Рицарят на Мезон-Руж

XXVI

Минаха повече от два часа.

Лорен се разхождаше из стаята на Морис. Навън Сцевола чистеше ботушите на господаря си. За да могат да си говорят, двамата господа бяха оставили вратата отворена. Лорен от време на време спираше да се движи и задаваше въпроси на официоза.

— И ти казваш, гражданино Сцевола, че господарят ти тази сутрин излязъл?

— О, Боже мой, да!

— Както обикновено?

— Десет минути по-рано или десет минутки по-късно, не мога точно да кажа…

— И ти не си го виждал оттогава?

— Не, гражданино.

Лорен пак захвана да се разхожда. Той снова още някое време из стаята и наново се спря.

— Взе ли си сабята?

— О — отвърна Сцевола, — когато ходи в секцията, винаги си взема сабята!

— Все пак сигурен ли си, че е в секцията?

— Така ми каза.

— В такъв случай ще отида да го намеря — рече Лорен. — Ако се върне, без да съм го видял, да му кажеш, че съм идвал да го търся и че пак ще дойда.

— Чакай — рече Сцевола.

— Какво?

— Чувам стъпките му по стълбите.

— Сигурен ли си?

— Да.

Вратата се отвори почти в същия миг и в стаята влезе Морис.

Лорен му хвърли бърз поглед и като не забеляза по него нищо особено, каза:

— Ето те най-сетне. Повече от два часа те чакам.

— Толкова по-добре — каза Морис усмихнат, — имал си повече време да измисляш своите стихове.

— Ах, драги Морис — въздъхна стихотворецът, — вече не съчинявам стихове.

— Не съчиняваш? Възможно ли е това?

— Да.

— Да не би да е настъпил свършекът на света?

— Морис, другарю, аз скърбя!

— Ти скърбиш?

— Да, нещастен съм.

— Нещастен?

— Какво да направя, гризе ме съвестта.

— Съвестта? И как така?

— Боже мой! — рече Лорен, — нямаше възможност да избирам между теб и нея и затова избрах теб, разбира се. Но работата е там, че Артемида е в отчаяние, защото се оказа нейна приятелка.

— Нещастното момиче!

— И тъй като тя самата ми даде адреса й…

— По-добре ще е да оставиш нещата да се развиват сами.

— Да, хубаво щяха да се оправят нещата. В този миг ти щеше да бъдеш на нейното място, ако бях ги оставил, драги приятелю. И аз идвам при теб за съвет! Не те мислех за такъв!

— Добре, ще ти кажа друго. Бих искал да направя нещо, за да спася това нещастно момиче! Ако заради него ми се случи нещо, ако получа някой удар заради него, ще ми олекне…

— Ти си луд! — сви рамене младежът. Двамата се замислиха.

— Я слушай, да взема да ида в революционния съд и да се застъпя за нея, а? — рече Лорен.

— Късно е вече, тя е осъдена.

— Ужасно е да видиш как ще обезглавят това младо момиче!

— Особено като си мисля, че то ще умре, защото съм се отървал аз. Но каквото и да стане, Лорен, нас трябва да ни утеши това, че тя все пак е съзаклятничка…

— Не я оплаквай повече, отколкото трябва — продължи Морис, — тъй като и ние носим част от нейното наказание. Вярвай ми, ние не сме дотам чисти по обвинението в съдействие. Днес в секцията командирът на полка в Сен Льос ме нарече жирондист и аз бях принуден да изтегля сабята си, за да му докажа, че се лъже.

— Затова ли се прибираш толкова късно?

— Затова.

— Но защо не ми каза?

— Защото при подобни обстоятелства ти се държиш особено невъздържано, а, от друга страна, трябваше да свършим цялата работа набързо, за да не се вдигне много шум.

