Рицарят на Мезон-Руж - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Александър Дюма (VIII) #8

VIII

Трапезарията бе в същата сграда, където преди малко щяха да убият Морис.

Когато той, заедно с Женевиев и Димер, влезе, яденето вече бе сложено, но залата бе още празна.

След тях един след друг влязоха шест души. Бяха с приятна външност, повечето от тях млади и облечени по последна мода. Димер им представи Морис с титлите и качествата, които предполагаше, че гостът му притежава.

После, като се обърна към Морис, Димер каза:

— Тези хора, гражданино Ленде, са помощници в търговията ми. Благодарение на времето, в което живеем, на революционните принципи, които унищожиха разстоянието между хората, ние с тях живеем в свято равенство. Същата тази трапеза всеки ден ни събира заедно по два пъти и аз съм много щастлив, че приехте да вечеряте с нас. Хайде, сядайте, граждани, сядайте!

— Ами… господин Моран? — попита нерешително Женевиев. — Няма ли да изчакаме и Моран?

— О, вярно — рече Димер. — Гражданинът Моран, за когото ви говорих, гражданино Ленде, е моят съдружник. Той е натоварен, ако мога така да се изразя, с моралната част на заведението ми: държи сметките, касата, документите, дава и взема пари, тъй че най-много от всички като че ли работи той. Поради тази причина почти винаги закъснява да се яви на трапезата. Ще пратя да го извикат.

В същата минута вратата се отвори и в трапезарията влезе гражданинът Моран.

Беше дребен човек с мургаво лице, с гъсти вежди, леко намръщен. Зелени очила, каквито носят хората, уморени от четене, криеха черните му очи, но не и искрите, които те пускаха. Още от първите му думи Морис разбра, че това е човекът с мекия, повелителен глас, който по време на спора за неговата съдба се бе произнесъл в негова полза. Носеше черна дреха с широки петлици, жилетка от бяла коприна и тънък панталон. По време на вечерята Морис забеляза, че ръцете на този човек са особено бели и деликатни, за да бъдат ръце на кожар.

Всеки зае мястото си на дългата маса. Гражданинът Моран! се намести от дясната страна на Женевиев, Морис от лявата, а Димер седна срещу жена си. Другите гости се разположиха кой където му беше удобно.

Вечерята беше прекрасна. Димер ядеше с голям апетит и най-чистосърдечно приканяше гостите към същото. Работниците, или по-право казано, онези, които минаваха за работници, явно не се притесняваха. Те също се хранеха с подчертана охота. Гражданинът Моран говореше малко, почти не пиеше вино и рядко разтегляше устни в усмивка. Заради спомените, които бе запазил от гласа му, Морис започна да изпитва особена симпатия към него. Само че не можеше да определи възрастта му и това доста го безпокоеше. В един момент го вземаше за четиридесет, четиридесет и петгодишен, в друг — за съвсем млад момък.

Още със сядането Димер се видя принуден да съобщи причината, поради която въвеждаше чужд човек в компанията на тези мъже. Обяснението той даде като наивен и непривикнал да лъже човек. Насядалите край масата не проявиха кой знае каква взискателност относно причините за появата на Морис на тяхната маса. Въпреки цялата неловкост и неумелост в изложението на кожаря, словото му задоволи всички. Морис наблюдаваше домакина силно зачуден. „Честна дума — казваше си наум, — не мога да повярвам нито на очите, нито на ушите си. Същият този човек ли преди четвърт час ме преследваше с карабината си — пламенен, с глас застрашителен и очи на убиец, същият този човек ли ме гонеше, за да ме гръмне като някое куче? Герой ли е той или просто сега, когато говори за занаята си, става съвсем друг човек. Как може да се преобрази наистина един мъж само от любов към кожите, да речем!“

През цялото време на своите наблюдения Морис усещаше в душата си болезнена тръпка, но и радост. И двете усещания бяха така сериозни и истински, че момъкът не можеше да определи състоянието, в което беше изпаднал. Ето че най-сетне бе открил непознатата. Както и бе предполагал, тя наистина имаше приятно име. Бе упоен от щастие да я чувства край себе си, поглъщаше и най-незначителните й думи и звукът на гласа й разиграваше дори най-тайните струни в сърцето му. Но сърцето му, същото това сърце, се разкъсваше от онова, което той гледаше пред себе си.

