Шепотът на розите

Глава 22

Блестящата черна карета трополеше по тесния път, размекнат от топящия се сняг. Дугъл и Елизабет пътуваха сред напрегната тишина, глухи за музиката на водопада, който се спускаше весело по стръмния склон, далече от всичко, което правеше мекия пролетен ден в планината неустоимо очарователен.

Елизабет беше преплела ръце в скута си и не се помръдваше, сякаш ръкавиците й бяха от желязо, а не от сатен.

Дугъл недоволно потриваше брадата си.

— Ами ако той откаже да ни приеме?

— Длъжен е — гласеше непоколебимият отговор на жена му. — Дължи го на дъщеря ни. Ако не беше той, сега тя нямаше да бъде в това ужасно положение.

„Ако не бях аз“ — повтори Дугъл другия рефрен, от който го заболяваше глава. Изпъна рамене и не посмя да погледне през прозорчето, когато минаха завоя, където дъщеря му едва не бе загубила живота си.

За цялото семейство беше болезнено да преживеят непосредствените последствия от случилото се. Постоянно треперещите ръце на Сабрина, сълзите й при най-дребен повод, невъзможността й да извършва най-обикновени дейности, в които по-рано блестеше — например да свири на арфа или да бродира. Коледните празници преминаха в постоянно напрежение, изпълнени с принудителни усмивки и празнични вечери, през които всички ровеха без апетит в чиниите си.

Дугъл не беше в състояние да назове точния момент, но след Коледа всичко се бе променило. Объркването и болката в очите на Сабрина се втвърдиха в нещо като суха прахан, която само чакаше спасителната искра.

Една вечер той я свали в салона и я настани пред камината, където всички останали бяха готови да изстрадат ежедневния ритуал — да се преструват, че всичко е нормално.

— Благодаря ти, татко — рече учтиво Сабрина, когато Дугъл зави краката й с топло одеяло.

— За мен е удоволствие, принцесо.

— Искаш ли да изпеем някой дует? — попита Елизабет, която се занимаваше с бродерията си.

— По-добре не. Когато се събудих от следобедния си сън, гласът ми беше доста дрезгав. — Сабрина се покашля многозначително.

Брайън възседна един стол и отвори дъската за шах.

— Единствената песен, която тази вечер ще чуем от теб, е оплакваческата, защото съм твърдо решен да те разбия на шах. — Той подръпна косата й.

— Внимавай, братко, сестричката ни е известна с навика си да краде пешките от дъската и да ги крие в полите си. — Алекс се засмя, но не улучи верния тон и Елизабет го изгледа укорно.

Сабрина се усмихна подигравателно и Дугъл едва не извика от болка.

— Не ставай смешен, Алекс. Аз никога не лъжа на шах, даже да губя.

Дугъл не устоя на изкушението да наднича над книгата с разходите, докато синовете му се съвещаваха оживено над шахматната дъска. Профилът на Сабрина се очертаваше замислен под сиянието на огъня. Красивото й чело беше набръчкано и докато играеше, тя многократно вдигна ръка и разтри слепоочието си.

— Мили боже! — изохка Брайън като смъртоносно улучен и се залюля на стола си. — Що за дяволски трик беше това? Тя удари царя ми! О, поражение, вкусът ти е толкова горчив!

Алекс извъртя комично очи, но Сабрина се взря в дъската със странен израз на лицето. Изведнъж ръката й се стрелна напред, тежката дъска падна на пода и фигурите се разлетяха във всички посоки. Брайън зяпна смаяно.

Очите на Сабрина засвяткаха гневно.

— Ти нарочно ме остави да спечеля! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Да не мислиш, че съм паднала на главата си?

Всички я зяпнаха невярващи. Пред очите им добродушното ангелче се превърна в богинята на отмъщението. Даже като дете Сабрина не беше склонна към гневни изблици. Тогава Елизабет можеше да й се скара, но сега не й оставаше нищо друго, освен да смачка бродерията в треперещите си пръсти.

