Седмата жертва

Петата жертва

Това няма край. И няма да има. Докога ще мога да живея с чувството на вина? Лекарят се старае с всички сили, занимава се с мен по два часа всеки ден, аз му кимам в отговор, придавам на лицето си някакво подобие на усмивка и се преструвам, че се вслушвам в неговите съвети. Но не му вярвам. Не вярвам, че може да се живее така, както живея аз. Не вярвам, че човек може да се примири с това, което се случи.

Смятат ме за луда. И то защо? Защото исках да се самоубия. Исках да си отида от живота тихо, незабележимо, защото не можех повече да понасям чувството за вина. Спасиха ме. Защо? Молила ли съм ги? Защо го направиха? А сега ме смятат за луда. Лекарят надълго и нашироко ми обяснява, че у здравия човек е силно развит инстинктът за самосъхранение, който го кара да оцелява каквото и да се случва. Ако този инстинкт замлъкне, значи човекът е болен. О, господи, нима могат да ме разберат? Какво общо има тук инстинктът за самосъхранение? Всеки човек се стреми да облекчи собствените си страдания, да се избави от болката. Нима това е ненормално? Аз не мога повече да понасям тази болка. А те ме карат да я понасям. Да живея и да я понасям. Защо е нужно? Защо?

Не чувам нищо, освен крясъка: „Чие е това дете?!!!“ Защо аз не чух как синът ми вика за помощ? Как допусна, Господи, да не чуя гласчето му? Защо ми запуши ушите и отклони погледа ми? Насилвам се да си спомня, затварям очи и извиквам в паметта си онзи страшен ден, онзи красив слънчев ден на южния бряг на Испания. С момченцето ми отидохме там за две седмици, мъжът ми ни изпрати сами, трябваше да дойде пет дни по-късно. Сякаш се озовах в друг свят, приказен и великолепен, нереален и зашеметяващ. За пръв път почивах в чужбина, преди това не бях виждала нищо друго, освен шестстотинте квадрата на нашата вила, мръсната краймосковска рекичка и когато имахме повече късмет — Черно море, мътно и облепващо тялото с фасове и огризки от ябълки или пък ледено и гъмжащо от медузи.

Омъжих се съвсем млада, полакомих се за парите и импозантната външност на мъжа ми. Бях четвъртата му съпруга, хората ме съветваха, предупреждаваха ме, че нищо добро няма да излезе от този брак, но аз не слушах никого, струваше ми се, че съм вече достатъчно зряла и умна, за да се оправям сама в живота. Ухажването беше кратко и стремително, цветята — с цели наръчи, шампанското — с литри, украшенията — с шепи. Естествено мъжът ми направи всичко възможно да регистрираме брака си само за седмица. Той веднага ме накара да напусна работа и да си остана вкъщи. Почти веднага забременях, мъжът ми пърхаше над мен, размахваше криле — витамини, лекарско наблюдение, режим, диета, разходки. После се роди детето. Синът ни.

Почти не излизах от къщи. За домакинството мъжът ми нае домашна помощница — тя пазаруваше, переше, готвеше, чистеше огромния ни апартамент. Понякога ми нареждаха да се облека, да си направя прическа, да се накича с украшения. Извеждаха ме сред обществото. На приеми или на банкети по случай приключването на преговори. Вземаха ме горе-долу така, както човек взема със себе си златна табакера. Имах чувството, че ме обличат, както човек облича преди излизане официален костюм или пък си слага златен часовник. Мъжете ми обръщаха внимание, но на мен ми беше строго забранено дори не просто да кокетнича, а и да разговарям с тях, разбира се, ако не ставаше дума за общ разговор между няколко души. В общ разговор ми разрешаваха да участвам. Веднъж си позволих да танцувам с някакъв мъж, след което съпругът ми вдигна ужасен скандал. Не, той не ревнуваше, той дори не можеше да допусне мисълта, че ще го заменя с друг. Но за него беше важно никой — разбирате ли, никой! — да не си помисли, че флиртувам. Той смяташе, че това хвърля сянка върху него и го превръща в очите на околните едва ли не в рогоносец.

Ето така живях пет години. И изведнъж — какво щастие! — заминаваме на курорт. Естествено от самото начало не се предвиждаше да заминем поотделно, трябваше да летим всички заедно, но буквално вечерта преди заминаването се разбра, че на мъжа ми не му достигат дни във визата. Той имаше едногодишна многократна виза за Шенгенската зона със срок на пребиваване от три месеца, много пъти беше ходил в чужбина и се бе объркал в сметките. Беше сигурен, че му остават петнайсет дни, точно колкото му бяха нужни за курорта. В деня преди заминаването започнахме да подготвяме багажа и документите и той реши още веднъж да провери датите на влизането и излизането от Испания, за да преброи дните отново. И тогава се разбра, че му остават не петнайсет, а само осем дни. И се получи така, че ние със сина ми отлетяхме сами, а той трябваше да се присъедини към нас за останалите осем дни.