Стана ясно, че Морис се беше завърнал от дуел. Той продължи:

— Избрахме оръжието, което ни се намери подръка. Ех, Боже мой, да! Това доказва, приятелю мой, че ако случаят се повтори, вече няма да бъдем особено популярни, а ти знаеш, че когато ние с теб станем непопулярни, то по-точната дума за нашето положение ще бъде — подозрителни.

— Знам това твърде добре — отбеляза Лорен. — А също така знам, че тази дума кара и най-храбрите хора да им настръхват косите. Но все едно, не мога да оставя да откарат така нещастната Елоиз на гилотината. Без да поискам прошка от нея…

— С една дума, какво искаш от мен?

— Искам ти, който нямаш пред нея никаква вина, да си останеш тук. За мен, виждаш ли, работата е съвсем друга. След като нищо не мога да направя, за да я спася, аз ще я почакам, приятелю Морис, и ако тя ми протегне поне ръката си…

— Тогава и аз ще те придружа — рече Морис.

— Невъзможно, приятелю. Размисли малко. Ти си офицер, а също и секретар на секция. По същото дело си бил подсъдим заедно с нея. А аз, аз съм само твой защитник. Теб веднага ще те вземат за виновен. Трябва да си стоиш у дома. Аз не рискувам, мога да ида…

Всичко, което казваше Лорен, бе толкова справедливо и вярно, че не можеше да му се възрази с нито една дума. Само един знак да размени Морис с Елоиз, веднага ще го вземат за съучастник.

— Тогава върви — рече Морис. — Но бъди предпазлив! Лорен се усмихна, стисна му ръката и си тръгна.

Морис отиде до прозореца и от там му помаха скръбно с ръка. Докато Лорен стигне до ъгъла на другата улица, Морис продължи да го гледа. Лорен пък, сякаш привличан от някаква сила, все се обръщаше и усмихнато гледаше към него.

Най-после, когато приятелят му съвсем изчезна от погледа му, Морис затвори прозореца, тръшна се на един диван и задряма с онази дрямка, която е предвестник на големи нещастия за силните характери и нервните натури.

Той се събуди едва когато в стаята му се яви официозът с онова временно изтръгнато от постоянния сън лице, каквото имат слугите винаги, когато трябва да съобщят нещо извънредно важно на своите господари.

— Какво има? — небрежно попита Морис. — Говори, ако имаш нещо да кажеш.

— Ах, гражданино — възкликна Сцевола, — да знаеш само какво съзаклятие, какъв заговор!

Морис сви рамене.

— Такъв заговор — продължи официозът, — че косите ти ще настръхнат!

— Наистина ли? — информира се Морис, той всеки ден биваше изненадван от подобни съобщения.

— Да, гражданино — отвърна Сцевола. — Страшен заговор. Просто, тръпки те побиват, ако си малко по-добър патриот.

— Я тогава да видим какъв е този заговор…

— Без малко австрийката да избяга.

— Ами! — възкликна Морис и започна да слуша внимателно.

— Както се вижда — обясняваше Сцевола, — вдовицата Капет е била в непрекъсната връзка с Елоиз Тизон, която днес ще заколят. Дяволите да го вземат това момиче, излиза, че гилотината не е съвсем незаслужена за него!

— Но как е могла кралицата да бъде в непрекъсната връзка с това момиче? — попита Морис, който вече беше започнал да се поти.

— Чрез едно цвете. Представете си, гражданино, в сърцевината на цветето те успели да скрият целия план на заговора!

— В цвете ли?… Но кой е извършил това?

— Рицарят на… името му е много прочуто, но аз не мога да помня имена… Рицарят на една кула… Уф!… Какво съм говедо… Като че ли има още кули… Рицарят на един дом…

— На Мезон-Руж ли?

— Да, да!

— Не може да бъде!

— Как да не може да бъде, след като ви казвам, че са открили мазе, подземна галерия, кола и още куп работи!…

— Не, напротив, досега ти нищо подобно не се ми казвал!

— Е, добре, ще ви го кажа сега.