Сабрина местеше поглед от единия към другия и явно не беше склонна да прояви милост.

— Затворили сте ме в кафез, като че съм една от мамините птички. Усещам как през цялото време ме наблюдавате. Вече не издържам. Промъквате се покрай мен на пръсти, пускате глупави вицове и очаквате да се смея. Оставяте ме да печеля всяка игра и изобщо не помисляте, че бих могла да загубя. — Гласът й пресекваше от възмущение. — Какво сте ме зяпнали? Никога ли не сте виждали сакат човек?

Дугъл не издържа, скочи от стола си, отиде при нея и падна на колене пред дивана. В продължение на няколко секунди лицето й беше толкова злобно, че той зачака удара и почти си пожела да го получи.

Но в следващия миг Сабрина сведе глава. Копринените ресници скриха гнева в погледа й и всички се запитаха дали случката не е била само плод на въображението им.

— Отнеси ме в стаята ми, татко — помоли с жално гласче Сабрина. — Главата ми бучи така силно, че не съм в състояние да мисля.

Дугъл се върна рязко в действителността, когато каретата спря с тласък в двора на Макдонъл Касъл. Отбранителните съоръжения бяха абсолютно пусти. Могъщите стени спираха слънчевата светлина и не допускаха пролетта. Елизабет слезе от каретата и се уви по-плътно в наметката си.

Мършав бръшлян се виеше по обрулените от вятъра камъни. Тъмните дупки на прозорците ги гледаха отгоре като разширени от ужас очи. Слугата и въоръженият ескорт се огледаха нервно и извадиха оръжията си.

— Веднага ги махнете — заповяда нервно Дугъл и се учуди от силата, с която гласът му отекна в зловещата тишина. — Какво правите? Не сме дошли тук да воюваме!

Разменяйки подозрителни погледи, мъжете се подчиниха. Само старият кочияш промърмори нещо за „подлите Макдонълови“ и остави мускета на коленете си.

Дугъл натисна входната врата и тя се отвори с жално скърцане. Още преди да е успял да протестира, Елизабет се промуши покрай него и влезе в къщата. Дугъл едва не се блъсна в гърба й, защото тя бе спряла изведнъж и оглеждаше залата с неприкрит ужас.

— Как си допуснал детето ни да живее в тази мръсотия?

Дугъл не можеше да повярва на очите си. В залата цареше хаос. От мебелите бяха останали само парчета — масите бяха преобърнати и насечени, пейките изпотрошени като от великански юмрук. Канделабрите бяха целите в паяжини, които се развяваха като призрачни шалове. През бойниците влизаше бръшлян и задушаваше мътната светлина. Упоритите клонки се впиваха в рушащата се мазилка и сякаш заявяваха, че е само въпрос на време, докато завладеят огромното помещение.

Дугъл потрепери. Древният замък беше в плен на магия, осъден на вечна зима. Но след малко разтърси глава.

— Не — прошепна той, боейки се да разруши тишината. — Дъщеря ни никога не е живяла в това място.

Елизабет събра полите си и се запъти към близкия коридор с отвратено изражение. Подът беше осеян с птичи мръсотии и оглозгани кости. Когато в коридора отекнаха стъпки, Дугъл светкавично бутна жена си зад гърба си и извади пистолет.

От сянката прозвуча треперещ глас, следван от мъж с побеляло лице и вдигнати ръце.

— Не стреляйте, милорд. Не съм въоръжен.

Дугъл потисна безсилния си гняв и прибра пистолета в джоба си. Ако жена му узнаеше, че това беше Раналд циганинът, не се знаеше как щеше да реагира.

— Дошли сме да говорим с господаря ти.

Братовчедът на Морган пристъпваше смутено от крак на крак и почесваше рошавата си глава. Лицето му беше избеляло, сякаш от месеци не беше излизал на слънце. Едната му ръка висеше под странен ъгъл, като че още не беше зараснала, добре.

