Седмият печат

XXVII

Седна на една пейка на кръглия кей, близо до трансатлантическия терминал, и се взря в гледката пред него. Това място на Скалите79 беше наистина прекрасно, най-вече защото беше чудно утро и мека светлина обливаше великолепния град. Напълни дробовете си със свежия бриз, който духаше на кея — морето идваше да подуши града, сякаш природата беше разяждана от любопитство пред възхитителното човешко творение.

Кръстосал с наслада крак връз крак, Томаш Нороня се отпусна на пейката с опиянени сетива от хармонията на това удивително кътче. Отляво, издигайки се над водното огледало и тропическата растителност, изпъкваше характерният червеникав цвят на преплетените железа на Харбър Бридж, който напомняше елипсовидна Айфелова кула, полегнала над морския ръкав, отделящ центъра от жилищната зона; отдясно, устремени нагоре като гигантски игли от бетон, искряха небостъргачите на Сидни Коув — символи на власт, подчертаващи могъществото на града. Но перлата в короната, най-ценният камък в тази изящна диадема, блестеше от другата страна на залива — модерната конструкция на Операта, допряла устни във водата за целувка с морето, беше разперила на всички страни белите си мидени черупки, слели се една с друга нагоре, сякаш гордо да покажат къде се срещат човешкият гений и изчистените линии на природата.

Сидни сияеше в тази южна пролет.

Томаш остана двадесетина минути на пейката, потънал в кротко съзерцание на сливащата се с морето и небето архитектура, сякаш този град не беше изграден от затворници и заточеници, а от учени и художници. Томаш имаше свободно време и най-добрият начин да го прекара според него беше да се отдаде на съзерцание и да усети атмосферата на Сидни.

И тогава го забеляза.

Мъжът бе облечен в тъмен костюм със сива вратовръзка, маркови очила закриваха очите му. Беше седнал на пейката недалеч от него и държеше вестник в ръце, Сидни Морнинг Хералд, но като че повече се интересуваше от Томаш, отколкото от новините. Усещането, че го наблюдават, го накара да се почувства неловко, а после и обезпокоен. Винаги, когато поглеждаше към него, мъжът изглеждаше погълнат от четивото във вестника. Но докато разглеждаше сградата на Операта от другата страна на Сидни Коув, Томаш се обърна на няколко пъти и установи, че непознатият го наблюдава.

— Мръсникът ме шпионира — процеди Томаш през зъби.

Надигна се от пейката и тръгна из Кръглия кей по посока на небостъргачите, но без да излиза от павирания тротоар край водата. След няколко минути обърна глава, преструвайки се, че се наслаждава на фасадата на Музея за съвременно изкуство. С крайчеца на окото зърна тъмния силует на мъжа: вървеше на около стотина метра зад него с вестника под мишница.

Дали не беше съвпадение? Вероятността да го следят му изглеждаше абсолютно фантастична, като във филм, още повече че не беше казвал на никого закъде ще пътува. Орлов беше прехвърлил парите в сметката му и той сам си беше купил билета за самолета, при това в брой, при пристигането си на летището във Франкфурт. Сигурно е съвпадение, каза си той. Реши да провери тази хипотеза и тръгна по Аргайл стрийт и веднага зави по многолюдната Джордж стрийт. И чак когато стигна до следващата пресечка, надникна в огледалните стъкла на един магазин, за да види какво става зад него. Човекът с тъмния костюм и марковите очила продължаваше да го следва неотлъчно, стиснал вестника под мишница.

Нямаше съмнение, заключи, обзет от ужас, наистина го следяха. Сега, когато се бе уверил в очевидното, пред него с настойчива бруталност изникна следващият проблем, за който беше избягвал да мисли досега. Кой бе този мъж? Кой го беше изпратил? И най-вече, какво искаше от него? Въпросите го накараха да настръхне, защото отговорите го връщаха неотменно към Сибир и непознатите, които бяха нахлули в селището от юрти посред нощ и ги бяха преследвали из Олхон до Шаманка, а после и из Байкал до злополучната полянка в тайгата, където застреляха Надежда.

„Щом този мъж върви по следите ми — мислеше си Томаш, — значи някой го е изпратил. И този някой е същият, който е наредил да елиминират неудобните учени.“

Петролните интереси.