Женевиев действително беше такава, каквато я беше видял първия път. Наистина млада и елегантна, с малко меланхоличен поглед, с възвишено интелигентно излъчване. Можеше да се каже: „Сигурно е била изключително благородна девица, от онези, които по причина на страшната сиромашия, в която са прекарали своето детство и по-голямата част от живота си, се принуждават да се омъжат за търговец, нещо, което твърде често се среща през последните години, предшестващи знаменитата 1793.“ Димер имаше вид на добър човек и може би наистина бе много богат човек. Обноските му с Женевиев сякаш бяха обноски на мъж, който иска жена му да бъде щастлива. Но добродушието, богатството, добрите намерения — можеше ли всичко това да заличи огромното разстояние, което съществуваше между мъжа и жената, между тази млада, поетична жена, изящна, очарователна — и този мъж с простовата външност, мъж, постоянно зает със занаята си, с грижи единствено в областта на материалното благополучие? С какви ли чувства Женевиев преодоляваше тази бездна? Уви, случаят решаваше този въпрос пред неговите, на Морис, очи. С любов! — каза си той. Той, Морис, трябваше да се увери в първоначалното си предположение за тази жена: откъде може да се е връщала тя онази вечер, ако не от любовна среща.

Мисълта, че Женевиев може би обича някого, жестоко започна да мъчи душата на Морис.

Той въздишаше често-често. Съжаляваше, че беше дошъл тук да изпие още една чаша от онази отрова, на която всички тайнствено казваха: любов!…

След това, в по-спокойни моменти, като слушаше мекия, чист и хармоничен глас, като усещаше върху себе си онзи така прозрачен поглед, който сякаш никак не се боеше, че дава най-безпрепятствено възможността да се чете в най-големите дълбочини на душата, Морис стигаше до заключението, че е невъзможно едно такова създание да мами мъжа си. Тогава го обземаше горчива радост. Това хубаво тяло, тази прекрасна душа принадлежат само на този търговец с добродушна и честна усмивка, с просташките му вицове и смешки, те принадлежат само нему!

Заговориха за политика, иначе не можеше и да бъде. Какво можеше да говори човек в едно време, в което политиката се бъркаше във всичко, тя надничаше от дъното на тенджерите, всеки час се провъзгласяваше по улиците…

По някое време един от мъжете на масата, който досега беше мълчал, попита какво става със затворниците от Тампъл.

Морис настръхна от този глас. Той позна в него човека, който постоянно бе настоявал за крайни мерки, беше го ударил с ножа и после беше гласувал за неговата смърт.

Малко по-късно този човек, този честен надзорник на работниците, както се бе изразил за него Димер, развесели Морис с патриотичните си мнения и революционни принципи. При известни обстоятелства Морис никак не беше противник на строгите мерки, които бяха тъй модерни по онова време и чийто герой и апостол беше Дантон. Морис никога не би убил един шпионин, но би го отвел в градината и там, при пълна равнопоставеност и еднакви оръжия, сабя против сабя, безпощадно, безмилостно би се борил с него. Ей така би постъпил Морис. Но съвсем скоро той се убеди, че подобно поведение не може да се изисква от един кожар.

Този човек на крайностите както в политическите си разсъждения, така и в частния си живот, когато отвори дума за Тампъл, изрази възхищението си от това, че затворниците са поверени на един постоянен съвет, обстоятелство, което дава прекрасни възможности за подкупване и на стражите, чиято преданост много пъти вече беше доказано компрометирана.

— Да — каза гражданинът Моран, — но трябва да се признае, че при всяко положение поведението на тези стражи досега е оправдавало доверието, което народът храни към тях, и историята ще докаже един ден, че не един Робеспиер е заслужил прозвището „неподкупен“.

