Рицарят на Мезон-Руж

XIV

Да имаше дори и крила, Морис нямаше да пристигне по-бързо, отколкото стигна с краката си.

Улиците бяха препълнени с народ, но множеството с нищо друго не му правеше впечатление освен с това, че му пречеше да върви по-бързо. Наоколо се говореше, че конвентът бил обсаден, че Негово Величество Народът бил обиден в лицето на своите представители, че тези представители не можели да излязат от сградата на конвента. В това имаше може би известна доза истина, тъй като отвсякъде се чуваше биене на клепала и се носеха непрестанни глухи топовни гърмежи.

Но Морис в този момент не можеше да се интересува от топовни гърмежи и биене на клепала. Какво го засягаше дали представителите на народа могат или не могат да излязат от сградата на конвента, щом лично на него никой нищо не му бе казал и нищо не му бе наредил. Той тичаше — и това си е.

Тъй както тичаше, си представяше как Женевиев го очаква до прозореца. Какво ли се вижда от прозореца в градината вън, дали тя още отдалеч ще го посрещне с любезна усмивка — или напротив?

Нямаше никакво съмнение, че Димер също щеше да бъде предизвестен за щастливото му завръщане. Как ли щеше да протегне дебела ръка към ръката на Морис?

В този ден Морис обичаше и Димер, обичаше дори самия Моран с черната му коса и зелените очила, зад които светеха зли, ядовити очи.

Морис обичаше цялата вселена и на драго сърце би хвърлял до премаляване цветя връз главите на всички наоколо, за да направи щастливи и тях като себе си. Но цветя той нямаше. Задоволяваше се само с това да тича по-бързо и по-бързо.

Във всеки случай Морис се лъжеше. Морис се лъжеше в своите надежди. Лъжеше се клетият Морис така, както се лъжат всички онези, които съдят със сърцето си и според сърцето си.

Вместо с приятната усмивка, която той бе съчинил в ума си, Женевиев беше решила да го посрещне колкото може по-резервирано. Женевиев беше решила да демонстрира на Морис чисто и просто студена вежливост.

Тя се беше затворила в своята стая с твърдото намерение да не излиза от нея, докато не я повикат.

Но уви! Лъжеше се и тя.

Само Димер не се лъжеше, но ситуацията го бе принудила да се скрие зад една от решетките, в своята къща и от там, иронично ухилен, да чака Морис.

Гражданинът Моран с отегчение боядисваше в черно някакви малки опашки, чието предназначение беше да се пришият към кожи от бели котки.

Морис отвори вратичката към алеята. Той звънна по стария уговорен начин. Искаше да покаже, че пристига именно той.

Женевиев, застанала права пред затворения прозорец, трепна. Оправи завесата и я долепи плътно, така че да не се вижда нищо отвън.

Първото чувство, което изпита Морис със самото си появяване в къщата, бе чувството на силно разочарование. Женевиев само не го чакаше в малкия салон, но не се виждаше никак.

Сърцето му спря.

Най-напред Морис успя да съзре Димер. Той се притече към него и радостно го прегърна.

След век ето я и Женевиев. Преди да се покаже в салона, тя бе силно разтрила бузите си с янтарно ножче, за да се събере малко кръв в тях, но едва застана долу и червенината се скри.

Морис се приближи, за да целуне ръката й, и едва тогава видя колко бледа е тя.

От своя страна Женевиев също веднага откри колко е отслабнал Морис, колко трескави са очите му.

— Най-после решихте пак да ни посетите — рече тя с глас, който не можеше да прикрие цялото й вълнение.

Беше решила да му говори с напълно безизразен тон.

— Добър ден, гражданино Морис. Защо ни гостувате тъй рядко?

Димер безцеремонно прекъсна каквито и да е възможности за разговор. Часът бе два, а те още не бяха обядвали.

Когато преминаха в трапезарията, Морис веднага откри, че за него има специално запазено място.

Влезе Моран. В дреха с кафяв цвят. Носеше пак зелените очила на носа си, косата му бе черна и дълга, а панталонът — бял. Морис регистрира, доколкото му беше възможно, любезност към този човек, който му вдъхваше недоверие със самото си появяване, да не говорим пък какво мислеше за него той в негово отсъствие.

