Седмият печат

XXXIV

Чекмеджето като че заяждаше, но Къмингс успя най-сетне да го освободи с рязко и здраво дръпване. Бръкна в него и извади дебела тетрадка с твърда черна корица, като онези, които използват счетоводителите. После се изправи и вдигна тетрадката, за да я видят гостите.

— Ето го, old chap — оповести с обичайния си приповдигнат тон. — Седмият… хм… печат.

Неспособен да сдържи любопитството си, Томаш стана от мястото си и отиде при англичанина. Взе тетрадката и я разгърна внимателно. Страниците бяха изпълнени с уравнения и схеми, както и текст, изписан с нечетлив почерк. Опита се да прочете един откъс, но се отказа още на първия ред.

— Това не е на английски! — възкликна той изненадан.

— Right ho — потвърди Джеймс. — Писано е от Атанасов.

— Вие знаете български?

— Good Heavens, не. — Изглеждаше почти възмутен от предположението. — Атанасов… хм… не можеше да мисли на английски. Нахвърляше първо записките си на… хм, неговия език, а после, след като си беше отбелязал всичко, превеждаше текста на английски. — Посочи един абзац. — Виждате ли? Тази част е на английски.

Томаш върна ръкописа и докато се обръщаше, мерна някакви неясни очертания зад стъклото на прозореца. Надникна и в двора зад къщата видя басейн, мръсен и занемарен. Водата беше покрита с вездесъщия червен прах, същия като онези облаци в далечината.

Взря се натам с любопитство.

Прашните облаци се носеха във въздуха като буреносна вихрушка, но небето беше ясносиньо, нямаше признаци за буря. Присви очи и успя да различи точка сред облака от прах, сякаш бълха изскачаше от пелената.

— Джеймс — каза той, без да сваля очи от прозореца. — Често ли ви идват гости?

— Да — потвърди англичанинът. — Бакалинът праща всеки ден едно момче да ми носи… хм… нещо за хапване и пиене.

— Значи то може би идва насам.

Професорът от Оксфорд се приближи и погледна задаващия се прашен облак.

— Не е възможно.

— Какво?

— Не е момчето на бакалина. То… хм… вече беше тук тази сутрин.

Филипе скочи от креслото и се присъедини към тях. Тримата се взираха настръхнали през прозореца.

— Но тогава кой идва насам?

Облакът бързо порасна и се раздели на две.

Двамата португалци, подплашени от спомена за станалото на Байкал, бързо излязоха от къщата. Томаш се огледа, дирейки убежище или път за бягство, но наоколо виждаше само равна и гола пустиня.

— Не е ли по-добре да се качим на джипа? — попита той, сочейки ланд ровъра.

— Нямаме време — каза Филипе. — А и сигурно е напразна тревога. Нали взехме всички мерки?

— Да. Но в Русия също се бях погрижил за това, а после видяхме какво стана. В Сидни отново бе същото…

— Сега е по-различно. Бяхме много по-внимателни.

Ревът на двигателите се разнасяше все по-близо и скоро се появиха два джипа. Колите намалиха едва когато стигнаха до къщата, после се разделиха, описвайки разтворена ножица, и демонстративно спряха пред къщата. Вдигна се такава вихрушка от прах, че тримата мъже, застанали насред двора, трябваше да закрият лица и да задържат дъха си, докато вятърът разнесе облаците.

Прахът се уталожи и се чуха да се отварят врати. От облака се показаха силуети, досущ като призраци, изникващи сред мъгла. Силуетите се приближиха бавно и като че носеха тояги в ръцете си. Вгледаха се по-добре и сърцата им забиха лудо. Не бяха тояги.

Бяха оръжия.

Новодошлите идваха въоръжени и в ръцете си държаха не какво да е оръжие — носеха автоматични пушки, явно от военен арсенал. Тримата отстъпиха крачка назад, после още една боязливо, докато не опряха гърбове в стената. Нямаше накъде да бягат.