— Казвай. Ако ще е басня, по-добре да е хубава…

— Не, гражданино, това не е басня, съвсем не, а напротив. И за доказателство, ще ви кажа, че цялата работа ми я разправи вратарят. Аристократите изкопали подземна галерия. Тази галерия започвала от улица Кордери и стигала до зимника на гостилницата на гражданката Плюмо. Поради това обстоятелство за малко останало гражданката Плюмо да се компрометира напълно като съучастничка. Вие познавате ли я?

— Да — рече Морис. — И после?

— Вдовицата Капет трябвало да избяга през тази галерия. И тя вече била тръгнала да влезе в нея, когато я хванали. Хванал я някакъв гражданин Симон за роклята. На, обявена е тревога из целия град. Призовават се секциите. Чувате ли тъпаните? Казват, че прусаците са в Дамартен и че вече са направили рекогносцировка на границите.

Сред тази неразбория от думи, истини, лъжи, вероятности и абсурди Морис успя да улови правата нишка. Всичко тръгваше и започваше от онова проклето цвете, което пред собствените му очи бяха дали на кралицата и което сам той бе купил от клетата цветопродавачка. Именно в него бе скрит планът на целия заговор, който къде с малко лъжа, къде с изрази, близки до истината, му беше предал Сцевола.

Отвън проехтяха удари на барабан и Морис чу да викат името му от улицата. Гласът продължи:

— Голям заговор, разкрит в Тампъл от гражданина Симон. Голям заговор заради вдовицата Капет, разкрит в Тампъл!

— Да, да — рече Морис. — Значи такава е работата… Той се замисли.

— А в същото време, докато Сцевола ми разказваше — мислеше вече на глас той, — Лорен, при целия народен гняв, ще е протегнал може би ръка на момичето! Ако не го е направил, сега ще го направи! Та те ще го разкъсат на късчета!…

Той грабна шапката си, опаса сабята и с два скока се намери на улицата.

— Къде ли е той сега? — питаше се Морис. — Без каквото и да е съмнение, ако всичко още не е свършило, той чака някъде на средата на пътя, който отвежда до Консиержери.

И се спусна към брега.

В дъното на крайбрежната Межисери хиляди копия и щитове привлякоха неговото внимание. Стори му се, че в кипналата тълпа беше съгледал униформата на войник от националната гвардия. Той се завтече нататък с разтуптяно сърце.

Войникът, който отвсякъде беше загащен от марсилци, беше Лорен. Блед и със стиснати зъби, с ръка на дръжката на сабята, той преценяваше с очи кого най-напред да удари.

На две крачки от Лорен стоеше Симон. Зверски ухилен, Симон сочеше на марсилците и на всички нехранимайковци наоколо Лорен и викаше:

— Ето, виждате ли го тоз? Вчера го изгоних от Тампъл като аристократ. Той е един от онези, които подпомагат кореспонденцията на кралицата с букетите. Той е съучастник в делото на Елоиз Тизон, която след малко ще бъде обезглавена. Виждате ли го? Разхожда се преспокойно по улиците, а неговата другарка я водят да я заколят. А кой знае дали тя не му е и нещо повече от другарка и съучастничка. Може и любовница да му е, а пък той да е дошъл тук да й каже последно сбогом или да я спаси, кой знае!

Лорен не беше от тези, които могат да търпят подобни приказки. Той измъкна сабята си.

В същото време тълпата отвори път на един човек, който се бе спуснал стремглаво напред и с наведена глава. С раменете си той бе повалил трима-четирима от зрителите на земята тъкмо когато те се бяха приготвили да бъдат не само зрители на сцената, но и актьори в нея.

— Радвай се, Симон — рече Морис. — Несъмнено ти извънредно много си съжалявал, че не бях тук заедно с моя приятел, та да упражниш занаята си малко по-наедро. Клевети, Симон, давай, и аз съм тук!

