Седмата жертва

Каменская

— И тъй, опитът да станеш телевизионна звезда не се увенча с успех — мрачно констатира Чистяков, когато й отвори вратата. — Изяснихте ли какви бяха тия фокуси?

— И да, и не — въздъхна Настя. — Ако ми дадеш да хапна нещо, ще ти разкажа.

Но започна да разказва, без да чака вечерята. Беше й нужен един трезв поглед към ситуацията, поглед, непомътнен от внезапната уплаха и последвалите я ярост и омраза към сополанкото, пожелал за три минути да спечели сто долара.

Сополанкото с литературното име Ваня Жуков1 им бе разказал история, трудна за вярване, но те не намираха никакви други правдоподобни обяснения. Разхождал се по „Нови Арбат“, а по-просто казано — шляел се, понеже си нямал друга работа, убивал времето. Събота, не били на училище, а уроците можел да си научи и утре. Колкото и да е странно, Ваня Жуков се стараел редовно да си учи уроците и в училище далеч не бил от изоставащите, поне така твърдяха родителите му. Та значи разхождал се той, изял един сладолед, после си позволил бутилчица бира с хамбургер на чист въздух под прохладното октомврийско слънчице и не щеш ли, при него дошла някаква лелка с неопределен вид и възраст. И му предложила да спечели сто долара за нищо. Ееей там се е събрала тълпа, виждаш ли? Телевизионно предаване. Трябва да вземеш ей това картонче, да се провреш през тълпата по-близо до камерите и да го вдигнеш над главата си, та всички да го видят по телевизията. Нищо друго не се иска от теб.

Представяте ли си какво са сто долара за петнайсетгодишен хлапак? По днешния курс това е месечната заплата на Настя. Хиляда и петстотин, обърнати в рубли. Тя, подполковник от милицията с висше образование и шестнайсетгодишен стаж, старши оперативен работник, получава толкова за един месец работа, свързана, между другото, с риск за живота. А на него му ги дават за пет минути — и без никакъв риск. Естествено Ваня се съгласил — намерете в Москва, че и в цяла Русия хлапе, което не би се съгласило. Ама на картона били написани страшни думи? Че това са само думи, не е като да заложиш взрив на гара. Човек казва или пише какво ли не. А стоте долара — ето ги, в пръстите на лелката, шумолят на вятъра, можеш да ги пипнеш, можеш да ги направиш свои и да ги прибереш в собствения си джоб.

— А защо казваш, че лелката е била с неопределен вид и възраст? — внимателно попита Алексей, като изслуша разказа й.

— Защото нашият Ванятка е още малък, за да определи правилно възрастта на една жена. Съдейки по неговото описание, дамата не е била преуспяваща, изглеждала доста мърлява и опърпана. И зъбите й не били в ред, много от тях липсвали. Значи най-вероятно е скитница или алкохоличка. Такава жена и на двайсет и осем може да изглежда като на петдесет — обясни Настя.

— Откъде тогава може да има сто долара? — смая се Льоша.

— Знам ли. Или тоя вагабонтин Ванка лъже, или това не са били нейни пари, била е само посредник. Зад това плакатче стои трети човек. И точно това най-много ме плаши. По-добре да се окаже, че Жуков лъже. Разбираш ли, Льоша, в джоба му наистина имаше сто долара. Откъде ги е взел? Родителите му ни уверяваха, че той никога не е имал толкова пари, разбира се, давали му джобни, но не толкова. Ако не е имало никаква лелка, трябва да разберем откъде хлапакът има парите. Льош, аз сигурно съм абсолютно аморално същество, но ми се ще да се окаже, че ги е откраднал или ги е спечелил от някаква лотария, или пък ги е получил за криминална услуга. Тогава със сигурност ще знам, че не е имало никаква жена, и ще заспя спокойно. Защото, ако е имало жена, която е дала на Ванка сто долара, това означава, че онзи, третият, е сериозна личност. Сто долара на хлапака, още някакви пари — на лелката за посредничеството, и всичко това за какво? За да уплаши две жени, които работят в милицията. Просто да ги уплаши. Да си направи шега, тъй да се каже. В случая резултатът не си струва парите. И изводите, които се натрапват от това, никак не ме радват.

— Добре, дай да разгледаме изводите — с готовност кимна Алексей. — Първо, този шегаджия е чалнат милионер. Обича шегичките, впрочем хуморът му е възчерен, но без последствия. А пари има много, изобщо не ги брои. Такъв извод задоволява ли те?

— Такъв ме задоволява — съгласи се Настя. — Може ли да си досипя малко?

— Може.

Тя си взе още карфиол, известно време замислено се взира в самотното кюфте в тигана, после внимателно отряза с вилицата точно половината и веднага я лапна.

— По братски — обясни тя и си седна на мястото. — Не съм някаква… честна съм, а между другото можех да изям цялото кюфте, когато не ме гледаш.

Чистяков се позасмя, посегна към котлона, взе тигана и сложи в чинията на жена си останалата половинка кюфте.

— Яж, честна моя, в хладилника има пълна паница кайма, мога да изпържа още. Вторият извод ми е ясен и така. Резултатът очевидно е значително по-голям, отколкото си представяте вие с Татяна. Имаш ли трети извод?

— Трети нямам. Вторият се раздвоява на въпросите: коя от нас двете е този резултат, Таня или аз?

