Седмата жертва

Зарубин

При третата жертва на Шегаджията нещата бяха малко по-различни от предишните две. И Надежда Старостенко — по прякор Надка Танцьорката, и нееднократно осъжданият Генадий Лукин — по прякор Лишея, бяха хора пропаднали, алкохолизирани, болни и изобщо — никакви хора. Третият убит обаче, Валентин Казарян, се оказа бивш колега, човек сравнително млад, с висше образование и никакви признаци за алкохолизиране. Разбира се, пийвал си е, както всички мъже, не е бил трезвеник, но все още не се е бил впиянчил.

Картината на неговата гибел беше все така неясна, но известно просветление бе настъпило, след като Андрей Чернишов заедно със Серьожа Зарубин бяха „отъпкали“ цялата местност около детския лагер и бяха разпитали всички бездомници, които се навъртаха наоколо. Разбра се, че Казарян е бил скромен човек и винаги е приютявал бездомниците. Те казваха добри думи за пазача и дори май искрено тъгуваха заради кончината му. Ала не можеха да кажат нищо за последните два дни от живота на добрия пазач.

— Но защо така? — ласкаво попита Зарубин. — Друго място за нощувка ли си намерихте?

— Ами наложи се да потърсим — отговори уклончиво бездомник на петдесетина години — мургав човечец с жълти от пушене зъби, приличащ на циганин.

— Защо? Валентин ли не ви пусна?

— Ами… нещо такова.

На мургавия клошар явно не му се обясняваше, но това никога не бе спирало Сергей, както впрочем не спираше нито един оперативен работник. Такава им беше работата — да намират, понякога да изравят, а понякога и с хитрост да изскубват информацията, която разпитваните не искат да дадат.

— Да не би нещо да сте обидили Казарян? Например да сте му откраднали бутилка водка или пари, затова на другия ден да не сте посмели да отидете при него, а? — предположи той.

— Нищо не сме крали — избоботи бездомникът. — Той ни беше оставил знак да не ходим там. Види се, не ни искаше.

Знак? Това вече е интересно. Защо ли гостоприемният и приветлив пазач Валя Казарян не е искал познатите му бездомници да го посетят, за да се стоплят и похапнат? Ясно е като бял ден — имал е гости. Убиецът? Напълно е възможно.

— Често ли ви оставяше такива знаци? — попита Зарубин.

— Случвало се е… Беше ни предупредил, че ако от града пристигне някое началство да инспектира лагера, ще окачи консервена кутия на определено място на оградата. И ние гледахме — щом няма кутия, значи можем да влезем, а ако има — вдигаме си чукалата, търсим си друго място.

— Значи един ден преди смъртта му на оградата е имало кутия? — уточни Сергей.

— Ъхъ.

— А на другия ден?

— Не, на другия ден нямаше. Аз не отидох, но Биря отиде при пазача, трябваше му кибрит.

— И какво, пазачът даде ли му?

— Ъхъ. Нали това казвам, щом Биря донесе кибрит, значи не е имало кутия. А вечерта пак тръгнахме към лагера и току гледаме — кутия. Нямаше как, върнахме се.

— Добре. Кой е Биря? Я ми го покажи — помоли Зарубин.

Биря се оказа момче на около седемнайсет години, подвижно и чевръсто, с хитри дръпнати очи и жива мимика на плоското симпатично лице. Всъщност се казвал Биримбек, бежанец от Казахстан. Биря с лекота и удоволствие разказа безпътната си биография: израснал в детски дом, нямал никакви кръвни роднини. Преди много години го осиновило руско семейство, хубаво си живеел там, приемните му родители отглеждали и две свои деца, така че Биря не скучаел. Но когато в Казахстан започнали да дискриминират руските специалисти, цялото семейство се вдигнало и заминало за Русия. Отначало живеели в селище за бежанци, а после… За после Биря не знаел нищо, защото избягал. Омръзнал му този живот, още повече че в това селище живеели само руснаци, нямало нито един казах, а той в родния си град бил свикнал да се чувства като представител на националното мнозинство. Станало му неуютно, скучно, затова тръгнал да търси приключения. Скитал вече три години.

В деня, когато късно вечерта убили пазача Казарян, Биря наистина отишъл при него за кибрит. Пазачът бил сам, нямал никакви гости.

— Как ти се стори той? — попита Зарубин. — Притеснен, уплашен или може би обратното — радостен, възбуден?

— Ми знам ли… — Биря се почеса с мръсен пръст по носа, което вероятно трябваше да означава, че мисли. — Беше си както винаги. Нищо такова…

— Не го ли попита защо предната вечер е окачил кутията?

Момчето поклати глава отрицателно.

— Ами окачил я, какво да питам. Той си знае. Отчет ли трябва да му искам? Началник, имаш ли цигарки?

Сергей извади цигара от пакета и му я подаде.

— Аха. А огънче?

Биря запали, дръпна дълбоко и като вдигна глава, изпусна дима през плътно стиснатите си зъби.

— Добре, значи взе кибрита. А за вечерта нищо ли не го попита? Дали например ще може да отидеш да пренощуваш.

— Попитах, че как.

— И той какво?

— Нищо. Сви рамене.

— И нищо не отговори? — не повярва Зарубин. — Я си спомни хубаво, Биря. Помъчи се. Нали разбираш, из тия места обикаля убиец, първо е пречукал пазача, после ще докопа и вас. Той вече е убил един бездомник, така че доста си пада по вашето племе.

Сергей наистина преувеличаваше, самият той не вярваше, че Шегаджията ще извърши ново убийство на същото място. Но постигна ефект, Биря веднага се замисли сериозно.