Можеше ли да се допусне наистина, че Женевиев би могла да обича този жалък, дребен химик? Човек трябваше да е лудо влюбен, за да допусне в ума си подобно предположение.

Моментът обаче не беше за ревност. Морис имаше в джоба си писмо от Женевиев и все още сърцето му биеше радостно.

Женевиев се съвземаше с всяка изминала секунда. Жените все пак имат способността почти винаги с лекота да заличават лошите дири на миналото и страховете от бъдещето. Тя не правеше изключение. След като успя да преодолее себе си, тя се превърна в спокойно и хладно създание, което не губеше нищо от своята мила любезност.

Морис обаче не беше изобщо способен да разбере всичко това в състоянието, в което се намираше. На негово място Лорен лесно щеше да разгадае и обясни тези подробности, използвайки опита на Парни, Бертен или ЖалтилБернар.

Стана дума за Богинята на разума. Падането на жирондистите и провъзгласяването на новата религия и за Морис бе новост, както и за неговите домакини. Но това бе злободневната тема за цял Париж и те не направиха изключение да я коментират. Димер заяви, че жената наистина има голямо значение за мъжа и че тя трябва, освен с разум, да бъде надарена с малко повече трудолюбие. Моран сподели мнението му, като добави, че все пак без любов жената би била по-малко женствена. Обърканият Морис твърдеше, че поетичната жена би трябвало да бъде господарка на целия свят. Накрая, не разбрали нищо съществено от приказките навън, те допълниха хаоса, който цареше на тази тема, с домашни разсъждения, които им отнеха не по-малко от два часа. След това се впуснаха в политически разговор. Но тъй като все още старите мисли за Богинята на разума витаеха в главите им, смесиха двете неща.

Моран разви теорията си за политическата жена, като започва с Тероан дьо Меркур, героинята на 10 август, и завърши с госпожа Ролан, душата на жирондистите. По време на разговора гой изтърва няколко думи против жените от простолюдието, занимаващи се с политика. Тези думи накараха Морис вътрешно да се смее.

Да се смее вътрешно — да, но не и да възрази против жестоките подигравки на Моран по адрес на онези жени патриотки, които даваха живота си за родината!

— А, гражданино Моран — намеси се в разгара на разговора Димер, — вие трябва да се научите да уважавате патриотизма даже в неговите грешки!

— Ако питате мен — плахо се обади Морис, — ще ви кажа, че жените са патриотки тогава, когато стоят далече от всякакъв аристократизъм. Принадлежат ли те към някой знатен род, не ги търсете.

— Имате пълно право — рече Моран. — Ще ви кажа откровено, че жена, която се занимава с мъжки работи, заслужава такова голямо презрение, каквото и всеки мъж, който ухажва такава жена, понякога дори като негов върл противник.

Моран бе довел разговора до твърде деликатен момент. Морис от своя страна напълно се съгласи. Именно това чакаше Димер, за да отбележи с тон на някой херолд:

— Моля, моля, гражданино Моран. Само жените, които са народни врагове, противници на републиката, заслужават такова презрение.

Кратко мълчание последва възражението на Димер. Мълчанието беше прекъснато от Морис.

— Да не изключваме никого — рече той жално. — Уви! Жените, които са преследвали народа, по мое мнение и без това днес са достатъчно наказани…

— Ако не се лъжа, вие говорите за затворените в Тампъл жени — извика Димер с присъствие на духа, което освобождаваше думите от всякакъв оттенък.

— Именно — рече Морис, — за тях говоря.

— Какво?! — попита задавен от емоции Моран. — Истина ли е онова, което се говори, гражданино Морис?

— А какво се говори? — попита Морис.

— Че понякога ги измъчвали същите онези хора, които са задължени единствено да ги пазят?

— Има хора — отвърна наивно Морис, — които не заслужават названието „хора“. Има бъзливци, които никога не са ходили на война и които измъчват пленниците, за да измамят себе си, че и те са участвали в победите.