Една по-едра фигура се отдели от другите. Силуетът изплува бавно от прашния облак и Томаш го позна.

— Орлов!

Руснакът се закова на мястото си. Лицето му беше плувнало в пот, явно климатът не му понасяше.

— Здравей, професоре. Какво те води насам?

— Това питам и аз! — възкликна историкът, все още слисан. — Как разбрахте, че съм тук?

— Да кажем, че си имаме свои начини.

Филипе докосна ръката на Томаш.

— Кой е този?

Томаш отстъпи настрана, за да ги представи един на друг.

— О, извинявай. — Посочи руснака. — Това е Александър Орлов, моята връзка с Интерпол. — После махна по посока на Филипе. — Орлов, това е Филипе Мадурейра, приятелят ми, когото издирвате. — Посочи англичанина. — А това е Джеймс Къмингс, изчезналият оксфордски физик.

Физикът и геологът направиха крачка напред, протягайки ръце да поздравят новодошлия, но Орлов вдигна автоматичното оръжие и ги спря.

— Останете намясто — заповяда той.

— Орлов! — възмути се Томаш. — Какво правите?

— Кротко.

— Но те не са убийците — каза Томаш, опитвайки се да разсее недоразумението. — Сега ще ви обясня всичко.

Останалите мъже се приближиха, но спряха на безопасно разстояние от тях. Явно омаломощен от задушната жега, руснакът посочи с оръжието си към вратата на къщата.

— Влизайте вътре.

Томаш не можеше да разбере поведението на човека от Интерпол.

— Но какво правите? Вече ви казах, че те не са убийците.

Орлов обърна оръжието към Томаш, който не повярва на очите си.

— И вие, господин професоре. Влизайте вътре.

Смаян и неспособен да реагира, Томаш се подчини и влезе в къщата. Имаше чувството, че някакъв робот беше обсебил тялото му.

Вътре беше прохладно, за облекчение на огромния руснак, който им посочи дивана. Тримата седнаха плътно един до друг, движени от инстинкт за съхранение. От цялата група Филипе изглеждаше най-спокойният. Преметна крак връз крак, обзет от странно спокойствие, и впери поглед в мъжа, който ги заплашваше.

— Вие не сте от Интерпол, нали?

Устните на Орлов се изкривиха в ехидна усмивка.

— Приятелят ви е доста прозорлив — отбеляза той, обръщайки се към Томаш. — Всъщност това не ме учудва. Само един прозорлив човек може да ми се укрива толкова дълго време. — Погали оръжието, сякаш го подготвяше за действие. — Но имам нещо да ви казвам. — Усмивката се разля по тлъстото му лице. — Прозрението беше дотук.

— Не сте от Интерпол? — попита историкът изумено. — Вие не сте от Интерпол?

Орлов изгледа подигравателно Томаш.

— А вие как смятате?

Ужасната истина достигна до съзнанието на Томаш. През цялото това време беше работил за един непознат и нищо не беше заподозрял — човекът не беше онзи, за когото се представяше.

— Но кой сте тогава?

— Толкова ли е трудно да се досетите?

Филипе се наведе напред.

— Кой сте вие вече е ясно — каза той. — Но бих искал да разбера кой ви плаща.

Руснакът обърна оръжието към геолога.

— Ей ти, умникът! Кротко.

— Защо? — попита Филипе. — Така или инак ще ни убиете.

Очите на Орлов зашариха по напрегнатите лица пред него.

— Може би.

— Тогава имаме право да узнаем истината.

Двама от мъжете, които бяха дошли с Орлов, влязоха в къщата и започнаха да тършуват из ъглите. Единият отиде до кухнята и се появи с няколко кутии студена австралийска бира.

— Смотри, что я нашел в холодильнике — каза той на руски, показвайки находката си. — Холодное пивко.

— Дай мне одно — изръмжа Орлов.

Мъжът му подаде бирата и масивният руснак я изпи до дъно почти на един дъх. После се изправи, оригна се и се изсмя.

