ГЛАВА 7


Щом Блис излезе, веднага забеляза лъскавия ролс-ройс, който я чакаше отпред. Почувства се неудобно, както винаги, когато видеше колата. Сестра й Джордан, единайсетгодишна шестокласничка, я чакаше отпред. И тях ги бяха пуснали по-рано, въпреки че много бегло познаваха Аги.

Вратата се отвори и отвътре се показаха елегантни, дълги крака. Втората майка на Блис, Боби-Ан Шепърд, в розов велурен анцуг (с разкопчан цип, за да се вижда пищното й деколте) и обувки „Гучи“ с високи токчета, излезе от колата и се заоглежда сред множеството.

Блис за пореден път си пожела мащехата й да я остави да се прибере вкъщи пеша или да си вземе такси като всяко нормално момиче от „Дюшен“ Ролс-ройсът, дизайнерските дрехи, дванайсегкаратовите диаманти - всичко бе в стил Тексас, отчайващо провинциално. За двата си месеца в Манхатън Блис беше научила, че тук човек не трябва да демонстрира благосъстоянието си. Най-богатите деца в класа носеха „Олд Нейви“ и получаваха скромни джобни пари. Ако им трябваше кола, родителите им избираха някоя марка, която не се набиваше на очи. Дори Мими ползваше таксита. На демонстрациите на положение и богатство не се гледаше с добро око. Естествено, зацапаните дънки и разнищените пуловери на същите тези деца идваха от най-скъпите бутици в Сохо и струваха петцифрени суми.

Нямаше нищо лошо в това да изглеждаш беден, но да си действително беден бе абсолютно неприемливо.

В началото всички си мислеха, че Блис е някоя стипендиантка, с фалшивата си на вид чанта „Шанел“ и твърде лъскави обувки. Ежедневната поява на сребристия ролс-ройс обаче сложи край на тези слухове. Е, семейство Люелин може и да бяха тъпкани с пари, но държането им беше вулгарно, карикатурно и смехотворно, което беше почти толкова лошо, колкото да нямаш пари. Почти, но не съвсем.

- Милички! - възкликна развълнувано Боби-Ан. - Толкова се притесних!

Тя хвана родната и доведената си дъщеря в тънките си ръце и притисна напудрената си буза към техните. Миришеше на втвърден парфюм - сладникав и тебеширен. Истинската майка на Блис беше починала при раждането й и баща й никога не говореше за нея. Когато беше тригодишна, баща й се ожени за Боби-Ан и скоро след това се роди Джордан.

- Стига, Боби-Ан - оплака се Блис. - Добре сме. Не нас са убили все пак.

Убили. Това пък защо го каза? Смъртта на Аги беше инцидент. Свръхдоза. Но думата дойде някак естествено, без дори да се замисля. Защо ли?

-Предпочитам да ме наричаш „мамо, миличка. Знам, знам. Чух. Майка й е в шок, бедничката. Хайде, влизайте.

Блис последва сестра си в колата. Джордан се държеше стоически както винаги и приемаше театралната загриженост на майка си с престорено безразличие. Беше съвсем различна от сестра си. Докато Блис беше висока и стройна, Джордан беше ниска и набита. Блис беше поразително красива, а Джордан - невзрачна, почти грозновата и Боби-Ан не пропускаше да го изтъкне. „Различни като лебед и воден бивол“, казваше тя. Боби-Ан непрекъснато се опитваше да подложи дъщеря си на някаква диета и я мъмреше, че не се интересува от мода и не полага грижи за външния си вид. Едновременно с това не спираше да хвали красотата на сестра й, което дразнеше Блис още повече.

- Момичета, вече няма да излизате без придружител. Особено ти, Блис. Повече никакви похождения с Мими Форс един бог знае къде. Най-късно в девет всяка вечер трябва да си си вкъщи - заяви Боби-Ан, като хапеше нервно палеца си.

Блис вдигна очи към небето. Само защото някакво момиче бе умряло й налагаха вечерен час? Как така майка й внезапно се загрижи за тези неща? Блис ходеше по купони от седми клас. Тогава опита за пръв път алкохол и така се напи, че повърна и после припадна на улицата, заради което се наложи по-голямата сестра на приятелката й да дойде да я прибере.

- Баща ти настоява - обясни разтревожено Боби-Ан. -Повече да не ми създавате проблеми, ясно ли е?

Ролс-ройсът се отдалечи от училището, продължи по улицата, направи обратен завой и спря пред дома на семейство Люелин.

Излязоха от колата и влязоха в подобната на дворец сграда, където беше апартаментът им. Мястото беше едно от най-престижните в града, а жилището на Люелин беше триетажен мезонет. Боби-Ан беше наела няколко интериорни дизайнери да го обзаведат и го бе кръстила с гръмкото име Penthouse des Rêves, т.е. „Къщата на мечтите“, макар че френският й се изчерпваше с указанията върху етикетите на дрехите, като например Химическо чистене Seulement - „Без пране, само химическо чистене“.

Всяка стая в апартамента беше пищно и крещящо обзаведена, без да се щадят никакви средства - като се започне от свещниците в салона, покрити с осемнайсеткаратово злато, и се стигне до инкрустираните с диаманти поставки за сапун в банята.

