Седмият печат

I

Лъч светлина, процедил се през тясна пролука на пердето, премина по сбръчканото лице на Граса Нороня. Източникът на светлина се появи изведнъж: навярно облак бе вдигнал покривалото си от слънцето и светликът проблесна за миг, колкото да събуди госпожата. Дона Граса полуотвори очи, опипа нощното шкафче, намери очилата, сложи ги и се изправи в леглото.

— Манел! Манел! — извика. — Къде си бе, човек?

Томаш стана от канапето в хола и почти изтича към стаята.

— Мамо? Събуди ли се вече?

Дона Граса погледна сина си въпросително.

— Баща ти? Още ли е в кабинета? — Поклати глава. — Тоя човек е все на луната! Томаш, иди да го попиташ дали иска чай.

Синът се приближи до майка си и седна на крайчеца на леглото.

— Ех, мамо! Какви ги приказваш?

— Отиди да видиш дали баща ти иска да пие чай. Хайде, че става късно вече.

Томаш въздъхна съкрушено.

— Мамо, татко го няма тук.

— Няма ли го? Не ми казвай, че е във факултета. — Погледна примирено. — Господи, ама тоя човек наистина е много отнесен.

— Мамо — каза синът с уморен глас, — татко се спомина миналата година.

Дона Граса се учуди.

— Баща ти е умрял миналата година? Що за глупости говориш?

— Мамо, не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням. Тази сутрин му правих закуска.

Томаш поклати глава.

— Мамо, цялата сутрин беше в леглото.

Дона Граса се изпъна.

— Добре ли си? Как да не си спомням, че днес направих закуска на баща ти?

— Мамо, бъркаш.

— Аз да бъркам? Що за приказки са това? — Махна нетърпеливо с ръка. — Върви да извикаш баща си, хайде.

Томаш си пое дълбоко въздух. Взе студената ръка на майка си и нежно я погали. После стана и се отправи към вратата на стаята.

— Остави татко на мира. Искаш ли аз да направя чай?

— Не искам никакъв чай.

— Тогава е по-добре да се облечеш — каза синът.

— Да се обличам ли? Защо?

— Не си ли спомняш?

— За какво да си спомням?

— Ще ходим при доктор Говея.

— И какво ще правим там?

— Имаме час.

— Какъв час? Доколкото знам, не съм болна…

— В четири часа. Хайде, облечи се.

Сестрата се усмихна и Томаш отвърна на усмивката. Беше млада и присъствието на този мъж със зелени блестящи очи, контрастиращи с тъмнокестенявата му коса, не й беше безразлично. Но Томаш забрави за нея на мига. Чувстваше се угнетен, че отново се връща в Университетската болница, на същото място, където преди година се беше споминал баща му. Но личният им лекар даваше консултации само тук и нямаше как да избегне това. Ако искаше доктор Говея да продължава да се грижи за здравето на майка му, както го правеше от години, трябваше да се подложи на това изпитание.

— Оная твоя арабска приятелка ще приготви ли вечерята? — попита най-неочаквано дона Граса.

Синът въздъхна.

— Не е арабка, мамо. Иранка е.

— Все тая.

— Не е все тая — каза той, поклащайки глава. — Няма как да приготви вечерята, защото се завърна в страната си миналата година. Не си ли спомняш?

— Какво приказваш? Та нали вчера я видях…

— Не, мамо. Беше миналата година.

Умълчаха се задълго. Смутена, дона Граса се опитваше да си подреди паметта. Вратата на кабинета се отвори и сложи край на потискащата тишина. Един бял силует се появи в чакалнята и лицето на майката се озари от широка усмивка. Лекарят й подаде ръка с неподправена сърдечност.

— Как е, Граса? — поздрави Говея. — Винаги ми е приятно да те приема тук!

— Ох, докторе — каза тя. — Вече бях забравила, че имам консултация при вас, ама че работа! Боже, за нищо не ме бива, като замаяна кокошка съм. — Сниши глас, като че споделяше някаква тайна. — Знаете ли какво? Остарявам…

— Вие, Граса? Стара? Не ме разсмивайте.

— Докторе, все пак са седемдесет години, нали?

— А какво са днес седемдесет години?

Дона Граса влезе в кабинета.

— Не се шегувайте, докторе, не се шегувайте.

Лекарят поздрави Томаш с кимване на главата и затвори вратата на кабинета.

Седнал в чакалнята, Томаш скръсти ръце и се настрои да чака, докато приключи прегледът. Видя списанията върху масичката, взе едно и го запрелиства разсеяно.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Професор Нороня?

