Седмият печат

II

Първият образ изплува размазан. Зърна бял силует да минава пред него, но беше неясен, мътен, почти ефирен. Долови приглушен шум, неразбираеми думи, казани шепнешком. Почувства се объркан, вцепенен, зашеметен. Очите му отказваха да фокусират образите, тежаха му, лениви и почти неуправляеми. Умът му се рееше празен, муден, чужд, прекалено бавен, за да му служи.

Мисли, Томаш.

Направи усилие да се съсредоточи. Поклати глава, сякаш да отпъди демона, който замъгляваше ума му, и да разбере какво става. „Мисли, Томаш!“, повтори сам на себе си. Отвори широко очи, като се надяваше да се освободи по този начин от пелената, замъглила зрението му, и се насили да възприеме света пред него. Знаеше, че за да разбере, трябваше да види, но виждането беше трудно. Толкова трудно… Помъчи се да долови какво става, да различи образи, да надмогне замайването, да изплува от мъглата.

Привлече вниманието на белия силует и очите му лека-полека започнаха да го фокусират. Беше жена, досети се. Имаше нещо на главата. Кърпа ли беше? Не, беше шапчица, бяла шапчица. Беше облечена в бяло и приличаше на монахиня. Разбира се, че не беше монахиня, бавно стигна до това заключение, все още с усещане за безредието в главата си, едва-едва изостряйки рефлексите. Не беше монахиня. Беше медицинска сестра.

— Значи нашият пациент е вече буден? — попита сестрата и се приведе над него с усмивка.

Имаше кафяви очи и лунички по носа, които напомняха малко за бившата му жена.

— Хм — чу се да прошепва.

— Добре ли спахте?

— Ммм?

— Добре, почивайте си — каза сестрата почти нежно. — Ще се върна след малко.

Луничавото лице се отдръпна от него и Томаш се огледа наоколо, сънлив и отпуснат. С усилие осъзна, че се намира в малко помещение, напомнящо болнична стая. Някаква машина стоеше отдясно, мебел с телевизор отпред и прозорец отляво, с изглед към кичести чинари, чиито клони се открояваха отчетливо на дневната светлина. Беше утро, установи Томаш. Намираше се на непознато място. Болница. Мисълта бавно се уталожи в главата му и го изненада. Какво, по дяволите, търсеше в болница?

Усети как умората натежава в тялото му и притвори клепачи. Не бе в състояние да устои на непонятното замайване. Отпусна се в леглото, намести се удобно, пое дълбоко въздух и се унесе в спокойна дрямка.

Мъжки глас го разбуди отново. Отвори очи и видя мъж в бяла престилка и тънък мустак да стои край леглото, а луничавата сестра зад него.

— И така, добро утро, професор Нороня. Как се чувствате?

Томаш го погледна въпросително.

— Къде се намирам?

— В клиниката „Шоупалиньо“. Как се чувствате?

Пациентът усети как постепенно възвръща способностите си, включително умението да разсъждава. „Консултациите! — беше първата мисъл, която изплува в главата му. — Студентите ме чакат във факултета за консултации!“ Вдигна лявата си ръка и погледна часовника. Беше девет сутринта, все още имаше време. Консултациите започваха след около час.

— Вижте, аз трябва да изляза оттук — каза Томаш, с мъка произнасяйки думите. — Трябва да разпиша книжките на студентите в десет и не мога да отсъствам.

— Аха. И къде трябва да стане това?

— Във факултета.

— Кой факултет? В Коимбра?

— Не, в Лисабон.

— Но вие сте в Коимбра, човече — разсмя се лекарят. — Дори да тръгнете още сега, няма как да стигнете навреме.

Томаш направи усилие да възстанови последните си спомени.

— Значи все още съм в Коимбра?

— Да, господине. В клиниката „Шоупалиньо“.

Отпусна отчаяно глава на възглавницата.

— По дяволите! Не мога да отсъствам!

— Страхувам се, че ще се наложи — отбеляза докторът. — Как се чувствате?

Томаш се замисли над въпроса.