— Не мисля, че е разумно, сър. Той не е слизал от няколко дни. Виждам го само когато му нося ядене. — Той избегна погледа на Дугъл. — Или пиене.

Дугъл отговори с цялата арогантност, на която беше способен.

— След като рискувахме отново да попаднем в засада и изминахме дългия път от Камерън дотук по козите пътеки, които наричате пътища, няма да си отидем, преди да сме разговаряли с Морган Макдонъл.

Някога Раналд със сигурност щеше да се заинати. Но сега само вдигна рамене.

— Нека дамата почака в залата. Разположете се удобно. И не ме гледайте така злобно. Ще дойда отново и ще се погрижа за вас.

Дугъл хвърли въпросителен поглед към жена си, но Елизабет вече се усмихваше окуражително.

— Върви, скъпи, и направи, каквото трябва. Аз съм добре.

Когато Раналд го поведе по ронещите се стъпала и го остави сам пред вратата, зад която някога беше спалнята на Сабрина, Дугъл безмълвно се помоли да изпълни това, за което беше дошъл.

След като решителното му чукане остана без отговор, той натисна бравата и влезе.

Кълбото козина, сгушено пред огъня, се надигна и заръмжа, а в следващия момент се хвърли към влезлия. В първия момент Дугъл повярва, че си има работа с полудял плъх.

— Пъгсли, стой мирен! — Гневният рев разтърси гредите на тавана.

Малкото куче се скри под преобърнатата маса и подаде муцунка към госта. Дугъл огледа крачола на панталона си и въздъхна облекчено. Не беше ухапан.

— Велики боже. Малкият често изпадаше в лошо настроение и беше склонен към храносмилателни смущения, но никога не го бях виждал такъв.

Той загуби нишката, когато господарят на клана Макдонъл изникна от сянката и застана пред обления от светлина западен прозорец. Огромната фигура всеки път го караше да потреперва. Незнайно защо, той винаги очакваше да види отново онова жилесто, упорито момче, което някога бе дошло в дома му. Но от празните, блещукащи очи на този мъж беше изчезнало всичко момчешко.

Морган беше разсъблечен до кръста, вехтият тартан беше стегнат на хълбоците му. Гранитната брадичка беше небръсната, а под русите косми лицето му беше бледо и замръзнало в заплашителна гримаса. Кристалните очи бяха пронизани от червени венички. Дугъл потрепери при представата, че това призрачно видение обикаляше всяка нощ по коридорите на замъка.

Със слънцето в разбърканата грива Морган приличаше на паднал ангел, обгорен от пламъците на ада. Нощно същество, недокоснато от светлината, която го заобикаляше. Той се заклати към Дугъл и от устата му лъхна на уиски. Спря на крачка от тъста си, разкрачи се и скръсти ръце под гърдите си.

Дугъл се почувства зле. Беше сам с този пиян великан, изцяло зависим от настроенията му. Но трябваше да се справи. Заради Сабрина. За нея беше готов дори да продаде душата си на дявола, който очевидно беше обсебил Морган Макдонъл.

— Дойдох да поговорим за дъщеря ми.

— Какво става с нея? — В гласа на Морган нямаше чувство, той беше бездушен като погледа. — Да не би състоянието й да се е влошило? Или е умряла? А може би ми носиш документите за развода, за да сложа кръст вместо името си?

Морган произнесе всички тези възможности с еднакво равнодушие и Дугъл се ядоса.

— Няма да има развод. Аз поисках анулиране.

Морган наклони глава и в очите му светна нещо като ирония.

— Колко си сръчен. Вие, Камерънови, винаги сте познавали законите. И какво каза на магистратите? Че никога не съм докосвал изисканата ти дъщеря с мръсните си ръце? — Той вдигна едната си вежда и още повече заприлича на дявол. — Обаче аз го правех. И на нея й харесваше.

Дугъл стисна ръце в юмруци и си спомни колко пъти му се беше налагало да понася пияния Ангъс. Но сега не можеше да мисли за друго, освен за мисията си. Ако се наложеше, щеше да падне на колене пред това пияно чудовище.

