Рицарят на Мезон-Руж

VI

Въпреки че беше разкрит още в самото начало, опитът за отвличането на кралското семейство беше възбудил у едни хора гняв, у други — съчувствие. Доказателство за този опит беше потвърждението на сведенията, които комитетът за обществена безопасност беше получил, че от три-четири седмици много емигранти са започнали да се връщат в Париж. А щом има хора, които рискуват живота си, значи има за какво. Те нямаше да го вършат за нещо дребно. Отвличането на кралското семейство и неговото спасяване в никой случай не бяха дребна работа.

Преди опита за освобождаване на кралското семейство по предложение на члена на конвента Ослен беше излязла страшната заповед, която осъждаше на смърт всеки завърнал се във Франция емигрант, всеки французин, направил опит да избяга от страната, всяко частно лице, заловено да помага някому да избяга или да се върне назад, както и да прибира в дома си емигрант.

Този ужасен закон означаваше едно-единствено нещо: терор. Не оставаше друго, освен да се издаде закон и за поставяне под подозрение. Рицарят на Мезон-Руж обаче бе толкова пъргав и дързък враг, че завръщането му в Париж и появата му в Тампъл не можеха да предизвикат вземането на някакви мерки въобще. В немалко заподозрени къщи бяха направени обиски, по-строги, отколкото когато и да било. Но това не даде почти никакъв резултат. Бяха открити само няколко жени емигрантки, които се предадоха без никаква съпротива, и неколцина старци, които не проявиха особено желание да оспорват пред палачите си малкото дни, които им бяха останали да живеят.

Вследствие на това занимание, както всеки би могъл да се досети, секциите за няколко дни имаха толкова много работа, че секретарят на секция Лепелетие нямаше кой знае колко свободно време, за да се отдава на размисъл за своята непозната красавица.

Впрочем веднага след като напусна старата улица Сен Жак, сам той реши да забрави красавицата, само че, както казваше приятелят му Лорен.

Мислиш ли, че трябва да забравиш, значи още помниш.

Междувременно Морис не казваше нищо, нито пък изповядваше нещо пред някого. Той заключи в сърцето си всички подробности на приключението, всичко онова, което бе могъл да прикрие дори от приятеля си. Но Лорен, който знаеше своя другар като весела и излиятелна натура, сега, когато виждаше Морис замислен и търсещ уединение, много добре разбираше в какво се състои цялата работа.

Тук трябва да отбележим, че измежду осемнадесетте си века монархична Франция знаеше твърде малко години на тайнственост, каквато бе 1793-тата година от Христа.

Между другото Рицарят не бе заловен, престанаха дори да говорят за него. Кралицата, овдовяла и осиротяла без сина си, се задоволяваше само с това — да плаче, останала съвсем сама с дъщеря си и зълва си.

За младия престолонаследник, поверен в ръцете на ботушаря Симон, започна онази ера на мъченичество, която за две години го събра с баща му и майка му.

Настана затишие. Вулканът на политическите страсти на монтанярите спеше, преди да помете жирондистите.

Морис чувстваше тежестта на тишината, която предвещаваше буря. Той въобще не знаеше как да прекарва многото си свободно време, поради което се захвана с покълващото в сърцето му чувство, което не беше съвсем любов, но което все пак приличаше на нещо подобно. Той пак прочете писмото, целуна още веднъж хубавия сапфир и реши, въпреки клетвата, която бе дал, да направи още един опит. Обеща си този опит да бъде последен наистина.

Намисли изключително прост начин да удовлетвори любопитството си — да отиде в секцията на Ботаническата градина и там да се добере до някакви сведения от нейния секретар. Възпираше го единствено мисълта, че непознатата може да бъде замесена в някаква политическа интрига. Тръпки го побиха, когато си помисли, че най-малката недискретност, най-малкото любопитство могат да откарат непознатата красавица на ешафода.

Не ставаше.

Тогава той реши да изпипа цялата работа сам, без да събира сведения от другаде. И този негов план действително бе прост. Първите дири можеше да открие в списъците, които висяха пред всяка врата. После можеше да разпита портиерите. В качеството си на секретар на секция той наистина имаше пълното право да разпитва.

