъстителка. Тя отмъщаваше за един народ, който, обективно погледнато, не бе нейният.

В това време Жилбер и Дюшен спокойно си разговаряха и приготвяха вечерята си, а в Консиержери влязоха Димер и Женевиев. Както всяка вечер, се настаниха на писалищната маса. След по-малко от час съдебният писар свърши работата си и ги остави сами. Когато си излезе, Димер отиде до празната кошница пред вратата на кралицата. Той откри там недокоснатия хляб, извади от него кутийката. Когато отвори сребърния предмет, Димер откри в него писмо. Прочете бележката с разтреперани ръце.

Женевиев го наблюдаваше напрегнато. Веднага щом забеляза това, Димер скъса писмото на ситни парченца и ги хвърли в горящата камина.

— Хубаво — рече той. — Съгласна е!

Като се обърна с лице към Женевиев, Димер каза:

— Ела, госпожо!

— Аз ли? — попита Женевиев.

— Да, трябва да си поговорим с теб, но съвсем тихо! Студена и неподвижна като мраморна статуя, Женевиев кимна с нямо съгласие и приближи.

— Дойде времето, госпожо — рече Димер. — Слушай!

— Слушам, господине.

— Ти предпочиташ смърт, полезна на твоята идея, смърт, заради която ще те благославя цяла партия, смърт, която цял народ ще оплаква, отколкото безчестна смърт или просто за отмъщение, нали?

— Да, господине.

— Можех да те убия още в първия миг, когато те заварих в дома на любовника ти — продължи Димер. — Но човек като мен, посветил живота си на едно чисто и свято дело, трябва да умее да се възползва и от собствените си нещастия и да ги посвещава на своята кауза. Това и направих, или по-точно казано, това имам намерение да сторя. Както знаеш, отказах се от удоволствието на отмъщението! Пощадих дори твоя любовник… Страшна усмивка се плъзна по устните на Женевиев.

— Колкото до любовника ти — продължи Димер, — аз само отложих отмъщението. Ще намеря начин да използвам и него…

Двамата мълчаха известно време.

— Господине — промълви Женевиев, — аз съм готова. Каква полза от вашите обяснения, след като аз съм съгласна.

— Ти си съгласна?

— Да — кротко отвърна Женевиев. — Вие ме убивате. Имате правото да го сторите и толкоз. Покорна съм пред съдбата си.

Димер погледна Женевиев. Без да ще той настръхна. Тя бе прелестна в тази минута. Главата й бе обкръжена от едва доловима за погледа нимба, по-бляскава от всички нимби на светиите, които очите му бяха съзирали по иконите. Това беше нимбата на любовта.

— Ще продължа — рече Димер. — Аз предупредих кралицата и тя чака. По всяка вероятност ще се противи. Затова направи всичко възможно да я убедиш.

— Добре, господине. Ще изпълня всичките ви нареждания.

— Отивам да похлопам на вратата. Вероятно ще ми отвори Жилбер. С този нож — продължи Димер и показа на Женевиев камата, която наполовина беше измъкнал от ножницата, — с този нож аз ще го убия.

Женевиев потръпна.

— Когато го промуша, ти ще се спуснеш бързо във втората стая, стаята на кралицата. Там, както знаеш, врата няма, има една завеса. Докато аз се занимавам с втория жандарм, ти трябва да дадеш дрехите си на кралицата, за да ги облече. След това ще я взема подръка и ще я изведа от Консиержери.

— Много добре — хладно рече Женевиев.

— Разбра ли? — продължи Димер. — Теб всяка вечер те виждат тук с тази черна пелерина, с която засланяш дори и лицето си. Ще дадеш пелерината на кралицата и ще внимаваш добре тя да се завие с нея точно така, както го правиш ти!

— Ще изпълня всичко точно както ми поръчахте,господине…

— Остава ми само да ти простя и да ти благодаря, госпожо — каза Димер.

Женевиев поклати глава с убийствено студена усмивка.

— Нямам нужда от вашата прошка, нито от вашите благодарности, господине. Това, което правя, или по-точно, което ще извърша, ще заличи едно злодеяние, което просто наричам слабост. Спомнете си добре своето поведение — причината сте ие! Аз бягах от него, вие ме тикахте в неговите обятия. Всъщност вие сте и подстрекателят, и съдията, и отмъстителят. Така че аз би трябвало да ви простя за смъртта си и ви прощавам.

Димер искаше да възрази нещо, но гласът му секна. Той направи няколко крачки из канцеларията.

— Времето минава — каза, като се успокои. — Ценна е всяка секунда. Хайде, госпожо, готова ли си?

— Казах ви, господине — отвърна Женевиев със спокойствието на мъченица. — Чакам вашите заповеди!

Димер прибра всичките си книжа, отиде да провери дали всички врати са затворени, и след като се върна, повтори още веднъж наставленията, които бе дал на жена си.

— Излишно е, господине — рече Женевиев, — прекрасно знам какво трябва да свърша.

— Тогава сбогом!

Димер протегна ръка, сякаш в онзи върховен момент всеки укор трябваше да изглежда заличен пред величието на саможертвата.

Ръката на Женевиев трепереше. Тя едва-едва докосна с връхчетата на пръстите си протегнатата ръка на мъжа си.

— Ще застанеш съвсем плътно до мен — рече Димер, — за да можеш веднага след като аз ударя Жилбер с ножа, да влезеш вътре!

— Добре.

Димер здраво стисна камата с дясната си ръка, а с лявата почука на вратата.