Рицарят на Мезон-Руж

VII

Мина четвърт час, който се стори на Морис цяла вечност. Нищо странно — мислеше той, — хубав, млад, здрав, съмишленик на сто предани другари, с които заедно бълнуваше по велики дела, той изведнъж се видя съвсем неподготвен да изгуби живота си в тази мръсна, отвратителна дупка.

Беше сигурен, че са го затворили в стая. Но пазеше ли го някой?

Направи още едно усилие да скъса въжето, с което беше завързан. Стоманените му мускули се опънаха до скъсване, въжето се вряза в плътта, но не поддаде.

Лошото беше, че ръцете му бяха вързани на гърба и нямаше възможност да махне поне кърпата, с която му бяха завързали очите. Ако би могъл да се огледа наоколо, по-лесно щеше да бъде.

Той повтори опита си, потрети, без някой да му попречи, без някой край него да издаде знак на присъствие. Направи заключението, че наистина е съвсем сам.

По някое време краката му стъпиха в нещо съвсем меко, сякаш бе пясък или прясно копана пръст. Възкисел дъх влизаше в ноздрите му и издаваше присъствието на растения или нещо подобно. Помисли си, че е в мазе или в нещо като изба. Направи още няколко стъпки и се добра до стена, обърна се гърбом, за да я опипа с ръце и усети, че на стената са опрени някакви земеделски сечива. Морис радостно възкликна. После с върховни усилия успя да опипа едно по едно всичките сечива. При това положение неговото бягство ставаше въпрос на време. Ако провидението му дадеше пет минутки още, то той щеше да открие между земеделския инвентар някой по-остър предмет и щеше да бъде спасен.

Тогава откри лопата.

Вързан така, за него бе цял подвиг да обърне лопатата тъй, че тя да застане с острието нагоре. Затърка въжето в лопатата. Операцията трая дълго, отгоре на всичко лопатата бе тъпа. От челото му се стичаха ручеи пот.

По коридора навън проехтяха стъпки. Морис направи последно усилие, усилието беше отчаяно. Наполовина протритото въже се скъса.

Възклицанието му този път бе радостно. Щеше да умре, но то щеше да стане след борба до последно.

Развърза очите си.

Не се беше измамил. Намираше се в павилион, където бяха оставени растения, от онези, които не могат да зимуват навън. В един ъгъл забеляза градинарските инструменти. Срещу му се мярна прозорец с решетки, а зад прозореца видя силует на човек, който явно пазеше с пушка на рамото.

На тридесетина метра навътре в градината имаше малка постройка. Зад завесите на прозорците светеше.

Морис приближи до вратата и се ослуша. Зад вратата пазеше още един човек.

В дъното на коридора слабо се чуваха гласове. Морис не можеше да схване добре за какво се говори, но между малкото думи, които ясно стигнаха до слуха му, различи „шпионин“, „нож“, „смърт“.

Морис удвои вниманието си. Като че ли се отвори врата, от което говорът стана по-ясен.

— Да — казваше един от гласовете, — той е шпионин. Подушил е нещо и навярно е изпратен, за да разгадае нашата тайна. Пуснем ли го, рискуваме да бъдем издадени.

— Да, но той даде дума — обади се друг глас.

— О, да, думата му… Както я дава, така и ще я наруши. Да не би да е някой знатен човек, та да се доверим на неговата дума? Морис изскърца със зъби. Нима все още има хора, които смятат, че за да запазиш клетвата си, непременно трябва да бъдеш аристократ?

— Да — продължи единият от гласовете, — да не би да ни познава, та да смятаме, че непременно ще ни издаде?

— Не, разбира се — отвърна му другият глас. — Не ни познава и въобще не знае с какво се занимаваме. Но му стига да знае къде се намираме. Утре ще дойде пак тук и ще дойде вече не сам, а придружен от стража.

Аргументът като че ли беше неопровержим.

— Добре — рече онзи глас, който още от самото начало се беше сторил на Морис малко началнически, — решено ли е?

— Решено, и сто пъти решено! Аз, драги, не мога да разбера вашето великодушие.

— И така, господа, настоявате ли за своето решение?

— Несъмнено. И се надявам, че няма да се възпротивите!

— Аз имам само един глас, господа. Моя! Гласувах за освобождението му. Вие сте шестима. Значи трябва да бъде убит…

Потта замръзна по челото на Морис.

