Силата

Глава 19

Куай-Гон много внимателно се изкачваше по скалната козирка, която човек не би могъл да преодолее. В поройния дъжд той се хващаше за малки вдлъбнатини с пръстите на ръцете и краката си.

Знаеше, че трябва да побърза. Беше загубил време, тръгвайки от тази страна на планината, защото така вероятността да бъде забелязан беше нищожна. Накрая бе стигнал до място, където рискуваше да се покаже. Оттук нататък пътят вървеше право нагоре.

В момента повече се тревожеше за дрейгоните, а не за хътяните. Създанията вече се активизираха. Много от тях бяха кацнали на върховете отгоре, като че ли да изчакат бурята. Той се придържаше към сенките, минаваше зад скалите, боейки се, че ще бъде забелязан. Понякога му се налагаше да изчака няколко болезнени минути, докато някой сребрист дрейгон не извърнеше глава от него.

„Търпение — непрекъснато си повтаряше той. — Трябва да съм търпелив“. Това беше неписан закон в Кодекса на джедаите. И въпреки това му бе трудно да е търпелив, докато животът на толкова много същества зависеше от него.

Пръстите му бяха разранени и кървяха. Недалеч една светкавица проряза небето, последвана от грохота на гръмотевицата. Вятърът се блъскаше и свиреше сред камъните.

Разбра, че е незащитен на открито. Той беше едър мъж и видима мишена за дрейгоните. Една светкавица би издала позицията му, дори би могла да го запрати надолу.

Спря се задъхан. Дъждовните капки се стичаха по челото му, а водата се просмукваше в дрехите му и те ставаха все по-тежки. Беше полузамръзнал и все още не възстановен от раната. Хвърли един поглед към океана. Наблизо, свил криле, един дрейгон се спусна като лазерен лъч към водата.

Той се заби във врящия прибой, след което плесна с криле. Докато се издигаше от пенливите вълни, една лъщяща риба се гърчеше в устата му.

За щастие дрейгонът не го беше забелязал. Дори и да го беше видял, не се интересуваше от човешката плът. Може би чудовищата не бяха виждали животни на сушата и затова не мислеха да ловуват там.

Куай-Гон не смееше да погледне надолу. Над себе си, на неколкостотин метра, забеляза лека мъгла, излизаща от една вдлъбнатина. Беше нужен остър поглед на човек, който знае какво търси, но мъглата определено бе оцветена в жълто.

Дактилът не можеше да не е там.

Придвижването беше трудно. Нямаше отъпкани пътеки. Човешки крак не беше стъпвал върху тази планета. Ако стъпеше на камък, най-вероятно щеше да поддаде под тежестта му. Дори и да не станеше така, камъните бяха остри и разраняваха краката му. Единствените растения, които забеляза, бяха дребни сиви лишеи, подаващи се от всяка цепнатина. Ако бяха сухи, стъпването по тях беше като разходка по килим. Но щом сутрешният дъжд заваля, лишеите станаха хлъзгави.

Макар да усещаше, че Силата го води към дактила, задачата му се струваше почти невъзможна.

Светкавица проряза небето. Гръм разтърси скалата под него. Вятърът го блъскаше в гърба. Куай-Гон се притисна към скалата. Рамото му туптеше от болка.

„Малко остана“ — каза си той.

Точно над главата му проблесна светлина. Малки камъчета се забиха в бузата му.

За миг си помисли, че го е поразил гръм, но после осъзна, че е твърде немощен.

Бластер! Някой беше стрелял по него!

Куай-Гон наведе глава и се опита да погледне надолу. Забеляза ги веднага на скалите долу. За един хътянин е трудно да се скрие. Това беше Грелб — момчето за поръчки на Джемба. Той пълзеше, придружаван от няколко уипхидянци. Вдигнаха тежките си бластерни пушки и стреляха отново. Хътянинът се хилеше злорадо.

Бластерни изстрели експлодираха около Куай-Гон.

Светлинният му меч беше безполезен. Нямаше къде да се скрие и не можеше да отвърне на нападението.

Изтерзан от болка, Куай-Гон продължи нагоре.

Хътянинът Грелб гъргореше от доволство. Планът му действаше перфектно. Той знаеше, че Куай-Гон ще се появи от тази страна на възвишението, за да направи последното изкачване към дактила. Нужно беше само да заеме позиция и да чака.

Отначало се страхуваше от дрейгоните и гледаше да не се движи с надеждата, че ще го вземат за скала. Но лека-полека Грелб насъбра смелост. Вероятно хвърчащите същества се хранеха само с риба.

Той не се страхуваше от зъбите им, но пък острите камъни на тази планета заплашваха да пробият дори и дебелата кожа на Грелб. Хътянинът искаше само внимателно да се плъзне обратно в кораба. Но точно сега имаше работа — трябваше да убие джедая.

Щеше да е голямо удоволствие.

Джедаят беше заклещен горе на скалата, докато пълзеше към хребета, където бе скрит дактилът. Куай-Гон нямаше бластер, с който да отвърне на огъня. Изглеждаше, че няма да е трудно да го убият.