Аз се озовах в Испания. Сама. Без надзирател. Облечена в невероятни дрешки, подстригана в най-скъпия салон, с бански костюми, които струват колкото вечерна рокля от Живанши. Млада, неопитна, жадна за впечатления, дълго тъгувала по обикновено женско кокетство, по мъжко внимание. Искаше ми се да ме харесват, да ме забелязват, да флиртуват с мен. Нямах намерение да изневерявам на мъжа си, бях напълно доволна от сексуалния живот в семейството си и не мечтаех за нищо повече. Но нали за да се чувстваш жена, не е достатъчно само да знаеш, че съпругът ти те желае.

Зави ми се свят. Вечерта с поредния си ухажор седях в един бар на крайбрежната улица. Свиреше музика, ние танцувахме, пиехме някакъв вкусен свеж коктейл, той нежно ме галеше по ръката и надничаше в очите ми и на мен ми се искаше тази приказка никога да не свършва. На другия ден трябваше да пристигне мъжът ми и аз разбирах, че това е последната вечер от моята свобода. Може би пих прекалено много. Може би музиката беше прекалено силна. Може би прекалено се бях увлякла… Не знам какво се случи. Не знам как се случи. Нищо не виждах и не чувах, нищо не помнех и не мислех, освен за това, че има истински нормален красив живот, който съдбата ми е подарила за пет дни, а по-нататък отново ще бъда в затвор. В клетка, макар и златна.

„Чие е това дете?!!!“

Този вик и досега звучи в ушите ми. Защо не бях забелязала как момченцето ми е избягало от бара и е слязло на плажа? Защо не бях усетила това? Защо не бях чула как то вика за помощ? Забелязал го беше някой от посетителите на бара и се бе развикал. Вцепених се. Мъжете се втурнаха към морето. Но закъсняха.

На другия ден пристигна мъжът ми. Той оформи всички документи, взехме тялото на сина ни и се върнахме в Москва. През цялото време той разговаря с мен само веднъж. Попита ме как се е случило. После, знам, е намерил хора, които същата вечер са били в бара, и ги е разпитвал. Досещам се какво са му разказали. Оттогава той се затвори в себе си. Дори не се опитваше да сподели мъката ми. Сякаш само той загуби син, не и аз. Сякаш всичко това нямаше връзка с мен.

Мълча три месеца. После започна да говори. О, господи, по-добре да беше продължил да мълчи! Наричаше ме тъпа уличница, която е изгубила остатъците от срама си, щом е видяла чужди мъже. Обвиняваше ме във всички грехове. Нима самата аз не знаех, че съм виновна? Нима се самобичувах по-малко? Той не искаше да вижда колко ме боли. После разбрах, че е виждал, но е смятал, че тази болка не е достатъчна за мен. Искал е да ме боли още повече.

Опитах да се самоубия. Разрязах си вените. За нещастие домашната помощница дойде по-рано от обикновено. Спасиха ме. И ме натикаха в болница. Лекарите ме убеждаваха да се примиря, обясняваха ми, че моята смърт няма да промени нищо в този живот и няма да възкреси сина ми. Защо, защо не разбираха, че аз не се стремя да променям каквото и да било в живота си, той вече е такъв, какъвто стана. Просто не го искам. Нека той си тече без мен. Не мога повече да понасям тази болка.

В болницата ме държаха половин година. Всеки ден идваше мъжът ми, носеше ми храна, лекарства. И говореше. Аз се стараех да не чувам, но нищо не излизаше. След половин година ме изписаха. Натъпкаха ме с някакви препарати. Болката остана, никъде не изчезна. Все така не ми се живееше. Промени се само едно: разбрах, че нямам сили самостоятелно да прекратя всичко това. Половин година ме лекуваха с хипноза и накрая постигнаха своето. Сега няма да мога да сложа край на живота си по собствено желание.

Излизах навън и си мечтаех да ме прегази камион. Или да ме убие бандит. На няколко пъти се опитвах да изскоча на платното, стоях на тротоара и изчаквах момент, когато потокът коли ще бъде най-плътен, и в последната секунда разбирах, че няма да мога. Проклети да са тези хипнотизатори! Те не убиха болката ми, не убиха душата ми, а ме лишиха от възможността сама да избягам от непоносимото страдание.

Но днес ще дойде краят на това. Ще дойде съвсем скоро. Днес срещнах Него. Срещнах го случайно, на улицата. Той ме заговори, попита ме как съм. Усмихваше ми се с разбираща и съчувствена усмивка. Отговорих му, че се чувствам превъзходно.

— Разбирам ви — каза той. — Това беше глупав въпрос, жена във вашето положение едва ли чувства каквото и да било, освен една всепоглъщаща болка.

— Откъде знаете?

— Аз знам всичко. Нима още не сте разбрали?

И тогава всичко се изля от мен. Видях пред себе си човек, който е способен да ме разбере. Който няма намерение да ме обвинява. Говорех, говорех и не можех да се спра, струва ми се, че при това плачех, защото после открих в ръката си съвсем мокра носна кърпичка. С него вървяхме нанякъде, но аз не виждах накъде, беше ми все едно. Важното беше, че можех да говоря, без да се страхувам, че отново ще ме тикнат в лудницата.

— Искате ли да ви помогна? — попита той, когато аз най-сетне млъкнах.

— Искам.