— Ах, чудно. — Утолил жаждата си и във видимо по-добро настроение, той седна в креслото, въздъхна и се втренчи в тримата учени, които го наблюдаваха с боязън. — Значи смятате, че имате право да знаете истината, така ли?

Филипе запази хладнокръвие и предизвика възхищението на Томаш.

— Ако бъдете така любезен да ни обясните в името на какво ще умрем — каза геологът почти предизвикателно, — ще ви бъда благодарен.

— Вие много добре знаете в името на какво ще умрете — отвърна руснакът. — Какво значение има дали онзи, който плаща, е страната А или общността В, фирма С или корпорация D? — Сви рамене. — Това не интересува никого. Онова, което ни интересува, ама наистина живо ни интересува, е фактът, че си играете с огъня. И ето, настъпи часът да сложим край на тази игра.

— Но кой ви нареди? — настоя геологът.

— Може да е страна, може да е нефтена компания, може да е групировка, представляваща определени интереси, може да е никой. — Взе празната кутия и я показа на един от другарите си. — Игорь, дай мне ещë одно. — Обърна се към тримата арестанти и поде разговора отново: — Какво значение има кой ми е наредил? — Посочи Филипе и Къмингс. — По-важно е да си бяхте опичали ума. Когато отстранихме приятелите ви, трябваше да разберете урока и да кротувате. — Поклати глава. — Но не. Това не ви спря, нали? Принудихте ни отново да тръгнем по дирите ви. — По лицето му се изписа недоумение, сякаш бе разочарован баща, който трябваше да накаже непослушния си син. — И сега ще си понесете последствията. Или си въобразявахте, че ще се измъкнете?

Игор се приближи с още една кутия бира в ръка, която подаде на шефа си. Орлов отново я гаврътна на екс и се оригна.

— Извинете — изсмя се той.

Филипе не се предаваше.

— Как, по дяволите, разбрахте къде се намираме?

Руснакът посочи Томаш с показалец.

— Чрез нашия професор. Той беше нашият внедрен агент.

Филипе и Къмингс впериха укорни погледи в Томаш. Историкът реагира забавено, сякаш бе упоен: отвори широко очи и зина, но изминаха няколко секунди, докато успее най-сетне да издаде звук.

— Аз? — погледна Орлов потресен. — Аз? — Обърна се към двамата си другари, сякаш ги умоляваше да му повярват. — Нищо не съм направил.

— Е, хайде сега, професоре! — Руснакът се забавляваше. — Не бъдете скромен. Признайте си всичко.

Томаш усети как пламва отвътре.

— Да не сте полудял? — избухна гневно той. — Какви са тези лъжи, че съм ви информирал? Кога съм правил подобно нещо?

— Е, не се обиждайте. Когато бях млад, по времето на Съветския съюз, да докладваш се смяташе за нещо напълно нормално и естествено.

— Да докладвам? — По лицето му се изписа отвращение, явно страхът бе отстъпил място на възмущението. — Вие сте луд за връзване, Орлов. Абсолютно изперкал.

Руснакът се разсмя гръмко. Спря за малко, колкото да се оригне отново, явно бирата още действаше на стомаха му.

— Луд за връзване, а?

— Да, изперкал. Нищо свързано не казвате.

— А ако ви докажа, че сте издали вашия приятел? Ако ви го докажа?

Този път Томаш се разсмя.

— Не можете да докаже нещо, което никога не е ставало.

— Така ли? Ами ако ви докажа?

— Ами докажете, ще ми бъде интересно.

Орлов протегна пушката и докосна с цевта дясната ръка на Томаш.

— Покажете ръката си.

— Ръката?

— Да, покажете я.

Изпълнен с недоумение, Томаш протегна ръка и показа дланта си. Орлов хвана ръката му, разглежда я няколко секунди и натисна една точка.

— Чувствате ли нещо тук?

Неприятно усещане прободе ръката на историка.

— Да, ударих се преди време. Претърпях пътно произшествие и си нараних ръката.