Е, което си е право, Морис не знаеше името на своята хубавица, но и на това му беше намерил цаката. Според него едно такова очарователно създание, каквото бе тя, не можеше да има име, което да не се покрива с външността му. Тя би трябвало да притежава името на някоя богиня, самодива, ангел или нещо подобно. При нейното слизане на земята хората сигурно не са били в състояние да не й изразят своите поздравления. А те непременно трябваше да бъдат свързани с името на някое по-висше, някое по-удивително, някое по-свръхестествено същество. Прочее, името непременно щеше да го упъти! Морис наметна пелерина от грубо тъмно сукно, нахлупи червена шапка и тръгна, без да съобщи никому накъде се запътва. В ръката си носеше една от онези дебели сопи, на които хората с право викаха конституция. В неговата ръка това оръжие се равняваше на боздугана на самия Херкулес. Както за физическа, тъй и за морална подкрепа, той си бе взел свидетелството, че е секретар на секцията Лепелетие.

Тръгна наново по старата улица Сен Виктор, после по Сен Жак и с прилежание на добър ученик се зае да чете имената по списъците пред вратите на къщите, списъци, писани от къде повече, къде по-малко упражнявани хорски ръце.

Морис бе стигнал вече стотната къща, прочел бе и стотния списък без никакъв признак, че е открил дирите на непознатата хубавица. Вече казахме, че под диря той разбираше ни по-малко, ни повече името на девойката да е благозвучно, от онези, които по цели нощи и дни се въртяха в богатото му въображение. Като видя любопитството, изписано на лицето на читателя на списъците, един обущар отвори вратата на своя дюкян и застана отпреде й с шило и ремък в ръка. Той хвърли през очилата си продължителен поглед към Морис.

— Да не искаш да питаш, гражданино — рече той, — нещо за някой от обитателите на този дом? Ако е тъй, питай, готов съм да ти отговоря.

— Благодаря, гражданино — прошепна боязливо Морис. — Търсех името на един свой приятел.

— Кажи го ти този твой приятел, гражданино. Аз познавам всички от тази улица. Къде живее твоят приятел?

— Живее, струва ми се, на старата уличка Сен Жак. Но се страхувам да не се е преместил…

— Ама как му беше името? Кажи го, кажи името. Изненадан по този начин, Морис постоя някоя и друга минута в недоумение и най-накрая произнесе първото име, което му дойде наум.

— Рене — рече той.

— А занаятът му?

Морис бе заобиколен от кожарници. Кожарници, кожарници, колкото искаш кожарници, навред все кожарници.

— Работник кожар — рече той.

— В такъв случай — обади се някакъв друг човек, който се бе спрял до Морис и добродушно го гледаше, но погледът му не беше лишен от известно недоверие, — в такъв случай отнесете се до кожарите!

— Имате право — рече ботушарят на свой ред, — имате пълно право. Кожарите знаят имената на всички свои работници. Ето го гражданина Димер, който е управител на кожарите и който има при себе си повече от сто и петдесет работници. Той ще те упъти може би най-добре.

Морис се обърна и видя зад себе си висок човек със спокойно лице, в дрехи, които издаваха богат фабрикант.

— Сведения мога да дам — каза онзи, когото ботушарят беше нарекъл гражданина Димер, — но трябва да ми се каже пълното име на този Рене.

— Аз вече казах: Рене.

— Рене е кръщелното име, а на мен ми трябва да знам презимето. Работниците, които имам аз, са записани само с презимената си.

— Да ви кажа право — прояви искреност Морис, — не го знам!

— Как! — възкликна Димер с усмивка, в която Морис забеляза неприкрита ирония. — Как, гражданино, нима не знаеш името и презимето на своя приятел?

— Не го знам.

— В такъв случай вероятността да не го намериш е доста голяма.

И като махна с ръка на Морис, гражданинът Димер направи няколко крачки и влезе в една от къщите на старата улица Сен Жак.

— Работата е там — философски отбеляза обущарят, — че ако не знаеш презимето му…

— Е на, не знам презимето му! — тросна се Морис, който никак не съжаляваше, че му се удава случай да излее яда си на някого. — Да възразиш нещо?!

