Рицарят на Мезон-Руж

XL

Още от следващата вечер писарят от военното министерство започна да работи в канцеларията на своя съдебен колега. Госпожа Дюран четеше и диктуваше от книгите, мъжът й преписваше.

Дюран си отбелязваше всичко наум, без изобщо да дава вид на заинтересован човек. Той забеляза, че всяка вечер в девет часа Ришар или жена му донасят кошница с ядене и я слагат пред вратата на кралицата.

Когато писарят каже: „Аз си отивам, гражданино“, жандармът — Жилбер или Дюшен — излизаше, вземаше кошницата и я отнасяше на Мария Антоанета.

Първите три вечери, когато Дюран оставаше до по-късничко в канцеларията, и кошницата отвън стоя повече.

Четвърт час след като предадеше кошницата пълна, един от жандармите изнасяше навън друга — празна, оставена от миналата нощ, и я слагаше пред вратата.

На четвъртата вечер — беше в началото на октомври — след обикновеното заседаване, когато съдебният писар се оттегли и Дюран остана само с жена си, той остави перото, огледа се и нададе ухо. Така беше напрегнат, сякаш от това зависеше животът му. После тихо и бързо се отправи към вратата на кралицата, повдигна покривката на кошницата и пъхна в хляба на затворничката някаква сребърна кутийка.

Бледен и разтреперан от вълнение, което овладява и най-мощните натури при извършването на някое отчаяно дело, той се върна на мястото си, с една ръка на челото, а другата — на сърцето.

Женевиев го наблюдаваше, без да пророни дума. След като мъжът й я отвлече от дома на Морис, тя обикновено го чакаше да заговори той пръв.

Но този път тя прекъсна мълчанието:

— Тази вечер ли? Тази вечер ли ще бъде?

— Не, утре — кратко отвърна Димер.

Като се поогледа и ослуша още малко, той затвори книжата, приближи се към стаята на кралицата и почука.

— Кой е? — попита Жилбер.

— Гражданино — рече Димер, — отивам си.

— Добре — отвърна жандармът отвътре, — лека нощ!

— Лека нощ, гражданино Жилбер.

Димер чу скърцането на вратата, разбра, че жандармът отваря, и си отиде.

По коридора, водещ от апартамента на дядо Ришар към двора, той срещна ключар, който носеше голяма издължена шапка, а в пояса си бе втъкнал огромна връзка ключове.

Димер се изплаши. Този човек, груб, каквито са всички хора от тази професия, можеше да почне да го разпитва, да го огледа, да го познае дори. И за да не бъде разпознат, той нахлупи шапката си почти до ушите. Женевиев се загърна в своята пелерина.

Но Димер се лъжеше.

— Ах, пардон — рече им просто ключарят и отвори да минат.

Димер изтръпна. Накарал го бе да изтръпне гласът на ключаря. Гласът бе мек и вежлив. Но ключарят изглежда бързаше, отмина, отвори вратата на канцеларията на дядо Ришар и изчезна. Димер продължи пътя си, придружен от Женевиев.

— Странно — рече той, след като излязоха навън.

— О, да, наистина. Твърде странно! — потвърди Женевиев.

Ако се обичаха, както бе някога, съпрузите непременно щяха да си кажат един другиму каква беше причината, която ги караше да се чудят. Но Димер заключи мислите си в своята глава, а Женевиев, преди да завие на ъгъла на моста Шанже, хвърли последен поглед към Консиержери, където нещо като сянка събуди у нея възпоминания — в едно и също време и приятни, и горчиви.

През това време жандармът Жилбер излезе и взе кошницата за Мария Антоанета. В нея имаше плодове, студено печено пиле, бутилка бяло вино, бутилка вода и половин хляб.

Жилбер вдигна покривката и видя, че всичките тези неща се намират на указаните от Ришар места. А после, като вдигна завесата, която отделяше тяхната с Дюшен половина на стаята от половинката на кралицата, рече:

— Гражданко, ето ти вечерята!

