Седмият печат

V

Потискащо спокойствие нагнетяваше атмосферата. Нещо нереално и смущаващо като неуловим призрак витаеше из въздуха, промъкваше се в полугласните разговори. Едва по обяд, докато обикаляше из третия старчески дом, който посещаваше тази сутрин, Томаш разбра какво го смущаваше.

Безмълвието.

Приведени и сгърчени силуети с крехки тела, плешиви глави или побелели като сняг коси седяха около масата, сякаш примирени с безвъзвратно отиващото си време. Огънят, който преди ги беше изпълвал с живот, сега тлееше като жарава в огнище без пламък, над която се издига само тънка струйка дим; животът им се беше превърнал в едва доловима топлинка, лъхаща от гаснещо огнище, която всеки миг можеше да бъде погълната от големия задаващ се студ, жесток и вечен.

Някои от възрастните бавно потапяха лъжици в супата, други имаха лигавници и жените с престилки поднасяха храната до устата им като на бебета, двама като че се унасяха в сън и клюмаха на масата с натежала глава и пак се изправяха с влажни очи, омаломощени от дрямката, с потекли лиги от беззъбите им усти. Но онова, което ги обединяваше, като се изключат занемареният вид и гаснещият огън в гърдите, беше фактът, че се хранеха безмълвно. Чуваше се само откъслечен шепот, придружен от ритмичното почукване на приборите по белите чинии и от някое и друго „шлюп“ на сърбащите супа беззъби уста. Звуците от обяда.

Томаш се загледа в картината пред него, удивен, че някой може да обядва по този начин. Още от дете беше свикнал с идеята, че храненето в компания беше обществено събитие, момент, в който събраното около масата семейство или приятели показваха своята солидарност, обменяха впечатления, споделяха чувства, кръстосваха шпаги в защита на своите становища. Това бе моментът да си кажат нещо, времето на спонтанния смях, на обсъждането и дори на споровете, мигът, в който храната оставаше на заден план, сякаш бе само повод за оживеното събиране през деня.

Но тук всичко беше различно. Храненето като че беше изгубило обществения си смисъл и се свеждаше до часа, в който тези проядени от годините образи се стичаха в една и съща зала, за да изсърбат шумно няколко лъжици супа. Беше момент на самота. Томаш беше чувал да казват, че с възрастта хората постепенно се вдетиняват, връщайки се не към онова палаво детство, когато са обръщали всичко с главата надолу, а към едно кротко детство, примитивно и инертно, света на бебето, което мърка, спи, яде и ака. Но все пак едно е да чуеш някакво абстрактно описание на онова, което представлява стареенето, и съвсем друго да го видиш на живо с очите си, да го усетиш, да осъзнаеш неговата сурова реалност.

— Странно изглеждат, нали?

Томаш обърна глава и срещна шоколадовокафявите очи на жената, която го беше заговорила. Имаше нежно лице и тъмни чупливи коси със светли кичури.

— Да — съгласи се той. — Никога не си бях представял, че обстановката в старчески дом би могла да бъде толкова… толкова сходна с ясла.

Жената протегна ръка.

— Мария Флор — представи се тя. — Аз съм директор на дома. На свиждане с близък ли сте?

— Не. Търся дом за майка ми.

Мария го попита за здравословното състояние на майка му и го изслуша с разбиращо и компетентно изражение.

— Не е лесно, нали?

— Не, не е.

Директорката обгърна с поглед столовата, където старците мълчаливо поглъщаха супата.

— Понякога, когато съм тук с гостите по време на хранене, се улавям, че мисля за постиженията на медицината. Съобщават за лекарства срещу рак, как да се избегнат сърдечните заболявания, за нови ваксини, по-ефикасни антибиотици, невероятни открития, удължаващи живота. — Усмихна се тъжно. — Така погледнато, всичко е много хубаво, нали? Да си удължим живота, да надвием болестите, да живеем до сто години. Прекрасно! — Хвърли поглед към Томаш. — Забелязали ли сте, че умираме все по-късно?

— Да, това е страхотно.

— Нали? — Тя се загледа в обядващите. — Но защо? Защо? Когато се казва, че живеем много по-дълго, се създава впечатлението, че животът е нещо като празник, който продължава до зори. Напомня ми как като дете родителите ми ме караха да си лягам след Бонанса36 по телевизията. Обожавах Бонанса и мразех, когато свършваше, защото това означаваше, че трябваше да си лягам. И тук е същото. Напредъкът в медицината създава илюзията, че е дошло времето на един Бонанса, продължаващ часове. И вместо да съм в леглото в десет вечерта, казват ми, че мога да си лягам в пет сутринта. — Отвори широко очи и имитира младежки глас: — Страшен купон!