— Нищо — рече гражданинът, — нищо, нямам нищо да възразя. Но ако не знаеш презимето му, много вероятно е, както каза гражданинът Димер, много е вероятно да не го намериш…

Гражданинът обущар, ботушар или какъвто бе там, който беше вратар-портиер, влезе в стаичката си със свити рамене. Морис с удоволствие щеше да удари един хубав бой на портиеравратаробущарботушаргражданин, но последният бе доста възрастен човек и това го спаси. Де да беше той двадесетина години по-млад, Морис щеше да даде един грандиозен спектакъл за равенство пред закона и неравенство пред силата! Започваше да се мръква. На Морис му оставаха на разположение само няколко минутки от деня.

Той побърза да продължи заниманието си най-напред в първата уличка, сетне във втората. Разгледа всички врати, провери всички ъгли, взря се в магазинчетата — през решетките, надзърна в ключалките, похлопа на няколко празни дюкянчета и след като не получи никакъв отговор, откри, че е загубил цели два часа.

Удари девет часа. Бе съвсем тъмно. Не се чуваше никакъв шум, никакво движение не се забелязваше в запуснатия квартал.

Морис, отчаян, реши вече да си върви, когато внезапно, при възвиването в една от алеите, забеляза как насреща му блесна светлина. Веднага се втурна напред, без да види, че в същото време някаква глава изчезна зад една от стените, любопитна глава, която четвърт час бе стояла неподвижно под дърветата, издигащи се над същата тази стена.

Няколко секунди след изчезването на главата три сенки излязоха от вратичката на стената и се спуснаха по алеята, в която беше влязъл Морис. Някакъв друг човек предпазливо затвори вратата на алеята.

Морис влезе в двора на края на алеята. В дъното на двора светлееше. Морис похлопа на вратата на къщата, откъдето идваше светлината. Къщата бе отдалечена и уединена. Веднага след като беше похлопал, светлината угасна. Той продължи да хлопа, но никой не отговори. Реши, че отвътре просто не искат да му отворят, и за да не губи повече време, излезе отново на алеята.

Вратата на къщата със загасената светлина се отвори тихо подире му и от входа излязоха трима души. Чу се изсвирване.

Морис се обърна и успя да забележи три сенки. Разстоянието между него и сенките бе повече от два пъти по-дълго от неговата тояга.

Очите му вече бяха привикнали с тъмнината, тъй че той съвсем ясно успя да съгледа мекото проблясване на ножовете, с които бяха въоръжени трите сенки.

Морис схвана. Морис разбра. Морис беше заобиколен. Той се опита да развърти тоягата около себе си, но не успя; алеята бе толкова тясна, че неговото единствено оръжие в момента се удари в стената. Още не беше решил какво да направи по-нататък, когато усети страшен удар в главата. Ударът беше дошъл от страна на четиримата, които бяха откъм стената. И така, след тях се хвърлиха и другите трима и седем души, въпреки цялата отчаяна съпротива на Морис, го свалиха на земята и завързаха очите и ръцете му.

Той не успя да издаде дори стон. Но и да беше могъл да го направи, нямаше да извика. Хора като него винаги се срамуват от чуждата помощ. Дал си бе сметка и за това, че и да вика, никой няма да го чуе в притихналия квартал.

Морис набързо пресметна, че щом му бяха вързали очите, тези хора нямат намерение да го убиват веднага. Това бе все пак надежда за него.

Събра цялото присъствие на духа си и зачака.

— Кой си ти? — попита го един глас, все още издаващ напрегнатост от борбата.

— Човек, когото някакви непознати искат да убият — хладнокръвно отвърна Морис.

— Ти си нещо повече — отбеляза гласът. — Ти си вече убит, ако дръзнеш да викнеш или пък заговориш малко по-високо.

— Ако имах възможност да викна, нямаше да чакам досега — рече Морис.

— Ще отговориш ли на въпросите, които ще ти зададем? — попита го непознатият.

— Първо питайте, а аз ще реша да отговарям ли или не.

— Кой те изпраща?

— Никой.

— Дошъл си сам?

— Да.

— Лъжеш!

Морис напрегна мускулите и волята си и със страшен напън опита да се освободи, но опитът му излезе съвършено несполучлив.

— Аз — каза той — никога не лъжа.