— За Лишея ли говориш? Чух да се приказва, когато бях на гарата. Тоя същият ли е убил Лишея? Слушай, началство, той може изобщо да мрази такива като нас, а? Да е убил Лишея, защото е бездомник, а пазача — задето ни пускаше. Що така не можете да го хванете? Ама че живот! — развика се хлапакът. — Ченгетата ни преследват, хората ни отбягват, като че сме заразни, а на всичкото отгоре и някакъв маниак се намери, дето ни е обявил война. Няма място за нас на тази земя, на никого не сме потрябвали, горките ние…

— Кажи още, че сте и клетници — прекъсна тирадата му Сергей. — Тогава ще излезе съвсем жално. Биря, аз се отнасям с разбиране към твоите нещастия, можеш да ми вярваш. Но съгласи се, по-добре да бъдеш нещастен и жив, отколкото щастлив и мъртъв. Сега не е време да се жалваш, трябва да действаме. И вашето задружно братство трябва да се вдигне в стройни редици за своята защита. Защото вие сте много, а ние, милиционерите, сме малко. И ако не ни помогнете, този маниак ще ви гърми. Разбра ли ме?

Сергей и сам не знаеше защо изрече именно тези думи. Той изобщо нямаше дълбока психологическа подготовка, но пък имаше феноменална интуиция, която безпогрешно му подсказваше как трябва да разговаря с определен човек, та той да му повярва и помогне. При това тази интуиция се задействаше само когато Зарубин си имаше работа с хора нискообразовани или възрастни, или пък с такива, които е прието да наричаме „декласирани елементи“. С държавни служители например той не умееше да намира общ език и ужасно се разстройваше от това. За хората от сферата на бизнеса или изкуството пък и дума не можеше да става — той не можеше да се настрои на тяхното мислене и не усещаше реакцията им. Затова пък постигаше бързо взаимно разбирателство с бездомници и алкохолици.

Беше избрал верния тон в разговора с Биря — Зарубин веднага разбра това. Очите на момчето заискриха, то беше още достатъчно младо, за да се стреми към приключения и да жадува за нещо ново. Подреденият живот в семейство с ежедневното ходене на училище още не бе окончателно забравен и Сергей можеше да се надява, че Биря, макар и за кратко, ще се окаже способен на последователни действия и все още има чувство за отговорност.

Проумял важността на мисията, Биря напрегна паметта си и живо обрисува картината на последната си среща с Валентин Казарян. Пазачът, според него, изглеждал замислен и дори разсеян, сякаш непрекъснато обмислял нещо. На въпроса за вечерта отначало наистина само свил рамене, а когато Биря не се задоволил с този неопределен отговор, казал:

— Абе ще видим. Ако има нещо — ще ви обадя.

Казарян не казал нищо друго и по всичко личало, че не му е до Биря с неговия кибрит и натрапчиви въпроси. Биря не забелязал никакви признаци тук да се очакват гости. А вечерта бездомното братство отново видяло на оградата около детския лагер консервена кутия. Значи пак не можело да влязат тук.

— Може би в къщурката му е било необичайно чисто? — разпитваше Зарубин. — Да е разтребвал специално? А?

— Не, при Валка винаги беше чисто и подредено, той се грижеше. Винаги ни напомняше да не оставяме боклуци след себе си. Дори когато ни пускаше в банята, искаше после да я мием със сапун. И пода, и парилнята — цялата, до тавана. Строг беше Валка в това отношение.

— И защо тогава се мъкнехте при такъв досадник? — зачуди се Зарубин. — И да чистите след себе си, и да миете, че и не всеки ден можело да ходите. Да бяхте си намерили някой по-така, по-наш човек.

— А! — Биря махна с ръка. — Всички са еднакви. На кого му се ще да чисти след чужди хора? А пък ако намериш покрив без стопанин, там и вода няма, и лапачката няма къде да си стоплиш. Ние понякога се събираме тука у един алконавт10, той ни пуска, за да не пие сам. Заради покрива над главата и трите чисти чаши такива работи можеш да чуеш от него, че те сърбят ръцете да му откъснеш главата. Че нали, макар и пияница, бил човек, собственик, имал си къща и градина, а ние сме били дрипльовци, получовеци някакви. Ами ние нямаме ли си гордост? И ние сме хора, само че съдбата е била несправедлива към нас, ама какво сме виновни?

— А Казарян? Не беше ли такъв?

— Не, пазачът беше нормален човек. Никога не ни мачкаше. Разпитваше ни за живота ни, за разни работи. Бяхме му като равни.

Сергей разговаря с Биря повече от час. Момчето му хареса, беше умно и съвсем не пропаднало, просто според Зарубин още го владееше детинщината, макар да беше не на седемнайсет, както си бе помислил отначало оперативният работник, а на цели деветнайсет. Биримбек жадуваше за свобода, да се чувства зрял, да пътешества, да събира събития и впечатления — и Сергей можеше да му осигури почти всичко това само с предложението активно да наблюдава бездомниците — както от Подмосковието, така и московските. Задачата беше проста, но интересна: щом чуе нещо за нов познат от друга социална среда, веднага да съобщи на оперативния работник. Когато се сбогуваше с Биря, Зарубин вече беше сигурен, че в най-близко бъдеще момчето ще стане негов надежден „източник“.

Когато се върна в Москва, Сергей се обади на Настя и й предложи да се срещнат до зоологическата градина.

— Защо точно до зоологическата градина? — учуди се тя.