— Малко странно — каза той, усещайки тебеширен вкус в устата. — И освен това ме боли главата.

— Няма начин да не ви боли.

— Какво се е случило?

— Нищо ли не си спомняте?

Томаш отново прерови най-пресния архив на паметта си.

— Спомням си, че вечерта влязох в колата, за да се върна в Лисабон.

— И нищо повече?

Помисли секунда.

— Да, боя се, че е само това.

— Кой е последният образ, който се е съхранил в паметта ви?

— Ами… гарата, струва ми се. — Повдигна вежди. — Не, светофарът. Тъкмо щях да завия на моста и спрях на светофара.

— Нищо друго ли не си спомняте?

— Не — каза Томаш.

Поклати глава, за да подсили отрицателния отговор, и усети болезнено замайване.

— Със сигурност? — настоя лекарят.

— Да — потвърди пациентът нетърпеливо. — Какво е станало?

Лекарят взе бележник с формат А4 и прегледа някакви записки.

— Претърпели сте пътно произшествие. Преминали сте моста и докато сте пресичали площад „Праса да Кансао“, предполагам на път за магистралата за Лисабон, колата се е блъснала в един стълб и вие сте изгубили съзнание.

— Ударил съм се в стълб?

— Да. — Лекарят прегледа бележките. — Някъде около десет часа вечерта.

— Тук, на площад „Праса да Кансао“?

— Да.

Томаш изглеждаше заинтригуван.

— Интересно, въобще не си спомням такова нещо. Помня само, че спрях на светофара и чаках да светне зелено.

Лекарят се усмихна.

— Нормално. След травма на главата и загуба на съзнание е напълно нормално да ви се губят пет минути до катастрофата. На някои им се губят часове.

— Наистина ли?

— Често се среща, успокойте се.

Сега бе ред на Томаш да се усмихне.

— По дяволите, наистина нищо не си спомням. Сякаш изобщо не се е случило. В единия момент съм спрял на светофара, а в следващия гледам медицинска сестра пред себе си. Все едно нищо не е станало. Пренасям се автоматично от едно място на друго, разбирате ли?

— Странно е, да — съгласи се лекарят. — Но се случва.

Томаш опипа главата си. Усети бинт в косата си и се притесни.

— Какво ми е? Нещо сериозно ли е?

— Не, не, нищо особено, спокойно. — Лекарят се приближи и леко докосна тила му. — Не мога да си обясня само как сте извъртели главата си при сблъсъка. Травмата ви е отзад, на тила. — Хвана дясната му ръка и я насочи към превръзката над лакътя. — Ръката ви също е пострадала, ето тук, виждате ли? Нищо сериозно, но не бива да се напрягате. Разбирате, нали?

— Да.

— Ако ви засърби по ръката, не се чешете. Много е важно. Без почесване. Това е знак, че раната зараства.

— Много добре, няма да се чеша — обеща Томаш, разглеждайки превръзката на дясната си ръка. Вдигна глава към лекаря и прочете името на табелката, окачена на гърдите му. — Вие сте доктор Кариано?

Лекарят се усмихна.

— Да, Луиш Кариано.

— Докторе, имам уговорена среща в Лисабон — каза пациентът. — Смятате ли, че мога да отида, или ще трябва да я отложа?

— Може да отидете. — Погледна часовника си. — Чакайте да видя… сега е девет часът, нали? Вижте, смятам да ви изпиша рано следобед. Искам ви тук цяла сутрин, за да проверим дали всичко е както трябва, а следобед ще ви пусна да си ходите.

— О, чудесно!

— Но спокойно, разбрахме ли се? Не искам да ви видя отново тук.

Сестрата вече беше вдигнала табличката с привършения обяд и Томаш си обуваше обувките, готвейки се да напусне клиниката, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Здравей, Томаш. Говея е.

По дяволите, помисли си Томаш. Как личният му лекар беше разбрал, че е хоспитализиран в тази клиника? Явно комуникацията между докторите е много добра, заключи той.

— Добро утро, докторе. Новините бързо се разнасят, нали?

