Самозащита

14.

Скръб, продължила двадесет и една години.

Номерът на Шеръл Бест се взираше в мен от бележника. Нямаше да бъде никак лесно.

В отговор на позвъняването чух запис на женски глас:

— Добре дошли в Църквата на протегнатата ръка. Ако се обаждате за дарение на храни, нашият склад се намира на булевард „Норт Кахуенга“ 1678, между Мелроуз и Санта Моника. Нашият разпределителен център работи денонощно…

Решил, че е станала грешка, аз затворих, избрах отново номера и чух същия запис. Този път го изслушах докрай.

— … Храни в специални опаковки, сухо мляко и бебешки каши. Ако се обаждате за духовно напътствие, нашата денонощна телефонна линия „Помощ“ е…

Записах номера. Записът завършваше с цитат от „Коринтяни“: „Христос, нашият спасител, е пожертван заради нас. Затова нека продължим угощението, но не със стария хляб, нито с подкваса на злобата и греха, а с неквасния хляб на откровението и истината“.

Друга жена отговори на номера на „Помощ“. Помолих да ме свържат с Шеръл Бест.

— Преподобният е на задната площадка при пратките. Мога ли да ви помогна?

Разказах й полувярната история за психолога, сътрудничещ на полицията.

— Полицията ли? — попита тя. — Има ли някакъв проблем?

— Отнася се до дъщерята на преподобния.

— Карен? — Гласът й подскочи с октава нагоре.

— Да.

— Една минута.

Само след секунди в слушалката се чу мъжки глас:

— Шеръл Бест. Какво касае Карен?

Започнах с обичайното вече въведение.

Той ме прекъсна:

— Моля ви, господине, кажете ми за Карен.

Повторих казаното на сина му. Когато свърших, той рече:

— Хвала на Бога, знаех, че ще бъде намерена.

— Преподобни Бест, не искам да…

— Не се тревожете, господине, не очаквам, че ще бъде върната към живот. Имало е само едно възкръсване. Но истината — знаех, че ще излезе наяве. „В търпението е спасението на вашите души.“

— Ние не разполагаме с истината, преподобни. Само…

— Това е началото, господине. Какво си спомня този свидетел?

— Само това, което вече ви казах.

— Добре. Имам някои неща за вас. Имена, дати, отговори. Мога ли да ви ги покажа? Може би звучи странно, но — моля! Бихте ли се присмели на един стар маниак?

— Не, разбира се.

— Кога можем да се срещнем? Ще дойда при вас.

— Утре удобно ли ви е?

Пауза.

— Ако е необходимо, господине, ще изчакам до утре, но ако е възможно днес, ще бъде много по-добре.

— Бих могъл да се срещна с вас тази вечер. Около девет.

— Чудесно. Къде ще се срещнем? Папката е у дома.

— У вас е удобно.

— Живея в Хайланд Парк. — Повтори адреса, даден ми от неговия син. — Откъде ще дойдете?

— От западния край.

— Ако предпочитате, бих могъл аз да дойда при вас.

— Не, няма да ме затрудни.

— Сигурен ли сте? Добре тогава. Ще подготвя всичко, преди да дойдете. Ще имате ли време да вечеряме заедно? Мога да приготвя нещо.

— Не е необходимо.

— Поне кафе? Или чай?

— Кафе.

— Кафе — повтори той, сякаш запаметяваше меню. — С нетърпение ще ви очаквам, господине. Бог да ви благослови!

В осем и десет оставих Робин и Спайк в автоработилницата и продължих с колата към Малибу Каньон, номер 101. По средата на Вали пътят се вливаше в шосе 134, а няколко мили по-нататък поех на юг по околовръстния Глендейл Фриуей и свърнах малко след Ийгъл Рок, за да се озова в Хайланд Парк.

Улиците бяха тъмни, стръмни и опасно наклонени от скупчените нагъсто по склоновете малки къщи, двуфамилни домове и жилищни блокове, потопени в тишина, нарушавана единствено от грохота по близката магистрала. Товарни камиони и леки коли бяха паркирани върху обрасли с ниски треви тесни площадки. Някога този квартал бил заселен от бели работници, а сега тук живееха предимно испаноезични хора на физическия труд. Бандитите бяха прокарали свои пътища тук. В квартала преди живеел полицейски инспектор, но присъствието му не променило нещата.