— А ти коя предпочиташ да е?

Настя въздъхна. Какво предпочита тя? Тя би искала всичко това да се окаже шега на чалнат идиот милионер. Но ако не е… Коя от тях е искал да уплаши?

Тя мълчаливо изми чиниите, премести стола си до прозореца и седна, като подпря лакти на перваза. Вече беше съвсем тъмно и навън сякаш бе късна нощ, а не съботна вечер, дори колите незнайно защо бяха малко. Усещането беше, сякаш Москва бе замряла, притихнала, уплашено чакаща нещо. Впрочем нищо чудно — при сегашната ситуация не се знаеше какво ще се случи не само утре, но и след час. С пускането на телевизора днес никой не може да бъде сигурен, че няма да чуе някаква зашеметяваща новина — например забрана на твърдата валута или покачване на курса на долара на ново невиждано ниво. Или че нещо лошо се е случило с президента. Казват, че напоследък бил сериозно болен. Ако днес бъдат обявени избори за нов президент, ще се развихри такава бъркотия, че всички изобщо ще забравят за клетата икономика. Я стига бе, каква ти криза, когато трябва да се грабне властта? А хората трябва да живеят, да разпределят някак оскъдния си бюджет, та да изкарат до заплата, трябва да вземат някакви жизненоважни решения, а как да ги вземат, когато не се знае какво ще стане след един час? Всички са се притаили, изпокрили са се в дупчиците си и чакат.

Чака и тя, Настя Каменская. Защото още не може да отгатне къде ще срещне смъртта.

Първата жертва

Чума бе! Същинска чума, а не човек. И какво иска от мен? Хайде, добре, благодарско, че даде пари. Аз нищо, че пия, все пак не съм пропаднала алкохоличка, мозъкът ми още не се е спиртосал напълно, така че разбирам — даде ми ги не за да ги отработя, просто ми ги подари тези пари. Много пари! Ама то това работа ли беше? Да намеря някой хлапак и да му пробутам сто гущера заедно с картона. Аз бих вършила такава работа по хиляда пъти на ден просто срещу чашка, а той ми тръсна толкова, че страх да те побие! Нали ви казвам — чума.

Хем да бяха само доларите. Хората имат какви ли не приумици. Когато работех по железниците, имахме там един, и той беше чумав. В смисъл, припадничав. Като го друсне припадъкът, с всичките си пари водка купуваше и раздаваше ей така. На, Михална, викаше, пийни си за мое здраве. И ми даваше цяла бутилка. И не само на мен. Колкото бутилки купеше, на толкова хора ги раздаваше, за себе си нищо не оставяше. Той не пиеше, представяте ли си? Изобщо нито капчица не кусваше бе, а на нас купуваше. Ей такива хора има по света…

Тоя обаче, днешният, чумавият, май беше съвсем откачен. Намерих аз хлапе, пратих го със „задачата“, върнах се и викам: така и така значи, изпълних поръчението ти, драги. А той ме хвана под ръчица, гаче съм някоя дама, и по малките улички ме помъкна право към „Стари Арбат“. Имам нещо да ти казвам, Михална, вика. Достави ми, кай, една нечакана радост, че съм нещастен и от мъка убит. Вечеряй с мене днес. Само че аз съм човек приличен, не съм научен да се мъкна по входове, безистени и гари, аз благоволявам да ям изключително хубава храна и в добри условия. Така че ти, Михална, бърже тръгвай да се изкъпеш. Или си бездомна? Чак се обидих, ей. Как ще съм аз бездомна? Не съм скитница, не, имам си гарсониера. И в нея живея. И с баня с топла вода разполагам. Вярно, сапунът често ми е проблем…

Той гаче ми прочете мислите, позасмя се ей тъй и вика: „Не се сърди, Михална, аз просто така попитах, на майтап. Ето ти пари, купи си приличен сапун и се изкъпи както трябва, кожата ти да скърца. Като се изкъпеш — пак ела тук, а аз ще ти купя дрехи, щото с твоите гиздила не можеш да седнеш на масата — хапка няма да преглътна, може и да ми призлее“. Аз пак аха-аха да се обидя. К’во пък не му харесват дрехите ми? Лично аз вече пета година си ходя с тях, без да ги събличам — и нищо. Но после се сетих, че не му е времето да се правя на горда, щото може да се откаже от вечерята. Нека ми купи нови дрехи, ще ги сложа днеска само, пък утре ще ги шитна на битака, ще имам за пиячка. Леле, що приказвам така? Нали сега имам цяла купчина пари, за цяла година не мога ги изпи, още повече че не съм някаква пияница, не съм пропаднала алкохоличка, а само така, пийвам си за душата и да си повдигам духа.

Е, някой може да ме смята за глупачка, ама акъла си не съм изгубила. Ти, викам, драги, вземи, че веднага ми купи дрешки, ще си ги занеса вкъщи, там ще се изкъпя и ще се издокарам във всичко ново. Щото как да слагам на чистото си тяло тия вехтории. То няма и къде да се преоблека тук, освен в платения клозет, но там е мръсно. Рекох му така, пък наум си мисля: какъвто си чалнат, вяра не ти хващам. Ще се повлека към къщи да се къпя като някоя послушна овца, а като се върна, и помен може да няма от тебе. За какво тогава, питам, ще съм се трепала, хабила вода и краката си, докато се мотая нагоре-надолу? А, не, давай парите, похарчи ги за новите ми дрешки, щом толкова искаш, пък аз ще си ида с тях. И ако ми изфирясаш, поне те ще ми останат. Дето се вика, глупачка, глупачка, ама съм умна. Не можеш ме метна ти мен, не можеш ме избудалка.

