Рицарят на Мезон-Руж

XLIX

Всичко това като картина от приказките мина пред очите на Морис. Облегнат на сабята си, той виждаше как всичките му приятели се сгромолясват в бездната един по един. Той си представяше всичко останало тъй ясно, че се питаше — защо той, комунарят, другарят на всички невинни нещастници по съдба, се е вкопчил тъй алчно в брега на бездната и не се предава все още на виелицата, която го издухваше да отиде при тях.

В мига, когато прескачаше решетката, Лорен беше успял да забележи Димер сред множеството. Женевиев се наведе над ухото му.

— Господи — рече тя, — знаете ли, че Морис е тук?!

— Къде тук?

— Не поглеждайте веднага, защото може би ще ви забележат.

— Не се страхувайте.

— Точно зад нас, до вратата. Колко ли ще му бъде мъчно, ако нас ни осъдят?

Лорен изгледа жената с нежно съчувствие.

— Ще ни осъдят — рече той — и ви моля да не се съмнявате никак в това. Разочарованието ви ще бъде огромно, ако имате неблагоразумието да се надявате на някакво оправдание!

— О, Боже мой! — прошепна Женевиев. — Нещастният, как ще остане сам на тази земя!…

Тогава Лорен се обърна към Морис. Женевиев, която също не можа да издържи на изкушението, хвърли бърз поглед към момъка.

Морис стоеше, загледан в тях, с ръка на сърцето.

— Има един начин да се избавите — рече Лорен на Женевиев.

— Сигурен ли е? — попита тя и очите й блеснаха от радост.

— Никак не се съмнявам.

— Ако може да ме спасите, Лорен, да знаете само как ще ви благославям!

— Но този начин… — замисли се момъкът. Женевиев прочете колебание в очите му.

— И вие ли — рече тя — видяхте Димер?

— Да, видях го. Искате ли да се избавите? Нека го докарат тук и него, и вашето избавление е сигурно!

По всяка вероятност Димер усети по погледа на Лорен какви думи си разменяха двамата подсъдими, защото веднага пребледня. Но той скоро дойде на себе си и се усмихна по същия гробовен начин, както се беше усмихвал преди.

— Не е възможно — каза Женевиев. — Ако го издам, аз няма да мога повече да го мразя!

— По-добре си признайте, че той знае колко сте великодушна, и сега се подиграва наум с вас!

— О, разбира се, той познава и себе си, и мен, и всички ни…

— Женевиев, аз не съм толкова великодушен, колкото вас. Позволете ми да го докарам тук, на това място, за да загине!

— Не, Лорен, заклевам ви, отървете ме от всичко онова, което ме кара да мисля, че имам и съм имала нещо общо с този човек! Дори и в смъртта! — добави тя. — Струва ми се, че ще изневеря на Морис, ако умра заедно с Димер!

— Но вие няма да умрете!

— А ще мога ли да живея, ако той умре?

— О, Боже Господи, колко е прав Морис, че толкова ви обича! Вие сте ангел, а отечество ви е небето. Нещастният Морис!…

Гражданинът Симон, който не можеше да знае какво си говорят двамата подсъдими, се пулеше и кипеше от гняв срещу тях.

— Гражданино жандарм — рече той, — защо позволяваш на тези конспиратори да продължават да кроят предателските си планове срещу републиката дори в революционния съд?

— И таз хубава! — възрази жандармът. — Ти много добре знаеш, гражданино Симон, че тук никой не може да крои никакви планове или — даже да ги крои — не може да стори нищо. Тези граждани си говорят. А щом законът не им забранява да си говорят в колата, защо да им се забранява това в съда?

Този жандарм беше Жилбер. Той бе познал Женевиев, че е същата онази жена, която бе хванал в стаята на кралицата. Чрез честността, с която винаги се бе отнасял към храбростта и предаността, той проявяваше своето съчувствие.

В това време председателят се съвещаваше със заседателите. По предложение на ФукеТренвил той започна да разпитва:

— Подсъдими Лорен, от какъв род са били вашите отношения с гражданката Димер?

— От какъв род са били ли питате, гражданино председател?

— Да.

— Чисто приятелство свързваше нашите сърца.

Тя ме обичаше като брат, аз я обичах като сестра…

— Гражданино Лорен — обади се ФукеТренвил, — стиховете сега не са най-подходящият начин… Отгоре на всичко, рима няма — добави той.

— Как да няма? — полюбопитства Лорен.

— Ами няма. В първия стих има едно „т“ в повече.

— Сечи, гражданино обвинител, сечи, това ти е занаят — съгласи се великодушно Лорен.

При тази безспорно ужасна шега безстрастното лице на ФукеТренвил леко прежълтя.

— А гражданинът Димер как е гледал на това приятелство на съпругата си с един човек, който е минавал за републиканец? — попита Фуке.