Не го попитах какво има предвид и как смята да ми помогне, просто се нуждаех от помощ, нуждаех се отчаяно, бях готова да стоя на кръстовището и да крещя: „Убийте ме, хайде, нека някой да ме убие!!!“ Кой знае защо, бях сигурна, че той не е лекар и неговата помощ няма да се състои в лечение или поредното хипнотизиране. Повярвах му веднага, от първата минута, още щом видях очите му. Повярвах, че той знае всичко, защото… Защото той трябваше да знае всичко. Нямаше логично обяснение за това. Просто така го чувствах.

— И сте готова да тръгнете с мен?

— Да.

— И не ме питате закъде?

— Все ми е едно. Искам да ми помогнете.

— И можете да тръгнете с мен веднага?

— Когато и да е. В момента или утре…

— А кога е по-добре за вас?

— Най-добре — веднага. Не мога да търпя повече. Няма да го понеса.

Той ме погледна внимателно и леко ме погали по бузата.

— Да, вие сте напълно готова. Сега го виждам. Какво пък, да вървим.

И ето че пътуваме. Не знам къде ме води той, но знам, че скоро ще настъпи краят. Олеква ми, болката сякаш се притъпява, аз разбирам, че ми остава да търпя съвсем малко. Съвсем малко.

Убиецът

И тъй, аз престанах да се страхувам от смъртта. И после какво? Когато живееш в гората, можеш да заставиш себе си да не се страхуваш от дивите зверове, но това изобщо не означава, че зверовете няма да те нападнат. Като изкорених от душата си страха от смъртта, аз реших само половината от задачата. Втората половина се състоеше в това да умра достойно.

Според моите тогавашни представи достойната смърт беше смърт в собственото легло или в добра болница, по възможност насън, за да не се мъчиш и да не разбираш какво става. Но това беше, тъй да се каже, теорията. Защото на практика всичко изглежда не съвсем така, както ти се иска. За да умреш „идеално“, трябва да нямаш никакви сериозни заболявания, освен слаба сърдечна дейност — тогава има реален шанс да си отидеш тихо в съня си в собственото си (в краен случай — в болнично) легло. Човек може да се стреми към това и съществува доста голяма вероятност да постигне желаното. Трябва да води здравословен начин на живот, да спортува, да не пие и пуши, да се храни разумно и да си оставя разтоварващи дни, да следи теглото си, редовно и добросъвестно да си прави профилактични прегледи в поликлиниката, без да се опитва да се отървава от лекарите с късичката фраза „нямам оплаквания“, а вместо това да им казва за всякакви прояви на физическо неблагополучие, та да улови навреме зараждащо се заболяване и да не го остави да се развие в хронично.

Това решение ми се видя просто и надеждно и няколко години аз свято изпълнявах всичко необходимо за неговото реализиране. Докато веднъж, след като честно се оплаках на лекаря от периодично появяващи се болки в стомаха, ме приеха в болница за гастроентерологични изследвания. Тези две седмици, прекарани в болничното легло, ми бяха достатъчни, за да внеса корекции в представите си за достоен финал на живота ми. Първо, разбрах, че не може да става и дума за смърт в болница. Дори в най-добрата болница. Аз не съм член на ръководството на страната и не мога да разчитам на действително добри условия, а всички останали варианти по никакъв начин не отговарят на понятието „достойна кончина“. Мръсни тоалетни, воня, мизерия, полупияни санитарки, неграмотни лекари, недостиг на лекарства, липса на медицинска апаратура, лежащи и разнасящи смрад болни от съседни легла и по коридорите, оскъдна и безвкусна храна — ето участта на тези, които са имали нещастието да се разболеят, без да са се докопали до върховете на властта. И на всичко отгоре — витаеща във въздуха аура от мъка, болка и страх. Вярно, аз не искам да кажа, че в болницата на военното ведомство беше именно така, не, обстановката там беше много по-прилична, но дори там се чувствах зле. Давах си сметка, че при този живот и тази смърт, които си бях планирал, ще умирам като престарял пенсионер и тогава ще ме сложат не тук, а в обикновена градска болница, на каквито бях се нагледал, когато се бе случвало да посещавам лекуващи се роднини и познати. Но най-важното — с очите си бях виждал болести, свързани със старостта. Представях си за миг, че може да се парализирам и тогава ще трябва да изнасят подлогата ми и онзи, който би го правил, ще се мръщи от отвращение и ще иска по-скоро да умра. Кой ще бъде той? Съпругата? Синът ми? Далечен роднина? Или пияна санитарка? Който и да е, не исках такъв край за себе си.

Ето защо следващият етап в борбата ми за достойна смърт беше идеята за евтаназия. Ако на мен, вече тежко болен и безпомощен, ми дадат възможност сам да взема решение да напусна живота и ми помогнат да го направя леко и безболезнено, такъв финал би ме задоволил напълно. Започнах да чета специална литература, прерових купчини вестници и списания, в които се повдигаше въпросът за евтаназията, и за свое прискърбие се убедих, че тази прекрасна идея няма да се възприеме в нашата страна. Искрено недоумявах: защо? Защо човек може да се хвърли от прозорец или под кола, да се обеси, удави или застреля, но не може да разчита да му направят безболезнена инжекция, от която да заспи и да не се събуди? Това е варварство! Да, когато човек още може да се движи самостоятелно, той решава съдбата си сам. Но ако е прикован към леглото, ако не само не може да излезе от къщи, но и да стане, защо е нужно да го обричат на мъчително и неопределено дълго угасване, при което той страда и физически, и морално, и причинява страдания на близките си?