Едва доловим акцент подсказваше, че човекът е чужденец.

— Да?

— Казвам се Александър Орлов и работя за Интерпол.

Мъжът замълча, изчаквайки събеседника си да осмисли информацията.

— Да?

— Трябва да поговоря с вас. Свободен ли сте да вечеряме… да кажем, утре?

Томаш вдигна вежди с недоумение. Какво искаше Интерпол от него?

— По какъв въпрос?

— Въпросът е деликатен. Ако нямате нищо против, бих предпочел да го изложа лично, а не по телефона.

— Не можете ли поне да ми подскажете за какво става дума? Както вероятно се досещате, аз съм доста зает.

— Разбира се — съгласи се човекът от другата страна на линията. — Професор Нороня, името Филипе Мадурейра говори ли ви нещо?

Томаш се поколеба.

— Филипе Мадурейра ли? — попита изненадан.

— Да.

— Ами да… бяхме приятели в гимназията в Кащело Бранко.

— Гимназията… „Нуно Алвареш“, нали?

— Да, същата. Защо? Какво става с Филипе?

— Приятелят ви е изчезнал.

Новината порази Томаш.

— Какво искате да кажете?

— Интерпол иска да говори с приятеля ви, но той е изчезнал.

Историкът се опита да осмисли чутото. Не е приятно да научиш, че твой приятел от гимназията е изчезнал, но в действителност Томаш не беше виждал Филипе от двадесет и пет години и не можеше да проумее защо Интерпол го търси заради някакво старо приятелство.

— Да, неприятно — каза той. — Но не разбирам каква връзка има това с мен.

— Все още никаква, професоре, но бихме искали да има. — Смени тона. — Ще се срещнем утре вечер, нали? В осем вечерта, в Саиса, онзи ресторант в Оейраш, на крайбрежния булевард.

— Почакайте! — възкликна Томаш. — Не разбирам защо е този разговор. Какво искате да кажете с това, че бихте желали този въпрос да има общо с мен?

— Интерпол има нужда от помощта ви, професор Нороня.

— Защо?

— Ще спомена само две неща. Смятам, че ще са достатъчни, за да събудят любопитството ви.

— Кажете.

— Две убийства. И Сатаната.

Томаш така се стресна, че щеше да изпусне телефона.

— Моля?

— До утре, професор Нороня.

Вратата на кабинета се отвори и доктор Говея придружи дона Граса до чакалнята, разговаряйки с нея като със стар приятел.

— Граса, нали ще изчакате за малко тук? — каза докторът, докато я настаняваше да седне на стола. — Трябва да кажа две думи на сина ви.

Томаш последва Говея до кабинета. Стаята беше просторна, добре проветрена, с голям прозорец, от който се виждаха червените покриви на Коимбра, които се спускаха по склона, огрени от слънцето, а в далечината сред дърветата се виеше Мондегу, притисната между бреговете си в стария град.

Докторът му направи знак да седне.

— Майка ви взема ли си редовно хапчетата, които съм й предписал? — попита той.

Томаш сви устни.

— Вижте, докторе, честно казано, не знам.

— Не я ли наблюдавате?

— Как мога да я наблюдавам? Не забравяйте, че живея в Лисабон и си идвам в Коимбра само два пъти в месеца.

— Смятате ли, че е спазвала предписанията ми?

Томаш наведе глава.

— Какво мислите?

Лекарят взе една писалка и се заигра с нея.

— Мисля, че не.

— И аз така подозирам.

Говея въздъхна, остави писалката и се приведе напред, опирайки лакти на бюрото.

— Кажете, Томаш. Как намирате състоянието на майка си?

Томаш за миг зарея поглед сред червените покриви на къщите отвъд прозореца.

— Не ми вдъхва доверие, докторе. — Взря се в лекаря. — Вие я познавате, нали? Винаги е била весела и жизнена жена, винаги е гледала положително на нещата, винаги е имала невероятна вътрешна сила. — Намръщи се. — Но откакто баща ми почина, нещата се промениха, при това много бързо.

— Какво имате предвид?

— Първо започна да забравя имена и незначителни неща. По някое време вече не знаеше кой месец и кой ден сме от седмицата. А сега говори за покойници, сякаш са още живи. Ето днес например реши да вика баща ми, представяте ли си?

— Значи губи паметта си. Има ли друга промяна в поведението й?

— Ами… всъщност яде много малко. Освен това си ляга по всяко време. Струва ми се странно. Понякога спи по цял ден, а после нощем будува, ето такива неща.