И той обаче, види се, не беше глупак, тоя чумавият. Не беше и алчен. Добре, вика, Михална, ще ида в магазина, ще купя нещо по-прилично, с новите дрехи ще се върнеш. Само че не идвай с мен в магазина, че продавачките ще изпопадат и ще се изпокрият от страх под щандовете. Аз сам ще се справя някак, на око. Пак се наканих да се обидя, но бързо се стегнах. Чумав човек, какво да го правиш.

Речено — сторено. Отиде той в магазина, след трийсетина минути се върна с големи пакети. Аз пък, докато го чаках, се помотах наоколо, намерих няколко бутилки и си ги прибрах в торбата. Ще свършат работа. И Венка Бръснатия се навърташе наоколо, попита ме за вечерта, рече, че Тамарка имала рожден ден, тя черпела днес. За всеки случай му казах, че ще намина. Да не се изфукам с вечерята с чумавия, пък той да ме метне. То вярно, от глад няма да умра, но по-добре да се облажа на аванта при Тамарка. Е, каква ли ще е толкоз авантата при тая Тамарка — и тя едва свързва двата края, стига й само за пиячката, тъй че на рождения й ден може да се разчита само на половин водна чаша. Но все е нещо де.

С една дума, грабнах аз пакетите, буквално от ръцете на чумавия ги измъкнах и бегом към къщи. Пък и живея съвсем наблизо, на „Мали Власевски“. Дотърчах до къщи, отворих пакетите и взех да разглеждам парцалките. Дааа, ще знаете, никак не бях очаквала такова нещо. Все едно щеше да ме води в най-луксозния ресторант. Чумав бе, какво друго да кажеш. Представяте ли си — дори гащи ми купил и сутиен. Представяте ли си? И чорапогащник. Абе с една дума, не ги доразгледах — и без това от пръв поглед ми стана ясна тая… как беше… е, във вестниците често пишат за нея… А, спомних си! Степента на потребителските възможности. К’во се чудите сега? Дето чета вестници ли? Ам’че аз ги вдигам, ако ги намеря захвърлени, и си ги постилам на пода или на някой кашон, или на масата, където си слагам чашата. Удариш един гълток — и се взираш напреде си, чакаш накъде ще тръгне, добре ли ще ти дойде. А пред теб — вестникът, статиите вътре. И да не щеш, те ти се навират в очите.

С една дума, отидох в банята, взех сапуна и шампоана, дето ги намерих в пликовете. Насапунисах се колкото ми душа искаше. Все пак човек се чувства много по-добре, когато тялото му е чисто, така си е. Косата ми се скубе на кичури, в ръцете ми остава. Кога съм си мила главата за последен път? Има месец, че може и повече да е. Да не си помислите сега, че съм някоя мърла, нарочно я мия рядко, щото много капе, особено когато я мия. А така, ако не я пипаш и дори не я решиш, все някак се крепи.

