ГЛАВА 29


Докато гледаше как автомобилът се отдалечава, в главата на Скайлър бушуваха противоречиви мисли и чувства. Аги е била вампир. И беше мъртва. Което значи, че и тя, Скайлър, можеше да умре. Щеше да умре само преди няколко часа, ако не беше Бюти. Гледаше как колата завива зад ъгъла. Той я напускаше. Нещо в начина, по който си тръгна, я накара да осъзнае, че си отива завинаги и тя ще е вечно сама.

- Госпожице, мога ли да ви помогна с нещо? - попита раздразненият портиер.

Само тя беше останала във входа на сградата.

- Всъщност да - отвърна тя любезно. - Трябва ми такси. Отиваше на единственото място, където знаеше, че ще намери убежище.

Опашката пред „Банката46 беше доста дълга, но този път Скайлър отиде най-отпред.

- Извинете, но трябва веднага да вляза.

- Ами и аз трябва да си направя коремна пластика, но не всеки получава това, което иска. Нареди се на опашката като всички останали.

- Вие не разбирате. Казах ПУСНЕТЕ МЕ ВЕДНАГА! Думите й бяха като ръмжене, дори по-силно, отколкото последния път, когато пробва. Жената на входа залитна назад, държейки главата си, сякаш я бяха ударили. Кимна на пазачите да вдигнат въжето и да пуснат Скайлър вътре.

В клуба цареше почти пълен мрак и тя едва успяваше да различи силуетите, които се движеха в ритъма на опияняващата музика, толкова силна, че я чуваше с всяка клетка на тялото си. Тя бавно, но сигурно си запроправя път през танцуващите. Най-после се добра до стълбището за втория етаж.

- Трева, амфети, кока? - просъска до нея един дилър. -Какво да предложим на младата дама? Искаш ли нещо, което да те отведе при звездите?

Скайлър поклати глава и бързо отмина.

Откри Оливър на втория етаж до прозореца. Седеше с кръстосани крака и изглеждаше едновременно горд и много нещастен. Тя се чувстваше по същия начин. Не си даваше сметка колко й бе липсвал, докато не видя познатото му лице и лешниковите му очи, скрити под буйния перчем.

- Виж ти. На какво дължа тази чест? - попита той, когато тя застана пред него.

Отметна косата от очите си и я изгледа враждебно.

- Трябва да ти кажа нещо.

Оливър скръсти ръце.

- Какво? Не виждаш ли, че съм зает? - Той махна с ръка към празното пространство около себе си. - Е, по-скоро бях зает. Само преди миг тук имаше един куп хора. Не знам как ги изпусна.

- Само защото... - започна тя.

Само защото те оставих сам на бала и отидох да танцувам с друг, се канеше да каже тя, но спря навреме. Тя наистина бе оставила Оливър сам, а беше отишла като негова дама. Бяха приятели, но на бала се предполагаше да бъдат двойка. Не в романтичния смисъл на думата, но след като отидоха на проклетото празненство, поне да се бяха забавлявали. А тя постъпи изключително грубо. Как ли щеше да се почувства, ако Оливър беше направил същото с нея? Ако я беше оставил сама, за да танцува с Мими Форс? Сигурно щеше да се държи с него по същия хладен начин, дори по-хладно.

- Оли, много съжалявам за миналата събота - каза тя най-после.

- Какво каза?

- Съжалявам. Казах, че съжалявам. Действах, без да мисля.

Той вдигна поглед към тавана, сякаш говори на невидим наблюдател.

- Скайлър ван Алън признава, че е сбъркала. Не мога да повярвам.

Но лешниковите му очи блестяха и тя разбра, че отново са приятели.

Това беше всичко, което трябваше да направи - да се извини. Колкото и изтъркано и клиширано да беше, извинението все още имаше силно въздействие. Достатъчно силно, за да престане да й се сърди.

- Приятели ли сме отново?

- Да, предполагам - засмя се той.

Скайлър се усмихна и седна до него. Той беше най-добрият й приятел, най-довереният й човек, сродна душа, а в последната седмица тя го игнорираше и пренебрегваше, защото нямаше смелост да му каже истината.

- Трябва да ти кажа нещо за себе си. - Тя се пресегна и хвана ръката му. - Оливър, аз съм вам...

- Знам.

- Моля?

- Скайлър, нека да ти покажа нещо.


* * *

Той я поведе към сутерена, където беше видяла онази странна бяла стена миналия път, когато идваха в клуба. Той промърмори няколко думи и се появиха светещи очертания на врата. Оливър леко я натисна и тя се отвори, откривайки стълбище, водещо към мазето на сградата.

- Какво е това? - попита Скайлър, щом прекрачиха прага.

Стената се затвори зад тях и наоколо се възцари мрак. Оливър извади от джоба си малко фенерче.

- Ела с мен - каза той.