— Там наблизо живее бившата съпруга на Казарян — обясни й той.

Вероятно нещо в тона му не хареса на Каменская, защото тя строго попита:

— Правиш се на тайнствен, а?

— Мъничко — призна Сергей. — Изненада, ще ти хареса. Чакам те в осем пред входа на зоологическата градина.

Каменская

Само изненади й липсваха сега! Хубаво е да си млад: когато още нямаш трийсет, каквото и да се случи, не те напуска увереността, че животът е прекрасен и ще остане такъв завинаги. А тя е вече на трийсет и осем и все по-често я спохождат съмнения в благополучното бъдеще. Само за данъците на Льошка като си помислиш! Нима наистина ще трябва да продадат колата? То на нея й е все едно, пътува с метрото, но за Льошка колата е спасение, без нея е за никъде.

Тя излезе от метрото на „Барикадная“ и след две минути се озова пред входа на зоологическата градина. Зарубин беше вече там и съсредоточено дъвчеше хотдог, отпивайки бира от кутийка.

— И каква е твоята изненада? — усмихна се Настя. — Ще ми покажеш маймунка, която е родила тигър ли?

— Нищо подобно — весело отговори той. — Ще ти покажа жива картина, озаглавена „Сватосването на хусаря“. Да вървим.

Той тръгна към улица „Красная Пресня“. Настя недоумяващо сви рамене и го последва. Кой знае защо, беше сигурна, че обещаната от Сергей изненада се намира именно в зоологическата градина. Излезе, че не е била права…

— Слушай, тайнствени ми друже, ако твоята изненада не се намира в клетка, защо ми определи среща пред входа на зоологическата градина?

— Ами така е по-романтично! — Той напъха в устата си последната хапка топло хлебче с кренвирш и шумно сръбна от бирата. — Но честно казано, просто се разхождах из зоологическата градина, докато те чаках.

— Връщане към детството, а? — присмехулно попита Настя.

— Глупости. „Към детството“ — заядливо я имитира Зарубин. — В зоологическата градина е събрана цялата световна мъдрост, ако искаш да знаеш. Законите на естествения подбор, на конкуренцията, на генетиката, на отглеждането на жизнеспособно потомство. И на политиката впрочем.

— Е, чак пък и на политиката — усъмни се тя. — Не се изсилвай.

— Вярно бе! Ето, ти сигурно сто пъти си чувала от разни праведници, че дори дивите зверове не убиват себеподобни, а несебеподобни убиват само когато са гладни, и само висшето същество, наречено „хомо сапиенс“, е способно на това.

— Чувала съм — съгласи се Настя. — И друго какво?

— Ами това, че уж най-благородните диви зверове, сиреч лъвовете, убиват себеподобни, и то в своето стадо. Млад лъв, който иска да стане водач, убива първо стария водач и после всички току-що родени негови лъвчета. И то не защото има нещо лично против тях, а изключително за да може на самките, лишени от рожбите си, да им секне млякото и отново да са готови за съешаване. За да утвърди лидерството си, младият лъв трябва възможно най-бързо да си направи колкото може повече деца. Ето такива нрави царят в дивата природа, а ние продължаваме да ахкаме, да се възхищаваме на нейната хармоничност и да проклинаме човечеството, което било измислило убийството.

— Сърцераздирателна история — съгласи се тя. — И ти значи ходиш в зоологическата градина, за да наблюдаваш лъвовете?

— И тях. Както и слоновете. Един психиатър веднъж ми разказа, че при хората се среща така нареченият епилептоиден психотип. По характер тези хора приличали на слоновете. Те били едни такива бавни, спретнати, прецизни, умеели да обичат предано, силно и за цял живот. Но били страшно злопаметни. И безмерно жестоки, ако ги ядосаш. Да ги докараш до такова състояние не било лесно, по принцип те били спокойни и уравновесени, но ако някой го направи — трябва направо да си плюе на петите. Епилептоидният тип ще гази и помита като разярен слон всички по пътя си. И трябва да мине много време, за да се успокои. И изобщо, Павловна, до която и клетка да спреш, непременно ще видиш типаж, какъвто си срещала в живота. Или поглеждаш звяра и изведнъж разбираш какъв тип трябва да е престъпникът, когото издирваш в момента. Добре де, всичко това е лирика. Да ти разкажа ли за Казарян, или вече толкова те ядосах, че нищо не искаш да слушаш?

— Ядосах се — потвърди Настя, — затова по-добре разказвай, че ще се ядосам още повече.

— Ох, уплаши ме — изписка Сергей с тъничко гласче. — Та значи така, Павловна. Валентин Казарян е имал някакъв гостенин вечерта преди убийството, при което този човек е бил негов личен гост, а не лагерно началство.

— Откъде знаеш? — прекъсна го Настя. — Факти или догадки?

— Догадки, но се доближават до факти. Казарян е имал една заветна консервена кутия, която окачвал на оградата, когато искал да каже на бездомниците, че не бива да идват в лагера. Обикновено я поставял, когато имал посещение от Москва — проверяващи или началници. Един ден преди убийството кутията била окачена и бездомниците отишли да нощуват у познат алкохолик. На другия ден следобед млад бездомник на име Биря се отбил в лагера, за да изпроси от Казарян кибрит. Кутията я нямало, момчето взело кибрит, а на поставения пряко въпрос за възможността за вечерно посещение не получило ясен отговор. Сиреч, ще видим. И нито дума, че вчера е довтасало началство да проверява лагера. Нито дума! А вечерта заветната кутия пак цъфнала на оградата. Аз се върнах в Москва, намерих въпросните началници и те потвърдиха, че през последните дни не са ходили в лагера.