— Пътно произшествие, а? А ако ви кажа, че тук има миниатюрен предавател, захранван с литиева батерия?

— Предавател?

— Това е проект „Иридиум“. Чипът използва идентификация на радиочестоти, за да излъчва сигнал GPS, който се прихваща от повече от 60 сателита в орбита около планетата. Благодарение на този сигнал сателитите могат да идентифицират мястото, където се намирате, с точност до няколко сантиметра.

Томаш огледа ръката си поразен.

— Предавател? — повтори той, опитвайки се да осмисли онова, което беше чул. — Ама… как? Как сте поставили този предавател?

Снизходителна усмивка се разля по лицето на Орлов.

— Спомняте ли си деня, в който ви се обадих за първи път?

— Да. Бях в болницата, чаках майка ми.

— Спомняте ли си какво ви се случи същата вечер?

Историкът се помъчи да си припомни.

— Същата вечер?

— Да. Не си ли спомняте какво се случи? Качихте се на колата, за да дойдете в Лисабон, и — хоп! — къде се събудихте?

Споменът изплува пред очите му. Видя мъж в бяла престилка и тънък мустак край леглото и сестрата с луничките зад него.

— В клиниката — възкликна той. — Събудих се в клиниката.

— И какво правехте там?

— Претърпях злополука. Колата ми се удари в електрически стълб.

— Откъде знаете това? Видяхте ли колата да се удря в стълба?

— Ами… не, не си спомням.

— Тогава откъде знаете, че сте се блъснали в електрически стълб?

— Казаха ми.

Орлов се усмихна, сарказъм проблесна в сините му очи.

— Казали са ви, нали?

Томаш изгледа руснака колебливо.

— Не е ли така?

Орлов махна към дясната ръка на арестанта си.

— Как смятате, че предавателят се е озовал тук? В името на отца и сина и Светаго Духа?

Историкът се взря в ръката си, сякаш се опитваше да проникне под кожата.

— Имплантирали са ми това в клиниката? Така ли? Пътното произшествие е било фарс? Не е имало никаква злополука?

Руснакът му направи знак да се върне на мястото си и се настани удобно в креслото.

— Мисля, че вече може да си представите какво се е случило през онази нощ, не е трудно. Факт е, че още преди първата ни среща ние вече ви бяхме идентифицирали. Благодарение на ето този предавател тук ви проследихме през Сибир до Олхон и после ви хванахме в гората.

— Копелета! — изръмжа Томаш. — Вие сте били…

— Съжалявам за приятелката ви. — Насочи пръст към Томаш. — А вие се спасихте само защото още се нуждаехме от вас. Знаете ли защо? — Посочи Филипе. — За да стигнем до него. Той извади късмет, че се разделихте на Байкал вечерта. Джипиесът ни даваше само вашето местонахождение, не и на приятеля ви. Когато ви открихме с момичето на брега на Байкал, но без приятеля ви, разбрахме, че ще трябва да ви пуснем, надявайки се да ни отведете до него. — Махна към Къмингс. — Но този тук се оказа голямата изненада. Не сме си и помисляли, че ще ни заведете до него. — Орлов се усмихна. — Но го направихте. От вас щеше да излезе суперченге, знаете ли? По времето на Съветския съюз КГБ със сигурност щеше да ви вербува. Но Съветският съюз вече го няма и се опасявам, че и вие ще трябва да го последвате.

— Копеле мръсно!

— Е, и таз добра, професоре! Що за изрази са това?

— Защо не ни застреляте веднага?

Орлов поклати глава, сякаш претегляше тази възможност.

— Може и така — каза той. — Но преди да преминем към най-неприятната част от нашия разговор, бих искал да си изясня някои неща, ако нямате нищо против.

— Какви неща?

Руснакът отклони поглед от Томаш и се обърна към Филипе и Къмингс, хората, които биха могли да му дадат отговорите, които от толкова време търсеше.

— Какво е Седмият печат?