Рицарят на Мезон-Руж

XLII

През това време се извършваха други приготовления за спасяването на кралицата.

Внезапно, сякаш мраморна статуя се бе откъснала от някоя стена, на прозореца на кралицата се показа човек. Той водеше със себе си две кучета. Без да престане да си тананика мелодията, с която се бе появил, и да подрънква с ключовете си, той изкърти пет от железните пръчки на прозореца.

Кралицата изтръпна. Нямаше време да размисля кога и как бе подготвено всичко това. След като се сети, че е сигнал, отвори внимателно прозореца и започна да пили желязото с много по-опитна ръка, отколкото можеше да се предположи. Причината за това се криеше във факта, че в шлосерската работилница, където нейният съпруг прекарваше немалка част от свободното си време, тя бе посягала с фините си пръсти към инструменти, подобни на тези, в чиято повърхност се криеха в този момент всичките й надежди за спасение.

Щом видя, че кралицата отваря прозореца, човекът с ключовете премина на прозореца на жандармите.

— А! — възкликна Жилбер, като погледна през решетките. — Това е гражданинът Мардохей!

— Да, цял-целеничък! — отвърна ключарят. — Пазите ли, пазите ли?

— Както винаги, гражданино ключар. Да си забелязал някога да не пазим както трябва?

— О, не! — отвърна Мардохей, — но ви питам, тъй като тази нощ трябва да се пази по-внимателно, отколкото всеки друг път!

— Така ли — рече Дюшен и се приближи до прозореца.

— Разбира се.

— А какво се е случило?

— Отворете прозореца, ще ви кажа.

— Отвори, бе — рече Дюшен на Жилбер. Жилбер открехна прозореца и се ръкува с ключаря.

— Какво има, гражданино Мардохей? — попита и Жилбер.

— Днешното заседание на конвента мина доста бурно — рече Мардохей. — Не четохте ли?

— Не, какво е станало?

— Гражданинът Ебер е открил нови подробности. Заговорниците, за които ние всички смятаме, че са мъртви, са по-живи и здрави от нас тримата заедно!

— А, да — рече Жилбер. — Делесар и Тиерл, нали? И аз съм слушал да се говори за тях. В момента те били в Англия, мръсниците му с мръсници!

— И Рицарят на Мезон-Руж — допълни ключарят по-високо, за да го чуе кралицата.

— Как, нима и той е избягал в Англия?

— В Англия ли? Не, той е във Франция — отвърна Мардохей със същия висок глас.

— Нима се е върнал отново?

— Защо трябва да се връща, след като въобще не е напускал границите на Франция.

— Ама че безочлив човек е и той, бе! — тръсна глава Дюшен.

— Безочлив или не, това е!

— Е, ще го хванат и ще се свърши цялата работа.

— Опитват се да го хванат, но то не ще да е чак дотолкова проста работа! — възрази Мардохей.

В този момент пиличката на кралицата така силно проскърца, че от страх да не я чуят ключарят настъпи едно от кучетата си по крака и лаят му отекна в нощната тишина.

— Горкото куче — обади се Жилбер.

— Ами — възрази ключарят, — кой му е крив, като ходи босо! Ще млъкнеш ли, жирондинецо, или искаш един по муцуната! — обърна се той към кучето.

— Жирондинец ли го наричаш? — информира се Жилбер.

— Да бе, не знам как ми скимна да му туря туй име! — засмя се ключарят.

— Ти какво щеше да ни кажеш? — полюбопитства Дюшен, който като пазач, на когото не бе позволено да напуска чертите на затвора, изпитваше глад за новини, както всеки затворник.

— О, да, наистина — рече Мардохей. — Казвах, че гражданинът Ебер — ама че патриот е и този човек! — че гражданинът Ебер е отправил предложение към конвента да откарат австрийката обратно в Тампъл.

— О, да, досещам се — омръзнало ти е да я пазиш!

— Не, но ми е жал за нея.

Рицарят на Мезон-Руж силно се изкашля. Пиличката беше се врязала вече дълбоко в желязото и скърцаше много.

— И какво решиха те? — попита Дюшен, като попремина кашлицата на ключаря.

— Решиха да я оставят тук, но при условие че скоро ще започне разглеждането на делото й.

— Ах, горката жена! — въздъхна Жилбер.

Дюшен по всяка вероятност имаше по-слабо развит слух от другаря си, който се стараеше да не изтърве нещо от разказа; той пък се заслуша да чуе какво става в съседната стая.

Ключарят забеляза това.

— Така че, сам разбираш, гражданино Дюшен — едва ли не извика той, — отсега нататък заговорниците ще работят още по-отчаяно. Малко време им остава. Стражите ще бъдат удвоени, тъй като има известни страхове от въоръжено нападение срещу Консиержери. Заговорниците като нищо могат да избият тук всички ни до един, само и само да се доберат до кралицата… така де, до вдовицата Капет!

— Ами! — изрази недоверие Дюшен. — Че как ще влязат вътре?

— Например преоблечени като патриоти — подхвърли Мардохей. — Тези мръсници преспокойно биха могли да се престорят, че започва нов втори септември. Веднъж влязат ли, отиде!

Настана едноминутно мълчание, причина за което бе размисълът на жандармите. С огромна радост, примесена със страх, ключарят слушаше стърженето на пилата. Удари девет.

На вратата се похлопа. Отдадени на размисъл, жандармите не отвориха.

— Е, след като е така — рече Жилбер, — и ние ще си отваряме очите на четири!

— В случай на нужда — допълни Дюшен — и ние ще умрем на поста си — като републиканци!

„Скоро би трябвало тя да свърши!“ — рече си наум ключарят и избърса потното си чело.