При тази мисъл го обзе панически страх. Щом убийците го бяха проследили до Сидни, катастрофата беше неизбежна. Трябваше да отложи срещата с Филипе. Ако ги отведеше при него, щяха да убият приятеля му с хладнокръвието, с което екзекутираха Надежда, а преди това бяха елиминирали американеца в Антарктида и българина в Пловдив. Хвърли скришом поглед към призрака, който неотлъчно го следваше, и усети как косите му настръхват от страх. Какво да прави? Да се върне в хотела и да резервира полет за връщане? Но това би означавало да изгуби следата на Филипе. Не, всъщност имаше още една възможност. Трябваше на всяка цена да заблуди преследвача си.

В мига, в който взе решението, Томаш ускори крачка и се залови да изготвя план. Главата му кипеше от идеи, докато минаваше под оживената автострада и после по Бридж стрийт, без да излиза от голямата Джордж стрийт; най-сетне се измъкна от нея и сви надясно по посока на Дарлинг Харбър.

Автомобилното трасе пред него внезапно бе пресечено от внушителния силует на платноходка, минаваща през Кокъл Бей, и Томаш за миг забрави за преследвача, пленен от неочакваното видение. Само в град като Сидни морето можеше да навлиза така из улиците и опънати корабни платна да се носят спокойно между сградите, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Но омаята на пленителния мираж бързо се разсея, заменена от тревога. Томаш се отправи към един паркиран автомобил и надникна в огледалото, уж да оправи косата си, и отново видя човека с тъмния костюм.

„Лепнал се е за мен и не мърда“, заключи той.

Дарлинг Харбър беше приятно място, оградено от постройки с модерна архитектура. Платноходката, която беше зърнал преди малко, маневрираше пред кея; виждаха се увеселителните кораби, хвърлили котва в залива, както и Пирмънт Бридж от другата страна, прехвърлен над водата, по който минаваше еднорелсов влак с футуристичен вид. Слезе до кея и възползвайки се от момента, в който преследвачът престана да го вижда, се шмугна бързо в Кокъл Бей Уорф — увеселителния център на яхтклуба. Смеси се с тълпата и се измъкна от другия край, втурвайки се по алеята сред дърветата.

Погледна назад и не видя мъжа.

За да се увери, че се е отървал от преследвача, той се шмугна в първата врата на голям търговски център, който видя от другата страна на кея — Харбърсайд Комплекс, и се скри вътре. Качи се на ескалатора и отиде в кафенето с масички на терасата от страната на яхтклуба, откъдето се вгледа в гъмжащото като мравуняк множество в Дарлинг Харбър.

Остана там десетина минути, за да се увери, че мъжът беше изгубил следите му. Постепенно сърцето му си възвърна нормалния ритъм. Сега вече можеше да се срещне с Филипе. Погледна часовника и разбра, че времето се бе изнизало по-бързо, отколкото му се струваше. Разполагаше с половин час, за да стигне до мястото.

Високата постройка се виждаше в целия град. Откакто бе пристигнал в Сидни, Томаш непрекъснато поглеждаше към нея — от стаята си в хотела, от скамейката в Сидни Коув или от кафенето в Харбърсайд Комплекс. Всъщност мястото на срещата му с Филипе го привличаше като магнит; то напомняше фар, издигнат сред големия град, който известяваше, че тук е центърът на света.

Оглеждайки се на всички страни, той излезе от Дарлинг Харбър с нехайна крачка, сякаш се разхождаше, и свърна по Маркет стрийт по посока на северния край на Хайд Парк, без да изпуска целта от полезрението си. Въпреки безпокойството си, той усещаше ведрото оживление на града с безукорно чисти и благоустроени улици и мултиетническо население, сновящо по тротоарите; тук Европа се срещаше с Азия и Океания. Стигна до целта си няколко пресечки по-нататък и спря до сградата, за да измери височината на колосалния паметник, който Филипе беше избрал за срещата.

Centrepoint.

Официалното му название беше Сидни Тауър, но австралийците продължаваха да го наричат Сентърпойнт. Сградата беше висока към триста метра и напомняше стоманена палма с високата си издължена цилиндрична ос и позлатената корона на върха. Стоманени кабели се преплитаха по оста като корабни въжета, провесени от мачтата; позлатената кула на върха искреше на слънцето, отразявайки ярката светлина на късното утро.