— Излиза, че предната вечер някой го е посетил и е обещал да отиде и на следващата, но Казарян не е бил сигурен, че той ще дойде — каза Настя. — Затова ние с теб сега отиваме при бившата му жена: да попитаме дали някой от познатите им не се е интересувал как може да намери Валентин. А тя къде живее? Защото ме водиш нанякъде, а аз нямам представа накъде.

— Не бой се, Павловна, аз карам зле мотоциклет, обаче с краката се придвижвам добре, няма да се загубим. О! Ето на, сега завиваме надясно.

Те свърнаха по „Малая Грузинская“ и Зарубин леко забави крачка.

— Слушай, да действаме ли сме тръгнали, или си правим разходки? — дръпна го недоволно за ръкава Настя. — Май не бързаш много, младежо.

— Мадам Казарян, която днес носи фамилното име Островерхова, ще си бъде вкъщи чак в девет. В осем и половина взема сина си от басейна.

Настя се опита да овладее обзелото я раздразнение. Така де, защо се ядосва наистина? Разбира се, можеха да се срещнат не в осем, а в осем и половина, дори в девет без петнайсет. Можеха изобщо да не се срещат, тя да чуе разказа за заветната кутия на Казарян по телефона и да остави Серьожа да се оправя с Островерхова, да не е малък случайно. А тя, Настя, можеше да се прибере вкъщи. Можеше… Но защо? Защо така, както се получи, да е по-лошо от онова, което би могло да стане? Изобщо не е по-лошо. Тя цял час ще обикаля улиците, вярно, тук не е парк или гора, въздухът в центъра на Москва е мръсен, но това пак е по-добре, отколкото да седи в помещение и да пуши до безкрай. Освен това ще има възможност лично да поговори с бившата съпруга на Казарян и да й зададе въпросите, които сметне за нужно, вместо после да се ядосва и да упреква Серьожа, задето не се е сетил да попита или да си изясни нещо. И накрая всичко, което ще каже бившата съпруга, Настя ще научи веднага, а не утре сутринта. И това е плюс, дори голям плюс.

— А ето я и изненадата! — високо прошепна Зарубин.

— Къде е? — сепна се тя.

— Ами ето я, разтъркай си очите, Павловна! Пред теб е обещаното „Сватосване на хусаря“.

Настя се вкамени. На десетина метра пред нея стояха Миша Доценко с букет цветя и сияещата Ирочка. Явно тя току-що беше дошла, защото Миша й поднасяше цветята буквално пред очите на Настя и Зарубин. После Миша елегантно прихвана Ира под ръка и двамата се скриха зад врата, над която грееше надпис „Международен салон“.

— Охооо — проточи Настя. — А ти откъде научи, че ще бъдат тук?

Зарубин хитро намигна и измънка:

— Не обиждай, не съм толкова тъп. Един оперативен работник научава нещата откъде ли не. Обаче оцени Мишаня, Павловна. Ирина изненада всички ни с познанията си за живописта, така че той е решил да й покаже колко е печен, поканил я е на изложба на млади художници. Искаш ли да се приобщиш към прекрасното? Имаме още половин час…

— А, без мен — поклати отрицателно глава Настя, — друг път. Да не притесняваме младежта. По-добре ме заведи на някое място, където дават кафе и сандвичи. Ти сигурно си хапнал, а за мен не си помислил.

— Не съм — призна Сергей и се огледа. — Но къде да те заведа, подполковничке? На тази улица имаме Музея на Тимирязев, завода „Рассвет“, общежитието на консерваторията, изложбената зала, от която ти гордо се отказа… Остават, както се казва в приказките, два пътя: или да се върнем малко, там има хлебарница, или да прескочим до корейския ресторант на онази малка уличка „Волков“.

Настя помисли и избра хлебарницата.

— Аз пък мислех, че професорските съпруги предпочитат ресторантите — подхвърли Зарубин, докато я водеше към мястото, където тя можеше да си купи сладка кифла.

— Професорските съпруги в наше време трябва да живеят скромно, за да спестяват пари за плащане на данъци — горчиво се усмихна тя.

Кифлите се оказаха съвсем пресни и вкусни и това донякъде примири Настя с липсата на кафе. Те стигнаха бавно до високия блок на малката уличка „Зоологическая“ и точно в девет и пет позвъниха на вратата на апартамента, където живееше сега с новия си съпруг бившата съпруга на убития Валентин Казарян.

Синът на убиеца

На майка съм случил, което не мога да кажа за татенцето си. Мама винаги ме е разбирала и ми е най-добрата приятелка. Когато напуснала татенцето ми, аз съм бил съвсем малък и не мога да твърдя, че много добре разбирам какъв е бил той тогава. Татенцето, както по-късно научих, бил голям шеф в отбранителната промишленост, имал огромна заплата, така че ние с мама получавахме добра и редовна издръжка. Майчето ми е светица, никога не е казала лоша дума за тоя идиот, макар че сигурно би трябвало. С една дума, имах безоблачно детство. Както е прието да казват тия учени плъхове, безконфликтно.

Паричките от татенцето капеха ли, капеха и ние с мама си живеехме прекрасно. И изведнъж довтаса лично той. Бях вече на дванайсет години и отдавна не бях розово глупаче.