Двамата заслизаха по стълбите, които се извиваха като безкрайна спирала. Докато стигнат до дъното, Скайлър беше останала без дъх.

Там имаше друга врата, още по-величествена от първата, направена от злато, абанос и платина. INGREDIOR PERCIPIO ANIMUS, гласеше надписът - „Влез и ще се сдобиеш със знание“.

Оливър извади от портфейла си златен ключ и отключи вратата.

- Къде сме? Какво е това? - полита Скайлър и пристъпи несигурно в стаята.

Беше библиотека - огромна зала, миришеща на прах и пергамент, с рафтове, които достигаха двайсет метра височина, и лабиринт от лавици. Беше добре осветено, имаше ръчно тъкани килими и елегантни настолни лампи. Изглеждаше доста уютно.

Няколко души седяха на бюрата и вдигнаха погледи, щом те влязоха. Оливър се поклони леко и я поведе към едно отделение.

- Това е историческото хранилище. Ние имаме за задача да го пазим.

- Кои „ние“ ?

Той сложи пръст на устните си и я заведе до едно малко паянтово писалище в дъното на стаята. На него имаше включен лаптоп, няколко снимки в рамка и цяла купчина бележки. Оливър затърси нещо на лавицата над бюрото и се зарадва, като намери някаква стара прокъсана книга. Издуха праха от корицата, отгърна на първата страница и я показа на Скайлър. Там беше нарисувано родословно дърво: в средата стоеше името Ван Алън, а до него с малки букви - Хазард-Пери.

- Какво е това?

- Показва как сме свързани - обясни Оливър. - Това е родословно дърво, но не сме роднини, не се притеснявай.

- Какво искаш да кажеш? - попита тя, все още объркана, че под нощния клуб има тайна библиотека.

- Семейството ми служи на твоето от векове.

- Я пак?

- Аз съм „помощник“, какго и всички в семейството ми. Открай време се грижим за синьокръвните. Работим като лекари, адвокати, счетоводители, финансисти. Служим на Ван Алън от 1700 година. Нали познаваш д-р Пат? Тя ми е леля.

- Какво имаш предвид под служим? Твоето семейство е много по-богато от моето.

- Случайно стечение на обстоятелствата. Предложихме да разрешим финансовите ви проблеми, но баба ти категорично отказа. Времената се промениха, каза тя.

- Какво искаш да кажеш с това, че си ни помощник?

- Работата ни е да ви служим. Не всички хора са донори.

- Нима знаеш за донорите?

Тя отново погледна страницата с родословното си дърво и разпозна имената на няколко свои роднини по майчина линия.

- Знам достатъчно.

- Но защо не си ми казал нищо досега?

- Нямам право.

- Как така ти знаеш какъв си, а аз не знаех каква съм?

- Идея си нямам. Винаги е било така. Да си помощник, е нещо, което се предава по наследство, учи се, а заучаването става по-лесно, когато човек е още дете. Трябва да пазим тайната на синьокръвните, да ги защитаваме и да им помагаме. Това са много стари традиции и в днешно време само някои от семействата държат помощници. Аз съм един от последните.

- Но защо?

- Кой знае? Повечето синьокръвни се грижат сами за себе си. Явно не сме им нужни вече. Не разчитат на помощта на червенокръвните, а предпочитат да ги контролират.

При едно от бюрата настана суматоха и те се обърнаха да видят какво става. Една разгневена жена с къса руса коса се караше на разтреперан прегърбен библиотекар.

- Какво има?

- Андерс пак си го отнася. Госпожа Дюпон никак не е доволна от начина, по който върви проучването му.

Скайлър разпозна величествената фигура на председателката на Комитета.

- А кой е Андерс?

- Библиотекарят. Всички, които работят тук, са червенокръвни, помощници, които вече не служат на никое семейство.

Скайлър забеляза как синьокръвните командват работещите в библиотеката и за момент се засрами, че е една от тях. Къде отиде обикновената учтивост?

- И на теб ли ти говорят по този начин?

- Твоето семейство - не - отвърна Оливър и се изчерви. - Но както казах, повечето синьокръвни са враждебно настроени и дори смятат, че не трябва да ни има, нито да знаем за тях. Само че никой от тях не иска да поеме Хранилището. Никой не го е грижа особено за някакви старинни книги.

- А тя какво въобще прави тук? - зачуди се Скайлър, докато гледаше как госпожа Дюпон изучава някакви документи, донесени от нейния помощник.

- Тук се събират Старейшините. Ръководителите, нали знаеш? Срещат се тук, в залата зад библиотеката.

- Откога знаеш? За мен, искам да кажа.