— Той ще вика — рече един от гласовете. — Отведохте ли поне госпожа Димер по-надалеч?

— Тя нищо не знае, отсреща в павилиона е — обади се друг глас.

— Госпожа Димер — помисли си Морис. — Сега разбирам. Аз съм в къщата на онзи кожар, с когото разговарях на улицата и който ме гледаше с присмех, когато му казах, че не знам името на приятеля, когото търся. Но какъв интерес има да ме убие този човек? При всяко положение ще убия поне единдвама от тях!

Той скочи и грабна невинния на пръв поглед градинарски инструмент, който в неговата десница можеше да бъде страшно оръжие.

После отиде до вратата и се намести по такъв начин, че когато отвън я отворят, да не го видят.

Сърцето му тъй силно туптеше, че се чуваше в тъмнината.

По едно време Морис изтръпна. Един глас беше извикал:

— Искате ли да ви кажа как ще стане това? Най-добре е да счупим някое от стъклата и да го убием отвън с пушка!

— О, не, не, не. Никакви гърмежи не трябва да се чуват от тук. Ще се издадем моментално. А, ето го и Димер. Какво прави съпругата ви, Димер?

— Току-що надникнах през прозореца. Тя не е усетила нищо. Чете — отвърна онзи, когото бяха нарекли Димер.

— Димер, произнесете се вие. С пушка ли ще бъде по-добре да го убием или с нож?

— По-добре с нож, хайде!

— Хайде! — повториха пет-шест гласа.

Морис бе чедо на революцията, сърце бронзово, душа безбожна — каквито много ги имаше в онова време. Но при думата „хайде“, произнесена от другата страна на вратата, която го делеше от смъртта, той се прекръсти, както майка му го бе учила още в детството.

Стъпките приближиха, спряха се, после ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори.

Морис си помисли: „Взема ли да губя времето си да удрям, загубен съм. По-добре направо да се хвърля върху убийците и да ги изненадам, а после — беж към градината, оттам — на улицата, после ще видим…“

Като издаде див, нечовешки вик, с лъвска сила той се хвърли напред и свали първите двама души. Претендентубийците се стъписаха. Знаеха, че са оставили тук един уплашен, завързан и беззащитен човек, а заварваха нещо съвсем друго.

За нула време Морис беше в края на коридора отвън, после се хвърли към вратата, която съзря отворена пред очите си, после се намери на някаква стълба, оттам притича до градината, сетне, като се ориентира светкавично, се завтече към вратата.

Вратата беше заключена.

Морис се помъчи да я отвори, но в нея нямаше ключ. Преследвачите бяха по петите му.

— Ето го — викнаха те вкупом. — Ето го, стреляй! Стреляй, Димер, стреляй, човече! Убий го!

Морис изръмжа. Беше затворен в градината като птичка в кафез. Той измери стената с очи, стените бяха високи повече от три метра.

Всичко се разви за секунди.

Убийците стремглаво се спуснаха подире му.

Морис бе на разстояние най-много тридесет крачки от тях. Той пак се огледа наоколо с поглед на осъден на смърт, който дори в сянката си вижда спасение.

Павилионът. Прозорецът. Завесите. Светлината.

Направи огромен скок, вкопчи се с ръце в перваза на прозореца, строши стъклото, провря се вътре и падна на пода на някаква осветена стая, в която жена четеше книга до камината.

Жената се уплаши и извика за помощ.

— Махни се от там, Женевиев, махни се от там — не мога от теб да го убия! — извика Димер.

Морис успя да съгледа, че на по-малко от десет метра в него се целеше човек с пушка.

Жената едва погледна Морис и от гърлото й се изтръгна ужасен писък. Вместо да се отстрани, както бе наредил мъжът й, тя се хвърли между беглеца и пушката.

Движението съсредоточи цялото внимание на Морис върху великолепното, благородно създание, чиято първа мисъл като че ли бе да го защити.

От неговите гърди също се изтръгна някакво възклицание.

Жената беше същата, която той търсеше.

— Вие! — извика той. — Вие!

— Мълчете! — отвърна тя.

След това, като се обърна към убийците, които, въоръжени до зъби, се бяха наредили зад прозореца, тя им извика:

— О, Господи, недейте да стреляте! Не го убивайте, чувате ли ме?!

