Рицарят на Мезон-Руж

XXVIII

С глава, обронена на железния парапет, той гледаше с меланхоличен поглед как тече водата. По някое време чу, че се приближават хора, по стъпките му се стори, че е патрул.

Морис се обърна. Рота от националната гвардия идваше право към него. В мрака Морис с мъка видя, че сякаш Лорен беше начело на ротата.

Наистина беше Лорен. Щом видя Морис, се завтече насреща му с отворени обятия.

— Ето че те открих най-сетне — рече той. — Дяволите да го вземат, ти изобщо си неоткриваем!

Но като срещна приятел тъй верен, щастието ми добива ново лице…

— Този път няма как да ми се разсърдиш — продължи Лорен стихоплетецът. — Тези стихове са от Расин, не са мои…

— Какво търсиш тук с този патрул? — попита Морис, който беше започнал да се безпокои от всичко наоколо.

— Експедиционен началник съм, приятелю мой — отвърна Лорен. — Опитваме се да възстановим изгубената си репутация.

Като се обърна към ротата, Лорен извика:

— За по-чест! Пушки — на рамо! Точно така, момчета. Сега, тъй като още не се е стъмнило, постойте тук, поприказвайте си за каквото имате да приказвате. Аз също имам да си поговоря малко с моя другар.

Лорен се обърна към Морис.

— А! — рече той. — Днес в секцията чух две важни новини.

— Какви новини? — сепна се Морис.

— Първата е, че и аз, и ти сме били станали подозрителни.

— Знам, друго?

— Ами, знаел си!

— Да!

— Втората е, че цялото съзаклятие с букетчето цветя било ръководено от Рицаря на Мезон-Руж.

— И това знам.

— Хубаво — огорчи се малко Лорен. — Но има едно друго нещо, което в никой случай не може да ти е известно. Това с цветята и това с подземния тунел под гостилницата са един и същ заговор!

— И това ми е известно.

— Тогава — погледна в земята съкрушеният Лорен — нека ти кажа третата новина. Тази вече пък съвсем не може да си я чувал, сигурен съм. Довечера отиваме да хванем Рицаря на Мезон-Руж!

— Да хванете Рицаря на Мезон-Руж?

— Да.

— Та ти жандарм ли си станал?

— Не съм станал жандарм, но съм патриот. Всеки патриот принадлежи на отечеството си. Прочее, тъй като отечеството ми тегли безбожно от този Рицар на Мезон-Руж, който прави заговор след заговор, отечеството ми повелява на мен, който съм патриот на патриотите, да го отърва от гореспоменатия рицар. Той страшно много се бърка в работите му, а аз се покорявам на отечеството си.

Тази тирада предизвика още по-голямо безразличие у Морис.

— Все едно — рече той. — Но на мен ми се вижда малко странно да се товариш с подобни работи.

— Не съм се натоварил аз, натовариха ме — отбеляза Лорен. — Но аз ще ти призная, че и да не бяха, сам щях да отида да им се моля за това. Ние трябва да участваме в някое блестящо и трудно дело, за да възвърнем милостта и доверието към нас. Тази милост ни е особено нужна не само заради нас самите и за собствената ни безопасност, но и за да можем при първия сгоден случай да забием някой и друг сантиметър желязо в корема на Симон ботушаря.

— Но как ли са разбрали, че Рицарят на Мезон-Руж е бил начело на заговора от подземния тунел?

— Е, това още не се знае, сигурно само предполагат — рече Лорен.

— А — възкликна Морис, — всичко това само предположения ли са?

— Ние обаче работим със сигурност… — отбеляза Лорен.

— Я ми обясни как се примиряваш ти с подобни противоречия. Защото…

— Слушай ме внимателно…

— Слушам те.

— Преди малко чух да викат: „Голям заговор, открит от гражданина Симон!“ Мръсникът му с мръсник! — изруга Лорен и продължи: — Поисках сам да се уверя и да разбера цялата истина. Хората говореха за някакъв подземен път.

— Има ли в действителност такова нещо?

— О, има. Видях го с очите си. Той продължи в стихове:

Морис мълчеше.

Лорен беше очаквал друга реакция.

— Защо не ми се смееш? — попита той.

— Ами стиховете са на Молиер — рече Морис. — Освен това цялата тази работа никак не ми се вижда смешна.

— Значи така, а? Лорен се гласеше за спор.

— Я ти все пак ми кажи какво си видял?

— Видях тунел под земята. Казвам ти го пак: видях го, вървях и разбрах, че по него може да се стигне от гостилницата на гражданката Плюмо до улица Кордери, под 12 или 14, не си спомням много добре.

— Наистина ли, Лорен, си вървял в този тунел?

— Открай докрай. И да ти кажа право, проходът е изкопан прекрасно. Освен това на три места той бе преграден с железни решетки, които са вече вдигнати. Ако заговорниците бяха успели, благодарение на тези решетки, жертвайки двама-трима от своите хора, те щяха да успеят да скрият вдовицата Капет на някое съвсем отдалечено и сигурно място. Но за щастие, те не сполучиха. Този отвратителен и гнусен Симон успял да разкрие всичко.