Исках да имам гаранции за бърза и лека смърт в случай на внезапно заболяване, което би ме лишило от самостоятелност и би ме направило безпомощен и изцяло зависим от околните, на които ще бъда в тежест. Добре би било заболяването да се развива постепенно: тогава, предвиждайки наближаващата безпомощност, аз бих успял сам да взема и осъществя последното решение, но ако то ме удари внезапно, като инсулт например? Или ако ме блъсне кола и бъда прикован към леглото осакатен? Тогава ще трябва да разчитам на милостта на лекарите, а тази милост много има да я чакам…

Мина още известно време, докато разбрах, че въпросният проблем по никакъв начин не бива да се оставя на самотек. Болестите и нещастията са много, природата е била щедра на разнообразни начини за изтръгване на човека от нормалното битие, тихата смърт от сърдечен пристъп насън е шанс само едно на хиляда и на мен, доктора на техническите науки, не ми приляга да се надявам на този шанс — все пак друго може би не, но да изчислявам вероятности ме бива. А и моят приятел Лабрюйер ме подтикваше: „От гледна точка на милосърдието хубавото на смъртта е, че слага край на старостта. Една смърт, предхождаща грохването, е по-своевременна от смърт, която го приключва“. Той е прав, не бива да чакам грохнала немощ, трябва да поема ръководството на живота и смъртта си в свои ръце.

Друга страна на същия въпрос беше смърт от ръката на престъпник. Казват, че бомба не пада два пъти на едно и също място — ако някой в семейството е загинал от ръка на убиец, това вече не грози другите членове на семейството. Може би… Но животът показва, че това не е така. Знаех истории за семейства, в които едно и също нещастие е сполетявало двама или дори трима техни членове. И нещастието далеч не е било болест (точно в това пък нямаше да има нищо учудващо, защото съществуват закони за наследствеността), а престъпление, катастрофа или нещастен случай. В някакъв вестник дори прочетох за едно абсолютно невероятно от житейска гледна точка съвпадение: двама братя поред били прегазени от кола на едно и също място, при това зад волана и в двата случая седял един и същ човек. Да станеш жертва на пропаднал алкохолик, маниак или наркоман? Да умреш от ръката на тъпи, безмозъчни бандити, готови да разстрелят тълпа заради стотина долара? Да загинеш под колелата на кола, карана от разлигавен идиот, който не знае правилата за движение? Нима това е достоен край за един представител на рода Данилевичи-Лисовски-Есен? Като човек, който умее да преценява вероятностите, аз си давах сметка, че с правилно, безопасно и грамотно поведение мога да сведа риска от такава смърт до минимум. Но този минимум в крайна сметка ще се окаже не чак толкова миниатюрен, че да мога да го пренебрегна. Можеш да го направиш нулев само ако се затвориш в собственото си жилище, без да излизаш и без да отваряш вратата на никого. Това не е решение на проблема.

Оставаха само два пътя, които биха позволили да избегна недостойна за мен смърт. Първият — да се самоубия веднага, без да чакам да ме сполети нещастен случай или тежка болест. След зрял размисъл отхвърлих този път. Първо, не мога да отнема живота си със собствените си ръце. Абе не мога — и толкоз! Инстинктът ми за самосъхранение е развит нормално. Второ, самоубийството (и примерът с моята втора съпруга Наталия го показа ярко) предизвиква у хората, които са те познавали, не само недоумение, но и силни подозрения, че си бил психически непълноценен, а аз не можех да го допусна. Само това липсваше — да говорят за мен, че съм изпаднал в депресия и съм откачил! Аз! Не, никога няма да стане.

Но има и втори път…

Каменская

Всички стени в кабинета й бяха покрити с големи листове кадастрон. На тези листове Настя записваше с молив по определена схема данните за Виктор Шувалов и неговото обкръжение, за Серафима Антоновна Фирсова и нейните съседи и познати, за фелинолога Казаков и неговите връзки, за пазача Валентин Казарян, както и за четиримата, които тя бе набелязала като възможни (макар и малко вероятни) кандидати за ролята на Шегаджията, Като ще проверява версиите, ще го прави наред, а няма да се съобразява със собствените си вкусове и желания, Доценко, Серьожа Зарубин и включеният в работата Коля Селуянов носеха на Настя тези сведения и тя търпеливо и методично ги нанасяше в схемите и таблиците с надеждата някога някъде тези сведения, ако не се пресекат, поне да се доближат едно до друго.

Същевременно Настя, изпълнявайки нареждането на Гордеев, подготвяше подробна справка за психолозите. Е какъв ден от седмицата е извършено убийството, къде, пс какъв начин, характеристиката на потърпевшия, описание на местопрестъплението и оставените улики, снимки на фигурките, ксерокопия на бележките. Когато стигна до убийството на Фирсова, Настя се замисли дали трябва да приложи към материалите видеокасетата с филма „Седем“. От една страна, всичко това може да се окажат нейни собствени смътни идеи, които нямат никакво отношение към престъпленията на Шегаджията, и това само да обърка специалистите, но от друга страна, ако Шегаджията наистина е повлиян от този филм, психолозите трябва да го видят.