Излязох от банята, взех да си нахлузвам дрешките. Май всичко ми беше по мярка, даже бельото. Язък, нямах в какво да се огледам, огледало нямах. Защо нямах ли? Ами счупиха ми го. Венка Бръснатия го счупи лани, напи се това копеле, та се сби с гаджето на Тамарка, те събориха огледалото. А да купувам ново — досвидяха ми се парите. Намеря ли някоя и друга копейка, по-добре да я изпия. Тоест, исках да кажа, да купя пиячка и да поканя аверите, да си поседим в топла обстановка. Да не си помислите, че съм някоя пияница, даже бих могла да работя, ама за к’во ми е? Отпуснаха ми пенсия, пълно право имам, а дето още не съм стара — това нищо не значи, от осемнайсетгодишна бачках във вредно производство. Е, за вредното производство го казах така, в преносен смисъл, макар че, като помисли човек, работата в театрален колектив си е тъкмо вредна за здравето. Цял ден репетиции, вечер спектакли и вечно гладна. Ония, примабалерините, са си много по-добре, те, ако дал господ, танцуват един спектакъл на седмицата, а ние, кордебалетът, бачкаме всеки божи ден. Щото примите са много, а кордебалетът е един. На нас, балерините, ни отпускат пенсии на трийсет и три, само могат да са ми благодарни, дето до трийсет и пет им подскачах на сцената. Така че моята пенсия, макар и малка, ама е изстрадана с кръв и напълно заслужена. В началото след балета отидох да бачкам в железниците като диспечерка. Бях хубавица, гадже за милиони, мъжете ми се лепяха като мухи. Дребничка, стройничка, с лека походчица. Тогава ме сваляше един голям шеф от Железопътно управление, та той ме уреди за диспечерка. Викаше: искам, Наденка, да си ми по-наблизо, да мога за десет минути да дотърча от моя кабинет до твоята кабинка. Железопътното се намираше на „Краснопрудная“, а мене ме уреди на Казанската гара, на две крачки. Тогава хвърлих много надежди в тая работа, щото вече бях на трийсет и пет, освен балета никаква професия, образованието ми и то, както разбирате, нищо и никакво, пък ми се щеше да създам семейство, хем и да не съм бедна, а да живея прилично и нищо да не си отказвам. Че началникът ме измами, няма нужда и да ви казвам, и без това е ясно. Толкова ми се искаше да се омъжа, докато не е станало късно, и да си родя детенце! А той все ме подлъгваше със сладки приказки, обещаваше съвсем скоро да се разведе, а аз му вярвах. И как свърши всичко? Той обичаше да си попийва, хем непременно не сам, а в компания. То се знае, компанията му бях аз. Още от сутринта като захванеше „по гълток“, къркаше чак до среднощ, а жена си будалкаше, че нали, имал много работа, съвещанията и събранията го били изтормозили. Та значи пиех с него, исках да му харесам. Защото как разсъждавах? По-добре да пие с мен, инак, ако аз откажа, ще си намери друга компания, а къде е гаранцията, че в тази компания няма да се намери жена, красива и свободна? Нямаше такава гаранция, никой не може да ти я даде. Затова сметката ми беше проста, като аритметика за нулев клас: или да го пускам да пие с други, или аз да „удрям гълтока“ с него. Що пък и да се лъжем, пийнеше ли си, такива хубави думи редеше, че бих могла да го слушам цял живот. И че съм била най-хубавата на света, и най-красивата, и най-любимата, и той непременно щял да се ожени за мен веднага щом дечицата от законния му брак поотраснели, и че не можел да живее без мен дори не ден, ами и минутка. Такива думи ми галеха душата като балсам и то се знае, нямах нищо против да се напива. Но и аз с него… На тоя дърт пръч му нямаше нищо, но аз си изпатих. Разправят, жените били по-слаби от мъжете в тая работа. С една дума, лепнаха ми, че съм алкохоличка, и ме изгониха от работа. Тогава и нашата любов свърши. Точно това ми каза дебелакът мръсен: не може, вика, такъв виден началник да има за жена алкохоличка. Че каква алкохоличка съм аз бе, кажете? Каква алкохоличка съм? Алкохолици са ония, дето забравят кои са и са готови и родната си майка да продадат за половин чаша. А аз съм си в пълно съзнание. Абе стига толкоз, що ли се захванах да си припомням стари неща.

Облякох се значи във всичко ново и на самото дъно на торбата гледам — още едно малко пакетче. Отварям го — перука. Съвсем истинска. Първо се разкикотих, а после се сетих, че тоя чумавият сигур е забелязал каква ми е косата. Правилно е съобразил, че с такива дрешки върви и хубава прическа, а от моите редки космалаци вече нищо не става. Жалко само, че нямах огледало, тъкмо сега ми трябваше! Извадих пудриерата, поразкрасих си физиономията, хем опитах и да се поогледам в огледалцето на капачката. Не че видях много, ама поне сложих малко боя. Хубаво си намазах миглите.

Нещо ми стана тревожно — сякаш не бях аз, а друга някоя. Сякаш душата ми се премести в друго тяло. Кожата чужда, дрехите непознати, на главата перука. Гаврътнах една чаша, имах си бутилка в бюфета, и тръгнах обратно, където чумавият ми беше определил среща. По пътя се спирах пред витрините да се поогледам. Вярно, не видях подробности, но общият ми вид ме зарадва. Тялото ми дори май си спомни предишната походка. Не, във витрината, то се знае, не бях аз. Или бях? Абе майната им на тия чумавите, съвсем ме оплетоха.

Вървя си към малките улички около „Николопесковски“ и ме хваща страх: ами ако ме е излъгал, ако си е тръгнал и не се върне? В тоя момент толкова силно ми се дощя да отида на ресторант, хем приличен, всичко както му е редът, кавалерът ми да ме хване под ръка и да ме въведе в залата, правилно да ми подмести стола. Наоколо да сноват келнери, да свири музика, покрай нас издокаран народ, а не Венка Бръснатия и Тамарка. Ами ако тоя чумавият е забелязал у мене предишната ми красота, а? Щото аз даже хич не съм стара, само на четирийсет и две съм. Нали има случаи нещастни, несполучили в живота женоря като мен да срещнат нормални богати мъже. Съдбата дава всекиму шанс, само че не всеки може да го види и разбере. Аз специално навремето оня железопътен началник го бях взела за точно такъв шанс, а може изобщо да не е бил той? Може моят шанс да е тоя чумавият с джобовете, претъпкани с долари? Значи съдбата правилно ме е откъснала от оня началник, па дори с цената на уволнението, позора и сълзите, ама ме е откъснала, запазила ме е за чумавия. Щото ако бях сполучила тогава, ако се бях омъжила за пръча, днес нямаше да срещна чумавия. Не е ли така, а?

Стигам до определеното място, гледам — той там. Стои си, миличкият, не се оглежда наоколо, замислен за нещо. Видя ме и вика:

— Браво, Михална, добре изглеждаш. Да вървим.

Обърна се и тръгна. В първия момент се пообърках, но тръгнах подире му. Той върви, не се обръща, все едно е забравил за мене. Крачи едно бързо така, едва го настигам. Леле, ама той с кола бе! Ей че празник ме споходи днес! С кола на ресторант. Всичко като при почтените хора.