— О, нищо не мога да кажа за това — рече Лорен. — И преди ви казах, че въобще не съм познавал гражданина Димер. Нещо, за което между другото съвсем не скърбя…

— А защо не ни казваш, че причина за вашата чиста дружба с подсъдимата е бил приятелят ти Морис Ленде? — попита Фуке.

— Не го казвам — отвърна Лорен, — тъй като е неприлично да го правя. Струва ми се, че и вие дори трябваше да постъпите като мен.

— Гражданите съдии — каза ФукеТренвил — трябва да обърнат внимание на този странен съюз на двама републиканци с една аристократка. И забележете, тяхното приятелство започва точно тогава, когато тази аристократка е започнала да крои най-черното предателство в света против народа.

— Как съм могъл да знам за предателството, за което говориш, гражданино обвинител? — попита Лорен повече с негодувание, отколкото със страх от грубостта на обвинението.

— Вие сте познавали тази жена — рече председателят, — били сте неин приятел, тя ви е имала за брат, вие сте я имали за сестра и отгоре на всичко не сте знаели какви планове крои тя? Та нима е възможно, както вие сам казахте, нима е възможно тя сама, без ничия помощ да е извършила злодеянието, в което я обвиняват?

— Тя не го е извършила сама — възрази Лорен. — И самата тя ви го каза, казах ви го и аз и пак го повтарям: мъжът й я е принудил със сила!

— Но как тогава не познаваш мъжа й, след като мъжът й по това време е живеел в един дом с нея?

Лорен можеше да разкаже великолепно за първото изчезване на Димер. Лорен можеше великолепно да разкаже за любовта между Морис и Женевиев, Лорен можеше великолепно да разкаже как Димер бе откраднал и скрил жена си, и благодарение на тези обяснения да се отърве от каквото и да е обвинение. Но по този начин той щеше да издаде тайната на приятелите си, щеше да накара Женевиев да се черви пред толкова много хора. Той само поклати глава в знак, че отказва да обясни.

— Казвайте — рече председателят. — Какво бихте могли да отговорите на гражданина обвинител?

— Ще кажа, че логиката му е поразителна — отвърна Лорен. — Ще кажа, че той успя да ме убеди в едно нещо, което никога досега не съм подозирал…

— И това нещо е?…

— Че аз съм, както се вижда, един от най-ужасните конспиратори, които съм имал възможността да познавам досега.

Изявлението разсмя всички, дори съдиите. ФукеТренвил разбра, че Лорен го подиграва. Тъй като благодарение на своята неуморност беше успял да узнае всичките тайни на своите подсъдими, той не успя да потисне съчувствието си към Лорен.

— Я да видим — рече Фуке, — гражданино Лорен, говори, защитавай се! Съдът ще те изслуша внимателно, защото знае, че твоето минало е минало на добър републиканец.

Симон поиска да каже нещо, но председателят му направи знак да мълчи.

— Говори, гражданино Лорен, ние ще слушаме. Лорен повторно направи отрицателен знак с глава.

— Мълчанието е равнозначно на признание — отбеляза председателят.

— Не — възрази Лорен, — моето мълчание си е мълчание и нищо повече.

— Предлагам ти още веднъж — каза ФукеТренвил. — Ще кажеш ли нещо?

Лорен се обърна към слушателите, за да попита с очи Морис да каже ли нещо или пък не. Морис не му направи знак да говори и той продължи да мълчи. А това наистина бе равносилно на самоосъждане. Всичко по-нататък стана изключително бързо.

Фуке формулира обвинението си. Председателят прочете резюмето си. Съдиите гласуваха и признаха Лорен и Женевиев за виновни.

Председателят осъди на смърт и двамата.

Часовникът на съдебната палата удари два.

За произнасяне на смъртната присъда бе изгубено точно толкова време, колкото часовникът да удари два пъти.

Морис чу тези два удара, почти слели се един с друг. Когато стихнаха гласът на председателя и ударите на часовника, неговите сили бяха почти на привършване.

Жандармите изведоха Лорен и Женевиев.

На излизане и двамата поздравиха Морис, всеки по своему: Лорен се усмихна, а Женевиев, бледа и немощна, му изпрати последна целувка през мокрите си от сълзи пръсти.

До последната минута тя все още се беше надявала да се отърве и сега плачеше. Плачеше не за живота си, а за своята любов, която щеше да угасне заедно с нейния живот.

Обезумял, Морис не смогна да отвърне на поздрава на приятелите си. Той стана блед и замаян от пейката, на която се бе тръшнал. Когато се съвзе, приятелите му вече ги нямаше.

У него оставаше живо едно-единствено нещо: омразата, която разяждаше сърцето му.

Когато хвърли наоколо си един последен поглед, той изведнъж успя да съзре Димер. Димер си отиваше заедно с другите зрители.

Морис се затича. Той прескачаше от пейка на пейка, спусна се към вратата, през която всяка секунда щеше да се изниже Димер.

Димер вече се спускаше по стъпалата.

Слезе подире му и Морис.

Димер вече бе стъпил на най-долното стъпало, когато Морис го потупа по рамото.