Колкото повече напредваше съставянето на схемата толкова повече фактите намираха местата си и Настя се чудеше защо не ги бе подреждала по този начин по-рано. Не ги е подреждала, защото не е искала. Защото ужасно я е било страх да повярва, че играта се води срещу нея, а не срещу Татяна. И много й се е искало да ги интерпретира по друг начин. Никой не обича да си признава неприятни неща, а когато тези неща са не просто неприятни, а плашещи — още по-малко. Тя винаги толкова се бе гордяла със своята рационалност, със способността си да се абстрахира от емоциите и да разсъждава ясно и последователно, а се оказа, че е обикновен човек, с развит инстинкт на изтласкването. Онова, което буди тревога, се изтласква от съзнанието и се замества с различни оправдания, измислени обяснения или изкуствени факти.

— Юра, към някой конкретен психолог от нашите, на „Петровка“, ли ще наредиш да се обърна, или ти е все едно? — попита тя Коротков, когато справката най-сетне бе завършена.

— Няма значение — отговори той. — А ти имаш ли предвид някой по-добър от нашите?

— Ларцев.

Коротков вдигна към нея учуден поглед, помълча, извади цигара от пакета и запали.

— Не се ли страхуваш?

— Юрочка, човек не може да се страхува до безкрай. И двамата с теб знаем, че Володя е добър психолог, освен това той разбира нашата работа и нашите затруднения. А и ние нямаме вина за това, което се случи. Той сам отиде там и сам се подложи под куршумите.

— Но ние го провокирахме — каза Коротков. — Нали си спомням. Гордеев го подмами със стръв като риба и го накара да направи това, което той направи.

— Не е вярно — възрази Настя. — Колобок го принуди да влезе в контакт с престъпниците, вярно е, но никой не го е карал да търси адреса на Наталия Дахно и да отива в дома й. Нашата вина беше само в това, че научихме истината за Ларцев и не пожелахме да се примирим с нея. Нима мислиш, че още ни има зъб за това? Минаха пет години.

— Добре, да допуснем — предаде се Коротков, — но ти сигурна ли си, че той още се занимава с психология?

— Занимава се. Питала съм. Откак го пенсионираха по болест, е завършил специален курс в университета и се занимава с консултиране на различни фирми по въпросите на подбора и разпределянето на персонала.

— Ами ако те изгони? Имай предвид, той беше ранен в черепа, след такива травми хората стават избухливи и неуправляеми. Нима ще рискуваш?

Настя се засмя:

— Разбира се, бих могла да кажа, че ще рискувам, и ти щеше да започнеш да ме уважаваш за моята безумна смелост. Но няма да те лъжа, вече му се обадих по телефона.

— Сериозно? — кой знае защо, се зарадва Коротков. — И как е той? Виждах го, струва ми се, преди около две години.

Ето това е, тъжно констатира Настя. Работиш с един човек рамо до рамо, делиш с него и опасности, и радости, и неприятности, а после той си тръгва, ти още известно време поддържаш връзка с него, но това не трае дълго. С всеки месец си звъните все по-рядко и по-рядко, защото не работите заедно и сякаш няма и какво да обсъждате. И настъпва момент, когато се опитваш да си спомниш кога за последен път си му се обаждал, и излиза, че това е било преди две години.

— Юра, как мислиш, само ние с теб ли сме загубили човешкия си облик с тази наша работа, или всички хора са такива? — попита тя.

Коротков размърда рамене — сякаш от студ, отиде до прозореца и отвори отдушника. Наля вода от каната в електрическия чайник, включи го в контакта и със съсредоточен вид започна да вади чаши от бюрото си.

— Ще пиеш ли кафе?

— Ще пия, Юра, и ти зададох въпрос — настойчиво повтори Настя.

— Само, ако обичаш, не се прави, че ти е необходим моят отговор — раздразнено отвърна Коротков. — Сега с теб ще започнем да се занимаваме с морализаторстване и да се вайкаме колко сме лоши и безчувствени, забравили сме Володка, а нали той остана с малка дъщеря на ръцете, че и болен на всичко отгоре. Ще ти дам примера с тъща ми: на погребението дойдоха петдесетина души, от тях през всичките години, докато боледуваше, само трима-четирима се обаждаха редовно и питаха как е, от тези трима-четирима само един е предлагал помощ. А останалите откъде се взеха? Някога са работили заедно, виждали са се всеки ден, разговаряли са, вършели са една и съща работа. А после, когато се парализира — направи изразителен жест и щракна с пръсти той, — фюйт! Изгубиха се в небитието. Но ето че дойдоха да се простят с нея, така че не стоварвай всичко върху нашите глави и нашата работа. С всички е така.

Водата в чайника завря, Юра направи кафето и побутна към Настя чашка със затрогваща розичка, увита с небесносини листенца. Самият той пиеше от висока чаша, на която беше изобразен свирепо изглеждащ дог.

— Ти какво, по полов признак ли раздаваш съдините? — попита Настя, скептично разглеждайки картинката на чашата си. — На момичетата — розички, на момчетата — служебни кучета.

— Ако не я искаш, може да си ги разменим — парира я той. — За мен е без значение от каква чаша ще пия. Ти кога ще ходиш при Ларцев?

— Днес. Изпивам си кафето и тръгвам.

— Ще му предадеш ли поздрави от мен?