— Той е шпионин! — извика Димер, чието меко и кротко лице излъчваше силна решителност. — Той е шпионин и трябва да умре незабавно!

— Шпионин? Той? Той — шпионин?! — удиви се жената. — Ела тук, Димер! Искам да ти кажа само една дума и сам ще разбереш колко се лъжеш!

Димер се приближи до прозореца. Жената отиде при него, наведе се и му зашепна над ухото. Кожарят недоверчиво вдигна глава.

— Той ли? — рече Димер.

— Да, той — отвърна жената.

— Сигурна ли си?

Този път младата жена нищо не каза, а се обърна към Морис и усмихнато му протегна ръка.

Чертите на Димер добиха странно изражение на мекост и едновременно с това на студенина. Той сне пушката си.

— Това е друга работа — рече.

После, като направи знак на другарите си да го последват, се отдалечи заедно с тях, каза им няколко думи и те си отидоха.

— Скрийте този пръстен — каза в това време Женевиев на Морис. — Този пръстен тук всички го знаят.

Морис бързо свали пръстена от пръста си и го скри в джоба на дрехата си.

След няколко мига вратата се отвори и Димер, без оръжие, пристъпи към Морис.

— Пардон — рече той, — гражданино. Откъде да знам какви задължения мога да имам към вас! Жена ми обаче никак не е забравила услугата, която сте й направили на десети март. Тя обаче не помнеше името, тъй че ние по никакъв начин не можехме да знаем с кого си имаме работа тази вечер. Но повярвайте ми, ние и без това никак не се бяхме усъмнили във вашата честност и вашите намерения. И тъй, извинете ме още един път!

Морис беше смаян. Той едва се крепеше на нозе. Виеше му се свят. Готов беше да падне всеки момент. Облегна се на камината.

— Но все пак кажете ми, моля, защо искахте да ме убиете?

— Ето в какво се състои цялата работа, гражданино — рече Димер. — Аз всичко ще ви разкажа като на честен човек. Аз съм, както вече знаете, кожар и стопанин на тази кожарница. Повечето от киселините, които употребявам за приготвянето на своите кожи, са забранена стока. Контрабандистите, които използвам за набавянето на тези киселини, научили, че тайната ни се знае в главния съвет, и аз много се изплаших, когато ви видях да събирате сведения. Контрабандистите пък на свой ред се изплашиха повече и от мен, след като видяха червената ви шапка и решителния ви вид. Няма да скрия от вас — смъртта ви беше сигурна.

— А, това го знам много добре — каза Морис. — Колкото до моето умъртвяване, нищо ново не ми казвате. Чух дискусията ви по моя въпрос, видях и вашата пушка…

— Вече ви поисках прошка — отбеляза Димер с умиление и добродушие. — Ще ви призная, че благодарение на днешните безредици аз и моят приятел Моран печелим луди пари. Ние доставяме раници на войската и всеки ден правим по хиляда и петстотин до две хиляди раници. Благодарение на удобното време, в което живеем, градският съвет, зает с хиляди други неща, няма време да проверява кой знае колко нашите сметки. Така че, ще се изповядвам пред вас, ние ловим доста риба в тази мътна вода. Доставяйки си контрабандно киселините и другите химически вещества, печелим над двеста на сто.

— Виж ти каква била работата! — рече Морис. — Печалбата е хубаво нещо. Чак сега разбирам вашия страх от предателство. Но сега, след като ме познавате, вече се успокоихте напълно, нали?

— Да — отговори Димер, — на мен не ми трябва дори вашата честна дума.

Като сложи ръка на рамото на Морис и усмихнато го погледна, Димер добави:

— Но сега, когато сме съвсем сами и, смея да кажа, приятели, кажете ми и вие: какво търсите тук? От само себе си се разбира, че сте съвършено свободен да не ми кажете, ако така намерите за добре.

— Струва ми се, че ви отговорих вече на този въпрос — измърмори Морис.

— Да, търсили сте някаква жена. Помня, че навън, а после и вътре говорехте за някаква жена…

— Простете ми, гражданино — каза Морис, — но ще се изкажа по-ясно, тъй като виждам, че наистина е нужно да ви обясня още някои неща за своето поведение. Да, търсех една жена, която онази нощ беше маскирана и ми каза, че живее някъде тук. Не зная нито нейното име, нито положението й, нито пък къде живее. Само знам, че съм влюбен в нея с цялата си душа, че тя е дребна на ръст…

Женевиев бе едра.