— Разбира се, разбира се — рече надзорникът, — но от обстоятелството, че досега не е имало никакво предателство, не можем да заключим, че подобно нещо не може никога да се случи. Същото ще кажа и за националната гвардия. Ротите на различните секции, всяка на свой ред, се свикват да караулят в Тампъл, но всичко това се върши някак си безразборно. Не допускате ли, че измежду двадесет, двадесет и пет души може да се случи някоя групичка от десетина мъжаги, която в една прекрасна нощ да изколи стражата и да отвлече затворниците?

— Ами ти, гражданино — рече Морис, — знаеш, че този начин никак не е удобен, преди три-четири седмици някои хора се опитаха да постъпят така и, както се знае, не постигнаха нищо.

— Да — каза Моран, — но те не сполучиха само защото един от аристократите, които направиха този опит, просто се е обърнал към някого с „господине“. Той се е издал единствено с тази дума.

— Не само в това е причината — възрази Морис, който упорстваше да доказва, че полицията на републиката е добра, — но и защото полицията имаше вече сведения, че Рицарят на Мезон-Руж се намира в Париж.

— Ами! — извика Димер.

— Та, казвате, било е известно, че Рицарят на Мезон-Руж е влязъл в Париж? — попита хладно Моран. — А дали е било известно също така как е успял да влезе той в Париж?

— Разбира се.

— Я виж ти! — възкликна хладно Моран и се подаде напред, за да разгледа по-добре Морис. — Аз съм много любопитен да науча как е успяла да направи това полицията. Досега още никой не знае нищо положително по този въпрос. Но вие, гражданино, който сте секретар на една от главните парижки секции, може би знаете нещо повечко?

— Разбира се, че знам — отвърна Морис. — И онова, което ще ви кажа, е самата истина.

Всички на масата, в това число и Женевиев, погледнаха Морис с подчертано внимание. Беше им крайно любопитно какво ще каже той.

— Рицарят на Мезон-Руж — каза момъкът — е дошъл от Вандея, това личи по всичко. Той е пропътувал цяла Франция, подпомогнат от необикновения си късмет. Когато стигнал един Ден бариерата Рул, почакал до девет часа вечерта. В девет часа някаква жена, облечена в най-обикновени дрехи, излязла от града през същата бариера и предала на рицаря униформа от националната гвардия. Десет минути подир това тя се завърнала в Париж заедно с него. Патрулът, който я бил пуснал да мине на излизане, се усъмнил, когато я видял, че се връща с придружител, и съобщил за това на поста. След тях тръгнал целият караул, но веднага щом открили, че караулът е по петите им, двамата заговорници влезли в някаква къща с двоен изход и оттам излезли на Елисейските полета. Те сполучили в бягството, тъй като един от патрулите, който пазел на улица Бар дьо Бек, явно бил предан на тираните и наместо да ги залови, им помогнал да се скрият. Какво стана по-късно, ви е известно на всички.

— Я виж, я виж! — рече Моран. Какви любопитни работи ни разказвате, гражданино…

— Любопитни, но преди всичко верни — рече Морис.

— Да, по всичко личи. А жената? Знаете ли какво е станало после с жената?

— Не — призна си Морис. — Тя изчезна. Съдружникът на гражданина Димер и гражданинът Димер като че ли взеха да дишат по-спокойно.

Женевиев слушаше целия разговор бледа, неподвижна и няма.

— Но кой би могъл — рече гражданинът Моран с присъщата си студенина — да ни увери, че Рицарят на Мезон-Руж е бил в състава на караула, който вдигна онази врява в Тампъл?

— Познал го е един от полицаите, мой приятел, който същия ден беше в Тампъл.

— Той лично го е познавал?

— Някога го бил виждал.

— А какво представлява външно Рицарят на Мезон-Руж?

— Двадесет и пет — двадесет и шестгодишен, дребен, рус, със светло, приятно лице, с красиви очи и прекрасни зъби.

Настана гробно мълчание.

— Но ако вашият приятел полицаят е познал този мним рицар — попита Моран, — защо не го е спрял?