Той разтвори бавно ръце.

— Дъщеря ми има нужда от теб.

Морган отметна глава назад и избухна в луд смях. Олюля се, удари гърба си в стената и изтри сълзите от очите си. Дугъл го гледаше смаяно.

— Исусе! Не й ли стига, че я направих саката? Какво искаш, да я довърша ли? Трябва ли и да я убия?

В залата Елизабет седеше с изправен гръб на крайчеца на един стол, който Раналд беше донесъл за нея, и нервно потрепваше с полираните си нокти по облегалката. Раналд клечеше пред камината като виновно домашно кученце и хвърляше плахи поглед изпод греховно дългите си мигли. Колко жалко, каза си неволно Елизабет, че това красиво момче е принудено да живее в такава обстановка. Тя огледа изпитателно масивните греди на тавана. Отгоре се чуваше само тайнственото шепнене на танцуващите по течението паяжини.

Раналд изпука с пръсти и Елизабет се стресна. Призрачната атмосфера на замъка започваше да я изнервя.

— Къде са другите хора от клана? — попита строго тя, за да сложи край на мъчителната тишина.

Раналд вдигна рамене.

— Разпръснаха се на всички страни. Морган ги отпрати. Раздаде им овцете и кравите. Даде им всичко, освен няколко пилета и осоленото месо.

— А вие защо сте още тук?

Раналд се опита да почисти едно петно от сажди на панталона си, но напразно.

— Той ми е братовчед. Не мога да го оставя да пукне сам тук, нали?

Елизабет се приведе към него, възхитена от лоялността, която никога не беше очаквала от един Макдонъл.

— Сериозно ли смятате, че ако не сте до него, той може да умре?

Раналд я погледна право в очите.

— Не, милейди. Страх ме е по-скоро, че без мен ще умре сам.

Елизабет не успя да го попита какво означаваше тази ужасяваща забележка, защото по стълбата отекнаха обезкуражените стъпки на Дугъл. Тя скочи от стола си и погледна очаквателно към него, но съпругът й само поклати глава.

— Молих го, умолявах го, но напразно. Опитах се да смекча сърцето му, само дето не паднах в краката му, но не успях.

Отначало Дугъл помисли, че очите на Елизабет заблестяха от неизплаканите сълзи, но когато понечи да я утеши, тя го избута и закрачи решително към стълбата.

— Моля те, не го прави! — изкрещя ужасено той и се втурна след нея. Раналд тичаше по петите му.

— На ваше място не бих се качил при него, милейди. Идеята не е добра. Не мога да гарантирам, че той…

Когато стигна до едно разклонение, Елизабет се поколеба, но Раналд й показа стаята на Морган, като избърза напред и се хвърли пред една врете.

— Махни се от пътя ми, момче — изкомандва Елизабет.

Раналд се подчини без повече възражения.

Елизабет се обърна към съпруга си и сложи ръка на гърдите му.

— Искам вие двамата да слезете долу. Каквото и да чуете или да си въобразите, че сте чули, не се качвайте, ако аз лично не ви повикам. Разбрахме ли се?

Дугъл я погледна слисано, готов да избухне в смях. Никога не беше обичал жена си повече, отколкото в този момент. Направи крачка назад, поклони се тържествено, отвори вратата и каза:

— Удоволствието е изцяло ваше, милейди.

Елизабет престъпи прага. Дугъл надникна над рамото й и успя да види изненаданото лице на Морган. В очите на зет му се четяха несигурност и ранимост.

Елизабет сложи ръце на хълбоците си.

— Първо си затвори устата, Морган Макдонъл. И не очаквай от мен съжаление.

Тя прошумоля с полите си навътре и затръшна вратата под носа на Дугъл.

Двамата мъже слязоха по стълбите в залата и Дугъл потупа по рамото омърлушения Раналд.