— Но аз мисля — рече Морис, — че незабавно е трябвало да арестуват обитателите на къщата на улица Кордери.

— Е — въздъхна Лорен, — искаха да ги арестуват, естествено, но къщата беше съвсем празна.

— Това — добре — продължи Морис, — но тази къща няма ли си собственик?

— Никой не го знае кой е. Знае се само, че от една-две седмици е била продадена. Повече нищо. Тъй като къщата е съвсем стара, смята се, че новият й стопанин ще прави ремонт. Старият успял да офейка далеч от Париж. Аз пристигнах тъкмо когато се разискваше този въпрос. Извиках Сантер малко настрани и му казах: „Както виждам, вие съвсем сте объркали конците.“ „Истина е това, което говориш — отвърна ми той, — объркахме ги.“ „Къщата е скоро продадена, нали тъй?“ — викам му. „Да“ — казва ми той. „Преди две седмици?“ — питам го. „Две или три“ — отговаря. „Пред нотариус ли е продадена тя?“ — питам го. „Да“ — отговаря ми той. „Ами тогава защо не издирите всички парижки нотариуси и веднага ще разберете пред кого от тях е продадена къщата! В акта за продажбата ще откриете и имената, и адресите на купувачите…“ „Браво бе! — вика Сантер. — Това е чудесен съвет. А пък те обвиняват, че си бил лош патриот! Лорен, Лорен, дявол ме взел, ако не възвърна честта ти!“

— Речено-сторено — продължи Лорен. — Потърсиха нотариуса, намериха акта, а в акта — името и адреса на виновника. Тогава Сантер устоя на думата си. Посочи мен за залавянето на виновника!

— И този човек е Рицарят на Мезон-Руж? — попита без видим ентусиазъм Морис.

— Не, по всяка вероятност той е само негов съучастник.

— Но тогава как тъй сте тръгнали да арестувате Рицаря на Мезон-Руж?

— Ще арестуваме всичките заедно.

— Я първо ми кажи, ти познаваш ли Рицаря?

— Чудесно го зная.

— Описали са ти неговото лице?

— Обрисува ми го самият Сантер. Височина един и седемдесет, руса коса, сини очи, нос правилен, брада кестенява. Впрочем аз съм го виждал.

— Кога?

— Днес.

— Ти си го видял?

— Да, ами че и ти го видя! Морис настръхна.

— Онова дребно русо човече, което ни отърва от марсилците, помниш ли го? Дето беше начело на мускадинците, дето тъй юнашки се биеше?

— Та той ли е? — попита Морис.

— Същият! Преследвали са го, но са изгубили дирите му край същата къща на улица Кордери. Затова предполагат, че Рицарят на Мезон-Руж живее при собственика на тази къща.

— Наистина би могло да е така — рече Морис.

— Не че би могло, а сигурно е така.

— На мен, Лорен, ми се струва — отбеляза Морис, — че ако арестуваш този човек, който спаси живота ни, то ти донякъде постъпваш непризнателно.

— И таз хубава — възрази Лорен. — Нима смяташ, че този човек е спасил мен и теб само заради удоволствието да ни спаси?

— Ами защо ни спаси тогава?

— Защото се спотайваха там, за да спасят Елоиз Тизон. Нашите неприятели с присъствието си на това място им пречеха. Те просто се хвърлиха, за да ги разпилеят, а нашето спасение дойде между другото. Следователно намерение от тяхна страна да спасяват наша милост не е имало и аз не виждам в моето поведение нищо непристойно и непризнателно. Впрочем виждаш ли, Морис: най-важното тук е нуждата. Ние имаме нужда да възвърнем честта си. Те са имали нужда да спасят Елоиз Тизон. Поемам цялата отговорност върху себе си, теб не искам да те намесвам. Поемам и цялата твоя отговорност — подчерта той.

— Пред кого? — информира се Морис.

— Пред Сантер. Той знае, че ти ще бъдеш начело на експедицията.

— Как така начело на експедицията?

— Ей тъй на! Той ме попита: „Сигурен ли си — казва, — че ще можеш да хванеш виновника?“ „Сигурен съм — викам му, — но ако с мен бъде Морис.“ „Че нима ти вярваш в Морис? — пита ме той. — От известно време той доста е охладнял.“ „Лъжат се тия, които говорят и мислят така — викам му. — В патриотизма си Морис никак не пада по-долу от мен.“ „Отговаряш ли за него?“ — пита ме той. „Както за себе си!“ — казвам му. Морис стана още по-тъжен.

— Тогава тръгнах към вас — продължи Лорен, — но не те открих. След това тръгнах по този път, първо, защото именно оттук трябваше да мина и, после, защото обикновено по този път минаваш и ти. Сега, след като те срещнах, давай напред.

— Драги Лорен, много съжалявам, но тази експедиция никак не ми е по вкуса — рече Морис. — Кажи, че не си ме открил.