— Давай си поздравите, само че ги опаковай както трябва — пошегува се Настя.

Известно време мълчаливо пиха кафе. Коротков крадешком оглеждаше Настя, тя чувстваше погледа му, но не реагираше. Обикновено в такива ситуации започваше да се ядосва, защото не можеше да понася мълчанието, по време на което те оглеждат, но днес с учудване разбираше, че това ни най-малко не я засяга. Какво значение има? И да я разглежда, и да не я разглежда, пак ще получи още два чужди трупа, а после и трети, нейния. На мястото на острия страх, който бе преживяла, докато гледаше филма „Седем“, бе дошла някаква безчувственост, някакво ледено спокойствие. Настя знаеше колко е опасно това спокойствие, то притъпява вниманието и остротата на възприятието и човек в такова състояние често сам върви към собствената си смърт. Не защото я желае, а защото не вижда опасността, макар че би трябвало да я вижда.

— Ася, защо не искаш да те охраняват? — внезапно попита Коротков, сякаш прочел мислите й. — Ако си сигурна, че Шегаджията смята да те убие, ти се държиш чудовищно лекомислено.

— В неговия план фигурират други две убийства, за греха гняв и за греха завист. Когато ги извърши, тогава ще дойде време да ме охранявате. Знаеш ли — бавно изрече тя, като остави чашата, — струва ми се, че полудявам. Да знаеш, че ще загинат двама души, абсолютно невинни и нищо неподозиращи, и да нямаш възможност да ги спасиш — това е тежко бреме. Няма да го понеса. Този Шегаджия, кой знае защо, иска да ме убие, като предварително ме накара да загубя разсъдъка си от страх и от очакването на смъртта, и за целта му е нужно да унищожи известен брой хора. Замисли се само, Юра: за да ми отмъсти, той убива други хора. Ако погледнем тази картинка от друга страна, излиза, че аз съм направила нещо лошо, заради което ми се полага страшно отмъщение, и като резултат ще бъдат унищожени шест души. Четирима вече загинаха, на двама това предстои. Всичките тези шест смърти лежат на моята съвест. Ако не съм направила онова лошо нещо, заради което Шегаджията си разчиства сметките с мен, тези хора щяха да бъдат живи.

— Но нали ти никога не си вършила нищо, освен работата си. А всичко, което си направила като служебно задължение, е било правилно, защото такава е твоята работа, такъв е дългът ти — много сериозно отговори Коротков. — Държавата ти плаща заплата за това. А възможно ли е държавата официално да разрешава и да плаща заплата на хората, за да вършат нещо „лошо“, за каквото говориш ти? Престани да се самобичуваш, Ася, не бива така.

Тя седеше на стола и се люлееше, вперила невиждащи очи в края на поставения в ъгъла на стаята сейф.

— Не мога, Юра — промърмори тя едва чуто, — не мога да престана да се упреквам. Постоянно чувствам вината си.

— Глупости! — рязко я прекъсна той. — Такива са особеностите на нашата работа, нейните дефекти, ако щеш. Всички живеят така. И всички работят така. Не си мъти главата, по-добре върви при Ларцев, може той да ти каже нещо умно.

Настя знаеше, че Коротков изобщо не е безсърдечен или тъп, че прекрасно разбира всичко, което тя му каза. Но той й е началник и трябва да се държи като началник, а не като задушевен приятел, какъвто беше за нея от дълги години. Началникът няма право да се разчувства заедно с подчинените си, когато те са се скапали, той трябва да се престори на железния Феликс и да мобилизира личния състав за подвизи или в краен случай — за добросъвестна ежедневна работа.

Тя не беше виждала Ларцев от пет години, от времето, когато комисията го освободи заради инвалидност, понеже беше ранен сериозно, но на няколко пъти си беше говорила с него по телефона. „Интересно, как ли изглежда?“ — питаше се мислено Настя, докато се качваше с асансьора, и същевременно ясно разбираше, че това изобщо не й е интересно. Сега май почти нищо не й беше интересно, освен две неща: Шегаджията и нейната собствена смърт.

Отвори й красиво шестнайсетгодишно момиче — дъщерята на Ларцев — Надя.

— Здравейте, лельо Настя, влизайте, татко сега ще дойде — каза тя.

— Няма ли го? — учуди се Настя. — Нали се разбрахме с него…

— Отиде до магазина за касета, нямаше празна — поясни Надя с такъв тон, сякаш Настя непременно трябваше да разбира за каква касета става дума и защо е нужно да се купи толкова спешно, преди тя да дойде. — Исках аз да изтичам, но трябва да наглеждам млина във фурната, а татко не умее. Непременно щеше да го изгори.

Настя влезе в хола, докато Надя се скри в кухнята. Да, откак Настя бе идвала тук за последен път, се бяха променили много неща. Практически всичко. Други мебели, други тапети, дори подът беше друг. По-рано имаше измъчен от многократно циклене паркет, а сега под краката й пружинираше мек пухкав мокет. Ларцев не бедства, това е добре. Може би е истина, че каквото и да направи Бог — все е за добро? Напускането на милицията явно се е отразило добре на благосъстоянието на Володя, а сега той може да прекарва и повече време с дъщеря си.