Мария Антоанета разчупи хляба, но едва го хвана с пръсти и почувства хладината на сребърната кутийка.

Тя се огледа. Жандармът си беше излязъл.

Кралицата постоя неподвижна известно време, за да пресметне времето, необходимо на Жилбер да изчезне в неговата си част на помещението.

Едва когато се увери, че всичко е вече спокойно, тя извади кутийката от хляба. Вътре имаше писмо. Разгърна го и прочете:

„Ваше величество, бъдете готова утре в същия час, в който получите писмото. Утре в затвора на Ваше величество ще се вмъкне една жена, която ще се облече във Вашите дрехи и ще ви даде да се облечете с нейните. След като се преоблечете, Ваше величество ще излезе от Консиержери, придружена от един от най-преданите Ви слуги.

Да не се уплашите никак, ако от съседната стая чуете шум. Нека не Ви спират нито писъци, нито ридания. Гледайте само бързо да облечете роклята и пелерината на жената, която ще заеме мястото на Ваше величество.“

— Предани хора! — прошепна кралицата — Благодаря, Боже мой! Та аз не съм била, както казват, предмет на всеобщо отвращение!

Тя прочете писмото повторно. При този прочит вторият абзац привлече вниманието й.

„Нека не Ви спират нито писъци, нито ридания“ — прошепна си тя. — „О! Това значи, че ще убият пазачите ми, тези нещастни хорица, които винаги са се показвали към мен толкова милостиви! О, никога, никога!“

Тя откъсна част от листа, върху която нямаше нищо написано, но тъй като нямаше нито писалка, нито молив, с една игла, която извади от косите си, избоде ситно върху хартията следните букви:

„Не мога и нямам право да приема да бъде пожертван животът на някого, за да бъде спасен моят. М. А“

После пъхна листчето обратно в кутийката и наново я върна в дупчицата, издълбана в хляба.

Цялата тази операция приключи, когато часовникът удари десет. С късче хляб в ръката кралицата започна тъжно да брои часовете. По някое време чу, че на един от прозорците, които гледаха към двора на женското отделение, нещо започна да скърца — все едно че се стърже с диамант о стъкло. Шумът бе последван от леко позвънване на прозорчето. След това в горното дясно ъгълче на стъклото кралицата забеляза загьнато късче хартийка, което бавно падна на пода. Чу се тихо дрънчене на ключове. След това всичко утихна.

Хартийката все още лежеше на пода. Кралицата не повдигаше очи от нея, но и не я докосваше. Тя изчакваше да види дали в помещението няма да влезе някой от двамата жандарми. Заслуша се. Жандармите тихичко разговаряха помежду си в съседното отделение. Тогава тя стана и почти без да диша, за да не се издаде, приближи до листчето и го вдигна от пода.

То беше сгънато така, че в него бе пъхната тънка пиличка, един от онези стоманени инструменти, с които всяка ръка, колкото и слаба и неопитна да е тя, за четвърт час би могла да изпили една от пръчките на решетъчните прозорци. На листчето беше написано:

„Ваше величество, утре в девет и половина един човек ще дойде да заприказва жандармите, които Ви пазят. През това време, Ваше величество, изпилете третото желязо на прозореца, като гледате отляво надясно. Ваше величество би могла да свърши тази работа. След това се пригответе да преминете през прозореца. Това писмо Ви се изпраща от един от най-преданите и най-верните Ви поданици, който е посветил целия си живот в служба на Ваше величество и който счита за най-голямо щастие възможността да умре за Ваше величество.“

— Ох — въздъхна кралицата, — да не би някой да си прави шега с мен?! Но не, почеркът май че ми е познат. Та това е същият почерк от писмата, които получавах в Тампъл. Почеркът на Рицаря на Мезон-Руж! О, Господи! Може пък да ти е угодно да ме избавиш, Боже мой!

Кралицата падна на колене и прибягна до молитвите, които са най-сигурното духовно убежище на затворниците.