— Този път новината дойде сама при мен — отбеляза Говея от другата страна на линията. — Всъщност тук е, при мен, в съседния кабинет.

Томаш се намръщи, тъй като не разбра последния коментар.

— Новината е в съседния кабинет ли? Какво имате предвид?

— За майка ти става въпрос.

— Мама ли?

— Да, тук е, в съседния кабинет.

— Къде? В болницата ли?

— Ами да, доведоха я.

Нещо жегна Томаш.

— Довели са майка ми в болницата? Какво става? Какво й е?

— Няма й нищо, добре е — побърза да поясни лекарят, опитвайки да го успокои. — По-точно, в същото състояние е. Губи паметта си.

Не знаейки какво да мисли, Томаш седна на леглото.

— Кажете ми, докторе, какво става?

— Майка ви се е загубила. Изглежда, че е излязла тази сутрин на покупки и на връщане от бакалията е объркала пътя за вкъщи. Лутала се е из центъра, докато накрая се озовала на площад „Ларго даз Оларияш“. Изглеждала объркана и я завели в участъка. От участъка я препратили тук, в болницата, в Спешното, където моята сестра случайно се натъкнала на нея и ми я доведе.

— По дяволите! — възкликна Томаш, вдигайки дясната си ръка към главата. — Добре ли е?

— Да, добре е. Вече говорих с нея, но все още ми изглежда объркана.

— Колко неприятно! Ами сега!

Чу Говея да въздиша от другата страна.

— Вижте, Томаш, вече ви казах какво трябва да се направи, нали така?

— Докторе, вчера разговарях с нея веднага щом се прибрахме у дома. Не можете да си представите какъв театър ми разигра.

— Представям си, представям си. Преди малко и аз й споменах за това и тя направо побесня. Казва, че всички искат да се отърват от нея.

Томаш отправи поглед нагоре с облекчението, че не беше единственият, който бе изслушал оплакванията на майка му. Може би сега лекарят по-добре разбираше дилемата му.

— Виждате ли? Какво да правя?

— Ще трябва да я отведете, Томаш. Тя не е в състояние да живее сама.

— Но как да стане, докторе? Тя не иска да…

Лекарят въздъхна дълбоко.

— Чуйте ме, Томаш — каза той. — Рисковано е да я оставяте сама. Нещата няма да се подобрят, разбирате ли ме? Това е дегенеративен процес. Майка ви се нуждае от помощ, не можете да я оставите на произвола на съдбата. Освен това в дома тя ще има с кого да общува, ще й се отрази добре.

— Така е, да. Но проблемът си остава. Как да я настаня в старчески дом, след като тя не иска да ходи там?

— Трябва да отиде.

— Но как да го направя? Тя не иска!

— Трябва да поговорите с нея и да я убедите.

Томаш се разсмя скептично.

— Да поговоря с нея? И как да стане това? Тя не иска и да чуе, веднага изпада в изстъпление. Как да я убедя?

Говея се прокашля.

— Вижте, ще ви кажа нещо не като лекар, нали ме разбирате? Като приятел.

— Кажете.

— Знаете, че с напредването на годините възрастните хора навлизат в регресия и в известен смисъл все едно се връщат в детството, нали така?

— Да, така е.

— Представете си тогава, че майка ви е дете.

— Да.

— Тя е дете и не иска да ходи на училище. Вие знаете, че трябва да ходи на училище, че е добре за нейното бъдеще, но тя не знае това, нали? Знае си само едно — че не иска да ходи на училище, предпочита да си остане вкъщи и да си играе с куклите. При такъв отказ вие какво бихте направили? Ще задоволите каприза й или ще изберете онова, което е добро за нея?

— Не е същото.

— Отговорете на въпроса ми. Ако детето не иска да ходи на училище, какво ще направите? Няма да го водите на училище? Ще го оставите да си седи вкъщи и да си играе само? И никога нищо да не научи? Ще опропастите бъдещето му само за да задоволите моментното му желание?

— Разбира се, че ще го заведа на училище.

— Дори и насила?

— Да.

— Тогава ето ви и отговора.