— Можеш да се помолиш за господаря си, момче. В момента той е затворен с толкова строг учител, че дори дяволът, ако може да ги види, ще позеленее от завист.

Дугъл и Раналд чакаха в залата и от време на време си подаваха стомничката с добре узряла бира. Часовете минаваха. Раналд се стряскаше при всеки шум, докато Дугъл най-спокойно отпиваше от чашата си и се опитваше да крие усмивката си.

Първо чуваха гневни гласове. Последва ги силен удар, при който бирата в ръката на Раналд се разплиска.

Дугъл вдигна тост.

— За Бет — пошепна с надежда той.

Какофонията ставаше все по-страшна. Мъжкият рев бе прекъснат от шум на чупещо се стъкло. Последва недвусмисленото пляскане на длан върху гола кожа. Раналд зяпна смаяно. Дугъл сведе глава в настъпилата тишина. Злокобното мълчание се проточи толкова дълго, че накрая дори Дугъл започна да се мести неспокойно на стола си. Той вдигна глава към стълбището, после извади часовника си.

На площадката се появи Елизабет. Полите й бяха покрити с прах и с още нещо, което приличаше на отпечатък от огромна длан. Докато слизаше по стълбите, тя подреди набързо разрешената си коса. Лицето й сияеше от радост и тържество.

Тя протегна ръка към съпруга си.

— Морган се закле, че ще ни помогне. Каза, че ще направи всичко, което зависи от него, за да излекуваме Сабрина. Все едно какво ще му струва това.

Раналд тресна чашата на масата и скочи от стола си.

— Знаех си, че Сабрина няма да го изостави! Тя е най-сладкото, най-прекрасното момиче на света!

Той затанцува пред камината, без да забележи неодобрително вдигнатите вежди на Дугъл и усмивката на Елизабет, която бързо сложи пръст на устните на мъжа си.

— Господи, колко си глупава! Изпратих те за ягодова тортичка, не за ябълкова!

Зачервеното слугинче сведе очи към сребърната табла в скута на Сабрина.

— Не, мис, вие поискахте ябълкова, кълна се!

Сабрина бутна таблата в ръцете й.

— Върни я веднага, не мога да я гледам! Може да съм саката, но не съм оглупяла. Отлично си спомням, че поисках ягодова тортичка. И не се кълни, че ще ти се случи нещо лошо.

Таблата потрепери в ръцете на момичето и една от топлите тортички падна в скута на Сабрина.

— Проклятие! Защо си толкова несръчна!

Слугинята грабна тортата и избърса петното на халата с чиста кърпа. Сабрина въздъхна страдалчески. Главата й падна върху облегалката на дивана, сякаш беше станала непоносимо тежка.

Тя отпрати слугинята с уморено движение на ръката.

— Остави ме да си почина. Вече нямам апетит. Твърде съм развълнувана, за да ям.

Когато уплашеното момиче се оттегли, другата слугиня, която тъкмо бършеше прах, последва приятелката си, като хвърли неодобрителен поглед към Сабрина. Тихият й глас се чу в коридора на лондонската къща, потънала в следобедна тишина.

— Няма нищо, момиче. Хайде, престани да плачеш. Каквото и да направиш, не можеш да угодиш на Нейно височество, когато е в лошо настроение. Тази сутрин ме изпрати да й търся книгата, макар че тя беше само на педя от хубавата й малка ръка. Сигурно скоро ще заповяда да ни отсекат главите, когато нещо не й изнася.

Проклети глупачки, каза си ядно Сабрина и сложи ръка на челото си с надеждата да е горещо. Никой освен нея ли не виждаше, че прислужниците на семейство Белмонт по цял ден седят в кухнята и клюкарстват за сакатата племенница на господаря си? Но какво я беше грижа? Предпочиташе прислужниците да я мразят, отколкото да я съжаляват. Освен това всички хора обичат да се надсмиват над сакатите, нали така? Това е част от човешката природа.

Сякаш за да докаже тезата на Сабрина, Енид влезе в салона, като си вееше с вестника.

