Смъртоносно обаждане

58.

Главната сграда на Института по съдебна медицина на Лос Анджелис се намираше на Мишън Роуд 1104. Постройката представляваше забележително архитектурно произведение с нюанси от Ренесанса. От двете страни на екстравагантното входно стълбище имаше старомодни стълбове с лампи. Фасадата на изумителната стара болница, превърната в морга, беше от теракотени тухли и сиви трегери.

Хънтър и Гарсия се качиха по стъпалата, които водеха към входа, и се приближиха до рецепцията.

– Здравейте, детективи – каза рецепционистката, дребна жена с дълбоки очи, заострен нос, блестящи бели зъби и добродушна усмивка.

– Добро утро, Одри – поздрави я Робърт.

– Добро утро, Одри – последва го Карлос.

– Доктор Хоув е в зала две – уведоми ги Одри и с показалеца си посочи двойните летящи врати вдясно от рецепцията.

Хънтър и Гарсия минаха през тях и тръгнаха по ярко осветен бял коридор с лъскав линолеум на пода, който миришеше силно на антисептичен почистващ препарат. До едната стена имаше празна количка с носилка. Те минаха през още едни двойни врати в дъното на коридора и после завиха наляво в друг, по-къс коридор. Миризмата на антисептик се промени в нещо много по-парливо – мирис, който сякаш впи нокти в гърлата им и бавно опари ноздрите им.

Робърт веднага вдигна ръка към лицето си и запуши носа си. Много пъти беше минавал по тези коридори, но така и не свикна с миризмата. Не мислеше, че някога ще свикне.

Двамата завиха надясно в дъното на втория коридор и най-после стигнаха до залата за аутопсии номер две. През двата правоъгълни прозореца на вратите от неръждаема стомана видяха доктор Хоув. Тя седеше на високо столче, вглъбена в нещо на екрана на компютъра си.

Хънтър почука три пъти.

Доктор Хоув вдигна глава и когато позна детективите, се обърна и натисна кръгъл зелен бутон на стената зад себе си. Вратите се отвориха със съскане, сякаш под налягане. Тя им направи знак да влязат.

Хънтър и Гарсия бутнаха вратите и влязоха в голямото студено помещение. Стените бяха облицовани с безупречно чисти бели плочки. Подът, също като в коридорите, беше застлан с лъскав, скърцащ от чистота линолеум. От дългия и широк плот с оттичане в западната стена се подаваха две маси за аутопсия от неръждаема стомана. В края на всяка имаше голям умивалник с мощна водна струя. На масата най-близо до тях лежеше трупът на Касандра Дженкинсън, покрит до половината със светлосин чаршаф. Главата ѝ беше обръсната. Косата ѝ сигурно беше в лабораторията по криминалистика за анализ.

– Робърт, Карлос – поздрави ги главният патоанатом на Лос Анджелис.

Доктор Каролин Хоув беше висока и слаба, с проницателни зелени очи и дълга кестенява коса, която беше прибрана на опашка на тила ѝ. Хирургичната маска висеше на шията ѝ, разкривайки сочни устни, изпъкнали скули и малък, класически оформен нос. Гласът ѝ имаше онзи мек и спокоен тон, който обикновено се свързва с богат опит и знания.

– Не исках да прекарам съботното утро по този начин, но не винаги можеш да избираш – каза тя.

– Съжаляваме, докторе – рече Хънтър. – Мисля, че всички бихме искали да сме някъде другаде.

– Не е необходимо да се извиняваш, Робърт. Вината не е твоя, пък и без това съм дежурна по разписание. Ако не беше този случай, щях да работя по друг. Графикът е запълнен за седмици напред.

Детективите не се съмняваха в това. Институтът по съдебна медицина в Лос Анджелис беше един от най-претоварените в страната и въпреки че там се извършваха между двайсет и четиресет аутопсии всеки ден, понякога пак се натрупваше работа.

– И така – тихо каза доктор Хоув и се обърна към трупа на масата. – Нека ви покажа какво е направило това чудовище.

Нещо в тона на гласа ѝ разтревожи детективите.