Няма да ви лъжа, татенцето ми направи силно впечатление. Облечен като герой от американски филм, с вносна кола, строен, красив (ако разбирам нещо от мъже, макар че не съм сигурен — от момичета определено разбирам повече). До момента на първото му появяване твърде отдавна и твърде задружно живеех с майчето, за да му се хвърля на врата с вик: „Татенцето е дошло!“. За разлика от мама, която го прегърна и разцелува по двете бузи, аз само учтиво кимнах. В този момент, макар че си бях хлапе, разбрах, че тя още обича тоя мизерник. И точно затова винаги говори само хубави неща за него. Но на мен тази мисъл не ми хареса и настроението ми моментално се развали. Че защо ще го обича? Няма ли кого другиго да обича? Мен например…

С една дума, тогава не разбрах защо той изведнъж се домъкна у нас. Толкова години не бяхме му виждали очите. Те с мама дълго си говориха за нещо, след като ме изпратиха в другата стая. После татенцето се захвана с мен. Какви били оценките ми в училище, кои предмети ми харесвали най-много, какви книги съм четял, какво друго знам и умея, освен училищната програма. Направо същински разпит. В онези години още не бях се научил да се репча, задружният живот с майчето някак не предразполагаше към такова нещо, затова му отговарях чинно, като някой глупак. Че нали, от всички предмети най-много ми харесва биологията, чета книги изключително за животни, а единственото, което умея и с което искам да се занимавам цял живот, е да се грижа за котки. Не се правех на интересен, честна дума! Наистина до полуда обичах тези загадъчни животни. Кучетата ми изглеждаха честни и доброжелателни и съответно прекалено прости, а виж, котките бяха нещо рядко интересно! Никой нищо не разбираше за тях и именно това ме привличаше. От малък прибирах от улицата болни изоставени котки, грижех се за тях, лекувах ги и това ми доставяше такова удоволствие, каквото не бих могъл да изразя с думи. У нас с мама постоянно живееха четири-пет котки, в някои моменти стигаха до седем. Ние ги обожавахме и вече излекувани, ги давахме в добри ръце, само на проверени хора, които щяха да се грижат предано за тях. Ако някоя котка беше вече стара и никой не искаше да я вземе, я оставяхме у нас до самата й смърт. Хора от целия квартал ни носеха пухкави сладурчета за лечение или ги оставяха, докато отиваха на почивка, защото бяха сигурни, че в нашия дом те ще получават най-добрите грижи. Ние с мама приемахме всички, на никого не отказвахме, а вземахме чисто символично заплащане — колкото за храната или лекарствата. Самите грижи и наглеждане бяха безплатни, защото и мама, и аз просто се радвахме на тези необикновени същества и получавахме душевно спокойствие в тяхната компания. Колкото повече бяха те, толкова по-добре се чувствахме ние.

Колкото повече опознавах котките, толкова по-интересни ми ставаха те и вече към дванайсетгодишната си възраст знаех определено, че ще се грижа за котки професионално. Не като любител, който държи две котки и се занимава с тях в свободното си време, а истински професионалист, за когото котките са ежедневна любима работа. Имах мечта: да отворя приют и ветеринарна лечебница за котки. Майчето ме подкрепяше — и тя обичаше тези сладки пухчета.

С една дума, тогава аз на бърза ръка обясних на татенцето какво ми харесва, освен учението. Между другото, учението ми вървеше… доста добре. Вярно, бележникът ми не беше пълен с отлични оценки, но пък изобщо нямах тройки. За такива като мен учителите казват: стабилен. Сега вече разбирам, че са ме уважавали заради грижите ми за котките, затова не са ми пишели тройки. Хем не само ме уважаваха, но и здравата ме използваха, когато през лятната ваканция напускаха града. Виж, ние с майчето никога никъде не ходехме, а и да се случеше, правехме го един по един: ту тя ще прескочи за седмица на село при роднини, ту аз ще замина някъде. Заедно не ставаше: на кого можехме да оставим нашите пухчета?

Тате остана горе-долу доволен от училищните ми постижения. Кимаше със сериозна физиономия, когато му обяснявах за котките, а когато се поувлякох да му разправям за котешките особености, които бях установил лично и които не бяха описани в нито една книжка за тях, в очите му се мярна дори нещо като одобрение. Тогава ми хрумна една мисъл… Вярно, глупава, съвсем детинска. Помислих си, че може и той да обича котки и да даде пари за приюта, нали е богат. С една дума, въодушевих се и се засилих да му описвам мечтите си. Той покима, покима, после излезе от моята стая и пак се разприказва с мама. Исках да ги подслушам, но точно тогава милите ми котаранки започнаха да си подават сигналите: осем часът е, дай да хапнем. Зарязах техния разговор и започнах да раздавам храната, рекох си, че мама и без това ще ми разкаже, ако са си говорили нещо интересно. А ако не ми разкаже, значи е било разговор без никакво значение. Тогава имах голямо доверие на майчето, нали вече казах, че тя ми беше най-добрата приятелка, никога не ме лъжеше.

Нахраних си сладурчетата, започнах да сресвам всички поред и татенцето ме свари точно насред това занимание. Погледна ме някак неразбираемо и каза:

— Виж какво, Александър.

Александър съм аз, ясно. Вярно, всички незнайно защо ме наричаха Саньока, дори майчето. Саньока това, Саньока онова. Бях свикнал, харесваше ми, в това име имаше нещо необичайно. Не Саша, не Шурик и дори не Саня, а Саньока. Но татенцето естествено не можеше да знае това, така че се обърна към мен строго официално.

— Ето какво, Александър. Смятам, че трябва да се преместиш в друго училище.

— Защо? — учудих се аз. — В това съм си добре.