Скайлър погледна отново към бюрото - там имаше снимка на тях двамата от миналото лято. Оливър беше присвил очи срещу слънцето, лицето му беше зачервено. Имаше тен, косата му бе станала златисторуса. За сметка на това Скайлър изглеждаше смутена, лицето й беше бледо под огромната провиснала сламена шапка, на носа й имаше бяло петно слънцезащитен крем. Изглеждаха толкова малки, макар че оттогава бяха минали само няколко месеца. Миналото лято бяха просто деца, които очакваха с нежелание началото на учебната година. Прекараха ваканцията в забавления - плаваха с лодка, палеха огън на плажа. Сега й се струваше, че е било преди цяла вечност.

- Знам, откакто съм се родил. Аз съм зачислен към теб.

- Зачислен?

- Доколкото знам, още при раждането си всеки представител на вампирско семейство получава помощник. Аз съм с два месеца по-малък от теб. Може да се каже дори, че ти си причината да бъда роден. Аз те потърсих. Помниш ли?

Скайлър се замисли и си спомни как той се навърташе около нея и се опитваше да се сприятелят, а в началото тя се дърпаше. Винаги сядаше до нея в клас, задаваше й въпроси и накрая във втори клас, когато си поделиха онзи скапан сандвич, станаха приятели.

- И какво точно правиш?

- Помагам ти. Насочвам те в правилната посока, показвам ти как да използваш силите си, за да ги откриеш сама. Помниш ли онази вечер в „Банката”, когато ти казвах да мислиш позитивно и всичко ще се оправи?

Тя кимна. Стана точно както той предположи и тя му разказа как е използвала същия подход, за да влезе тази вечер.

- Безценно! - засмя се той. - Искаше ми се да го бях видял.

Тя се усмихна кисело.

- Е, на срещата в Комитета ни казаха, че е възможно да контролираш ума на другите.

- Но само някои вампири го могат.

- Едно не мога да разбера. Щом тук долу има хранилище, защо толкова се притесняваше, че няма да ни пуснат? Сигурно има и друг вход?

Оливър кимна.

- Да, има. През „Блок 122. Точно затова имат заповед да допускат само членове - тоест само синьокръвни и техните придружители. Можех да вляза оттам, аз съм един от малкото, които имат пропуск, макар да съм прост червенокръвен. Само че мразя онова място.

Тя му кимна да продължи.

Дълго време сградата на „Банката“ беше празна. Няколко съседи и бездомници обаче забелязали хора да влизат, но да не излизат. Затова, за да отхвърлят подозренията, решили да дадат горните етажи под наем. Пръв проявил интерес собственикът на този клуб и от Комитета толкова харесали идеята, че решили да отворят друг в съседство, но частен, разбира се.

Скайлър се опитваше да асимилира всичко - частния нощен клуб, Комитета - всичко напълно отговаряше на това, което знаеше до момента за синьокръвните. Те предпочитаха да се движат сред свои. Все още я притесняваше обяснението на Оливър за тяхното приятелство. Нямаше как да не си спомни, че той винаги й даваше пари назаем и въпреки че тя никога нямаше достатъчно да му ги върне, той не повдигаше въпроса. Дали всичко това беше част от задачата му? Къде свършваха задълженията и започваше приятелството?

- Значи ти реално не си най-добрият ми приятел, а нещо като бавачка?

Оливър се засмя и прокара пръсти през косата си.

- Можеш да ме наричаш както искаш. Просто знай, че не е толкова лесно да се отървеш от мен.

- Тогава защо се ядоса така, щом научи за Комитета?

- Не знам - въздъхна той. - Предполагам, че част от мен не искаше това да е истина, макар да знаех, че е. Знаех, че рано или късно ще се случи, но предпочитах всичко между нас да си остане както досега. Но не е възможно. Аз съм червенокръвен, а ти си безсмъртна. Бях някак разочарован. Но какво да се прави, аз съм човек.

- Не си съвсем прав. Излиза, че всъщност аз не съм безсмъртна.

- Какво искаш да кажеш?

- Джак ми каза, че нещо убива вампири.

- Не е възможно - поклати глава Оливър. - Казах ти, че нещо не е наред с този тип.

- Не, напротив. Говоря сериозно. Това е тайна. Аги е била вампир, а е мъртва. Повече няма да се върне. Всичката й кръв е била източена.

- О, боже! — възкликна Оливър и пребледня. - Не знаех. Не бях толкова разстроен на погребението й, защото си мислех, че така или иначе тя ще се върне.

- Няма да се върне. И не е единствената. И други синьокръвни са били убити. Уж сме безсмъртни, а всъщност можем да бъдем унищожени.

- И какво иска Джак? Какво знае?

- Иска да разбере какво е това, което ни преследва.

Тя му разказа за спомените на Джак, свързани с Плимут, и за съобщението, заковано на дървото - Кроатан.

- И как ще разбере?

- Не знам, но трябва да му помогнем.

- Как?

Скайлър се огледа.

- В тази библиотека е записана цялата история на синьокръвните, нали така? Може би ще намерим нещо тук.

Загрузка...