— Първо, защото се е страхувал да не би да се е припознал,, второ, моят приятел има недостатъка, че е доста муден в свояга работа. Постъпил е, както би постъпил всеки муден и благоразумен човек — щом се съмнява, предпочита да не каже нищо…

— На негово място вие не бихте постъпили тъй — рече Димер и рязко се изсмя.

— Не — каза Морис, — да ви кажа право, не бих постъпил така. Аз бих предпочел да изляза измамен, по-точно да се поддам на собственото си заблуждение, отколкото да пропусна случая да заловя такъв опасен човек, какъвто е Рицарят на Мезон-Руж.

— И… как именно бихте постъпили, господине? — попита го Женевиев.

— Как бих постъпил ли, гражданко? Боже мой, та то не е никак сложно. Най-напред бих отишъл да затворя всички порти на Тампъл. После ще ида право при патрула, ще хвана Рицаря за врата и ще му кажа: „Рицарю на Мезон-Руж, арестувам ви като народен предател!“ А хвана ли го веднъж за шията, няма да го изтърва никога…

— А след това? — отново се обади Женевиев.

— След това ще го предам на съда. И него, и съучастниците му. И по всяка вероятност ще бъде гилотиниран. Това е всичко.

Женевиев настръхна и хвърли пълен с ужас поглед към съседа си.

Гражданинът Моран не обърна изобщо внимание на този поглед. Той флегматично изпразни чашата си и каза:

— Гражданинът Ленде има пълно основание. В такива случаи се постъпва точно така. Но, за нещастие, полицаят е постъпил не както трябва.

— А знае ли се — попита Женевиев — какво става сега с Рицаря на Мезон-Руж?

— Ами! — рече Димер. — По всяка вероятност, след като е видял несполуката си, той незабавно се е изтеглил от Париж.

— А може би дори от Франция — добави Моран.

— О, съвсем не, съвсем не — възкликна Морис.

— Как! Да не би този човек да е имал неблагоразумието да остане в Париж? — извика Женевиев.

— Той не е мръднал от Париж.

Отговорът беше посрещнат с всеобщо удивление. Морис изглеждаше съвършено убеден в думите си.

— Това е само предположение от ваша страна, гражданино — рече Моран. — Едно предположение. И нищо повече.

— Не е предположение, а факт, в който аз съм напълно уверен — настоя Морис.

— А! — възкликна Женевиев. — Да ви кажа истината, не мога да повярвам на вашите думи. От страна на Рицаря на Мезон-Руж това би било непростимо неблагоразумие.

— Вие сте жена, гражданко — рече авторитетно Морис, — и следователно на вас ще ви е по-лесно да повярвате, че хора от типа на Рицаря на Мезон-Руж понякога пренебрегват своята особа…

— Кое би могло да го увлече толкова, че да не се бои да загуби живота си?

— Ех, гражданко — отвърна с въздишка Морис. — Любовта!…

— Любовта ли? — извика Женевиев.

— Разбира се. Нима не знаете, че Рицарят на Мезон-Руж е влюбен в Антоанета?

Двама-трима се изсмяха, но го направиха малко пресилено и стеснително, за да изразят недоверието си. Димер погледна Морис, сякаш искаше да прочете нещо, което е записано нейде в дъното на душата му. Женевиев почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и тръпки побиха цялото й тяло. Всичко това не убягна от вниманието на Морис. Гражданинът Моран без да иска разля виното от чашата, която беше поднесъл към устните си, и бледостта му би накарала Морис да изпадне в ужас, ако не бе съсредоточил цялото си внимание в Женевиев.

— Изглеждате твърде неспокойна, гражданко — прошепна Морис.

— Та нали именно вие казахте, че най-добре ще разбера тези неща тъкмо защото съм жена — отвърна тя. — Нас, жените, винаги ни вълнува предаността, колкото и тя да е в противоречие с нашите принципи.

— Предаността на Рицаря на Мезон-Руж става още по-интересна, след като човек разбере, че той — както казват — никога не е говорил с кралицата.