— А хигиенните й навици?

— А, и те са се променили, така е. Не се мие редовно. Забелязах това едва онзи ден, когато си дойдох от Лисабон. Когато се наведох да я целуна, усетих, че мирише на лошо. — По лицето му се изписа отвращение при спомена за това. — Не можете да си представите какво ми струваше да я накарам да се изкъпе.

Лекарят се вгледа в очите му.

— Знаете ли на колко години е майка ви?

Застина за момент, докато правеше сметка.

— На седемдесет. — Тази възраст на младини му се струваше преклонна, но сега съвсем не смяташе така. Томаш се замисли. — Не смятате ли, че е малко рано за… за това?

Говея се съгласи.

— Да, тя все още е относително млада. Но знаете ли, възрастта зависи от човека. Някой и на сто години има бистър ум, а друг… вижте, други остаряват по-рано. В случая с майка ви е очевидно, че този преждевременен срив е свързан със смъртта на баща ви.

— Така ли смятате?

— Очевидно е. Спомням си, че те бяха много близки. При сплотените съпрузи, когато един от тях си отиде, това направо съсипва другия, който го е надживял.

Томаш сведе очи.

— Сигурно е така.

Лекарят заговори меко.

— Вижте, Томаш, не ви ли притеснява това, че тя забравя всичко, че не си пие лекарствата, че не се мие, че по цял ден лежи в леглото…?

— Разбира се, че ме притеснява! Защо мислите, че я доведох при вас?

— Искам да попитам следното: мислите ли, че тя е в състояние да остане сама вкъщи?

— Мисля, че не.

— В такъв случай какво смятате да предприемете, за да решите въпроса?

— Ще наема жена да я гледа. Ще ходи пет пъти в седмицата да чисти, да пере и да й готви.

— И смятате, че това е достатъчно?

Томаш сви безпомощно рамене.

— Разбира се, че не е, но какво мога да направя? Няма как да напусна работата си в Лисабон и да дойда тук да се грижа за мама…

— Аз и не смятам да ви го предлагам.

— Тогава какво ме съветвате да направя?

Лекарят се облегна на стола, хвана пак писалката и я завъртя с пръсти.

— Мислили ли сте за възможността да я настаните в старчески дом?

— Мислила ли си да отидеш да живееш в старчески дом?

Въпросът беше зададен сякаш случайно, малко след като се бяха прибрали вкъщи. Томаш отиваше към кухнята, когато обърна глава и подхвърли идеята, все едно току-що му беше хрумнала. Дона Граса обаче я усети като удар в стомаха.

— Да отида в старчески дом?

— Да, мислила ли си за това?

Томаш продължи да се държи съвсем естествено. Отвори вратата на хладилника и потърси някакъв сок. Майка му го последва и застана на вратата на кухнята.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че не можеш да останеш сама.

Настана гробна тишина.

— Сериозно ли говориш?

Томаш спря да рови из хладилника и погледна към майка си.

— Не смяташ ли, че е добра идея?

Дона Граса усети как негодуванието изпълва стомаха й, напира в гърдите и избива по лицето й.

— Добра идея, а? — извика тя, поаленяла от гняв. — Искаш да ме пратиш в старчески дом, така ли? Искаш…

— Не, не е…

— … да се отървеш от мен? Искаш…

— … това, мамо. Не е това. Почакай…

— … да зарежеш току-така… собствената си майка?

— … успокой се.

Майка му вече плачеше и сълзите се стичаха като ручеи по сбръчканото й лице.

— И ти искаш да ми причиниш това? На мен, която съм се грижила за теб? На мен, която съм те хранила, обличала и възпитавала? На мен, която съм ти дала толкова обич, толкова нежност? Която съм дала толкова от себе си? Искаш да сториш това на мен? На твоята… твоята собствена майка?

— Мамо, успокой се, не исках да кажа това.

Дона Граса хлъцна.

— Това е, да.

— Мамо, чуй ме. Ти витаеш някъде в облаците, не си пиеш лекарствата, не се храниш добре, вече дори не се и миеш… Нима не разбираш, че е опасно да оставаш сама, без никаква подкрепа? Ами ако нещо ти се случи? Кой ще ти се притече на помощ?

— Ами кой, дона Мерседеш.

— Дона Мерседеш идва от дъжд на вятър да почисти. А ако нещо стане, докато я няма?

— Ще се обадя по телефона.

— По телефона ли? На кого?

— Ще звънна на… на… онзи номер за Бърза помощ.

— Виждаш ли? Всичко забравяш. Не помниш дори номера на Бърза помощ.