— Че е руса и че има много живо лице…

Женевиев бе с тъмна, бляскава коса и румено лице, очите й бяха умислени.

— С една дума, кокетка — продължи Морис. — И за да й угодя, се облякох в тези дрехи на човек от простолюдието.

— Разбирам — рече Димер с такава безметежна доверчивост, че не можеше да има никакво съмнение в думите му.

Женевиев беше разбрала всичко и се изчерви. От притеснение се обърна на другата страна.

— О, нещастният гражданин Ленде — рече засмян Димер, — какъв лош час прекарахте в моя дом, а аз най-малко от всички на този свят би трябвало да ви мисля злото! Един такъв патриот като вас, един брат!… Но, да си кажа право, допуснах, че някой друг иска да се възползва от вашето име…

— Е, стига — каза Морис. — Вече говорихме за това. — Той чувстваше, че е време да си върви. — Ако не ви затруднява, покажете ми пътя, аз си отивам и нека забравим случката…

— Да ви покажа пътя ли? — извика Димер. — Да си отидете? О, не! Не! И без това имам гости тази вечер, великолепни момчета, тия, дето преди малко за едното чудо щяха да ви заколят. Бъдете ми гост и ще се убедите, че те не са толкова лоши, колкото ви се струват може би!

— Но аз… — каза Морис, зарадван от възможността да прекара някой и друг час в компанията на Женевиев — не знам дали е удобно да приема поканата ви.

— Защо да не бива? Момчетата ми са добри и искрени патриоти, като вас. Впрочем аз наистина няма да повярвам, че вие сте ми простили, ако не приемете поканата ми да вечеряте с нас.

Женевиев не казваше нищо. Морис не можеше да вземе решение.

— Работата е там — прошепна момъкът, — че ме е страх да не би да ви безпокоя, гражданино… Тези дрехи… облечен съм толкова неприлично…

Женевиев го погледна с известна плахост в очите.

— Ние ви каним най-сърдечно… — рече тя.

— Приемам, гражданино — съгласи се веднага Морис и направи театрален поклон.

— Щом е така, ще ида да известя моите приятели — рече кожарят. — А докато те дойдат, вие се стоплете, любезни приятелю, стоплете се до камината…

Той излезе. Женевиев и Морис останаха съвсем сами в стаята.

— Ах, господине — рече тя с глас, в който напразно се опита да вложи укор, — вие не си удържахте на думата…

— Защо, госпожо? — извика Морис. — Да не би да съм ви компрометирал случайно? Ако е тъй, простете ми. Отивам си и вече никога…

— Господи! — ахна жената и стана. — Та вие сте ранен! Ризата ви е в кръв. О, Божичко, точно в гърдите!…

По тънката бяла риза на Морис действително личеше голямо червено петно.

— Нищо, не се безпокойте, госпожо — каза момъкът, — един от контрабандистите ме одраска с ножа си.

Женевиев пребледня.

— Простете — рече тя, — простете за злото, което са ви сторили. — Жената го хвана за ръката. — Вие спасихте моя живот, а за награда без малко да стана причина за вашата смърт!

— Нищо — каза момъкът. — Не е ли достатъчна награда това, че ви виждам? Вие знаете, уверен съм, че знаете: търсех вас, а не някоя друга.

— Елате — прекъсна го Женевиев, — елате да ви дам риза, за да смените тази. Гостите не бива да ви виждат в този вид, за тях видът ви ще е най-големият укор.

— Създавам ви затруднения, госпожо — възрази Морис с въздишка.

— О — рече тя, — никак. Аз изпълнявам само едно задължение.

И после прибави:

— И нека си призная: изпълнявам го с огромно удоволствие…

Женевиев въведе Морис в голям будоар, чиято елегантност и великолепие никак не съответстваха на къщата на един кожар. Но по всичко личеше, че този кожар разполага с милиони.

Женевиев отвори всичките ракли.

— Изберете си — рече, — чувствайте се като у дома си! И излезе.

Когато и Морис излезе от будоара, Димер вече се беше завърнал.

— Заповядайте — каза той, — заповядайте на вечеря. Масата е готова, чакаме само вас.