— Да ти кажа истината, гражданино Ленде — отбеляза любителят на крайностите, — виждаш ми се твърде снизходителен към този рицар…

— Господине — възрази Морис, употребявайки не много популярното за момента обръщение, — обичам всички храбри и горди мъже, които и каквито да са те. Това никак не ми пречи да се боря против тях, когато ги срещна в неприятелските редици. Не съм загубил надежда, че някой ден ще се срещна с Рицаря на Мезон-Руж и…

— И?… — попита Женевиев.

— И ще си премеря силите с него — продължи мисълта си Морис.

Вечерята бе свършила. Женевиев даде знак за ставане от масата.

Докато ставаха, часовникът удари.

— Полунощ е — констатира хладно Моран.

— Нима? — извика Морис.

— Ето едно възклицание, което ми доставя истинско удоволствие — рече Димер. — То ми говори, че не ви е било неприятно с нас и ми дава надежда, че ще се виждаме често отсега нататък. Отварят ви се вратите на един добър патриот, гражданино. Надявам се, че вие скоро ще се убедите, че те са врати и на един искрен ваш приятел.

Морис се поклони, а после, като се обърна към Женевиев, попита:

— Гражданко, ще ми позволите ли да ви посещавам понякога?

— Не само, че позволявам, но ви моля за това — отговори жената. — Сбогом, гражданино!

Тя напусна трапезарията.

Морис се сбогува с останалите, с подчертано чувство за близост и симпатия се раздели с Моран, който му се беше понравил, стисна ръката на Димер и си отиде възхитен и по-скоро щастлив, отколкото смутен от приключенията, които се бяха случили с него същата вечер.

— Неприятна, неприятна среща! — рече младата жена, след като Морис си отиде, и потъна в сълзи пред своя съпруг, който я бе придружил до стаята й.

— Ами! — рече Димер. — Напротив! Гражданинът Морис Ленде, всеизвестен патриот, секретар на секция, чист, обожаван, популярен — това е голяма чест за един нещастен кожар, домът на когото е пълен с контрабандна стока… Димер се усмихваше.

— И тъй, скъпи, какво смяташ ти?…

— Смятам, че неговото приятелство е диплом за нашия патриотизъм — отвърна мъжът. — От тази вечер нататък дори самият Рицар на Мезон-Руж може спокойно да живее у нас.

Като целуна жена си с онази съпружеска нежност, която изглеждаше повече бащинска, Димер я остави в павилиона, служещ за нейно собствено жилище, и мина в другата сграда, където той живееше с присъствалите на вечерята.

Беше началото на месец май. Гледката на ясния ден топлеше гърдите на хората, уморени да дишат студените зимни мъгли. Лъчите на животворното слънце огряваха черните стени на Тампъл.

Пред вътрешния вход, който делеше кулата от цветните градини, няколко мъже разговаряха, пушеха и се смееха.

Въпреки че денят беше прекрасен, трите жени затворнички се отказаха от разрешената им разходка в парка. Откакто бяха убили краля, кралицата упорстваше и не излизаше от стаята си, за да не й се налага да минава през вратата на апартамента, където преди смъртта си беше затворен мъжът й.

Поискаше ли да подиша чист въздух, тя се качваше на върха на кулата, чийто прозорец властите бяха запречили със здрави решетки.

Караулът, предизвестен, че жените имат право на ежедневна разходка, напразно чака целия ден да излязат навън в парка.

Към пет часа вечерта един човек приближи до сержанта, който бе началник на наряд.

— А, ти ли си, дядо Тизон? — провикна се сержантът, явно голям веселяк.

— Аз съм, гражданино. Твоят приятел Морис Ленде ми даде разрешително от управителния съвет на Тампъл. В него пише, че дъщеря ми може да дойде да се види с майка си.

— И тъкмо когато дъщеря ти дойде на посещение, ти излизаш да се разходиш? Какъв жестокосърдечен човек!

— Против волята си излизам, сержанте. Аз горя от желание да видя измъчената си рожба, тъй като цели два месеца живее отделно от мен. Но чува ли те някой? Проклетата служба ме принуди да изляза. Трябва да ида до комуната да си направя доклада. На вратата ме чакат двама полицаи с кола…

— Нещастен баща! — рече сержантът.