И значи пътуваме двамката. Той шофира, аз до него. През целия път мълчи. Вече почнах да се безпокоя. Градът свърши, пресякохме Околовръстното, а той надува газта още по-нататък. Добре, викам си, и извън града има ресторанти, и то дори по-яки, отколкото в Москва. Вярно, Венка ми е разправял, че в такива кръчми гуляе повече мафията, а не простосмъртните, тъкмо затова там се случват и престрелки, и разни разчиствания на сметки. Какво излиза значи, че моят чумав е мафиот, така ли? Ха, майтап! Мене пък какво ми пука какъв е, стига да е добър човек.

Той спря колата на място без никакви ресторанти. Някакви вили, наоколо тъмно като в рог, няма улични лампи. Е, викам си, лошо се натресе ти, Надежда Михална, няма накъде повече. Сега като ме повлече нанякъде, па като… Чак ме досмеша. От к’во има да се страхувам бе? Да не съм девственица, гол мъж не съм ли виждала? Хайде де, намери от какво да се плашиш…

Чумавият заключи колата и мълчаливо ме поведе към някаква къща. Отключи, светна лампите. Биваше си я къщичката, влизала съм в такива, когато играех в балета. Тогава беше модерно да водят момичетата от кордебалета на цели групички в такива вили, тук съветското комсомолско и партийно ръководство „му отпускаше края“, почиваше си след непосилния труд по ръководенето на нашата страна и на великия съветски народ. Не най-висшето ръководство естествено, а така, средно мръснишкото. Онези вили не бяха като днешните. Шперплатените барачки на шестстотин квадрата, дето ги знаем, са едно нищо. Не, тук говоря за солидна двуетажна къща с огромна веранда, седем-осем стаи, а и дворът — най-малко един хектар. Веднъж гледах по телевизията един филм — „Уморени от слънцето“ се викаше, та там действието се развива след революцията във вилата на червен командир. Е, та онази вила, дето е във филма, беше точно такава. Тъкмо по такива ни влачеха след спектакли и точно в такава се озовах и днес. Може пък наистина да е съдба?

Чумавият си свали якето и вика:

— Настанявай се удобно, Михална, сега ще сервирам и ще вечеряме.

Сигур муцуната ми все пак е била уплашена, защото той ме изгледа внимателно и цъкна с език, но нищо не каза. Добре, значи вила… Не ресторант. Жалко. Аз пък вече си бях наточила зъбите.

И пак ми щукна из акъла някаква тревожна мисъл, все едно че ток ме удари: щом като не вечеряме в ресторант, а във вила, за какво беше тоя маскарад? За какво, питам ви, бяха всичките тия дрешки, това къпане със сапун и тая прилична прическа? Добре, сапунът, както и да е, нали чумавият каза, че можело да му призлее от мене. Ама защо трябваше да се пременям? Когато седиш на трапеза, миризмите, вярно, влияят на апетита, ама външният вид няма нищо общо. Но бързо се успокоих, като се сетих с какъв човек си имам работа. С чумав човек. Той си има своя истина, а аз все се опитвам да измеря постъпките му с моята. Нали и той не дойде опърпан на тая вила, а с хубав костюм. То вярно, във връзка с мизерността на пенсийката ми аз съм поизостанала от новата мода, но когато се разкарвам из арбатските улички, все попоглеждам витрините. Там сега има много скъпи магазини, имат си дори специално, чужбинско име. Бутици. Не знам какво означават тия бутици-мутици, но дрешките там са красиви. И което е най-обидно — стават тъкмо като за мен. Например рокля за прием. За млади момичета с хубави фигурки тя е прекалено солидна, те не ходят по приеми, обаче виждали ли сте дами на възраст, дето ще влязат в четирийсет и втори номер? Че и като за най-нисък ръст. Такива като мене със свещ да ги дириш, трудно се намират, така че тия рокли си висят на витрините и никой не ги купува. Аз пък ги гледам всеки ден и се радвам, че още не се е намерила женска, равна на мен по телосложение. Тринайсетгодишни момиченца има, ама жени — не.

Пак се отплеснах, мислите ми хукнаха нанякъде… С една дума, на тези витрини са показани и мъжки костюми, така че имам някаква представа. Чумавият беше добре облечен, скъпо и с вкус. Докато аз си спомнях за витрините, той сложи трапезата. Подреди чиниите, чашите, приборите и салфетките, донесе храната от кухнята. Стана не по-зле от ресторант.

Отвори бутилка водка, наля на мен, а на себе си ливна малко минерална вода.

— Пий, Михална — вика, — мен не ме гледай. Нали съм шофьор, тепърва трябва да те връщам на „Арбат“, после пак да се прибирам. Не искам да рискувам, катаджиите съвсем са озверели, доларът расте, а техните заплати са си предишните, така че компенсират по работните си места три пъти по-пъргаво. Чат ли си?

Гаврътнах, боднах си мезенце. И не щеш ли, сетих се, че дори името му не знам. Той ме нарича по име, а аз него как да го наричам? Гражданино Чумав ли? Или другарю? Абе майната му, може никак да не го наричам.

Пак ударих един гълток водка, подкрепих се и ми се оправи настроението. Писна ми да играя на мълчанка. И после, какъв ще е тоя гуляй, когато има лапачка, има пиячка, а разговор няма? Не може то така.