— Не ме баламосвай с тия приказки.

— Не са приказки. Това е много сериозен въпрос.

Сълзите отново потекоха по лицето й.

— Ти просто искаш да се отървеш от мен, това е. От мен, която стори толкова много за теб! Щом не ме обичаш, по-добре не стъпвай тук, чуваш ли? Мога и сама да се оправям.

— Не говори така.

— Ще говоря, ще говоря. — Вдигна пръст повелително. — Децата трябва да се грижат за родителите си така, както родителите са се грижили за тях.

— Ами нали точно това правя, грижа се за теб.

— Грижиш се, вятър! Искаш да ме пратиш в старчески дом, ето това искаш. — Брадичката й трепереше от възмущение. — А аз гледах и баба ти, и дядо ти в моя дом, докато се споминаха. До смъртта им. По мое време децата си поемаха отговорностите. Не като сега, дай им само живот, а старците натирени в старчески дом!

— По твое време е било различно. Ти не си работила, мамо, и затова си могла да се грижиш за родителите си. — Постави длан на гърдите си. — Но аз работя. Как иначе бих могъл да се грижа за теб?

— Това са извинения!

— Не, не са. Животът ми не позволява да седя тук, а ти, мамо, не си в състояние да живееш сама. Трябва да има хора покрай теб, които да ти помагат винаги, когато имаш нужда.

Дона Граса изтри сълзите и погледна сина си сърдито.

— Щом не искаш да се грижиш за мен, махай се оттук. Разбра ли? Отивай си, нямам нужда от теб.

Обърна гръб и се прибра в стаята си.

Томаш излезе от дома на майка си съкрушен. Струваше му се, че е най-лошият син на света. Беше готов да промени плановете си, да преспи в Коимбра и да пропусне сутрешната лекция, но премисли. Учебната година беше към края си, имаше насрочени консултации и трябваше да изпълни задълженията си към студентите. Налагаше се да се върне в Лисабон.

Слезе със стария асансьор и мрачен прекоси „Праса ду Комерсио“. Площадът беше пуст в този късен час, масичките на кафенетата бяха прибрани и вратите затворени, потънали в унилия сумрак на старинните фенери. Не знаеше как да постъпи. От една страна, майка му сама си бе господарка, зряла жена със свободна воля. Не искаше да ходи в старчески дом и това е. Нейно право си е да постъпи както реши, така че какво можеше да направи? От друга страна, осъзнаваше колко уязвима беше тя, ясно му беше, че не е в състояние да се грижи сама за себе си. Ами ако й се случеше нещо в негово отсъствие? Щеше ли някога да си прости, че не бе направил каквото трябва в нужния момент?

Мина през центъра, без да обръща внимание на минувачите, погълнат от мислите си. Добре, каза си той, все пак беше опитал да направи нещо, за да се справи с положението. Беше последвал съвета на лекаря, предложи й да я настани в старчески дом, а тя не беше приела. Но Томаш подозираше, че бе направил това само за успокоение на съвестта, ако не дай боже се случи нещо лошо. Така е, трябва да я заведа там, заключи Томаш. Но не беше така лесно. Как да постъпи, след като майка му не искаше да отиде в старчески дом? Да я откара насила? Да я затвори против волята й? Не, и дума да не става. Но проблемът оставаше без отговор.

Мина пред железопътната гара и пресече крайбрежната улица, разкъсван от дилемата. Съжали, че нямаше сестра и че не беше женен. Жените бяха по-практични, знаеха винаги как да подходят към такива деликатни случаи, имаха си техни, специални тактики. Но той беше мъж, а мъжете ги бива по гуляите, а не да се оправят с такъв тип проблеми. Дори ако зарежеше работата във факултета и във фондацията и посветеше цялото си време на майка си — нещо, което допускаше само хипотетично, — той се съмняваше, че щеше да бъде достатъчно компетентен, за да се грижи за нея както трябва. Трябваше да я мие, да я храни, да я облича, да я разхожда, да прекарва цялото си време с нея, без да върши нищо друго. Поклати глава. Нямаше как да стане.

Неусетно беше стигнал до стария син фолксваген, чукнат до десния преден фар. Колата беше паркирана досами реката, на около три метра от тъмните й води, в сянката на крайбрежната стена.

Влезе в колата и запали. Светнаха фаровете, погледна в огледалото за обратно виждане, изчака да мине един автомобил и потегли. Отмина гарата, хвърли бегъл поглед назад в огледалото и се съсредоточи върху светофара.

Това беше последното нещо, което съзнанието му запечата.