Тръгни с любов към родината ти, който си станал рано в зори, и спомни си за своите братя загинали — виж, слънцето алено вече изгрява…

— Я чакай, дядо Тизон! Ако се сетиш за някоя рима на „зори“, да ми кажеш. Не мога да намеря хубава рима на „зори“.

— А ти, гражданино сержант, като дойде момичето ми да види горката си майка, да го оставиш да мине, разбра ли!

— Щом има разрешително — рече сержантът (в когото читателят сигурно вече е познал Лорен), — веднага я пускам.

— Благодаря ти, благодаря — каза Тизон.

Той отиде да прави доклад пред комуната, като си мънкаше сънливо под носа:

— Ах, горката ми жена, какво нещастие за нея!

— Знаеш ли, сержант — рече един войник от националната гвардия, като видя отдалечаващия се Тизон. — Знаеш ли, че от подобни истории тръпки ме побиват.

— Какви истории? — попита Лорен. — Какви истории, гражданино Дево?

— Как какви истории — сопна се начумереният войник. — Ето тези, да гледаш човек с такова диво лице, със сърце от камък, този неумолим ключар на кралицата как се отдалечава със сълзи на очите. Той плаче заради своята дъщеря. Не е много добре, когато човек мисли за такива неща, защото те докарват само скръб на сърцето…

— Няма съмнение, че е така — съгласи се Лорен. — Тъкмо поради тази причина този човек и не мисли. Този човек, който, както ти казваш, си отива със сълзи на очите.

— За какво има да мисли?

— Ами например за това, че стават цели три месеца, откакто тази жена, кралицата де, тази жена, която той катадневно измъчва, също не е виждала своето дете. Той въобще не се сеща за нейното нещастие. Той мисли за своето. Е, наистина,тази жена все пак е била кралица — добави сержантът с усмивка, чийто смисъл трудно би могъл да се разгадае, — никой не е длъжен да изпитва състрадание към една кралица…

— Все пак тъжно е… — повтори замислено Дево.

— Тъжно, но неизбежно — възрази Лорен. — Затова по-добре е, както ти сам каза, човек да не мисли.

И Лорен запя:

Вчера Нисетка из мрачни и свежи гъсталаци вървеше самичка.

Тъкмо когато Лорен привършваше последния стих, отляво на поста се вдигна голям шум. Чуха се псувни, заплахи, плач.

— Какво е това? — попита Дево.

— Счу ми се детски глас — нададе ухо Лорен.

— Вярно — потвърди войникът. — Като че ли бият някое нещастно дете. Май е по-добре тук да не пращат хора, които имат деца.

— Ще пееш ли ти или няма да пееш? — чу се прегракнал пиянски глас.

Същият глас запя, за да даде тон и пример:

Госпожа Вато бе обещала да изколи всички парижани…

— Не — решително се обади детският глас. — Няма да пея!

— Ще пееш, ще пееш!… Гласът захвана пак отначало:

Госпожа Вато бе обещала…

— Не — каза детето, — не, не, не, не!

— Ах, идиотче такова!… — чу се отново пиянският глас. Изплющя кожен ремък. В следващия момент прозвуча детски плач.

— Ах, дявол да го вземе! — каза Лорен. — Този мръсник Симон бие малкия Капет!

Неколцина войници от гвардията свиха безизразно рамене, други двама-трима се опитаха да се усмихнат. Дево стана и изчезна нанякъде.

— Добре — прошепнал си бе той на ставане. — Казвах аз, че тук не бива да се пускат хора с деца.

Щом той се скри от погледа на войниците, точно срещу тях се отвори врата и детето на кралицата, гонено от своя пазач, се спусна да бяга из двора. Не беше направило и няколко крачки, когато някакъв тежък предмет го догони и го удари по крака.

— Ох! — извика детето. — Ох, майчице! То залитна и падна на колене.

— Донеси ми калъпа, идиотче проклето, донеси ми калъпа, или…

Детето се изправи и врътна глава.