— Слушай — викам, — ти защо ме докара тука?

Чумавият ме изгледа ей тъй, внимателно, и се усмихна.

— А ти как мислиш?

Е, тия работи не ги обичам. Абе направо не мога да ги понасям. Разговор значи да разговаряш — единият пита, другият отговаря или разказва нещо. В театъра имахме един помощник-режисьор — и той правеше така: питаш го нещо, а той отвръща: „А вие как мислите? Не може да нямате собствено мнение“. Луди ни правеше всичките с това негово „мнение“. Като си спомних за тоя помощник-режисьор, моментално се вбесих.

— Нищо не мисля — викам, хем грубо едно, рязко. — Ако мислех нещо, нямаше тебе да питам.

А отвътре аха-аха да ми прекипи, направо ми иде да му кресна, хем с цяло гърло. Сега, викам си, ще се развилнея. Така и стана.

— Ти се обърна с молба към мене, каза, че си самотен и нещастен. Така ли беше?

— Така — спокойно се съгласи чумавият и отново се усмихна.

— И аз те съжалих, щото си бил самотен и нещастен. Направих ти услуга, промених плановете си, преоблякох се в твоите дрешки, дето абсолютно не ми харесват и изобщо не ми приличат. Добре, направих каквото искаше, защото съм човек жалостив и добър. Ти ме докара знам ли къде, държиш ме тук, мълчиш, не щеш да приказваш. Е, и къде ти е сега самотата? Ако страдаш от самота, сега трябва направо да не млъкваш, да ми говориш за живота си, да се оплакваш, да търсиш съчувствие. Трябва ти събеседник. Така си мислех, докато ме караше насам. А ти мълчиш. И за чий… си губя аз времето с тебе? Моето време да не би да не струва пари? Да не е държавно? Тая вечер аз щях да си я прекарам сто пъти по-хубаво…

Плещя аз тия идиотщини и сама почвам да си вярвам. Още в хореографското училище така ни учеха: всеки артист трябва да бъде историк, трябва да си измисли история и да повярва в нея, само тогава и зрителят ще повярва. Е, с това аз проблеми нямах, мога да измисля каквато щеш история и само след две минути да ридая от мъка и да вярвам, че всичко това се е случило тъкмо с мене. Много ми помагаше да крънкам пари, дори някои от нашите са се хващали на тая въдица, не само чужди. Така де, за чий… не отидох на рождения ден на Тамарка? Заради него, заради чумавия. Съжалих нещастния човечец. По-добре да си бях седяла сега в нашата топла компания — Венка Бръснатия разправя вицове, Тамарка пее песни и се закача с гаджето си, току посяга към дюкяна му, Галоша си припомня какви ли не небивалици от някогашния си живот, навремето е бил шофьор при големи началства, на какво ли не се е нагледал и наслушал. Там, у Тамарка, вярно, няма такава храна, ама храната за мене какво е? Аз цял живот не съм си дояждала, пазила съм си фигурата, а през последните години, откак съм на едната пенсия, пък съвсем, с тия жалки рубли няма как да се разпуснеш. Виж, пиячката у Тамарка стига за всички, тя има роднини, дето за празник винаги й подхвърлят парици. За какво, за какво съм седнала аз тука?

А чумавият все едно ми прочете мислите и пита:

— Защо тогава седиш тук? Аз, вярно, помолих те да вечеряш с мен, имам си причина за това. Но нали можеше да ми откажеш. Да беше казала, че не можеш, че имаш много ангажименти, че трябва да отидеш на рожден ден у приятелката си. Но ти не ми каза нищо такова. Съгласи се и тръгна с мен. Е, сега аз те питам: защо се съгласи? Защо тръгна с мен, щом си била толкова заета?

— Ами нали ти рекох — дожаля ми за тебе, добра съм, лесно е да ме разчувства човек. Е, ти ме разчувства, а сега ми задаваш въпроси. Мислиш, че като си богат, можеш да унижаваш другите хора ли? Мислиш, че като ми купи дрешки, сега можеш да си изтриваш краката о мене ли? Няма да стане! И ние, бедняците, си имаме гордост!…

С една дума, отново се развилнях, хем напълно искрено. Крещя и си вярвам на всяка дума. Чумавият ме изслуша, нито веднъж не ме прекъсна. Ядеше и слушаше, ядеше и слушаше. Даже май не се ядосваше. Наложи се да спра, за да си наквася гърлото. Докато смучех чашката, май се поукротих. Глупава някаква ситуация. Щото аз как съм свикнала? Един кряска, в смисъл, взел е думата, останалите го прекъсват, намесват се, тоест започват да говорят за нещо друго, така че приказката не секва. А тук — друга работа. Аз говоря — той мълчи. Май си изприказвах всичко, няма да взема да повтарям като папагал я. С една дума, гаврътнах си чашката и млъкнах. Временно. Седим значи. Тишина. Някъде тиктака часовник. Мислите ми пак се отплеснаха, замислих се за Тамарка. Има си такива карък жени, честно ви казвам, жал ми е за тях. Като мене например. А има жени направо тъпи и целият им живот върви наопаки заради собствената им глупост. За такивата не ми е жал. Да вземем Тамарка…

Но не успях да „взема“ Тамарка, защото чумавият реши да си отвори устата. Е, слава богу!

