Синя кръв

ГЛАВА 11

На път за кабинета на д-р Пат Скайлър продължаваше да си мисли за това, което й каза Джак след погребението на Аги. Кабинетът на лекарката беше боядисан в бяло и се помещаваше в кула от хром и стъкло на Пето Авеню. Беше я попитал защо е игнорирала написаното от него, а тя отвърна, че го е помислила за шега.

- Смяташ, че смъртта на Аги е повод за шеги? - попита я смаяно той.

Тя се канеше да отрече, но баба й я извика и се наложи да си тръгне. Не успяваше да изтрие от ума си изражението на лицето му - сякаш дълбоко го е разочаровала. Не можеше да си обясни защо той има такова въздействие върху нея. Някаква кльощава жена с яка от лисица я гледаше недружелюбно. Скайлър предизвикателно издържа погледа й.

Корделия много настояваше Скайлър да посети д-р Пат. Тя беше дерматолог, един от най-известните. Кабинетът и чакалнята й приличаха повече на хотел в Маями, отколкото на обикновени лекарски помещения. Всичко беше бяло - килимите, стените, масите, кожените канапета. Д-р Пат беше лекар на всички от висшето общество - дизайнери, звезди, политици. По стените висяха снимки с автографи на фотомодели и актриси.

Скайлър прогони Джак от мислите си и запрелиства едно лъскаво списание, когато внезапно вратата се отвори и отвътре излезе Мими Форс.

- Ти пък какво правиш тук? - попита презрително тя.

Беше се преоблякла и вместо черната си рокля от „Диор“ носеше „по-обикновено^” облекло - дънки за четири хиляди долара на „Апо^” с платинени нитове и диамантено копче, къс пуловер на „Мартин Ситбън^” и високи ботуши с тънки токчета на „Джими Чу^”.

- Седя си - отвърна Скайлър, макар да беше ясно, че въпросът на Мими е реторичен. - Какво ти е на лицето?

Мими я изгледа кръвнишки. Цялото й лице беше покрито с кървави точици. Току-що се беше подложила на лазерен пилинг и кожата й беше разранена. Така не се виждаха сините вени, които започваха да прозират около очите й.

- Не е твоя работа.

Скайлър сви рамене, а Мими си тръгна, затръшвайки вратата след себе си.

Няколко минути по-късно сестрата извика Скайлър в манипулационната, измери теглото и кръвното й налягане, след което я помоли да облече болнична нощница. Скайлър надяна дрехата и изчака още няколко минути да дойде лекарката.

Д-р Пат беше строга жена с посивяла коса, която погледна Скайлър и вместо поздрав й каза:

- Много си слаба.

Скайлър кимна. За нея не беше важно какво яде. Можеше да живее само на шоколад и пържени картофи, без да качи нито грам. Така беше от дете. Оливър винаги се чудеше.

- Като гледам как ядеш, би трябвало да си колкото палатка - казваше често той.

Д-р Пат огледа мълчаливо начина, по който се преплитаха линиите по ръцете й.

- Чувстваш ли се захмаяна?

- Понякога - кимна Скайлър.

- А случва ли се да не можеш да си спомниш къде си или къде си била преди малко?

- А-ха.

- Случва ли ти се да мислиш, че сънуваш, но да не е така?

-Не съм сигурна какво имате предвид - намуси се Скайлър.

- На колко години си?

- На петнайсет.

- Точно навреме значи - промърмори д-р Пат. - Но без проблясъци на спомени. Странно.

- Моля?

Изведнъж се сети за онази вечер пред „Банката“. Оливър беше отишъл да вземе питиета, а тя тръгна към дамската тоалетна. Щом зави зад ъгъла, налетя на някакъв странен мъж. Видя го само за миг - висок, с широки рамене и черен костюм. Дори в мрака зърна блясъка в сивите му очи. После изведнъж изчезна и остана само празната стена. У него имаше нещо древно и далечно, но в същото време й изглеждаше познат. Не знаеше дали това ще е от интерес за д-р Пат, затова не го спомена.

Лекарката взе бланка за рецепта.

- Изписвам ти един крем, с който да прикриваш вените си, но да знаеш, че няма за какво да се притесняваш. Ще се видим пак напролет.

- Защо? Какво ще стане напролет?

Но лекарката не й отговори.

Скайлър напусна кабинета с повече въпроси, отколкото отговори.