Но когато Ларцев дойде, Настя се усъмни в правилността на мислите си. От полза — да, само че… Володя беше напълно побелял, дълбоки бръчки набраздяваха лицето му, той вървеше силно прегърбен и което беше най-ужасно — ръцете му трепереха и главата му ситно се тресеше. Очите му обаче искряха от веселие и живееха сякаш отделно от съвършено болния, разрушен от тежкото раняване организъм.

— Здрасти, Настюха! — радостно се развика той, когато влезе в стаята и прегърна Настя. — Ако знаеш колко се радвам, че те виждам! Е, какво като е по работа, а не по любов — ужасно се бях затъжил за теб. Надюшечка! Какво става с чая и млина? Здравата съм огладнял!

На Настя й олекна. Ларцев си е все същият, не се е озлобил, не се е затворил в себе си. Макар че, ако се съди по външния му вид, сигурно не се чувства твърде добре.

— Дъщеря ти е голяма кулинарка — похвали я Настя, след като изяде малко парченце млин.

Ларцев неопределено изхъмка, а Надя се изчерви и смути.

— Не съм аз — призна момичето. — Тестото е готово, от магазина, а плънката е обикновен конфитюр — баба ни праща всяка есен. На няколко пъти опитвах да направя тестото сама, но нищо не излиза. Татко казва, че за това е нужен талант.

— Вярно е — съгласи се Настя, — и моят мъж казва същото. Не ми разрешава да готвя месо, защото ще го похабя — дори много да се старая. Знаеш ли, в това има една странна закономерност: ако нямаш талант за готвене, колкото повече се стараеш, толкова по-лошо става.

— А какво работи мъжът ви? — поинтересува се Надя.

— Работи професор — пошегува се Настя. — Занимава се с математика.

— Нима професор по математика готви вкъщи? — ужасено плесна с ръце момичето. — Не може да бъде! Сигурно се шегувате с мен, а, лельо Настя?

— Може, може — намеси се Ларцев и си отряза трето парче от млина. Изглежда, болестите му не бяха се отразили на апетита. — Лично аз неведнъж съм наблюдавал това сърцераздирателно зрелище. Вярно, тогава той още не беше съпруг на Настя. Край, Надюшечка, нахранихме се, благодаря ти, дъще. Ще отидем да поработим, а ти не ни разсейвай, става ли?

— Добре, татко. Ще прибера всичко. А може ли после да изляза да се поразходя?

— С кого? — строго попита Володя.

— С Никита.

— Къде ще ходите?

— Ами… Не знам… — смути се тя. — Където ме покани. Сигурно в парка.

Ларцев примижа ядно, сега в очите му танцуваха лоши пламъчета.

— В парка? В такова време? Когато е вече тъмно? Не, не разрешавам.

— Е, татко…

— Не. И недей да спориш. Ако искаш да бъдеш с Никита, той да дойде вкъщи. Ще го почерпиш с млин. Ще гледате някой филм на видеото.

— Татко, но…

— Казах вече — не! — отсече Ларцев с такъв тон, че дори Настя не би рискувала да му възрази. — Обади се на Никита по телефона и го покани на гости. Не разрешавам да излизаш.

Те се върнаха в хола, част от който беше обзаведена като кабинет. Голямо писалище със стол за домакина и два фотьойла за гости създаваха доста удобна обстановка както за делови разговор, така и за приятелско бъбрене. Ларцев се настани в един от фотьойлите „за гости“ и с жест покани Настя да седне срещу него.

— Ау, много си строг — каза тя полугласно и през смях. — Държиш момичето като в менгеме, не му даваш да въздъхне.

— Държа не нея, а тоя Никита — строго отговори Володя. — Инак тя е добро момиче, след онзи случай… е, ти разбираш за какво говоря, Надя добре запомни, че трябва да слуша баща си, той няма да й даде лош съвет. Ако баща й иска да я предпази от нещо, значи наистина съществува опасност и това не са празни приказки или глупави родителски страхове. Но Никита е нещо съвсем друго. Той е момче, има друго възпитание. Не мога да разчитам на него. Затова по-добре да са пред очите ми, отколкото да се шляят из парковете.

— Сигурен ли си, че това е правилно? — усъмни се Настя.

— Не ме интересува правилно ли е или не, за мен е важен резултатът. А резултатът е налице: Надя израсна като добро момиче, послушно, главата й не е пълна с разни глупости. Ти знаеш ли, че в техния клас повече от половината деца вземат наркотици? Хем това е най-обикновено училище, не е някакво специално за превъзпитаване на трудни деца. Щом изтърва Надюшка от влиянието си, веднага някой друг ще заеме мястото ми. Както знаеш от пословицата, свято място празно не остава. Е, разказвай своята страшна история.

— Донесох ти справката. — Настя бръкна в чантата си за папката.

— Остави справката, ще я прочета, когато си тръгнеш. А сега ми разкажи със свои думи и свои коментари. Ще включа диктофона, имаш ли нещо против?

И като улови учудения й поглед, Ларцев добави:

— Нали виждаш какво става с ръцете ми. Така се тресат, че не мога да държа писалка. Затова не записвам на хартия, а използвам диктофон.

„Това било значи — помисли си тя, — сега разбирам за какво му е била нужна нова касета. Горкият Володка!“

— След раняването ли стана така? — внимателно попита Настя.