— Но и ти, гражданино ключар — рече Жилбер, — внимавай добре. Спукана ти е работата, ако се случи някое произшествие като туй, за което говориш!

— Разбира се, че ще внимавам — съгласи се Мардохей. — Цяла нощ обикалям. Вие сте по-добре от мен: двама сте, може да се сменявате…

На вратата се похлопа повторно. Мардохей настръхна. И най-дребната непредвидена случка би могла да провали плана.

— Какво е това? — попита той без да ще.

— Нищо, нищо — успокои го Жилбер. — Писарят от военното министерство е дошъл да ни извести, че си тръгва.

— А, добре, добре — рече ключарят, без да се отмества от прозореца. — Лека нощ, лека нощ!

— Той ти говори нещо — рече Дюшен и се обърна към вратата. — Отговори му, че продължава да чука.

Чу се гласът на писаря.

— Гражданино, ела! Искам да ти кажа нещо! Колкото и да бе развълнуван гласът, ключарят го позна.

— Какво искаш, гражданино Дюран? — попита Жилбер.

— Имам да ти кажа две думи.

— Ще ми ги кажеш утре.

— Не, тази вечер — продължи гласът отвън. — Трябва да ти ги кажа веднага!

„Ох — въздъхна ключарят, — какво ще стане сега? Това е гласът на Димер!“

Звънлив и зловещ, гласът сякаш бе поел в себе си цялата тъмнина на коридора отвън.

Дюшен се обърна.

— Че да ида — рече Жилбер. — Щом толкова настоява… Той се запъти към вратата.

Ключарят се възползва от това, че вниманието на двамата жандарми бе изцяло погълнато от непредвидения случай, и се завтече към прозореца на кралицата.

— Свършихте ли вече? — шепнешком попита той.

— Повече от половината — отвърна кралицата.

— О, Боже мой, Боже мой! — прошепна той. — Побързайте, побързайте!

— Ей, гражданино Мардохей, къде си бе? — извика Дюшен.

— Ето ме — отвърна ключарят и пъргаво се завтече към прозореца на жандармите.

В същия миг страшен писък отекна между стените на затвора, после се чу страшно проклятие и звук на сабя, изтеглена от ножницата.

— Ах, кучи сине, ах! — викаше Жилбер. — Разбойнико мръсен!

Вратата се отвори и пред очите на ключаря се явиха две сенки, зад които се мярна жена. Тя тласкаше Дюшен настрани и в момента, когато се освободи от него, се втурна към помещението на кралицата. Без да го е еня за жената, Дюшен се притече на помощ на своя другар.

Ключарят скочи към прозореца на кралицата. Оттам той веднага видя, че жената, която влезе, бе коленичила пред Мария Антоанета и я молеше да си сменят дрехите.

Той се взря да разгледа тази жена и от него се изтръгна един вик, изпълнен с болка.

— Женевиев! — извика той. — Женевиев!

Кралицата беше изтървала пилата и стоеше като онемяла на средата на помещението.

Ключарят хвана с две ръце желязото отвън, напрегна се, колкото имаше сили, и се опита да изкърти пръта от гнездата. Но прътът не беше изпилен докрай и оказваше съпротива.

В това време Димер се бореше с Жилбер и Дюшен. Той беше сполучил да блъсне Жилбер вътре в помещението, но тъкмо когато се готвеше да влезе и той вътре, към него се спусна Дюшен, блъсна вратата и успя да го изтика навън.

Вратата не можеше да се затвори. В отчаянието си Димер бе задържал вътре ръката си, между вратата и стената. В нея бе ножът, който беше ударил металната плочка върху портупея на жандарма, плъзнал се бе надлъж по гърдите на Жилбер и бе разкъсал плътта му. Двамата жандарми с всичките сили блъскаха вратата и викаха за помощ.

Димер усещаше, че ще му строшат ръката. За да се отърве, той наблегна с рамо колкото можеше. С неимоверни мъки той успя да издърпа разкървавената си ръка. Вратата с трясък се затвори. Дюшен и Жилбер моментално заключиха отвътре.

По коридора се понесоха отсечени стъпки, после всичко утихна. Двамата жандарми първо се огледаха един друг, а след това започнаха да търсят наоколо. Те доловиха веднага шума, който издаваше лъжеключарят при опитите си да разкърти желязната решетка.

Жилбер се завтече към отделението на затворничката и видя коленичилата Женевиев. Тя все още молеше кралицата да си сменят дрехите.

Дюшен грабна пушката си и изтича към прозореца. Там той съзря един човек, който бясно разтърсваше решетката, за да я изкърти. Той се прицели.

— О, убий ме, убий ме! — извика човекът и Дюшен се смути.

Величествен в отчаянието си, мъжът изпъчи гърди пред жандарма.

— Рицарю! — извика кралицата. — Рицарю, моля ви, моля ви!

Като чу гласа на Мария Антоанета, Рицарят на Мезон-Руж падна на колене. Жандармът гръмна. Падането на колене спаси Рицаря, куршумът изсвистя над главата му.

На Женевиев й се стори, че брат й е мъртъв, и падна в несвяст на пода. Когато димът от изстрела се разсея напълно, в двора на женския затвор вече нямаше никого.

Десет минути по-късно тридесет войници под ръководството на двама комисари претърсиха и най-закътаните места в Консиержери.

Те не откриха никого. Писарят, спокоен и усмихнат, бе минал покрай Ришар.

Колкото до ключаря, той беше избягал, без да престане да вика:

— Тревога! Тревога!

Часовият се беше опитал да го намуши с щика си, но кучетата го спасиха.

Хванаха единствено Женевиев, разследваха я и я затвориха.