Рицарят на Мезон-Руж

XLVII

Лорен отведе Морис у дома си. За да не компрометира другаря си, Морис усвои навика да излиза рано от къщата и да се прибира късно нощем, когато съседите вече спяха.

Забъркан в събитията, присъствал и на откарването на затворниците в Консиержери, той дебнеше всеки ден отнякъде да се появи Женевиев или да чуе вест за нея. Не знаеше къде е затворена.

След посещението си при ФукеТренвил, Лорен беше дал на Морис да разбере, че и най-дребната му молба може да го погуби и че в подобна ситуация той ще се жертва, без да може с нищо да помогне на Женевиев. Вследствие на това Морис, който като нищо би се оставил да го затворят, ако имаше надежда да попадне в един и същи затвор с любимата си, стана предпазлив от страх да не го разделят с нея завинаги.

Всяка сутрин той минаваше от Кар в Пор Либр, от Медело-нет в Сент Лазар, от Форс в Люксембург и заставаше пред портите на затворите. Стоеше там, докато откарат затворниците до революционния съд.

Но той скоро разбра, че и десет души не стигат, за да може да се наблюдават добре тридесет и три затвора — колкото имаше в Париж по онова време. Задоволи се с надеждата да открие Женевиев в съда.

Само по себе си това беше ново начало на едно отчаяние. И наистина, какви начини за спасение оставаха за един затворник след прочитането на неговата присъда?

Понякога в съда, който започваше заседанията си в десет часа сутринта и работеше до четири следобед, осъждаха от двадесет до тридесет души. Първият осъден имаше възможност да се възползва от още шест часа живот. Но последният, който чуваше присъдата си в четири без петнадесет, можеше да разполага само с три четвърти час живот. В четири и половина той вече беше на гилотината.

Излизаше, че за да се реши да предостави на Женевиев подобна възможност, Морис трябваше да се е признал за победен от съдбата.

О, да бе знаел само, че Женевиев ще попадне в затвора! Как лесно би се подиграл със сляпото правосъдие! С каква лекота би я измъкнал от затвора!

Съзнавайки своята безпомощност, Морис не преставаше да проклина Димер, не спираше със заканите си към този човек, който криеше своето отмъщение под маската на преданост към каузата на кралицата.

„Ще го открия — казваше си Морис. — Ще го открия, защото, ако иска да спаси жена си, той все пак ще се покаже отнякъде; иска ли да я погуби, той пак ще пръкне отнейде, за да се погаври с нея. Ще го пипна аз него и тогава — горко му!“

Една сутрин Морис излезе от дома на Лорен, за да иде да си намери място в революционния съд. Лорен още спеше.

В дома настъпи пълна тишина до мига, в който Лорен се събуди от врявата, която се чуваше пред вратата. Бяха женски гласове, по вратите се сипеха удари с приклад.

Лорен светкавично се огледа наоколо като човек, който иска да разбере има ли нещо край него, което би могло да го компрометира пред властите.

В стаята вече влизаха четирима секционери, двама жандарми и един комисар.

Посещението бе така красноречиво, че Лорен начаса започна да се облича.

— Ще ме арестувате ли? — попита той.

— Да, гражданино Лорен.

— Защо?

— Защото си подозрителен.

— О, да, имате право.

Комисарят нахвърли няколко реда под протокола за арестуването на Лорен и попита:

— А къде е другарят ти?

— Кой другар?

— Гражданинът Морис Ленде.

— Сигурно си е вкъщи — рече Лорен в отговор.

— Не, той живее тук! — настоя комисарят.

— И таз хубава! — възкликна Лорен. — Ами като живее тук, открийте го!

— Ето доноса! — рече комисарят. — В него изрично е подчертано, че той живее у вас!

Комисарят подаде на Лорен лист, изписан с ужасен почерк и просташки неправилен правопис. В доноса се казваше, че подозрителният гражданин Ленде, за арестуването на когото имало издадена заповед, всяка сутрин бил забелязван да излиза от дома на гражданина Лорен.

Доносът беше подписан от Симон.

— Ох! — рече Лорен. — Ами че то този ботушар ще изгуби клиентите си, упражнявайки два занаята в едно и също време. Дяволите да го вземат — и шпионин, и ботушар! Цял Цезар!…

Лорен се изсмя, колкото сила има.

— Гражданинът Морис! — изкрещя комисарят. — Къде е гражданинът Морис? Заповядвам ти веднага да ни го предадеш!

— Не ме ли чувате? — информира се Лорен. — Нали ви казах, че го няма тук.

Комисарят мина в съседната стая, после се качи в стаичката, където спеше официозът на Лорен. От Морис нямаше и следа.

Но в трапезарията едно писмо, написано съвсем скоро и захвърлено на масата, привлече погледа на комунаря — държавен мъж.

Писмото бе от Морис. Той го беше писал сутринта, преди да излезе, и го беше оставил на масата, за да не събужда Лорен.

„Отивам в съда — беше написано в писмото. — Не ме чакай за обед. Няма да се прибера до нощта.“

— Граждани — каза Лорен, — ще се съгласите ли, че въпреки цялото си желание да изпълнявам вашите заповеди, не мога да изляза без риза. Позволете ми моят официоз да ми помогне да се облека.

— Аристократ! — чу се глас.

— О, Боже мой, да! — отговори Лорен. — Постъпвам също като гражданина Дагобер. Отбележете: не казвам като царя Дагобер!

— Хайде, обличай се — рече комисарят. — Но побързай! Официозът се яви и помогна на господаря си да се облече.

Целта на Лорен беше да види неговият официоз какво става тук, и да предупреди Морис.

— Сега, господа… пардон, граждани… сега, граждани, аз съм готов да тръгна с вас. Но позволете ми, моля, да взема със себе си последния том от „Писма до Емилия“ от господин Дьомустие. Излезе съвсем наскоро от печат и още не съм прочел този том, а ми се струва, че с него ще мога по-добре да прекарам времето си в затвора.

— В затвора ли? — рече внезапно Симон, наконтен с офицерски дрехи. В този момент той влизаше с четирима секционери. — Ти няма да лежиш дълго в затвора. Обвинен си по делото на жената, която искаше да помогне на австрийката да избяга. Нея я съдят днес. Теб днес ще те разпитват като свидетел, а утре ще те съдят като обвиняем! Какъв хубав нож само ще ти ударят — наблегна с отвратителна усмивка. — Ще видиш, прекрасни мой гренадирю, ще видиш!… Лорен сви рамене.

— Е, ще тръгваме ли? — попита той. — Чакам ви.

Когато всички заслизаха по стъпалата, Лорен тъй силно ритна офицера Симон, че той като вързоп стари дрехи се изтърколи чак до входната площадка.

Секционерите не се въздържаха да не се изсмеят. Лорен пъхна ръце в джобовете си.

— И то при изпълнение на служебните ми задължения!

— При изпълнение на служебните ти задължения! — потвърди невъзмутимо Лорен.

Качиха се в колата и комисарят го откара в съдебната палата.