— Невъзможно е. Войниците те видяха!

— Тогава кажи, че си ме открил, но не съм искал да дойда с вас!

— И това е невъзможно. Защото, ако кажа това, ти вече няма да минаваш просто за охладнял към революцията. Ти ще бъдеш вече подозрителен. Знаеш ли какво правят с подозрителните лица? Водят ги на плаца на революцията и там ги карат да поздравяват статуята на свободата. Но поздравяването на статуята на свободата става вместо със снемане на шапка, със сваляне на глава!

— Лорен, да става каквото ще. Може би ще ти се стори странно, но ще ти кажа…

Лорен се ококори.

— Лорен, животът ми дотегна съвсем… Лорен избухна в силен смях.

— Сега вече се сещам — рече той. — Работата с любезната се е развалила и това ни навежда на мрачни мисли! Хайде, хайде, мое дете, стани малко човек, за да станеш после и гражданин. А пък аз — отбеляза Лорен, — когато съм скаран с Артемида, ставам най-добрият патриот. А, виж, добре, че се сетих за Артемида. Нейно величество Богинята на разума ти праща милион поздрави!

— Благодари й от мое име, сбогом, Лорен!

— Как така сбогом?

— Ей тъй, отивам си.

— Къде отиваш?

— У дома.

— Морис, ти се съсипваш! Убиваш бъдещето си!

— Не ме е грижа.

— Морис, поразмисли малко, поразмисли.

— Не ща.

— Но аз не ти казах всичко!

— Всичко ли? Какво всичко?

— Всичко онова, което ми каза Сантер.

— И какво ти е казал Сантер?

— Когато те предложих за командир на експедицията, той ми каза: „Пази се!“ „От кого?“ „От Морис.“ „Аз ли?“ „Да. Морис твърде често ходи в този квартал.“ „В кой квартал?“ „В същия, където се навърта Рицарят на Мезон-Руж.“

— Как — извика Морис, — нима той се крие в самия Париж?

— Така предполагат поне, тъй като евентуалният му съучастник, купувачът на къщата от улица Кордери, живее там.

— В предградието Виктор?

— Да, в предградието Виктор.

— В коя част на предградието?

— На старата улица Сен Жак.

— О, Боже мой — прошепна Морис слисан. Той закри лице с шепите си.

След няколко секунди, през което време той се опитваше да извика целия си кураж, попита:

— С какво се занимава този човек?

— Кожар е.

— А името му?

— Димер.

— Имаш право, Лорен — рече Морис, — ще дойда с теб.

— И добре ще направиш. Въоръжен ли си?

— Нося сабята си, както винаги.

— Вземи и тези два револвера.

— Ами ти?

— Аз съм с пушка. Хайде, давай напред.

Патрулът отново пое по пътя си, придружен от Морис. До Морис вървеше Лоран, а пред тях се движете човек в сиви дрехи. Този човек бе от полицията.

От ъглите и вратите на някои къщи от време на време се откъсваха сенки. Те поспираха пред човека в сиво, разменяха с него някоя дума и се връщаха на местата си. Бяха сътрудници на полицията.

Стигнаха до пътечката. Човекът в сиво не се колеба никак. Изглежда сведенията му бяха съвсем сигурни. Той кривна в пътечката.

Пред градинската портичка полицаят се спря.

— Тук е — рече той.

— Тук ли? — попита Лорен. — Какво е тук?

— Тук ще намерим двамата предводители.

Морис облегна гръб на стената. Едва се държеше на краката си.

— Вижте какво сега — рече човекът в сиво, — входовете са три: главният, този и още един, който отвежда в някакъв павилион. С шест или осем души аз ще вляза през главния вход, вие с четири-пет души пазете тук, а трима души накарайте да пазят при входа към павилиона.

— Аз — рече Морис — ще прескоча оградата и ще пазя в градината.

— Чудесно — рече Лорен. — Веднага щом влезеш вътре, ще ни отвориш вратата.

— Готово — отвърна Морис, — но преди да ви повикам, не влизайте вътре, не освобождавайте прохода. От градината ще мога да виждам всичко, което става в къщата.

— По всичко личи, че ти много добре познаваш тази къща — рече Лорен.

— Някога исках да я купя и съм я разглеждал цялата — бе отговорът.

Лорен скри хората си в различни тъмни кътчета, а полицаят с десетина души отиде да загради, както казвате, главния вход.

Стъпките им, които и без това не бяха привлекли ничие внимание, заглъхнаха.

Хората на Морис стояха на пост, притаени в тъмното. В този момент всеки, който минеше по старата уличка Сен Жак, можеше да се закълне, че не е забелязал наоколо да става нещо особено.

Морис се покатери на оградата.

— Чакай — каза му Лорен.

— Какво?

— Паролата.

— Да, имаш право.

— Цвете и подземник. Ще спираш всеки, който не ти каже тези две думи, и ще пускаш да минават свободно всички, които ги знаят. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Морис и скочи в градината.