Затова Грелб каза на злодеите си:

— Не бързайте. Позабавлявайте се.

Уипхидянците се задавиха от злорадство. Те обичаха да измъчват беззащитни създания. Поддържаха постоянен огън, като нарочно не уцелваха джедая. Стреляха достатъчно близко, за да го хвърлят в ужас.

Грелб изграчи.

— Вижте този червей, момчета! Напомня ми за животинчето, което хапнах за вечеря.

Но джедаят не беше червей. Той не се беше отчаял, не бягаше от опасността. Темпото му остана същото. Бавно и методично се катереше по отвесната скала, дори и когато камъкът се пръскаше на милиметри от лицето му.

Уипхидянците започнаха да се ядосват.

— Този да не е сляп? — оплака са един от тях. — Съсипва ни забавлението.

Грелб се намръщи. Не искаше уипхидянците да се оплакват. Нуждаеше се от лоялността им.

— Хайде да направим облог — предложи той. — Да видим кой ще уцели ботуша му.

— Отлично! — изкрещя първият уипхидянец. — Залагам петарка, че ще уцеля ботуша му с един изсрел.

— С един изстрел ли? — не повярва другият.

И те се обзаложиха.

Грелб заложи две към едно срещу уипхидянеца и с трепет наблюдаваше как джедаят стабилно напредваше по скалата. Двамата уипхидянци, които бяха направили облога, подпряха оръжието си на рамо. Задържайки дъха си, Грелб изчака първия уипхидянец да стреля. Светкавица прехвръкна, чу се гръм.

Порив на вятъра блъсна Грелб в гърба.

Джедаят беше поставил десния си крак върху една тясна издатина. Пресегна се нагоре, за да се хване с ръка. Едва пазеше равновесие. Един изстрел в крака вероятно щеше да го свали.

— Хайде, стреляй! — извика Грелб.

Зад него се чу странен звук. Нещо като „ърп“.

Грелб се обърна да погледне към уипхидянеца, но зад гърба на Грелб беше застанал огромен дрейгон. Беше кацнал толкова безшумно, че никой не го беше усетил.

За пръв път виждаше такова създание отблизо. Дрейгонът имаше дребни сребристи люспи по цялото тяло, а огромните му жълти очи приличаха на рибешки. Нямаше предни крайници, само по един гигантски нокът на всяко крило. Устата му беше пълна с най-странните зъби — като огромни игли, извиващи се от венците му. Чудовището слабо му напомняше за иторианска акула бръснач.

Едрото влечуго беше погълнало наполовина един уипхидянец.

— А-а-а! — изкрещя Грелб, докато се опитваше да изпълзи към най-близката пещера.

Всички уипхидянци се обърнаха и започнаха да обстрелват дрейгона.

Куай-Гон премина последните три метра, след което се подслони в малка пещера. Там се спря, дишайки запъхтяно и подпрял ранената си дясна ръка на стената. Парливият мирис на сяра и амоняк го удари в носа. Той се взря навътре в пещерата. Дактилните кристали бяха нахвърляни върху равния под на пещерата и изпускаха замъглено жълтеникаво сияние.

Бластерният огън беше още по-гъст. Оръжията издаваха едно постоянно „бум-бум-бум“. Но изстрелите вече не бяха насочени срещу него. Вместо това уипхидянците се бяха прикрили зад скалите и стреляха по дрейгоните. Бластерният огън ги привличаше на талази, хвърчащите чудовища прорязваха небето, спускайки се от високите скали. Няколко огромни звяра бяха паднали близо до уипхидянците, но живите връхлитаха от висините, изпълнени с неутолим глад.

Куай-Гон погледна надолу от скалата, за да наблюдава битката. Цяла сутрин се беше придвижвал, без да привлече вниманието на дрейгоните. Но сега с изстрелите на бластерите глупавите уипхидянци все едно ги канеха на закуска.

Дрейгоните пищяха с мощен крясък и прииждаха от облаците, политнали върху сребристите си криле. Зъбите им просветваха, когато светлината се отразяваше в тях.

Уипхидянците се пръснаха и опитаха да се прикрият зад огромните канари. Един от тях изрева от ужас, когато летящият звяр се спусна от небето и го изтегли от скривалището му.

Куай-Гон използва тази суматоха, за да напълни с дактил платнената торба, която беше взел със себе си. В продължение на няколко минути уипхидянците се сражаваха, крещяха и умираха на дузини сред неудържимите атаки на дрейгоните.

Изведнъж огромна сянка затъмни светлината в пещерата. Един дрейгон изписка така, че скалите около Куай-Гон потрепериха. Той се притисна към стената на пещерата.

Пред входа на пещерата чудовището се вкопчи в скалата с ноктите си. Издаде пронизващия крясък отново и Куай-Гон разбра, че са го забелязали.

Докато дрейгоните се спускаха от небето, Грелб се отдалечаваше тихичко.