— Трябва да учиш в училище с биологически профил. Нали искаш професионално да се занимаваш със зоология, значи трябва да учиш.

— Не искам със зоология! — възмутих се аз. — Искам да се занимавам с котки. Само с котки и с нищо друго. А по зоология трябва да изучавам всички животни. Другите животни не са ми интересни. Аз обичам котки, а не някакви камили или слонове.

— Ти не разбираш. — Татенцето заприказва по-меко: — Никой не те кара да обичаш камили или слонове. Котки — добре, котки. Но всичко трябва да се направи като хората, за „шест плюс“, а не криво-ляво. Смяташ, че щом котката е домашно животно, за нея не са нужни специални знания ли?

Общо взето, точно това смятах, но не успях и да гъкна.

— Грешиш — продължи той. — Всеки жив организъм, дори обикновената дървеница или хлебарка, е много сложна система и за да работи човек с нея, трябва дълго и грижливо да я изучава. За да разбереш какво и как става в този организъм, трябва добре да знаеш химия, физика, биология. Дори математика, ако искаш да се занимаваш с лекарства и да лекуваш животни. Нещо повече, има една специална наука — зоопсихология, която изучава особеностите в поведението на животните. Трябва добре да си запознат и с нея, инак няма да можеш да се справяш с тях и да разбираш поведението им. Трябва да изучаваш генетика, за да се занимаваш с кръстосване и създаване на породи. В обикновено училище не можеш да научиш тези неща.

Дълго ми втълпява тия работи, но аз не можех и не можех да разбера защо. За какво ми е да знам всичко това? Аз и без тези сложнотии прекрасно си общувам с котките. Като почне само една да мърка, аз вече знам какво иска да каже. Имам добър слух, различавам всички тънкости на котешкото мъркане и мяукане и нямам никакви проблеми. А пък как съм се изпедепцал да им давам таблетки — викат ме във всички къщи, където има болни котки. Никой не може да го прави по-сръчно от мен, котките се мятат, изтръгват се от ръцете на всички, хапят, дращят и врещят, защото таблетката е горчива, а и те, мъничките, се страхуват. Аз пък само за секунда и половина й я мушвам в гърлото — котката дори не успява да разбере защо са й отворили устата, така че не усеща никакъв горчив вкус. И толкоз. А той ми разправя за някакво си училище! Абе хич не ми е притрябвало такова училище.

Но не се захванах да споря на глас, не ми е в характера. По-точно, не ми беше. Сега вече разговарям с татенцето по моя си начин, а тогава още бях малък, не умеех да споря. Нали ви казвам, расъл съм в безконфликтна обстановка. Само гледах втрещено татенцето и мълчах. А той си довърши тирадата и си тръгна. Накрая погали едно от моите котенца и каза:

— Ще се погрижа да учиш в специализирано училище.

Майчето затвори вратата след него и ме загледа. А аз — нея.

— Е, какво, сине? — пита ме тя. — Ще отидеш ли в новото училище?

Аз само завъртях глава. В смисъл — няма да отида. Майчето започна да ме уговаря със същите думи на татенцето. Че нали, трябва да уча, специализирани знания и тям подобни глупости. Господи, така се уплаших! Казах си: Нима и тя мисли като него? Любимата ми майчица, единствената ми близка душа — и тя ме предава. То се знае, ревнах. Целият се затресох, хлипам и си мисля: Не искам в това тъпо училище, аз и в моето едва кретам, само и само да не ми забранят да се занимавам с котките. Знам ги аз тия учители, за най-малкото нещо почват да се оплакват — ето на, вашия син само спортът го интересува, а не си учи уроците и разни такива. Ще дойдат при майчето и ще й крещят, че постоянно се занимавам с котките, вместо да уча география. Майчето ми го каза направо: нашите котенца са хубаво нещо, само да не вредят на оценките ти в училище. И аз се стараех с всички сили, защото мамината дума е закон за мен. И тогава беше така, и така е и до днес. Така че щом си представих, че в това специализирано училище ще трябва още повече да се напрягам, ми идеше по-скоро да пукна. Или ще ме изгонят оттам за слаб успех, или майчето ще забрани котенцата. Изобщо седя на дивана и рева, а майчето стои до мен и ме гледа. И мълчи.

Помълча някое време, после седна до мен, прегърна ме, погали ме по главата и рече:

— Не бой се, сине, и не плачи. Няма да те дам в никакво специализирано училище. Щом не искаш да учиш — няма. Хайде, не плачи, съкровището ми. Котенцата ни са с нас, двамата сме живи и здрави, всичко ни е наред.

Веднага се успокоих и се притиснах до нея. Все пак моето майче е голяма работа!

Да, майчето ми е голяма работа, но с татенцето нещата не се оказаха толкова прости. Той се обаждаше по телефона всеки ден, през два-три дни идваше и ни тормозеше с това негово биологическо училище. Майчето се караше с него, доказваше му нещо, убеждаваше го, но мен не ме въвличаше в тези спорове. Той уж миряса с това ново училище, но пак продължи да идва всяка седмица — в почивните дни, и проверяваше не само бележника, но и всичките ми тетрадки. Питаше ме какво ново съм научил за котките, какви книги съм прочел, накара ме да водя дневник с наблюдения. Е, за дневника идеята беше екстра, аз дори отначало не я схванах и не исках да го правя, после той ме накара и аз започнах неохотно, през куп за грош, да записвам всеки ден по нещо за всяка котка: какво е яла, как се е държала, колко пъти е пикала и акала, по какъв повод е мяукала. С една дума, всички подробности, както се казва, черно на бяло. Две седмици се мъчих, а после видях, че от дневника има полза. Една от моите писанки нещо се вкисна, спря да яде, взе постоянно да мяука едно жално — просто ти се къса сърцето. Погледнах в дневничето, а там си пише, че още преди три дни тя е започнала да яде по-малко, а преди два дни е престанала да ходи по голяма нужда. Надникнах в специалната книжка — и веднага цялата болест ми лъсна като на длан. Е, тогава вече оцених татенцето. Макар че е досаден, понякога е прав.