Дневната беше в стил „Версаче“, декорирана с антики на самия дизайнер, до които Боби-Ан бе успяла да се докопа на търг. Вътре изобилстваше от огледала с формата на слънца, бюфети с позлатен порцелан и екстравагантни голи римски статуи.

Следващата стая беше в стил „Бали“, с махагонови гардероби от стена до стена, груби дървени пейки и бамбукови клетки за птици. Всеки предмет в стаята беше автентичен, изключително рядък и ужасно скъп южноазиатски артефакт, но понеже бяха в твърде голямо количество, крайният ефект беше като разпродажба в магазин за един долар.

Имаше дори стая „Пепеляшка“, направена изцяло по дизайн на „Дисни“. Акцентът беше манекен с рокля и тиара на главата, закачен за тавана с помощта на две птички от фибростъкло. Според Блис „Къщата на боклуците“ щеше да е далеч по-подходящо име за мезонета.

Този следобед втората й майка беше особено развълнувана. Блис никога не я беше виждала така нервна. Боби-Ан дори не трепна, когато доведената й дъщеря остави мръсни следи по безупречно чистия килим.

- Преди да съм забравила, това пристигна за теб днес -каза тя и връчи на Блис огромен бял плик.

Беше доста тежък. Блис го отвори и откри голяма картичка с релефни знаци. Беше покана да се включи в Нюйоркския комитет по кръводаряване - една от най-старите и най-престижни благотворителни организации в града. Само децата на най-изтъкнатите семейства биваха поканени да се присъединят като младши членове. В „Дюшен“ го наричаха просто Комитета. Всяка важна клечка в училището беше негов младши член. Членството те издигаше до такова възвишено ниво в социалната стълбица, за каквото простосмъртните можеха само да мечтаят. В Комитета влизаха капитаните на всички училищни спортни отбори, както и всички училищни активисти. Но членството не се даваше по заслуги - нали повечето членове бяха богаташки деца като Мими Форс, които не участваха в никакви училищни дейности, но за това пък родители им бяха от влиятелни нюйоркски семейства. Комитетът беше снобарска организацията и в него се допускаха единствено деца от иай-елитните частни училища. Всъщност пълният списък на членовете така и не беше обявен. Външните лица можеха само да предполагат кои са участниците, освен ако не ги издадяха знаци като специален пръстен или кръст, около която бе увита змия.

Блис смяташе, че до пролетта няма да бъдат приемани нови членове, но според писмото първата й среща щеше да се състои идния понеделник в зала „Джеферсън“ в „Дюшен“.

- За какво ми е да ставам член на благотворителна организация? - попита тя.

Всичко беше една голяма глупост, с цялата тази суетня около набирането на средства и организирането на партита... Беше сигурна, че Дилън ще го сметне за много тъпо. Не че я интересуваше какво мисли Дилън. Все още не беше много сигурна какво изпитва към него. Почувства се ужасно, че дори не го поздрави, когато той я потупа по рамото сутринта. Но зорките очи на Мими я следяха и Блис не намери достатъчно смелост да покаже, че двамата са приятели. Всъщност бяха ли приятели? В петък вечерта определено бяха.

- Членството не е въпрос на лично решение. Била си избрана - обясни й Боби-Ан.

- Добре - кимна Блис, - но длъжна ли съм да се включа? - мащехата й беше непреклонна.

- Аз и баща ти ще бъдем безкрайно доволни.

Малко по-късно същата вечер Джордан почука на вратата на Блис.

- Къде беше в петък вечерта? - попита тя с ръка на позлатената дръжка, по която пухкавите й пръсти оставиха лепкави отпечатъци. Погледът на тъмните й очи, вперени в сестра й, беше смущаващ.

Блис поклати глава. Джордан беше толкова странна и й се струваше толкова чужда. Когато бяха малки, я следваше навсякъде като изгубено кученце и непрестанно се питаше защо и тя няма къдрава коса като Блис, гладка кожа като Блис и сини очи като Блис. Преди бяха приятелки, но през последната година нещата много се промениха. Джордан стана потайна и стеснителна в присъствието на сестра си. От цяла вечност не я беше молила да й сплете косата.

- Бях в „Блок 122“ - частния клуб, в който ходят звездите. Имаше статия за него в „Ю Ес Уийкли“ миналата седмица. Защо питаш? Кой се интересува?

Блис седеше на леглото си на принцеса, а около нея бяха разпилени документите от Комитета. Като за благотворителна организация имаше твърде много формуляри за попълване, включително заявление, с което се ангажираше да присъства на двучасовите сбирки всеки понеделник вечер.

-Това е мястото, където е умряла, нали? - попита Джордан мрачно.

- Да - кимна Блис, без да вдига поглед.

- Ти знаеш кой го е направил. Била си там.

- Какво искаш да кажеш? - попита Блис и остави листовете.

- Че знаеш - отвърна сестра й.

- Всъщност нямам никаква идея за какво говориш. Било с свръхдоза. А сега изчезвай, грозничке - каза Блис и метна една възглавница към вратата.

За какво говореше Джордан? Какво да знае? Защо втората й майка беше толкова разстроена от смъртта на Аги? И защо бе толкова важно да стане член на някаква благотворителна организация?

Блис взе телефона и позвъни на Мими. Знаеше, че тя е член на Комитета, и искаше да се увери, че ще ходи на срещата.


Загрузка...