Огромните космати уипхидянци танцуваха из скалите, стреляха с бластерите си и издаваха бойни викове. Доста добре отвличаха вниманието.

За щастие на Грелб младите хътяни — подобно на някои видове червеи и мекотели — бяха способни да се провират през тесни отвори и да се крият в скалните цепнатини.

По този начин Грелб бързо избяга от огромните уипхидянци и ги остави сами да се сражават с чудовищата.

Беше преполовил пътя по склона надолу, когато посмя да вдигне глава, за да погледне към океана. Дори и тогава той притискаше тежката си бластерна пушка към гърдите. Приливът наистина беше направил вълните големи и те облизваха корпуса на „Монумент“. Но изглеждаше така, сякаш Джемба беше побягнал от кораба напразно. Нямаше да бъде наводнен днес. Грелб почувства облекчение, като разбра, че все още може да достигне скалите невредим.

Зад него, на възвишението, уипхидянците все по-рядко издаваха бойните викове и се бяха отказали да стрелят с бластерите си. Грелб би потръпнал от ужас, ако знаеше какво ги е сполетяло.

Крясъците на дрейгона бяха привлекли другите от ятото. Те се сбиха за по-добра позиция, докато първият вкара издължената си сребриста глава в отвора на пещерата. Светкавици прорязаха небето зад него. По-дълги от ножове зъби блеснаха пред лицето на Куай-Гон. Той усети смрадта на мъртва риба в дъха на чудовището.

Изведнъж, насред отчаянието, Куай-Гон почувства нещо странно — слабо набраздяване на Силата. Докато се концентрираше, той набра мощ. Някой призоваваше джедай.

„Оби-Уан има нужда от мен“ — осъзна той.

Изумен, той се притисна още по-силно към стената. Налагаше се да се успокои, за да разсъждава. Момчето не би могло да го повика. Оби-Уан не беше негов падауан. Двамата не бяха свързани.

Куай-Гон не разполагаше с време да се чуди какво представлява повикът, който беше отчаян и не търпеше отлагане. Дочул шум от движение, той погледна към входа на пещерата. За няколко мига дрейгонът биеше крилете си в скалите, блокирайки изхода за бягство на Куай-Гон. После изведнъж изостави безплодните си опити.

Отдавна Куай-Гон следваше зова на Силата. Сега усети, че тя го вика. „Тичай! — заповядваше му тя. — Отиди при Оби-Уан“.

Сърцето на Куай-Гон биеше лудо. Той се затича три крачки и скочи от ръба на скалата, знаейки, че под него има стотици метра пропаст, а отдолу го чакаха остри като мечове зъбери. Въпреки това, той се довери на Силата.

Не беше прелетял и петнайсет метра. Скокът му го беше изпратил право срещу дрейгона!

Той се блъсна в гърдите на звяра с глух удар. Създанието беше мокро и хлъзгаво. Куай-Гон едва се задържа в люспестата му кожа с крайчеца на пръстите си. Разкъсаните мускули на рамото му туптяха и горяха от непоносима болка. Той успя да прехвърли краката си и да се намести като ездач върху гърба на дрейгона.

Съществото изръмжа от ужас. То беше атакувало, за да погълне джедая. Сега разтърси врат в опита си да го събори от себе си. Кряскаше непрекъснато и пляскаше с криле, спускайки се към морето.

С едната си ръка Куай-Гон стисна здраво безценната торба с дактил и се приведе към врата на звяра. Използвайки всичката Сила, която можеше да събере, той му прошепна:

— Приятелю, помогни ми. Отведи ме при пещерите. Побързай!

Дрейгоните, които ловуваха уипхидянци, чуха отчаяния крясък на животното, което Куай-Гон яздеше. Те погледнаха нагоре и видяха човека на гърба му. След това излетяха в ято, за да започнат гонитба.

Животното на Куай-Гон плесна с криле и пое към пещерите. Джедаят не беше сигурен, че може да контролира съществото дълго време, защото малкият му мозък беше изпълнен с жестокост и ръководен от неутолен глад.

Грелб се вайкаше заради смъртта на помощниците си уипхидянци, когато хвърли поглед назад към възвишението. Хиляди дрейгони се бяха скупчили там.

За своя изненада забеляза Куай-Гон Джин да скача от ръба на скалата върху гърба на един ловуващ дрейгон. Джедаят насочи животното към космическия кораб.

Челюстта на Грелб увисна и той се хвърли да търси прикритие зад една скала. Там седна, но целият трепереше. Джедаят бе жив и слизаше от планината. Това означаваше само едно. Дните на Грелб изтичаха. Джемба щеше да го убие, щом му видеше физиономията. А можеше да го умъртви бавно, просто за урок.

Не беше станал втори след Джемба, за да го победи един джедай. Беше работил толкова усилено! Всички убийства, всички мъчения на невинни, цялата печалба — не трябваше да отидат напразно.

Налагаше се сам да убие джедая, преди Куай-Гон да достигне пещерите и преди Джемба да го види.

Възможно най-бързо Грелб започна да лази между скалите.