Двамата с майчето посвикнахме някак с тези отношения, свикнахме той всяка събота да идва да ме проверява. Имаше един филм за войната — „Проверка по пътищата“. Е, у нас тази проверка ставаше всяка седмица. Очевидно татенцето не се скъпеше за парите за мама, защото започнахме да живеем много по-добре, макар че тя нито веднъж не заговори за това, а на мен не даваше дори джобни. Може да се каже, че с него почти се сприятелихме, харесваше ми, че той с удоволствие слуша разказите ми за моите котараци и котки, с най-големи подробности ме разпитва какво ново съм прочел за тях или какво съм научил от собствен опит. Вярно, честичко намекваше, че щом съм отказал да отида в биологическо училище, поне да съм учел чужди езици, за да чета специални научни книжки, които не са превеждани на руски, но аз не обръщах внимание. Ха, само езици ми липсваха! И бездруго трябва да се напрягам, за да се справям с училищната програма.

Криво-ляво завърших училище. И тогава пак се започна!

— Трябва да учиш в Академия „Тимирязев“, трябва да получиш висше образование!

Притискаше и мама, и то всеки път с един и същ упрек:

— Ти си виновна за всичко, ти не си му внушила интерес към достоен живот. Ти си го пратила на училище с една година по-късно и в резултат момчето няма в резерв никакво време. Наесен ще го извикат в казармата и ако не влезе в института от първия път, още през ноември ще го вземат войник.

— Съжалих го — оправдаваше се мама, — толкова много боледуваше като малък, трябваше поне малко да укрепне.

— Още никой не се е пресилил от учене и знания — отсичаше тате, — а ти с твоето съжаление погубваш сина ни, вредиш му.

Аз изобщо не можех да схвана за какво ми е да уча в академия и да получавам висше образование. По котките и без това вече съм академик, а в живота не ми трябва нищо друго. Според баща ми излизаше, че трябва да завърша тази академия, после да започна аспирантура, да напиша дисертация, после някаква друга дисертация, да разработя нов метод за кръстосване на котки и за създаване на нови породи или в краен случай — нов метод за лечение на котешка болест, да си създам име в науката и изобщо да стана най-големият коткар на земята. Е, най-малкото в Европа. Боже, боже, Най-Големият Коткар. Абе за какво ми е потрябвало такова щастие? Аз виждах живота си просто и ясно: ще изкарам казармата, защото и без това отърваване от нея няма, ще се върна, ще започна някаква работа, ще събирам пари, за да отворя свой котешки приют. И после цял живот ще се занимавам с любимите си писанки и котанчовци, с моите пиленца, с любимите си пухкави момиченца и момченца, толкова независими, непослушни, строги, непонасящи фамилиарничене, неласкави, но… Абе не знам какво имаше в тях, но определено имаше нещо. Аз не просто ги обичах — бях луд по тях.

За разбиране — не разбирах защо тате ме тегли към науката, но от това не ми ставаше по-леко. Аз тъпо се опъвах, той отначало ме придумваше, обясняваше ми, после започна да настоява, после да ме заплашва и накрая направо взе да ми крещи. Майчето гледаше тези сърцераздирателни сцени с болни кучешки очи и тихичко въздишаше, но не вземаше открито моята страна. И чак когато татенцето се омиташе, ме галеше по главата и казваше, че трябва да живея както искам и да изживея своя собствен живот, а не чужд, измислен и натрапен ми от някого. Именно в разгара на тези околоинститутски битки между нас с майчето най-сетне се състоя онзи разговор, който ми изясни нещата. Разбира се, бихме могли да поговорим за всичко това и по-рано, но аз не задавах въпроси, а майчето — като деликатен човек — не започваше първа. Когато татенцето се появи за пръв път, в моето котколюбиво черепче не изникна никакъв въпрос, затова и не питах защо толкова години той не ни е посещавал, а после изведнъж цъфна, и то така, че с нищо не можеш го премахна. Изобщо като малък аз не преценявах поведението на възрастните и не се опитвах да си го обяснявам, майчето ме отглеждаше като послушно, кротко дете, което възприемаше всяка дума, произнесена от възрастен, като указание, неподлежащо на обжалване. Нямам татко — значи нямам. Появил се е — значи така трябва.

И ето че сега, малко преди да получа повиквателната, ми обясниха всичко с прости думи. И за семейните традиции и честта на рода Данилевичи-Лисовски-Есен, и за неравния брак между мама тройкаджийката и гениалното ми татенце Ландау, и за това как той изцеждал докрай майчето ми, принуждавайки я да учи, а после чисто и просто я изгонил, за да не го позори пред академиците и разните там лауреати. Разказаха ми и за втората жена на татенцето. И тая история си я биваше, ще знаете… Толкова ми беше жал за тази нещастна лелка — чак очите ми се напълниха със сълзи. Тя толкова се стараела, толкова се стараела, буквално се съсипвала, а на него, на тоя гад, все не му било достатъчно!