— Виж какво ми донесе Стивън. — Тя се отпусна върху крехкия стол в стил Луи XIV и възбудено затропа с крака. — Чуй какво пишат! „Мисис Мери Тофт от Гудалминг наскоро роди четиринадесетото си зайче.“

— Колко мило — промърмори Сабрина. — Би ли пипнала челото ми, Енид? Чувствам, че имам треска.

Енид се подчини с отсъстващ вид, без да остави вестника.

— Пишат още, че кралят изпратил личния си лекар да види как стоят нещата и той се появил при мисис Тофт точно в подходящия момент, за да извади зайче номер петнадесет. Челото ти е хладно, скъпа. Нито следа от треска.

— Откъде можеш да знаеш? Нали не си лекар! — Сабрина не можа да удържи злобата си. — Ще се заинтересуваш от мен едва когато родя дузина таралежи в салона на майка ти!

Енид отпусна вестника. Усмивката не можа да скрие болката в погледа й. Сабрина много искаше да се извини, но не намери нужните думи, защото през последните месеци просто беше престанала да ги употребява. Отваряше уста, за да помоли за възглавница или да изкоментира времето, но оттам излизаха злобни укори или плачливи искания. Как би могла да укори Енид, че се отнася към нея като към чужда, след като самата тя си беше станала чужда?

— Имаш право — изрече тихо Енид и зави раменете й с кашмирен шал. — Беше много егоистично от моя страна да се въодушевявам от глупости и да не се съобразя с чувствата ти. Искаш ли да ти почета? — Тя взе книгата, оставена до лакътя на Сабрина. — Пак ли Омир?

Сабрина кимна. Енид зачете за слизането на Одисей в ада, но днес дори любимата й история звучеше безинтересно. Одисей вече й се струваше непоносим досадник, а Пенелопа беше една жалка глупачка. Как е могла да чака цял живот един мъж, който може би никога няма да се завърне?

Сабрина погледна през прозореца. Къщата на Белмонт се намираше на изисканата Хановер Скуеър. Тя си спомни как бяха пристигнали в Лондон и закопня за мириса на прясно стоплена земя и зюмбюли, който гъделичка ноздрите й.

След като състоянието на Сабрина не се подобри, родителите й, посъветвани и от доктор Монджой, я отведоха в Лондон с надеждата, че смяната на обстановката ще я разведри. Сабрина се подчини безмълвно. Промяната поне й спестяваше мъчението да гледа как баща й страда от угризения на съвестта.

Енид четеше монотонно и думите на гръцкия поет излизаха от устата й, лишени от величието си. Сабрина недоволно дърпаше ресните на шала си. През първите дни в Камерън плачеше всяка вечер, докато най-сетне заспиваше. Но дори в най-дълбокото си отчаяние носеше в сърцето си искрица надежда. Само една искра, но тя осветяваше мрака и я караше всяка вечер да се моли пламенно на бога.

Точно на Коледа установи, че бог не беше чул молитвите й. Не носеше детето на Морган. Не й беше съдено да отнесе със себе си поне една частица от него. През онази нощ очите й останаха сухи, докато сърцето й се късаше от болка. След това не проля нито една сълза и престана да се моли. Защо да иска нещо от някого, който очевидно не се интересува от нея?

Скоро след това състоянието й отново се влоши. Непоносимо стягане в гърдите, пронизващи болки по цялото тяло, кашлица и пулсиране на слепоочията. Колкото повече мислеше за живота си, толкова по-зле се чувстваше и една сутрин се събуди с твърдото намерение да умре. След което каретата на Камерън замина по най-бързия начин за Лондон.

Семейство Белмонт я посрещнаха учтиво и я настаниха на дивана в салона, откъдето управляваше домакинството като разглезена млада кралица. Понякога Сабрина имаше чувството, че се е раздвоила и се гледа отстрани, и се учудваше на липсата на талант у това чуждо момиче, което участва в жалки мелодрами.