След една последна проверка за опашка по следите му Томаш взе асансьора и се качи до кулата. Повечето от пътниците възбудено се втурнаха към наблюдателната площадка на четвъртия етаж от сградата, но Томаш слезе един етаж преди това.

Кафенето.

Огромни стъклени прозорци образуваха стената на кръговия коридор на третия етаж. Отвъд стъклата се разстилаше уникалната панорама на града — морето, навлизащо в сушата чрез безброй заливи и заливчета, белите бетонни сгради, островите, потънали в зеленина. От едната страна се виждаха Сините планини, от другата бе Ботаническият залив, а долу — изящната плетеница от улици, сгради и съоръжения с модерна архитектура.

— Как е, Казанова?

Гласът, който долетя от една от масите, имаше специфичен оттенък, който Томаш не можеше да сбърка.

— Здравей, Филипе. Отдавна ли си тук?

Стиснаха си ръцете и Томаш се настани на стола до един голям прозорец.

— Дойдох преди малко — каза приятелят му, прокарвайки пръсти по светлите си къдрави коси. — Нали не са те проследили?

— Наистина ме следят — каза Томаш приглушено.

Филипе се огледа неспокойно наоколо.

— Кой?

— Не знам. Но успях да го заблудя.

— Сигурен ли си?

— Да. Повече не го видях.

— Но как са те открили?

— Не знам.

— Да не би да са те усетили, като си се качвал на самолета?

— Мисля, че не.

— Мислиш или си сигурен?

Томаш се прозя, явно джет лаг80 синдромът си казваше думата.

— След онова, което се случи в Сибир, вече не съм сигурен в нищо. Но се постарах да залича следите си. Отидох до Фаро81 с кола, оттам хванах самолет за Лондон, после заминах за Франкфурт и едва след това си купих билет за Сидни, два часа преди полета.

— С кредитна карта ли?

— Кеш.

— Какво име посочи за полета и тук, в хотела?

— Розендо.

— И нямаш проблеми, така ли?

— Да, това е фамилното ми име по майчина линия. Томаш Розендо Нороня е името ми в личните документи.

Филипе въздъхна.

— Слава на Бога. — Отпусна се на стола и отпи от чашата със студена вода, която взе от масата. — Разкажи ми какво стана, след като се разделихме на Байкал.

— Те убиха Надя.

— Знам. Но как стана това?

— Хванаха ни сутринта до езерото. Опитахме да избягаме в гората, но те ни откриха. Пръснаха й главата с един изстрел. — Потръпна. — Беше ужасно.

Останаха за момент мълчаливи, зареяли поглед из града, който се беше ширнал пред тях. От разстояние всичко изглеждаше някак незначително, лишено от смисъл.

— Горката Надя — прошепна Филипе. — Вината е моя, аз я въвлякох в това.

Томаш се прокашля.

— Защо всъщност ми определи тази среща? Знаеш не по-зле от мен, че е опасно.

Приятелят му го изгледа изненадан.

— Нали искаше да се срещнеш с мен?

— Естествено — побърза да каже Томаш. — Но макар и неволно, аз продължавам да съм заплаха за теб. Виж какво стана в Сибир.

— Нали си взел мерки?

— Взел съм, разбира се. Вече ти казах. Но самият факт, че сме заедно, вече е риск, не е ли така?

— Очевидно.

— Тогава защо ми определи тази среща?

— Защото имаме нужда от теб.

— Имаме?

— Аз и Джеймс. Нуждаем се от теб.

— За какво?

— За да решим какво да правим с онова, което открихме.

— Говориш за откритието, което поставя под въпрос бизнеса с петрола, нали?

— Точно така.

— Но аз не съм компетентен в тази област. Не виждам как бих могъл да ти бъда полезен.

— Така или иначе вече си въвлечен в играта от Интерпол, нали?

— Да.

— Тогава можеш да бъдеш полезен.

Томаш поклати глава утвърдително. Филипе очевидно се чувстваше притиснат и макар да нямаше доверие на полицията, знаеше, че това е последната му надежда. А коя полиция бе по-добра от Интерпол?

— Още не си ми казал какво е това откритие.

Филипе се изправи рязко и му направи знак да го последва.

— Ела — каза той. — Ще ти покажа.