На осемнайсет години вече изгубих безпрекословното си послушание и се научих да споря и да се карам, не виждах в това нищо лошо. Когато мама ми разясни какво иска от мен татенцето, направо освирепях. Какво излизаше значи — той се грижи не за мен, единствения си син, а изключително за себе си и за достойнството на своето лайняно семейство? Отначало изтормозил майчето, после, като видял, че тя не отговаря на изискванията му, я изгонил, а покрай нея и мен, и започнал да си търси нова жена, която да му роди ново дете. За мен направо забравил. А после, когато се издънил и с втората си жена, си спомнил, че някъде има син, когото може да опита да сложи в свой калъп, да го направи достоен продължител на рода. Излиза, че му е все тая какво искам аз, интересува го само какво иска лично той, така ли? Е с мен тоя номер няма да мине. Съсипал е живота на майчето, втората си жена направо е вкарал в гроба — и всичко това, за да угоди на някакви си там Данилевичи и Есен, дето хич не ги знам. И между другото, не ща да ги знам. Аз обаче няма да му играя по свирката, ще има да взема!

Вярно, от моите бунтарски пориви ме възпираха чисто меркантилни съображения. Татенцето беше заможен човек, щедро ни даваше пари и дълбоко в душата си аз се надявах той да се запали по моите идеи за котешки приют и да помогне за него финансово. Така че аз трябваше трескаво да се ровя в хилавия си мозък, за да преценя и разбера какво искам повече: помощ или самостоятелност. Излизаше, че без паричките на татенцето наистина ще бъде трудничко, но с неговите пари и с живота, който той се опитваше да ми натрапи, май ще бъде още по-тежко. След разговора с майчето аз започнах да гледам на живота й със съвсем други очи. Тя честно ми призна, че се стремяла да се омъжи за своя обожаван Ландау не толкова по любов, колкото от стремеж да се уреди по-уютно покрай едно заможно семейство. Каква ирония на съдбата! Ние имахме книга за Ландау, само че за истинския, написана от съпругата му Мая Бесараб, е, та в нея аз прочетох, че истинският Ландау обичал да казва: „Човек не нарича брака нещо хубаво“. А горката ми майчица от жалкото комунално жилище толкова се стремяла към този брак! Изобщо ние имахме много книги и до определен момент аз дори не се замислях — откъде? С тази мамина заплата и с нейните интереси… Оказа се, че в този апартамент някога е живеело моето скъпоценно татенце със своите родители, после неговата майка (тоест моята баба) умряла и те с баща си (моя дядо, както излиза) се преместили при баба му, която ми се пада вече прабаба. А покъщнината оставили, както си била — и мебелите, и библиотеката. Изобщо децата са странни същества, своенравни са също като котките. Аз открай време знаех, че имам баба — майката на майчето, тя често идваше у нас и ходехме заедно на село. Но както не се замислях за баща си, точно така не ми хрумваше и че тате, ако той съществува, също има родители и нейде по земята живеят и други мои роднини. Както се разбра, не съм имал баба по бащина линия: тя умряла, когато татенцето още ходел прав под масата, но нали и той е имал баща? Имал е. И къде е той? Но този дълбоко философски въпрос изскочи от недрата на черепчето ми чак когато станах на осемнайсет, след разговора с майчето, точно преди да ме вземат в казармата. Тъй като въпросът се появи, аз веднага го зададох. Майчето леко повдигна вежди и махна с ръка.

— Иии, Саньока, стига си питал! Той е такава голяма клечка, че къде ти ще се интересува от нас. Той и в Москва идва рядко, работи на своите секретни обекти.

— А има ли други внуци? — живо се заинтересувах аз.

— Не, само теб.

— Гледай ти, единствен внук — и нито капка интерес — бурно реагирах аз. — Не разбирам.

Тогава майчето се почуди, почуди, пък накрая призна, че дядо ми, бащата на татенцето, винаги се е интересувал от мен, но майчето и татенцето се били разбрали, че щом не питам много за баща си, по-добре да не ме травмират с дядо. Защото, ако дядо идвал често, можело да попитам защо той идва, а родното ми татенце — не. Ако съм поставел такъв въпрос, моята неуморна детска фантазия можела да поеме към обяснения, които нямали нищо общо с действителността. Детето можело или ужасно да се разстрои, задето родното му татенце, за разлика от дядо му, не го обича и не иска да го знае, или да измисли някаква приказна история и дълбоко да повярва в нея, което също било лошо, тъй като рано или късно всичко щяло да излезе на бял свят и приказката щяла да рухне, като причини на неукрепналата момчешка психика непоносими страдания.

— Дядо ти наистина идва много рядко в Москва, и то за кратко, но винаги ми се обажда по телефона и пита за теб. А когато ти беше малък, дядо ти идваше до училището, за да те види — каза майчето.

— Слушай — попитах, — а дядо също ли е такъв смахнат като тате? И той ли се бори за чисто родословие?

Майчето въздъхна и кимна:

— И той. Вярно, не е толкова упорит, произходът му е работнически, но това семейство го е развалило. Да можеше да му видиш физиономията, когато Ландау ме заведе да ме запознае с баща си и баба си! — Тя звънливо се разсмя и белите й зъби заблестяха. — Те толкова се уплашиха от мен, сякаш видяха жаба. Нали знаеш какво е чувството: уж не те е страх, нали жабата няма да те изяде, малка е, но те е гнус да я пипнеш и те е страх да не я настъпиш. Е, те тогава ме приеха точно като жаба.

Именно в тази секунда аз окончателно разбрах, че не ми трябват парите на татенцето. Щом са се гнусили от моята майчица, да вървят на…