— Това с ръцете ли? Да, след него. И ръцете ми треперят, и главата се тресе — като на грохнал старец. На моите четирийсет и пет приличам на сто и петнайсет годишен, нали? Побелял, сбръчкан… Красота!

Той разкърши рамене, протегна се и весело намигна на Настя.

— Знаеш ли какво й е хубавото на науката психология?

— Това, че помага да разберем хората.

— Нищо подобно, Настюха! Изобщо не помага да разбираме хората. Няма начин да разбереш друг човек — именно защото е друг, разсъждава по друг начин, чувства по друг начин, а ти се опитваш да го разбереш според своите мерки. Хубавото на психологията е, че ти позволява да разбереш самия себе си и да се избавиш от собствените си комплекси. Да приемеш ситуацията такава, каквато е, и да не откачаш, задето не е такава, каквато ти се иска на теб.

— Шегуваш ли се? — недоверчиво попита Настя.

— Аз ли? Естествено, че се шегувам — отвърна той през смях. — Но ако говорим сериозно… Разбира се, би ми се искало да бъда красив млад офицер, да направя успешна кариера в нашата детективска работа, да се издигна до полковник и началник, да бъда щастлив съпруг и баща на две деца и така нататък. А какво имам аз налице? Стар болен инвалид, изгонен от органите поради здравословното си състояние с чин майор, вдовец, изгубил жена си и едното си дете и едва не изгубил и Надюшка. Нещата не се подредиха така, както съм искал и мечтал. Буквално нищо не се подреди! А аз продължавам да водя нормален живот, работя и впрочем добре печеля, славя се като добър специалист, грижа се добре за дъщеря си. И знаеш ли кое е най-странното?

— Кое? — послушно попита тя.

Ларцев сниши гласа си до драматичен шепот и направи страшна физиономия:

— Най-странното е, че жените продължават да ме харесват. Нямам мира от тях. Като се погледна в огледалото, просто недоумявам: какво намират в мен? А като си спомня, че съм психолог, си задавам друг въпрос, правилния: за какво съм им аз? И намирам отговора на този въпрос лесно и просто. Добре, Настюха, това са лакърдии. Дай да говорим по същество.

Той включи диктофона и Настя започна да разказва. Говори дълго и през цялото време само веднъж посегна към папката: Володя я помоли да му покаже снимката на керамичната рибка с пластмасовата кукличка, пъхната в устата й. Всичко останало възпроизведе по памет. С крайчеца на ухото си дочу как хлопна входната врата, от антрето до тях достигна приглушен момчешки глас — значи Надя бе постъпила, както й каза баща й, и бе поканила приятеля си вкъщи. Ларцев я слушаше, без да се разсейва и без да показва с каквото и да било, че също чува звуците зад вратата. Настя вече почти бе привършила разказа си, когато звънна телефонът. Ларцев вдигна слушалката.

— Да, слушам… А, здрасти, Юрка! Радвам се, че те чувам. Донесе ми, донесе ми твоите поздрави, не ги е изгубила. — Той хвърли хитър поглед на Настя. — Да, разбира се.

Той й подаде слушалката.

— Тебе търсят. Коротков е.

Лошо предчувствие се размърда у нея. Нима пак се е случило нещо? Нима Шегаджията продължава да безчинства?

— Ася, вземи лист и молив, ще ти продиктувам нещо — чу в слушалката гласа на Юра.

— Ще го запомня — машинално отговори тя, като си пое дъх с облекчение. Май се размина. Засега нищо не се е случило.

— Няма да го запомниш. — Гласът на Коротков стана сърдит. — Направи каквото ти казах.

— Добре. — Притискайки слушалката с рамо към ухото си, тя посегна за лист и молив. — Диктувай, готова съм.

— Ен, о, ен, празно, си…

— Какво е това? — прекъсна го Настя. — Какви са тези глупости?

— Латински букви. Произнасям ги според английската азбука. Хайде пиши. Си, ар, и, ди, и, празно…

Настя автоматично записваше, като още от първите няколко букви разбра, че това отново е италиански текст. Значи все пак се е случило…

— … ар, ай, ти, ей, въпросителна. Записа ли?

— Да — с мъртвешки глас отговори тя.

— Какво се получи?

— Non crede, сага ma, che sarebbe ora d’ammettere la ma superorta?

— И какво означава това?

— „Не намираш ли, скъпа моя, че е дошло време да признаеш моето превъзходство?“ — преведе Настя. — Юра, откъде се взе това?

— Оттам — ядно тръсна Коротков. — Откъдето и всичко останало. Няма да миряса тоя идиот. Вие там скоро ли ще приключите?

— Да, вече разказах всичко на Володя, сега той ще мисли.

— Ще дойдеш ли с мен на местопроизшествието?

— Не.

— Както искаш, тогава ще се видим утре.

Тя и сама не разбираше защо отказа да отиде с Коротков на мястото, където бе намерен петият труп. Отказа инстинктивно, без да се замисля, отказа така, сякаш предварително бе решила, че няма да отиде, ако отново се случи нещо. Може би именно това е проявата на онова ледено спокойствие, което е толкова опасно и коварно? А може Шегаджията да е прав — наистина да е дошло време да признае неговото превъзходство, да престане да се мята в безплодни опити да го изчисли и намери, да се предаде, да отстъпи и тъпо да чака смъртта?