Шеръл Бест живееше в едноетажен дом с изглед към автомивка, с шест асфалтови платна, успоредни на нея. Малка кутийка с почти равен, залян с асфалт покрив. Мазилката бе пръскана и в тъмнината изглеждаше розова. Каменна пътека пресичаше моравата. Прозорците бяха обезопасени с метални решетки.

От съседната къща се носеше испанска музика. Домът на Шеръл тънеше в тишина, но всички прозорци светеха. На алеята беше паркиран двадесетгодишен „Олдс-88“.

Излезе на входната врата, преди да стигна до нея — дребен закръглен мъж с малка обла глава. Носеше очила с тъмни рамки, бяла риза от немачкаема материя и тясна сива вратовръзка, която се закопчаваше с клипс под яката.

— Доктор Делауер? — рече той, отваряйки широко вратата, след което я затвори и превъртя двойната ключалка.

В къщата се носеше мирис на полуготова зеленчукова супа. Предната част бе разделена на две: ниска тясна всекидневна и малка ниша, които се използваха за кухня и трапезария едновременно. Мебелировката бе стара, претрупана, но подредена: маси с полирани плотове и крака в стил „Кралица Ана“, нощни лампи със сферични основи и абажури от щамповани с цветя материи, издути от меката тапицерия фотьойли, върху чиито странични облегалки бяха преметнати ръчно плетени салфетки. Върху пода, подобно на задрямал домашен любимец, се бе изтегнал сив мокетен килим, обрамчен с ресни. Стените бяха покрити от поставени в рамки увеличени изображения на библейски сцени. Всички изобразени персонажи имаха скандинавски черти и приличаха на хора, които са на ръба на емоционален срив.

— Кафето ни очаква, сър. Моля, седнете.

Масата беше с размерите на маса за бридж. Върху нея бяха струпани електрическа кафеварка, две пластмасови чаши върху малки чинийки, захарница, двеста и петдесет грамова каничка със сметана и чиния с шоколадови бисквити. Встрани се виждаше висока около шестдесет сантиметра картонена кутия, върху която с кафяв маркер бе изписано Карен.

Седнахме един срещу друг и Бест наля кафе в чашите. По лицето му избиха червени петна, а сините ириси сякаш щяха да изскочат иззад дебелите стъкла на очилата. Челото му се набразди от бръчки, сякаш плуг бе минал по него. Ръбът на яката му се впиваше като нож в дебелия врат. Имаше тънки устни и голям топчест нос. Малкото останала му коса бе черна и лъскава.

— Карен приличаше на майка си — каза той. — Захар и сметана?

— Чисто е добре. — Взех чашата.

— Мисис Бест беше красива жена. В града всички се питаха какво толкова е намерила у мен, за да стане моя жена.

Изсмя се кратко. Пожълтели редки зъби, множество сребърни пломби.

— Синът ми Крейг прилича на нея. Ето, вземете си бисквита — Карен ги разлепяше и изяждаше първо крема вътре.

Напълни своята чаша.

— И така, какво точно ви доведе до Карен?

— Само онова, което вече ви разказах, преподобни.

— Спомени? Имате ли деца, докторе?

— Не.

Устните му потрепериха. Затвори за миг очи.

— Ето. — Пресегна се за кутията. — Аз ще ви покажа с какво разполагам, а вие ще кажете дали то ще ви е от помощ.

Изправи се, пъхна ръце дълбоко в кутията като хирург, който намества вътрешни органи. Малкото свободно място на масата бързо се изпълни от прихванати със спирали тетрадки, подвързани изрезки от вестникарски статии и други хартии.

Отстрани лентата, пристягаща изрезките, и ги постави пред мен. Отпечатъкът беше ясен, мастилото — отдавна засъхнало, придобило цвета на слаб чай. Изрезките бяха на двадесет и една годишна възраст, всички от безплатно разпространявано в района издание, наречено „Потребителят от крайбрежието“.

Докато ме наблюдаваше как чета, Бест изяде една бисквита, после втора.

Първите няколко листа бяха изрязани от страницата за платени обяви. Излизали в продължение на два месеца, оградени в синьо каре.

„Загубена. Възнаграждение. Карен Денис Бест, 19 г., 160 см, 52 кг, руси коси, може би потъмнени в кафяво, сини очи, говори с акцента на Ню Инглънд, белег от операция на апендикса. За последно видяна да върви пеш по Тихоокеанската магистрала при ресторант «Пясъчният долар» в района на Райския залив. Ние много я обичаме и сме разтревожени. Моля, обадете се за наша сметка по всяко време на денонощието на: 508-555-4532. Всяка информация, която помогне за откриването й, ще бъде възнаградена в долари.“

— Някой обади ли се?

