ГЛАВА 30


Бяха проникнали в светилището. Откакто Мими се помнеше, баща й се затваряше в обграденото си с книги леговище и рядко слизаше дори за вечеря. Това бе неговото специално място, вратата се заключваше и там не се допускаха деца. Като малка Мими често драскаше по вратата в отчаяно търсене на обич и внимание, но бавачката я отвеждаше с мъмрене и заплахи.

- Остави баща си на мира, той е много зает и няма време за теб.

Майка й беше същата - някакъв далечен спътник, който вечно беше на почивка на място, където не се допускаха деца. Детството на Мими беше самотно и тихо, но двамата с Джак успяха да намерят някаква утеха, като си правеха компания. Бяха свързани до такава степен, че Мими не знаеше къде свършва нейната личност и къде започва тази на брат й. Именно затова беше толкова важно да действа. Той трябваше да научи истината.

Мими тръгна по мраморния коридор и се насочи право към заключената врата на бащината им библиотека. Махна с ръка и ключалката се разпадна, а вратата се отвори.

Чарлс Форс седеше на бюрото си и държеше кристален бокал с тъмночервена течност.

- Впечатляващо - каза той на дъщеря си. - На мен ми отне години, докато науча този номер.

- Благодаря - усмихна се тя.

След нея влезе Джак, влачеше крака, с ръце в джобовете. Гледаше сестра си е новооткрито уважение.

- Татко, кажи му! - каза Мими, като се доближи до бюрото.

- Какво да ми каже?

Чарлс Форс отпи от чашата и погледна децата си. Така наречените му деца. Маделин и Бенджамин Форс. Двама от най-могъщите синьокръвни на всички времена. Бяха в Рим по време на кризата, после се заселиха в ГТлимут и създадоха Новия свят. Винаги когато бе имал нужда от нещо, ги бе призовавал.

- За мелеза Ван Алън - заяви Мими. - Разкажи му.

- Какво за Скайлър? Какво знаеш? - попита Джак.

- Повече от теб, братко - отвърна Мими.

Тя се разположи на едно от кожените кресла до бюрото на баща си и погледна Джак с проблесващите си зелени очи, досущ като неговите.

- За разлика от теб аз стигнах до спомените си и нея я няма там. Проверих много пъти. Няма я никъде. Тя не би трябвало да съществува. - Гласът на Мими стана писклив и вампирските й зъби изскочиха.

Джак направи крачка назад.

- Това е невъзможно. Аз съм я виждал в моите спомени. Ужасно грешиш. Татко, какви ги разправя тя?

Чарлс отпи още една глътка и прочисти гърлото си.

- Сестра ти е права.

- Не разбирам... - каза Джак и се отпусна в един от столовете.

- На практика Скайлър ван Алън не е синьокръвна.

- Това е невъзможно! - възкликна Джак.

- И е, и не е - обясни Чарлс. - Тя е продукт на церемония оскулор, на съюза между вампир и неговия донор.

- Но ние не можем да се размножаваме. Нямаме способността да... - възрази Джак.

- Помежду си не можем, така е. Не можем да създаваме нов живот, а само да пренасяме душите в нови ембриони чрез ин витро процедура. Сега тя е нещо обичайно и сред червенокръвните. На жените ни се имплантират семената от безсмъртните души, за да могат да получат нова физическа обвивка. Но понеже червенокръвните са способни да създават нов живот, нови души, кръстосването между двата вида не е невъзможно. Малко вероятно, но не и невъзможно. Какго и да е. Досега такова нещо не се беше случвало. Зачеването на дете със смесена кръв противоречи на кодекса ни. Майка й беше объркана и глупава жена.

Мими си наля от гарафата в една чаша и отпи Каберне Совиньон.

- Тя трябва да бъде унищожена - изсъска Мими.

- Не! - извика Джак.

- Не се плаши толкова. Нищо няма да й се случи - каза меко Чарлс. - Комитетът все още не е взел решение относно съдбата й. Явно е наследила някои от способностите на майка си, така че ще я наблюдаваме.

- Канете се да я убиете, така ли? - извика Джак и хвана главата си. - Няма да ви позволя.

- Не ти решаваш, Бенджамин. Кажи ми какво виждаш. Потърси истината в самия себе си.

Джак затвори очи. Когато танцуваха на бала, той усети присъствието й в спомените си от минали прераждания. Върна се към нощта, когато танцуваха в къщата на Американската общност, после си спомни за Бала на патрициите, когато двамата танцуваха под звуците на Шопен. Един от най-силните и ценни спомени, които имаше... Това беше тя, няма кой друг да е бил. Ето я! В него се надигна чувство на победа. Вгледа се по-внимателно в лицето зад ветрилото - нежната порцеланова кожа, деликатните черти, чипия нос и се сви. Това не бяха очите на Скайлър. Тези очи бяха зелени, не сини, бяха очите...

- На майка й - изрече Джак на глас.

Чарлс кимна.

- Да, видял си Алегра ван Алън - каза той с необичайно рязък тон. - Приликата е поразителна. Алегра е една от най-добрите представителки на нашия вид.

Джак наведе глава. Докато танцуваха, той бе проектирал този спомен върху Скайлър, беше използвал вампирските си способности, за да изпълни сетивата й, и така я бе накарал да си мисли, че и тя си спомня миналото. Но Скайлър беше нова душа. Майка й беше тази, която Джак помнеше отпреди векове. Ето защо беше така привлечен от нея онази вечер пред „Блок 122“ - защото толкова приличаше на майка си! Лицето, което го преследваше в сънищата му, бе на Алегра.

Джак вдигна поглед към Мими. Неговата сестра, неговата половинка, най-добрият му приятел и най-лошият му враг. Тя беше с него от самото начало. В мрака той посягаше към нейната ръка. Мими беше силна, умееше да оцелява. От нея той черпеше силата си. През вековете тя бе винаги до него. Като Агрипина до своя Валерий.

Мими хвана ръката му. Толкова си приличаха. И двамата бяха пропаднали в мрака, и двамата бяха прогонени от едно и също място, бяха прокълнати да живеят като безсмъртни на тази земя. И въпреки това хилядолетия по-късно те процъфтяваха.

Тя стисна ръката му, а сълзите в очите й отразиха неговите.

- И какво ще правим сега? - попита Джак. - Какво ще стане с нея?

- Засега нищо. Ще наблюдаваме и ще чакаме. Най-добре ще е да стоиш настрана от нея. Сестра ти ми каза, че си загрижен заради смъртта на Аугуста. С радост мога да ти съобщя, че сме много близо до разкриването на извършителя. Съжалявам, че толкова дълго ви държах в неведение. Нека ви обясня...

Джак кимна и стисна още по-силно ръката на сестра си.

Загрузка...