— Защо не? — захили се уродливо Симон. — Дойде тъкмо навреме! А пък този — посочи той Морис — е хубавецът Морис Ленде, който бе даден под съд заедно с Елоиз Тизон. Но се отърва. Твърде богат е!

— Гилотина за него, гилотина! — завикаха марсилците.

— Да, да! — извика Морис. — Хайде, опитайте!

Като направи крачка напред, той като че ли на шега ръгна със сабята си един от най-въодушевените убийци и веднага потече кръв.

— Уби ме, уби ме! — нададе вик раненият мъж.

Марсилците наведоха копията си, вдигнаха брадвите, напълниха пушките си. Тълпата се дръпна уплашена. Двамата приятели останаха сами срещу марсилците, изложени на смъртна опасност.

Те се спогледаха. Вече се бяха видели смачкани от вихъра на желязо и огън. Внезапно вратата, в която бяха опрели плещи, се отвори и порой гиздаво облечени момци, от онези, които носеха прозвището мускадинци, всичките въоръжени със саби и с по два револвера7 в поясите, се врязаха в марсилците. Започна страшна сеч.

— Ура! — завикаха Лорен и Морис, вдъхновени от помощта. Без да помислят, че като се бият в редиците на новодошлите, оправдават обвиненията на Симон, те се хвърлиха в центъра на сечта. Ако те се грижеха за своето спасение, имаше един друг човек, който не ги изтърваше от очи. Дребничък, синеок, двадесет и пет — двадесет и шестгодишен, той въртеше сабя с изключителна пламенност и рядко умение. След като забеляза, че Морис и Л орен се бият, вместо да изчезнат през вратата, която той беше оставил отворена специално за тях, той се обърна към двамата и им рече:

— Бягайте през тази врата. Това, което ние вършим тук, не е ваша работа и ако останете, ще се изложите безсмислено на опасност!

Като видя, че двамата приятели се колебаят, той извика на Морис:

— Назад! На нас тук патриоти не ни трябват! Офицер Ленде, ние сме аристократи!

При тази дума, произнесена с такава дързост от този човек, което по онова време бе равнозначно сам да си издадеш смъртна присъда, тълпата нададе силен рев.

Но русият младеж и трима-четирима от неговите другари, без да им мигне окото от вика на тълпата, изтикаха Морис и Лорен в алеята, след което затвориха вратата и отново се върнаха в навалицата, която поради това, че пристигаше колата с Елоиз Тизон, ставаше все по-многочислена.

Спасени по този странен начин, Морис и Лорен се спогледаха смаяно.

Изходът от положението сякаш бе предварително подготвен. Морис и Лорен излязоха в двора и в дъното откриха тайна вратичка, която извеждаше на улица Сен Жермен Локсероа.

В тази минута от моста Шанже се показа отделение жандарми, което веднага измете народа от крайбрежната улица, въпреки, че в съседство се чуваше бясната борба между спасителите на Морис и Лорен и техните врагове.

Жандармите предвождаха колата, с която караха на гилотината нещастната Елоиз.

— Карай галоп — провикна се глас. — Карай галоп! Конете препуснаха. Лорен съзря нещастното момиче, което стоеше в колата право и усмихнато, с горд поглед. Но той не можа да размени с нея дори поглед. Тя отмина, без да го види сред вихъра от народ, който викаше:

— Смърт на аристократката, смърт!

Тропотът на копита отмина и се отдалечи по посока на Тюлери.

Вратичката, през която току-що бяха излезли Лорен и Морис, се отвори и от нея излязоха трима-четирима мускадинци с разкъсани дрехи и потънали в кръв. По всяка вероятност само това беше останало от четата, спасила двамата приятели.

Русият момък беше последен.

— Жалко — мърмореше той. — Та нима нашата кауза е толкова обречена?!

Като захвърли кървавата си сабя, той изчезна по улица Лавандиер.