— Ти, Михална, би ли искала да имаш семейство? — попита той.

— Що не. То се знае, бих искала.

— А на колко си години, приятелко?

— На трийсет и осем — излъгах аз.

— И би могла да родиш?

— Като едното нищо! Знаеш ли как прихващам? Само панталоните да си сложиш до мене — след месец хуквам да правя аборт.

Лъжа и не се изчервявам, чак сърцето ми се разтупка. За семейство пита, за детенце. Може наистина да е оня, моят шанс? Какво ли не се случва в тоя живот… Естествено вече няма да мога да родя детенце, но защо е нужно да го казвам сега? Той първо да се ожени за мене, да ме измъкне от калта, пък после ще видим. Може да пита просто така, на неговата възраст мъжете обикновено не са мераклии да правят деца. Освен пък ако е съвсем бездетен…

— А ти имаш ли деца? — питам за всеки случай.

— Имам — вика. — Син, вече е голям.

Е, на това място се пооклюмах. Но си държа моята линия, не отстъпвам.

— И жена ли имаш?

— Не, жена нямам. Та кажи ми ти, Надежда Михална, ако сега някой ти предложеше да родиш детенце, как би се отнесла към това?

Ей, че го рече бе! Тутакси значи да родя. Добре де, да става каквото ще, важното е да стане заварката. Да се лепна за тоя мъж с пари, кола и вила, поне малко да надигна глава, пък после — каквото ще става, да става.

— Бих родила — викам. — Що не? Кой го предлага? Ти ли?

— Чакай, не става дума за това. Казваш, че би родила дете. Но защо?

Направо се слисах. Той самият казва нещо, после пък пита. Абе чумав и толкоз!

— Тоест как „защо“? Защо раждат всички?

— Ние не говорим за всички, а конкретно за теб. Лъжеш ме за възрастта си обаче, не си на трийсет и осем, а на повече, но да речем, че още можеш да родиш. Та кажи ми за какво ти е дете лично на теб, на твоите години и при твоя живот? Какво ще правиш с него?

За какво ли ще ми е? Да, за кой дявол ми е потрябвало сега това дете? Но ако имах до себе си съпруг и той искаше дете, щях да си направя труда, та по-добре да го вържа. Щом пък толкоз му се е дощяло, като едното нищо щях да му направя тая услуга. Какво като преди пет години лекарите ми казаха ония работи, оттогава медицината напредна много, а чумавият явно има много пари, може и в чужбина да ме заведе на лечение. Но това не бива да му го казвам. Трябва да измисля нещо благоприлично.

— За да го възпитавам — замънках, — да го гледам, да му се радвам.

Ей, дявол го взел, като напук всички думи ми излетяха от главата. Нали Тамарка има дъщеричка, говореше за нея някакви думи, нещо за смисъла на живота и други разни глупости… Нищо не мога да си спомня. А, да, за старостта. Всички говорят за старостта.

— Та на старини да имам до себе си близък човек, чаша вода да ми подаде, когато съм вече болна и немощна — издекламирах, като наум се похвалих за добре подредената дълга мисъл. Не, каквото и да ми разправят, не съм алкохоличка и дори не съм пияница, мозъкът ми още работи, еша си няма. И паметта ми си я бива.

— Ей, страшна си, Михална — разсмя се чумавият. — Ти какво, надяваш се да доживееш до старини ли? При тоя твой живот? Ами че ти всеки момент може да гушнеш букета, защото пиеш от сутрин до вечер, хем без мезе. Или сама ще се гътнеш, или другарчетата ти по чашка ще те пречукат. Не те ли е страх?

Е, при тия думи съвсем се натъжих. Тоя разговор нещо кривна в лоша посока. Тоя чумавият нещо не ми прилича на човек, дето иска да ме измъкне и да ми подаде ръка със стиснат в нея шанс. Е, щом е така…

— Ти моите другарчета не закачай! И не си ти, дето ще ме съдиш за живота ми…

С една дума, пак се разприказвах на воля. Плещя, но не забравям да си сърбам от чашката и да си я доливам. Чумавият ме слуша дори сякаш внимателно, не сваля очи от мене и по устните му играе една такава странна усмивка, дето от време на време чак ме плаши. А после, когато всичко, което трябваше, се просмука където трябва и взе да ме отнася, не щеш ли, ми стана безразлично какво изобщо си мисли той за мене. Ядът ми мина, стана ми весело и леко. Да, не се е наканил той да се жени за мене, не ме е довел за това тука. Сигурно просто му е станало интересно да пообщува с такава като мене, да чуе житейската ми философия. Може да е някой писател или журналист. Може дори да е много известен. На, сега ще си побъбрим с него, а после, току-виж, по телевизията излязъл филм за разбития живот на някаква такава нещастница като мене. И може някъде сред надписите да има и такова изречение: „Изразявам специалната си благодарност на Надежда Михайловна Старостенко“. Леле, Тамарка ще падне от завист! Щото тя все се фука с роднините си: че видиш ли, ние с Венка и Галоша сме изоставени и забравени от всички, а тя, нали, си има роднини, които отглеждат щерка й и за всеки празник й дават пари, тоест не я забравят и я уважават.

— Слушай, Михална — внезапно ме прекъсна чумавият, — а как би искала да умреш?