— Много хора се обадиха. Лъжци и шегаджии за чужда сметка и дори добронамерени хора, които вярваха, че са я видели. Изплатих сто и осемдесет хиляди и петдесет и пет долара. — Пъхна пръсти под очилата, за да разтрие очи.

Отново съсредоточих вниманието си върху изрезките. Последната бе взета от страницата за отворени писма, написана от редакторката на списанието — някоя си Мариан Сонър, и обградена от обяви на местни рекламодатели. В центъра на публикацията бе поместена неясна снимка на красиво русокосо момиче. Дори неясната снимка не можеше да скрие невинността и ентусиазма, излъчвани от овалното й лице. Зачетох се.

Оставих страницата на масата.

Бест заговори:

— Искаше да помогне. Беше приятна възрастна жена, почина няколко месеца след публикацията и списанието фалира.

— Платихте ли за статията?

— Платих за много неща. Не съжалявам.

Свали очилата и отново разтърка очи.

— Още кафе?

— Не, благодаря. Шерифите добре ли си свършиха работата?

— Предполагам, че са изпълнили задълженията си. Разговаряли са със същите хора, с които вече бях разговарял. Накрая организираха истинско издирване. В продължение на един ден претърсиха каньоните и долините. След това направиха оглед на крайбрежната ивица с хеликоптер — за час или два. Казаха, че релефът затруднява издирвателните работи. Гъста растителност, труднодостъпни места. Не мисля, че допускаха, че може да бъде намерена там. Бяха убедени, че е избягала с някое момче.

— Някоя от тези обяви излизала ли е в голям всекидневник?

— Вестниците не проявиха интерес. Непрекъснато се обаждах във всички издания. Никога не отговаряха на оставените от мен съобщения. Може би защото през онези години подобни изчезвания бяха обичайно явление. Знаете, хипари, които напускат семействата си. Но Карен не беше такава. Не твърдя, че беше ангел небесен. Но не беше хипи.

— Кога наехте частния детектив?

— Когато шерифите престанаха да отговарят на моите обаждания. Всичко е тук.

Подаде ми бял лист с прегледно напечатан текст:

— Какво представлява организацията „Спасители“?

— Наполи ми разказа за сдружението на детективи от цялата страна, специализирани в издирването на изчезнали хора. Таксата беше хиляда долара за първата година, а за всяка следваща — по петстотин. Парите се използваха за осигуряване на достъп до стотици досиета и ключови за разследването хора. Нищо такова не се случи. Наполи взе парите плюс още хиляда, които му платих за разследването, и напусна града.

Усмихна се.

— Не съжалявам за глупостта си. „От надеждата не се срамувайте.“ След като Наполи ме изпързаля, отидох в трета агенция, която се саморекламираше, че открива изчезнали хора само за четиридесет и осем часа. Взеха ми такса само за консултация и казаха, че всичко възможно да се направи вече е направено.

— Защо след първия детектив сте наели друг в Холивуд?

— Надявах се, че външен за района човек ще успее да съзре всяка възможност. Барнард беше бавен, муден и спокоен. Всички жители на Малибу са такива — усмихнати, но много мудни. Никога преди не бях идвал в Калифорния, не бях свикнал с това.

— Кога се преместихте да живеете тук?

— Две години по-късно. Имам предвид за постоянно. Преди това идвах всеки втори месец и оставах за две седмици. Отсядах в мотели или живеех в кола под наем, като обикалях напред-назад по крайбрежието — от Манхатън Бийч до Санта Барбара. Веднъж дори стигнах чак до Сан Симеон, на север. Обикалях с колата из всеки каньон или държавен парк — по маршрута, обикалях пеш, разговарях с планински спасители, пещерняци, лагеруващи хора — с всички. Това се превърна в професия. Бизнесът ми пострада. После мисис Бест разви аневризъм и почина, а аз продадох онова, което бе останало от бизнеса, и се заселих тук. Крейг и Тафи тъкмо започваха и им предоставих възможността да живеят в къщата. След няколко години я откупиха. Моментът беше подходящ да замина: те имаха нужда от свой живот, а аз исках да се посветя на издирването на Карен. Шофирах до десет часа на ден. Надявах се случайно да я срещна. Може би беше загубила паметта си и беше… някъде.

Побутна встрани бисквитата.

— Какво си спомня вашият свидетел?

— Само онова, което вече ви разказах, преподобни.