— А, тъй ли? — извика същият глас. — Чакай ти да видиш! Войниците от стражата видяха как Симон ботушарят излезе от своята стаичка, разярен като див звяр.

— Е-хей! — извика Лорен със смръщени вежди. — Къде си се юрнал така, чичо Симон?

— Да накажа вълчето — отвърна ботушарят.

— И защо ще го наказваш? — попита Лорен.

— Защо ли?

— Да, защо?

— Защото, идиотът му с идиот, не иска да пее като добър патриот. Нито пък да работи като добър гражданин.

— А теб какво те е грижа за това? — продължи Лорен. — Народът не те е сложил тук да учиш Капет да пее.

— А ти що се бъркаш? — учуди се силно Симон. — Ти, гражданино сержант, питам аз, защо се бъркаш ти в моите работи?

— Защо се бъркам ли? — веднага откликна Лорен. — Никой нормален човек и гражданин с добро сърце не може да не се намеси в случай като този. Най-унизителното на този свят за хора, у които все още е останало нещо човешко, е да гледат как бият малки деца.

— Ами! — възкликна в недоумение ботушарят. — Ами че то е дете на тиранина господар.

— Господарско чедо, да. Но ти също не си участвал в злодеянията на баща си. Детето с нищо не е виновно за поведението на своя баща, значи никой не може да го наказва!

— Аз пък ти казвам, че това дете ми е дадено да правя с него каквото си искам. Аз искам то да ми пее „Госпожа Вато“, и то ще ми пее.

— А бе, мръснико — рече Лорен, — госпожа Вато е майка на това дете! Ти съгласен ли си твоето дете да пее, че си разбойник?

— Аз не съм разбойник! — изръмжа Симон. — Сержант, какви са тези аристократски приказки?

— Я внимавай! Не ме обиждай така — възмути се Лорен. — Аз не съм Капет, не можеш със сила да ме накараш да ти пея.

— Ще кажа да те затворят, предател с предател!

— Ти ли? — усъмни се Лорен. — Ти ли ще кажеш да ме затворят? Хайде, опитай, да видим…

— Добре, добре, ще я видим ние тази работа! — закани се ботушарят. — Най-добре се смее този, който последен се смее. Слушай, Капет — обърна се той към момчето, — вдигни този калъп и ела да шиеш, защото…

— А пък аз ти казвам — пребледня Лорен, зъбите му изскърцаха, ръцете му се свиха в юмруци, — аз ти казвам, че детето няма да вдигне този калъп. Как може да имаш такава голяма сабя и толкова малко ум! Вади сабята, казах!

— Мамкати! — изръмжа Симон, който пък бе посинял от яд. В тази минута в двора влязоха две жени. Едната носеше някакъв документ.

— Сержант! — извика караулният. — Дъщерята на Тизон е дошла да се види с майка си.

— Остави момичето да мине, то има разрешително от управителния съвет на Тампъл — отвърна Лорен, без да се обръща към караулния и без да изпуска от очи Симон и момченцето.

Караулният пусна жените да влязат. Те едва направиха няколко крачки по тъмната стълба и срещнаха Морис Ленде, който слизаше надолу.

Вече мръкваше и Морис не успя да различи добре чертите на двете жени. Той ги спря.

— Кои сте вие, гражданки — рече, — и кого търсите?

— Аз съм Софи Тизон — отговори едната. — Имам разрешение да посетя майка си и дойдох да се видя с нея.

— Да — рече Морис, — но разрешителното е само за теб, гражданко.

— Доведох тази моя приятелка, за да не съм съвсем сама между толкова много войници.

— Хубаво — рече Морис, — но твоята приятелка не може да се качи горе с теб.

— Както обичаш, гражданино — отговори Софи Тизон и стисна ръката на спътничката си, която се беше облегнала на стената, примряла от ужас.

— Граждани караулни — извика Морис на войниците, които пазеха горе, — пуснете гражданката Тизон да мине, но не и гражданката, която я придружава. Тя ще я чака тук, на стълбата. Внимавайте някой да не я закачи!

— Добре, гражданино — отговориха караулните.