Енид премести тежестта си и столът изскърца. Сабрина все още не разбираше защо Белмонтови бяха претъпкали прекрасната си градска къща с мебели, които на всичкото отгоре бяха по-подходящи за елфи, отколкото за тежки хора като тях. Всеки ден се чупеше по някой от позлатените столове с тънки резбовани крачета. Сабрина затаи дъх и зачака следващото рухване със злобна радост.

Всички Белмонтови бяха закръглени. А през последните месеци Енид се беше закръглила още повече. Сабрина хвърли поглед към братовчедка си се прокле за ревността си. Енид напразно се беше постарала да стегне наедрялата си талия с широк колан, обсипан със скъпоценни камъни. Дебелият слой пудра върху лицето й скриваше сиянието му, но Сабрина го усещаше. Докато тя вехнеше с всеки ден и много скоро щеше да се превърне в ожесточена старица, Енид цъфтеше, защото носеше под сърцето си детето на любимия човек.

Дори за добродушния, вечно усмихнат вуйчо Уили беше голямо изпитание, когато дъщеря му, която беше изпратил на север, за да избегне скандала, се върна бременна. На всичкото отгоре Енид имаше нахалството да заяви пред родителите си, че носи детето на един шотландски селяк и не се срамува, а се гордее с положението си.

Скубейки оредялата си коса, съкрушеният херцог се заключи в бащината си библиотека и не излезе оттам, докато не измисли фиктивен съпруг за Енид. Сабрина му помагаше самоотвержено. Така се появи тайнственият благородник на име Натаниел Маклауд, който се бе влюбил в Енид и я бе направил своя съпруга, но бе имал нещастието да загине още през медения месец при същото това „нещастие с каретата“, което беше осакатило Сабрина.

Романтичната история беше направила Енид известна личност в Лондон. Мъжете си шепнеха, а дамите трогнато й изказваха съболезнования. Даже самодоволният й бивш годеник се появи в дома й и предложи да приеме детето на загиналия шотландски лорд като свое — очевидно за да заглади предишното си скандално поведение. Енид се наслаждаваше на неочакваното внимание, сияеше и дебелееше толкова стремително, че един ден със сигурност щеше да се пръсне. Двете със Сабрина бяха постигнали съгласие да не говорят за времето в Макдонъл Касъл, за да не си причиняват излишна болка.

Сабрина разгледа грижливо подрязаните морави и изметения уличен калдъръм. Слънчевата светлина полази по кожата й с обещание да я стопли. Енид имаше късмет, защото я смятаха за вдовица. Имаше убедително извинение за отсъстващото си изражение, за мъката, която често затъмняваше погледа й. Сабрина нямаше нищо. Нищо освен съжалението.

За да улесни анулирането, баща й беше решил, че с изключение на магистратите никой в Лондон не бива да узнае, че тя е била омъжена. Все едно времето с Морган е било илюзия, кратък еротичен сън на друга жена.

Нощем, когато се будеше в чуждото легло и се гневеше на безполезните си крака, Сабрина посягаше към библията под възглавницата си и изваждаше изсъхналата тинтява. Тогава започваше да диша по-леко, но като си припомнеше ужасеното лице на Морган, въздъхваше и примирено прибираше цветчетата обратно между страниците.

Сабрина видя на улицата малко момче с избеляла руса коса. След него тичаше дебело кученце. Следваха ги мъж и жена, хванати за ръка, със засмени лица. Запя дрозд и сладката мелодия прободе сърцето й.

Тя се уви в шала и се обърна към братовчедка си.

— Моля те, Енид, би ли затворила прозореца? Мисля, че съм настинала. — Енид веднага остави книгата настрана и се надигна. Изведнъж слънцето удари Сабрина право в лицето. Тя потръпна и затвори очи. — Моля те, спусни и завесите. Светлината насълзява очите ми.

Когато тежките кадифени завеси паднаха шумно и стаята потъна в полумрак, Сабрина въздъхна облекчено.