— Млада жена, носена в неизвестна посока от някакви мъже. Много е неопределено.

— Да, така е и съжалявам, но не мога да ви обещая, че от това ще излезе нещо.

Понечих да върна листа с информацията за предприетите действия по издирването на Карен.

— Не, задръжте го, това е копие. Имам много от тях.

Сгънах го и го пъхнах в джоба.

— Млада жена — замислено каза той. — Дълги тъмни коси, дълги крака — когато Карен бе малко момиче, ние я наричахме Щръкличко. От щъркел. Мъж или жена е свидетелят ви?

— Нямам право да ви отговоря.

Лицето му помръкна.

— Къде, според вашия свидетел, е било упражнено насилието?

— В някаква гориста местност. Може би дървена хижа. Заобиколена с дървета.

Притисна корем в ръба на масата.

— Вие сте полицейски психолог. Бихте могли да хипнотизирате този човек, нали? Помага за възвръщане на паметта.

— Това е само една възможност.

— А защо не вероятност?

— Психологическото равновесие на свидетеля е много крехко.

— Колко крехко?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа повече.

— Да, да, разбира се, извинете ме… но вие възнамерявате да продължите работата си с него.

— Ще направя каквото мога, преподобни.

— Работите за полицейския участък, нали?

— Аз съм частен консултант. Свидетелят е мой пациент. Един полицейски следовател е в течение на предприетото от мен, но всичко все още е неофициално.

Изпъкналите зеници се присвиха.

— Защо си давате целия този труд?

— За да помогна на пациента си.

Взря се продължително в лицето ми.

— Вие сте всеотдаен човек.

Повдигнах рамене.

Въртеше очилата в ръцете си, погледна към чашата с кафе, но не я докосна.

— Настоятелно ви препоръчвам да намерите начин да разговаряте с Гуен и Том Шей. В списъка е спомената с моминското си име — Пийт, но сега двамата са съпрузи. Работили са заедно с Карен в „Пясъчният долар“. Работили с нея и по време на последната смяна. Винаги съм имал чувството, че знаят повече, отколкото казват.

— Защо?

— Поведението им, докато разговарях с тях — сконфузено, нервно. Феликс Барнард твърдеше, че изглеждали невинни. Както и полицаите. И двамата са местни, с добра репутация, без криминални прояви в досиетата си. Но ще ви кажа едно: когато ги разпитвах за Карен, не можеха да ме гледат в очите. Били са й приятели. Гуен е обслужвала масите, а Том работел на бара. Защо изпитваха неудобство да говорят за Карен? А те са си тръгнали от ресторанта няколко минути след нея. Карен е тръгнала пеш, а те са били с кола. Не е ли логично да я застигнат?

— Може би някой я е взел на стоп?

— На кого би могла да се довери? Не се е срещала с мъж, нямала е близки приятели. А и никога не би тръгнала на стоп. Разговаряхме по този въпрос, преди да напусне Масачузетс.

Гласът му оставаше спокоен, но бръчките по челото му блестяха от влага.

— Сигурен съм, че те крият нещо. Зная какво е вина.

Извадих листа от джоба си, разгънах го и оградих двете имена.

— Продължих да ходя при тях — рече Бест, — предложих им пари, последните си пари в брой, преди да започна да продавам ценните книжа и акциите си. Накрая Том се обадил в полицията, оплакал се, че ги тормозя. Въпреки това, няколко дни по-късно отново отидох, надявайки се да заваря Гуен сама. Тя отказа да отвори вратата, а на следващия ден Том дойде в мотела и заплаши, че ще ме пребие, ако не ги оставя на мира.

— С това ли приключи всичко?

Бест въздъхна.

— Продължих да минавам с колата край дома им веднъж или два пъти седмично. После те се предадоха и заминаха — напуснаха Малибу. Ако това не е вина, не зная тогава какво е. Телефонирах в ресторанта, представяйки се за техен приятел, и ми казаха, че са заминали за Аспен. Но са се върнали в Малибу преди шестнадесет години. Имат магазин, наречен „Гребенът на вълната“ — за сърфинг екипировки, близо до кея. Бизнесът им процъфтява, бих добавил. Том кара едно от онези шикозни БМВ-та, а Гуен има луксозна каравана.

— Продължавате да минавате край тях?

— Веднъж годишно, доктор Делауер. На датата на изчезването на Карен.

— Правите ли нещо друго?