— Все пак кажи: сам ли идваш или някой те праща, за да ни шпионираш? Ти си шпионин!

— Вие пък сте мръсници!

— Ние?

— Да! Седем-осем души нападат един човек и това ми било работа! — възмути се Морис. — Мръсници мръсни!

Вместо да ядоса противниците му, буйността на Морис като че ги успокои. Фактът, че си позволява да дава воля на думите си, свидетелстваше, че той не е такъв, за какъвто го смятаха нападателите. Обикновено шпионите треперят и просят милост.

— Не се обиждай — рече един по-мек глас, но в същото време и по-заповеднически от останалите. — Във времето, в което живеем, хората могат да бъдат шпиони и без да бъдат безчестни. Те рискуват само едно, живота си.

— Да си жив и здрав, че ми говориш така. На твоите въпроси ще отговарям съвсем почтено — отбеляза Морис.

— Е, добре — каза непознатият. — Какво търсеше в този квартал?

— Търсех една жена.

Мълчанието, което последва думите на Морис, можеше да означава само едно: търпение, но все пак недоверчиво търпение. Шепотът на нападателите му се усили и лека-полека се превърна във врява.

— Лъжеш! — възрази същият глас, който беше внушил на Морис известно доверие. — В този квартал жени за преследване никак не се намират. Работата опира до друго. Какво е то, хайде, казвай, че не си поплюваме!

— Не ме заплашвайте! — смело произнесе Морис. — Вие няма да ме убиете заради удоволствието да ме убиете. Освен ако не сте някои разбойници.

Морис направи още едно, още по-върховно усилие на мощните си ръце. Но болезнен студ раздра кожата на гърдите му.

Без да иска, Морис отстъпи назад.

— А — рече един от нападателите, — разбра ли сега? Тук има още осем пръста, подобни на този, който току-що усети!

— Тогава свършвайте, хайде! — рече Морис решително. — Какво чакате още?

— Кой си ти все пак? — повтори въпроса си повелителният мек глас.

— Искате да знаете моето име?

— Да — рече гласът.

— Казвам се Морис Ленде — колебливо отвърна Морис.

— Какво?! — извика един от Морисовите нападатели. — Морис Ленде, революци… патриота ли? Морис Ленде, секретарят на секцията Лепелетие?

Тези думи бяха изречени с такава пламенност, че Морис веднага разбра — те щяха да решат по-нататъшния развой на действието. Ако отговореше, значеше, да избърза сам да реши съдбата си.

Морис бе неспособен на подлост. Той се изправи като истински джентълмен и отговори с твърд глас:

— Да, аз съм Морис Ленде, Морис Ленде — секретарят на секцията Лепелетие, патриотът, революционерът, якобинецът. Най-подир, Морис Ленде, за когото най-хубавият ден ще бъде онзи, в който ще умре за свободата!

Настана мъртва тишина.

Той беше открил гърдите си и очакваше всеки момент да му забият ножа, чието острие вече беше почувствал веднъж.

— Истината ли казвате? — обади се глас, в който се долавяше вълнение. — Казвай право, човече, недей да ни лъжеш!

— Бръкнете в джоба ми — отвърна Морис — и ще намерите моите документи. Погледнете кожата на гърдите ми и ще видите началните букви М. и Л., ако кръвта, която ми пуснахте, не ги е заличила.

Вдигнаха Морис на ръце и го носиха така известно време. Той усети, че пред тях по някое време се отвори една врата, а след това друга, съвсем тясна. Там, където го вкараха, бе шумно.

— Изгубен съм — рече си Морис. — Ще вържат някой камък на шията ми и ще ме хвърлят на някое дълбоко място в Биевър.

След малко усети, че онези, които го носеха, се качват по някакви стъпала. Лъхна го топъл въздух.

Носачите го сложиха на стол.

Той чу как се заключи вратата. Стъпките на неговите носачи заглъхнаха в мрака. Оставили го бяха съвсем сам. Нададе ухо с цялото внимание, на което е способен всеки човек, чийто живот е на косъм и зависи само от една дума. Стори му се, че онзи глас, който му беше направил впечатление с мекостта си, но въпреки туй все пак заповеден, бе казал на другите:

— Нека сега размислим!