ГЛАВА 39


Нападна я без предупреждение. Скайлър прокле гордостта си. Вината си беше нейна. Оливър предложи да й поръча такси, но тя отказа, понеже и без това му дължеше твърде много пари. Помощник или не, не искаше да злоупотребява с великодушието му. Двамата с Блис живееха на няколко пресечки от „Карлайл“, а Скайлър реши да се прибере с автобуса. Слезе на пресечката на Седемдесет и втора и „Бродуей“ и реши да измине останалата част от пътя пеша. Беше доста далече, но тя имаше желание да се поразходи.

На ъгъла на Деветдесет и пета сви от добре осветения булевард по малка тъмна уличка и тогава то я сграбчи. Острите му зъби пробиха кожата й и бавно започнаха да източват кръвта й. Скайлър отмаля. Щеше да умре. Беше едва на петнайсет години, не бе видяла почти нищо от живота, а вече беше на път да се прости с него. Дори по-лошо - съдейки по казаното от баба й, щеше да живее. Щеше да живее в спомените на мръсния звяр, вечна пленница на лудостта му.

Бюти? Къде беше Бюти сега? Този път кучето нямаше да успее да я спаси.

Болката беше силна, почувства се замаяна от кръвозагубата. Но преди да загуби съзнание, чу вик. Шум от борба.

Някой се биеше с чудовището. Среброкръвният я пусна. Притиснала раната на врата си с ръка, Скайлър се обърна, за да види кой я бе спасил.

Джак Форс се бореше ожесточено със звяра - огромен, с блестяща сребърна коса. Въпреки това Джак успяваше да му се противопостави, да отвърне на ударите му. В един момент обаче чудовището го изблъска и той се строполи на твърдия бетон.

- Джак! - извика Скайлър.

Щом чудовището се втурна към нея, тя си спомни думите на баба си. Среброкръвните се подчиняваха на небесните закони, което значеше, че звярът е роб на Свещения език.

-Аперио орис! - извика тя към него, което значеше „Разкрий се“.

Сребърнокръвният избухна в смях и изсъска с ужасяващия си глас, в който отекваха виковете на хиляди агонизиращи души.

- Не можеш да ми заповядваш, жалка пионка!

Съществото продължи да протяга ръце към нея.

- Anepo opuc! - изкрещя още по-силно тя.

Джак се олюля назад, защото в момента, в който Скайлър произнесе заклинанието, чудовището им показа истинското си лице.

Беше гледка, която Джак никога нямаше да забрави.

Създанието закрещя от ужас и с отчаян писък изчезна в нощта.

- Добре ли си? - попита Скайлър и се наведе към него. -Кървиш.

- Само драскотина - каза той и избърса кръвта, която изглеждаше синя на светлината. - Добре съм. А ти?

Тя попигт врата си. Кървенето беше спряло.

- Как разбра? - попита го тя.

- Че ще те нападне ли? Щом го е направило веднъж, е много вероятно да го направи отново. Убийците често се връщат, за да довършат започнатото.

- Но защо...

- Не исках да пострадаш заради мен - прекъсна я рязко Джак.

Само за това ли, зачуди се Скайлър.

- Благодаря - каза тихо тя.

- Видя ли го? - попита Джак. - Успя ли да го видиш?

- Да - кимна тя. - Видях го.

- Не може да е истина - каза той. - Сигурно е трик. Не го вярвам.

- Не е трик. То е длъжно да следва законите - поясни Скайлър.

- Знам за Свещения език, но това трябва да е някаква грешка - възрази Джак.

- Не е грешка. Такива са законите на съзиданието.

- Не! - извика Джак.

Чудовището се беше разкрило пред тях само за миг, за-щото нямаше избор и трябваше да се подчини на заповедта. Показа им истинското си лице. Лицето на най-влиятелния човек в Ню Йорк, този, който подчиняваше всичко на волята си.

Лицето на Чарлс Форс.

Собственият му баща.

Загрузка...