— Дали опитвам да разговарям с тях? Не, каква полза? За мен това е ден за размисъл. Прекосявам крайбрежието от Санта Моника до Санта Барбара. Ако срещна бездомни хора, спирам и им давам храна. Понякога се отбивам в някой лагер, но не разговарям с никого и не показвам снимката на Карен. Какъв смисъл има да показвам снимката на едно деветнадесетгодишно момиче?

Сведе поглед, сви пръсти, пъхна ги под очилата и разтри очи.

— Вече ще е почти на четиридесет, но продължавам да мисля за нея като за деветнадесетгодишна… Не се тревожете, докторе, не досаждам на семейство Шей. Каквото и да са направили, ще трябва да живеят с мисълта за него. Освен това си имат свои грижи — недъгаво дете. Може би един ден ще разберат, че поведението и съдбата имат общ източник. Когато отидете при тях, не споменавайте името ми: убеден съм, че ме смятат за вманиачен лунатик.

— Колко време Карен живя в Калифорния?

— Пет месеца.

— Колко често пишеше?

— Не пишеше. Обаждаше се по телефона. Винаги в неделя, понякога в събота и петък. Затова се разтревожихме, когато не се обади онази неделя. Беше точна като часовник, що се касаеше за неделните обаждания. Позвънихме в ресторанта и ни казаха, че не дошла за смяната.

— Предполагам, че в предишни разговори не е споменала нещо, което да подскаже изчезването й?

— Нищо. Беше щастлива, радваше се на хубавото време, на работата си, всичко беше прекрасно. Опитваше се да задели достатъчно, за да се запише в школа по актьорско майсторство.

— Спомена ли името на школата?

— Не, не сме обсъждали такива детайли.

— Как приемахте желанието й да стане актриса?

— Всъщност ние не вярвахме, че това ще се случи. Мислехме, че известно време ще опитва и ще се върне, ще запише колеж и ще срещне някой мил младеж.

Устните му потрепериха.

— Жена ми провеждаше по-голямата част от разговорите с Карен. Аз обикновено бях в магазина. Когато Карен изчезна, го намразих. Дадох го на Крейг, но той го продаде и си намери държавна работа. Строителство и безопасност. След което се преместих тук, първата година се посветих единствено на издирването на Карен. Втората също, но нищо не излизаше. Разполагах с много време и започнах да чета Библията. Преди това не бях религиозен: ходех на църква, но докато се молех, мислех единствено за печалби и загуби. Този път Библията придоби значение за мен. Открих една семинария в Ийгъл Рок и се записах. По-късно бях посветен в свещенически сан и основах църквата. Знаете ли с какво се занимаваме?

— Разпределяте храна за бедните хора.

— Раздаваме храна на всички, без да задаваме въпроси. Никой от нас не получава пари. Живея от социалната си осигуровка и малкото ценни книжа, които не продадох, а всички останали са доброволци. Храната е дарение от различни ресторанти. Харесва ми да живея така. Иска ми се само Карен да беше тук, за да го види.

Отхапа от една бисквита и отпи кафе, което вероятно вече бе изстинало.

Погледнах към картонената кутия.

Изсипа останалото й съдържание върху масата.

— Ще разчистя.

Отсервира съдовете и започна да ги мие.

Отворих първия от четирите фотоалбума, събрали живота на Карен Бест — от раждането до превръщането й в млада жена. Към корицата на втория албум имаше залепен плик с надпис „Първа подстрижка“.

Повдигнах плика към светлината и видях няколко извити кичура коса вътре.

Свидетелство за завършване на началното училище. Карен като носителка на наградата „Добър гражданин“.

Бележникът от учението в гимназията, Карен във Френския клуб и момичешкия хор. „Кари. Очите й говорят колкото томове книги.“

Представителна снимка: Карен, красива и вече зряла, русите й дълги коси с мек копринен блясък, извити в краищата си. Облегната на ръката на скован младеж с прическа „а ла Бийтълс“ и скоро наболи мустаци.

Около стотина копия на списъка, предоставен ми от Бест, прихванати с тънко ластиче.

Копие от молитвата към Всевишния.

Прибрах всичко в кутията. Бест беше до мивката — с ръкавици за миене, пуснал силно струята вода, от която се издигаше пара.

Отидох при него в нишата.

Докато миеше, не откъсваше очи от нещо над мивката.

Друга библейска сцена, този път черно-бяла литография.

Млада жена, влачена за косите.

„Обругаването на Дина от Сихем“.

Ръцете на Бест бяха здраво сключени. Парата бе замъглила стъклата на очилата, а устните му се движеха бързо.

Молеше се.