— Вървете — рече Морис на Софи Тизон. Двете жени тръгнаха.

Морис слезе и отиде на двора.

— Граждани — каза той на войниците от националната гвардия, — какво става тук, каква е тази врява? При жените горе се чува някакъв детски плач от тук, какво е това?

Веднага щом съзря Морис, Симон реши, че в негово лице ще намери покровител.

— За всичко е виновен този предател — рече той, като посочи Лорен. — За всичко е виновен този аристократ, този слуга на тираните, този… Той не ми дава да бия Капет!

Симон посочи Лорен още веднъж.

— Разбира се, че няма да ти давам да го биеш — рече Лорен и извади сабята си. — Ако ме наречеш още веднъж предател, аристократ или слуга на тираните, тази сабя ще мине през теб открай докрай!

— Какво, ще ме плашиш ли? Тревога, тревога!

— Викаш тревога, но караулен началник съм аз — каза Лорен. — Не викай много, че като дойда до теб, ти си свършен!

— Помощ, граждани, помощ! — надаваше вече викове Симон. Той съвсем сериозно беше започнал да се страхува от Лорен.

— Сержантът има право — каза Морис. — Ти безчестиш народа, мръснико, ти биеш дете!

— И знаеш ли защо го бие, Морис? — Защото детето не иска да пее „Госпожа Вато“, защото не иска да псува майка си!

— Гад мръсен! — рече Морис.

— И ти ли? — нагло попита Симон. — Я виж ти, че аз съм бил заобиколен от предатели!

Морис грабна от ръцете му ремъка и го хвана за гърлото.

— Хайде — рече той, — докажи, че Морис Ленде е предател! Той опъна няколко ремъка по гърба на ботушаря.

— Благодаря, господине — приближи се до него детето. — Но после той ще ми го върне за всичко!

— Ела, малки Капет — рече Лорен, — ела, дете мое. Ако се опита пак да те бие, викай и все ще дойдат хора да накажат твоя мъчител. Хайде, Капет, върви в стаята си…

— Защо и вие ме наричате Капет? — попита детето. — Защо и вие ме наричате така, вие, който ме покровителствате? Много добре знаете, че Капет не е моето име.

— Как да не е твоето име? — попита Лорен. — А как се казваш?

— Казвам се ЛюдовикКарл дьо Бурбон. Капет е името на един от моите прадеди. Аз много добре знам френската история. Баща ми ме е учил на нея.

— И ти искаш това дете, което един крал е учил на френска история, да го учиш да шие чехли! — възкликна Лорен.

— О, бъди спокоен — каза Морис на детето. — Аз ще съобщя където трябва какво правят с теб!

— Ще съобщя и аз дето трябва за вас — закани се Симон. — Между другото ще кажа и това, че вместо една жена, която имаше право да влезе в кулата, вие пуснахте две!

Тъкмо в този момент двете жени минаваха през двора към изхода. Морис се завтече след тях.

— Е, гражданко — попита той първата, която застигна, — успяхте ли да се видите с майка си?

Другата жена веднага застана между Морис и приятелката си.

— Да, гражданино — рече тя. — Благодаря!

Морис искаше да разгледа момичето или поне да чуе гласа му. Но то плътно беше загърнато в пелерината си и не произнесе нито дума. На Морис му се стори, че момичето дори трепери.

Страхът породи у него подозрения.

Той бързо изтича горе и от външната стая през остъклената врата съзря, че кралицата в този момент скри нещо в джоба си.

— А! — каза си наум Морис. — Май ме изиграха. И извика колегата си:

— Гражданино Агрикол, влез веднага при Мария Антоанета и не я изпускай от очи!

Войникът влезе при кралицата.

— Извикай жената на Тизон — каза след малко Морис на един от войниците от националната гвардия.

Пет минути след това пред него застана жената на Тизон, жизнерадостна, весела.

— Видях дъщеря си — рече тя.

— Къде? — попита Морис.

— Тук, в тази стая.

— Добре. А дъщеря ти не пожела ли да види Мария Антоанета?

— Не — отвърна жената.