— Ха, ама че го рече — връцнах се аз, — още нямам такова намерение.

— И няма нужда да имаш. Да речем, ще живееш още сто години, но след сто години как би искала да изглежда това?

Замислих се. Как ли бих искала да умра? Абе знам ли аз! То мигар някой мисли за това? Най-приятното е да заспиш вечерта и повече да не се събудиш. Или отведнъж да паднеш и да умреш, само преди това нищо да не те боли. Да си живееш весело и радостно, да си общуваш с приятелите, да ходиш на гости, да си пийваш и хапваш с кеф, а после — хоп — и край. И никакви страдания. Горе-долу това обясних на чумавия.

— Ти едва ли можеш да разчиташ на такава смърт — кой знае защо весело ми каза той. — Твоят начин на живот не може да доведе до здрава и щастлива старост. По-скоро знаеш ли какво ще стане? Ще се нагълташ с някаква отрова, цялата ще посинееш, ще започнеш да се задушаваш, твоите другарчета по чашка ще се подплашат, ще те зарежат сама и ще избягат. А ти ще се търкаляш в някоя градинка или безистен в дрипите си, смрадлива и немита, с разкривена муцуна, и всички минувачи, които видят това, погнусено ще се отдръпват от теб като от прокажена. Дори „Бърза помощ“ няма да извикат за теб. А и да извикат, лекарите само ще те погледнат, ще обърнат линейката и ще си заминат. Няма да им се ще да се цапат с теб: в болниците и бездруго няма места и лекарствата не стигат, най-вече в безплатните. И ти ще лежиш на земята като вехтория, изхвърлена на бунището, докато спреш да дишаш. Тогава ще те приберат в моргата. В моргата ще полежиш още някое време в хладилника, а после ще възникне въпросът: какво да те правят? Роднини нямаш, приятели — също, няма кой и с какво да те погребе. Защото твоите Венки и Тамарки няма да се охарчат за ковчег и гроб — и те броят копейките и събират бутилки из сметищата. И значи какво? Значи ще те пратят в някоя секционна зала, та студентите да се упражняват върху теб — да правят аутопсии и да изучават вътрешните органи на човека. Ще те нарекат с някакво определено име, например Дуска, и ще се питат: „Кой е последен на опашката за Дуска? Имам да уча за устройството на черепа“. Радва ли те такава перспектива?

Леле, майчице, какви ги приказва тоя бе? Как тъй ще се търкалям в някой безистен, после в морга, сетне в секционна зала? Защо така? Кой го е казал това? За момент даже загубих дар слово. А той ме гледа и се смее.

— Какво, Михална, нямаш ли какво да отговориш? Правилно. Така е, защото никога не си се замисляла за смъртта си. Мозъкът ти е като на пиле, защото не виждаш по-далече от чашата с евтино вино. А смъртта — тя винаги е по-далече от тази чаша. Виж, ако поне веднъж се беше замислила за смъртта си, щеше да разбереш, че всичко ще бъде точно така, както ти го разказах току-що. И все още от теб зависи да промениш това, ако картинката не ти е харесала. Или ти хареса?

И ме гледа ей тъй, хитро. Чумав бе, ей богу, чумав човек. Как може такова нещо да хареса на някого? Така му и отговорих: че нали, на никой нормален човек такова нещо не може да се хареса, няма какво да пита. Само че всичко това не се отнася за мене, това не може да ми се случи. Аз не съм някаква си там, не съм алкохоличка, не съм пияница. Да, пийвам си, но съм честна пенсионерка.

— Не ти е харесало значи — казва замислено чумавият. — Е, какво пък, Михална, тъкмо сега е моментът да се замислиш върху това, което ти казах. Все още от теб зависи, все още можеш да промениш нещата, за да не те споходи ТАКАВА смърт. Искаш ли да ги промениш?

— Искам — кимнах послушно.

Е, най-сетне! Колко подигравки трябваше да изтърпя от него, та най-сетне да мине на въпроса! Сега ще ми предлага да променя живота си, ще каже, че иска да ми помогне и да ме измъкне от бедственото положение, в което съм се озовала. Аз пък какво? Аз съм винаги готова и винаги съм знаела, че ако някой ми помогне, ако ми даде шанс, още си ме бива, много дори! Добре, и да не ме поиска за жена, може да ми предложи някаква чиста, не много сложна и високоплатена работа. Случва се дори на такива служители фирмата жилище да купи. А пък ако има жилище, и за мебели ще заделят средства.

— Сигурна ли си, че искаш? — кой знае защо ме попита пак.

— Сигурна съм, сигурна — уверих го отново и аз.

Изведнъж изпитият алкохол така ми проясни главата, че ми се стори: с всякаква работа ще се справя, с всичко ще се захвана, дори с най-сложното, стига само да повярват в мене и да ми дадат възможност да опитам. На всички ще докажа, че още не е свършено с Наденка Старостенко.

— На всичко ли си съгласна?

— Ми да! Изобщо не се съмнявай.

— Да не се откажеш?

— Никога!

Нищо, Михална, рекох си, не се плаши, четирийсет и две години си е точно разцветът на живота. Може пък всичко да се промени… Всеки има своя шанс — и такива като мене го имат.

Чумавият ме изгледа някак топло и сърдечно и изведнъж рече:

— Знаеш ли, Надя, тая перука много ти отива.