— Да, като че така идва работата — съгласи се Томаш. — Медицината ни позволява да си лягаме много по-късно.

Мария вдигна пръст.

— Да, факт е, че умираме доста по-късно, така е. Но това си има своята цена, разбирате ли?

— Каква?

Директорката махна с ръка към столовата.

— Ето каква. Удължаваме живота и от определен момент нататък започваме да вегетираме. — Тя се обърна към Томаш. — Представете си, че вие сте на тяхната възраст. Не можете да се движите, бъркате думите, не сте в състояние да се грижите за себе си дори за най-елементарните си нужди. Слагат ви памперс, почистват ви задника, хранят ви в устата, по цял ден сте седнал или легнал — ден да мине, друг да дойде. Какъв смисъл има да казваме, че очакванията ни за по-дълъг живот са нараснали? За какъв по-точно живот говорим? За живот с памперси и лигавници, когато друг ти мие задника?

— Струва ми се, че гледате доста сурово на нещата…

— Така ли мислите? Вижте, някои хора казват: „О, в старчески дом ли отивате? Какъв ужас!“. Но не разбират, че ужасът не е в старческия дом. Домът е разрешение, до което прибягваме, за да се избавим от истинския ужас — въпроса с пределната старост. Отлагаме ужаса на смъртта, за да опознаем дълбоката старост. Това е ужасът на деградацията, на недостойното линеене, на покорно понасяне на унижението.

— Хората унижени ли се чувстват във вашия дом?

— Не, не е моят дом, който ги унижава. Напротив, ние се опитваме да им дадем най-доброто, за да се почувстват добре. Онова, което наистина е унижаващо, е, че хората трябва да се подлагат на това, за да могат да живеят повече години. Това са техните ограничения и деградация. Това е тяхната старост.

— Старостта унизителна ли е?

— Не, старостта не е унизителна сама по себе си, а фактът, че губим способностите си и ставаме напълно зависими от другите, разбирате ли? — Кимна с глава към старците, насядали мълчаливо около масата. — Какво мислите за пределната старост? Представете себе си — самоуверен, добре изглеждащ и независим мъж, който винаги е знаел как да се погрижи за всичко. Представете си, че изведнъж сте загубили способността си да се движите и затова не можете да отскачате до тоалетната на всеки половин час. Какво става?

— Някой ме води до банята, предполагам.

— Вижте, можете да плащате на някой, който ще го направи веднъж, два пъти, три пъти, не казвам, че не може. Но ако му кажете да го прави по двайсет пъти на ден, всеки ден, седмица подир седмица, месец след месец и ако има още десет старци със същите нужди, а санитарят не може да се обърне от работа и всичко е спешно, знаете ли какво ще се случи? — Остави въпроса да виси във въздуха. — Ще ви сложат памперс. И ето ви вас, който цял живот сте били господар на себе си, седнал на дивана, уриниращ в пелени. И така до края на живота ви, без надежда да си възвърнете предишната независимост. Как бихте се почувствали, когато това се случи?

— Уф… ами…

— Унижен. Ще се почувствате унижен. А когато се наложи да ходите по голяма нужда, какво ще правите? Ще го направите в пелените. После ще дойде санитарят да ви махне пелените и да ви почисти задника. Как ще се почувствате? Унижен. А когато и лъжицата не можете вече да държите, защото ви трепери ръката и колкото да се опитвате, не можете да я контролирате? Ще ви сложат лигавник на гърдите и ще ви хранят в устата. И вие, който цял живот сте били господар на себе си, независим и горд човек, как ще се почувствате?

— Унижен — съгласи се той, свеждайки глава.

Мария Флор погледна към масата, където продължаваше мълчаливият обяд.

— Ето така се чувстват те.

Томаш се върна вкъщи потиснат, надникна в стаята и намери майка си заспала на леглото. Нощната лампа светеше с жълтеникава светлина до възглавницата й, отворената книга се беше изплъзнала от ръцете й. Сложи книгата на нощното шкафче, изгаси лампата с леко щракване, подпъхна одеялото, за да я топли по-добре, усети спокойното й отмерено дишане и я целуна нежно по челото.