— О, вие не сте от тези хора, Морис — извика развълнувано Женевиев, — аз съм напълно уверена в това!

— Госпожо — рече Морис, — аз, който най-спокойно разговарям сега тук с вас, когато обезглавиха краля, бях на пост до самия ешафод. Държах в ръката си сабята и бях готов да убия всеки, който би се спуснал да спасява краля. Въпреки това, когато го докараха, неволно снех шапка, а след това се обърнах към своите хора и им казах: „Граждани, казах, съобщавам ви, че тази сабя ще мине през тялото на първия, който се осмели да се надсмее на бившия крал!“ О, никой не би могъл да твърди, че някой от моите хора е извикал нещо против краля през това време. Също така написах със собствената си ръка първата серия от десетте хиляди табелки, които бяха окачени по-късно из цял Париж при завръщането на краля от Варен. На тях можеше да се прочете: „Който се поклони на краля, ще бъде бит, но който го засегне с някакви хули, ще бъде обесен!“ Прочее — продължи да говори Морис, без да обръща внимание какво впечатление правят думите му на неговите събеседници, а това впечатление бе ужас — не може да се твърди, че аз не съм добър и чист патриот, щом не се гнуся от кралете и техните привърженици. Помежду другото при всичките ми крайни мнения, които са и дълбоки убеждения за мен, при цялата ми сигурност, че австрийкага има важен дял за нещастията на Франция, заявявам ви най-откровено, че никога никой човек, ако ще дори този човек да е самият Сантер, няма да може да докосне безнаказано кралицата в мое присъствие!

— Гражданино — прекъсна го Димер и поклати глава като човек, който не одобрява такива дръзки приказки, — знаете ли, че за да говорите подобни неща пред нас, вие трябва да сте абсолютно сигурен в нашата привързаност към вас?

— О — отвърна нетърпеливо Морис, — говоря ги пред вас, както ще ги кажа пред всекиго! И дори бих прибавил: кралицата може да отиде на ешафода, на който бе обезглавен и мъжът й, но аз не съм от онези, които се боят от една жена, и винаги ще уважавам всичко по-слабо от мен!

— А кралицата — свенливо попита Женевиев, — а кралицата показвала ли ви е някога благодарност за вашата деликатност, гражданино Морис?

— Тя, госпожо, много пъти ми е изказвала своята благодарност.

— Което може би ще рече, че с удоволствие чака дните, в които вие я пазите?

— Сигурен съм в това — рече Морис.

— Тогава — каза Моран, разтреперан като някоя стара мома, — щом изповядвате нещо, което днес никой не изповядва, тоест, че имате благородно сърце, вие не преследвате също така и малки деца?

— Аз ли? — попита Морис и се замисли, но паметта му бе услужлива. — Попитайте мръсника Симон и от него самия ще разберете как го е била тази ръка заради това, че имаше дързостта пред мен да набие малкия крал.

Отговорът предизвика моментален ефект: всички присъстващи станаха на крака.

Не се изправи само Морис. Той въобще не се беше досетил, че това раздвижване около масата се дължи на собственото му Взастъпничество за малкия дофин. — Какво става? — силно учуден запита Морис.

— Стори ни се, че ни викат от фабриката — отвърна Димер.

— Не, не — добави Женевиев, — и на мен тъй ми се стори, но ето че никой не вика…

Всички седнаха по местата си.

— О — възкликна Моран с разтреперан глас, — вие ли сте онзи военен, който тъй благодетелно се е застъпил за едно малко дете?

— Нима това вече се е разчуло? — попита Морис с мила наивност.

— Ето едно благородно сърце! — рече Моран и за да не издаде вълнението си, стана и отиде във фабриката, като си намери най-благовидния предлог: работата.

— Да, гражданино — каза Димер, — разчу се. Държа да ви кажа, че десетки хора, които въобще не знаят кой сте вие, ви поздравяваха.

— Й по-добре, че не го знаят — рече тайнствено Женевиев, — подобна слава днес е до известна степен опасна!

И така, в този странен разговор всеки, без сам да разбере как стана това, каза по една силно емоционална, доблестна, героична и достойна за възхищение дума.

Имаше дори любовни възклицания.