Когато се чувстваше потисната, Мими отиваше на шопинг. Това беше обичайната й реакция при всяко по-голямо емоционално напрежение. Тъжна или щастлива, депресирана или триумфираща, тя можеше да бъде открита само на едно място. Изхвърча от кабинета на д-р Пат и тръгна към „Барнис“. Мими обожаваше „Барнис“. За нея това беше мястото, където нищо лошо не можеше да й се случи. Обичаше изчистената линия на щандовете за козметика и парфюмерия, белите красиви рафтове, светлите дървени етажерки и стъклените витрини, на които бяха изложени бижута от малка италианска колекция. Всичко беше толкова чисто, модерно и съвършено.

Този магазин беше отличен антидот за всичко, което й се случи. Аги беше мъртва и това я плашеше най-много. Смъртта й означаваше, че Комитетът крие нещо от тях. Не й се искаше да разпитва Старейшините, но я подлудяваше фактът, че баща й не й даваше никакви отговори.

А сега тази Ван Алън с откачената си баба се появи при д-р Пат. Имаше нещо в това момиче, което никак не й харесваше, и то не само защото Джак явно се интересуваше от нея. Когато ги видя заедно, изпита силно отвращение. Искаше да прогони това чувство на гадене. Искаше брат й да престане да се движи с разни парцаливи ученички като Скайлър ван Алън. Какво му ставаше?

Една жена в лъскав костюм се доближи до Мими.

- Искате ли да разгледате нещата, които съм заделила за вас, г-це Форс?

Мими кимна и последва личната си асистентка по пазаруване до частната пробна, запазена само за ВИП-посетители и знаменитости. Помещението беше кръгло, с велурени канапета, малък бар и малка масичка за напитки и неща за хапване. В средата имаше щендер с дрехите, които асистентката й беше избрала специално за нея.

Тя си взе ягода с шоколадова глазура от един поднос и бавно я задъвка, докато оглеждаше дрехите. Вече беше подновила есенния си гардероб, но не пречеше да провери дали не е пропуснала нещо модно. Погали една златиста бална рокля „Ланвин“, късо яке на „Прада“ и коктейлна рокля с флорални мотиви на „Дерек Лам“.

- Ще взема тези - каза Мими. - А какво имаме тук? - изрече тя, като видя една дреха от шифон.

Понесе роклите към пробната и няколко минути по-късно се показа, облечена в умопомрачителна леопардова рокля на „Роберто Кавали“. Огледа се в огледалото. Дълбокото тясно деколте достигаше чак до пъпа и разкриваше бледата й кожа с цвят на слонова кост.

- Белисима!

Мими вдигна очи. Срещу нея стоеше красив италианец, чиито очи не се откъсваха от деколтето й.

Тя се прикри с ръце и му обърна гръб. Дългият цип стигаше чак до кръста й и разкриваше част от черната й прашка.

- Ще ме закопчаете ли?

Мъжът се доближи и пъхна пръст под каишката на прашката и се заигра с дантелената материя. Кожата й настръхна от допира му. Той погали сърповидната извивка на гърба й и спря точно в долната част на ханша.

Усмихна й се сладострастно в огледалото, а тя му отвърна. Изглеждаше малко над двайсетгодишен, най-много двайсет и три. На китката му блестеше златен часовник „Патек Филип“. Разпозна го от светските хроники на вестниците - известен манхатънски плейбой, за който се говореше, че е докарал половината момичета от хайлайфа до психотерапия.

- Такава рокля не е за тук - каза той и бавно вдигна ципа.

Мими отстъпи леко назад и погледна надолу: дрехата едва покриваше зърната й. Кройката разкриваше гърдите й и отстрани.

-Тогава да идем някъде другаде - предложи Мими и очите й проблеснаха опасно.

Усещаше кръвта във вените му и мислено вкуси сочната пулпа. Нищо чудно, че напоследък се чувстваше раздразнителна и слаба - при всичкия стрес около смъртта на Аги не й бе останало време за ново момче.

Според някои не е много разумно младо момиче да се качва в ламборгинито на непознат мъж. Мими обаче се настани на предната седалка и се усмихна на себе си. Покупките й от „Барнис“ бяха грижливо прибрани в багажника на колата. Все още беше с роклята на „Роберто Кавали“.

Той включи двигателя, натисна газта и жълтата спортна кола рязко потегли към Мадисън Авеню. Изгледа я хищно, протегна дясната си ръка през облегалката зад нея и я отпусна тежко на рамото й.

Вместо да протестира, Мими придърпа ръката му надолу към деколтето си. Почувства се опиянена, когато той стисна гърдите й през тънкия плат, а с другата ръка сръчно управляваше автомобила през трафика.

- Така добре ли е? - попита той със силен италиански акцент.

- Много добре - отвърна тя и бавно облиза устни.

Той нямаше никаква представа какво го чака.