Притвори вратата на стаята и отиде в кабинета на баща си. Беше му хрумнало нещо и искаше да го приложи на практика. Включи компютъра и потърси сайта, за който се беше сетил. Страницата се отвори и Томаш се загледа с носталгия в познатите лица, сякаш се бе върнал в миналото с машина на времето. Беше сайтът на курса му от гимназията в Кащело Бранко. Виждаха се снимки от някога и от днес. Някои от лицата си бяха останали почти същите, но други се бяха променили, олисели, ужасно напълнели. Видя футболните екипи, снимки от празници и екскурзии, веселяшки номера, гаджета, мотори — сбирка от редящи се един след друг спомени. Избра chat и влезе в страницата, на която бивши съученици си разменяха послания.

Затрака по клавиатурата.

Натисна enter и посланието влезе в системата за chat.

Изключи компютъра и се облегна на стола, преценявайки избора си. Щеше да отиде на следващия ден в Лисабон да разпише книжките на студентите и тогава вече щеше да е свободен за разследването, което му беше поръчал Интерпол. Не беше сигурен дали ще получи отговор на съобщението, оставено в чата на сайта, и трябваше да разучи други пътища. Но какви?

Стана и отиде до етажерката да вземе Библията на баща си. Постави я на бюрото и запрелиства дебелото томче, докато накрая откри на една от последните страници текста, който търсеше.

Апокалипсис.

„Блажен е оня, който чете — зашепна Томаш началните абзаци, — и ония, които слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него; защото времето е близо.“

„Пророчество — повтори си сам на себе си. — Това е пророчество. И времето е близо.“

Близо.

Отново се зачете в текста, ред по ред, изречение по изречение, абзац по абзац. Следваше нанизаните слова с търпение и усърдие, докато няколко страници по-нататък не намери ключовия откъс. Прочете го наум веднъж, после повторно, шепнейки, сякаш звукът на собствения му глас му помагаше да разкрие скрития смисъл.

„Тук е мъдростта — прочете той. — Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.“ — Томаш вдигна очи замислен и повтори тайнствената фраза: „И числото му е шестстотин шейсет и шест“.

Написа трите цифри върху лист хартия.

Остана задълго загледан в тройната шестица, преценявайки възможните алтернативи, които стояха пред него, съзерцавайки възможните пътища за разгадаването й. Това число съдържа дума, заключи. Не само дума, а послание.

— Зашифровано послание.

Стана и отиде до етажерката да вземе друга книга — стар том с пожълтели страници, оръфани от времето, с позлатени букви, които изписваха заглавието „Кабала“ на корицата и на избелялото гръбче. Отвори книгата и усети сладникавия мирис на времето, лъхащ от старите страници. Прехвърляше ги една след друга внимателно, като че се страхуваше да не се разпаднат на прах под пръстите му.

Докато прелистваше томчето, мислите му се върнаха към посланието, което беше оставил на сайта на гимназията. А ако Филипе не отговори, запита се той. Прецени, че не беше добре осведомен и бързо заключи, че трябва да събере повече информация за стария си приятел.

Веднага остави книгата настрана, взе мобилния телефон и набра един номер.

— Орлов, кажете ми нещо — помоли той, след като размени поздрав с човека от Интерпол. — Какво работи моят приятел Филипе?

— Консултант е в областта на енергетиката.

— Да, но какво значи в областта на енергетиката? Електричество ли?

Гласът от другата страна издаде някакви звуци, които Томаш оприличи на дъвчене. Човекът не преставаше да яде.

— Петрол — каза Орлов, след като преглътна хапката си. — Завършил е геология и по принцип се занимава с общи въпроси на енергетиката, но основно е проявявал интерес към петрола.

— Така ли?

— Последният човек, който го е видял по моя преценка, един тип на име Абдул Карим, се е срещнал с него в седалището на ОПЕК37.

— Видели са го за последен път в седалището на ОПЕК?

— Да.

— В Саудитска Арабия?

Орлов се разсмя.

— Не, професоре. Тук, в Европа.

— Седалището на ОПЕК е в Европа, така ли?

Нова серия неясни звуци подсказваха, че руснакът е напъхал още храна в устата си. Сдъвка я набързо и след миг, с приглушен глас и учестено дишане от неимоверните усилия при поглъщането й, успя да проговори:

— Виена.