Смъртоносно обаждане

18.

Гарсия отвори шкафчето с огледало над умивалника в банята и отново прерови съдържанието му. Почувства се като един от онези хора, които трябва да отворят хладилника всеки път, когато влязат в кухнята.

– Да – каза той. – Точно както си мислех. Тук не се е материализирало нищо ново от сутринта.

Затвори шкафчето и се приближи до етажерката вдясно от ваната. На трите най-горни лавици имаше изумителен брой кремове за лице, лосиони и масла, всичките идеално наредени в отделни групи. Гарсия взе едно от шишенцата на най-горната лавица и прочете наум описанието на етикета.

Крем за лице с висока защита.

Карлос се замисли. Беше сигурен, че не много отдавна съпругата му Ана си беше купила същия продукт. Остави шишенцето и взе друго.

Крем за лице с ниска защита.

След това взе трето.

Крем за лице с екстракт от краставици.

Продължи по-нататък.

Крем за лице с екстракт от авокадо.

Крем за лице със зехтин.

Крем за лице с бадемово масло.

Карлос поклати глава, леко развеселен.

– Имам чувството, че пазарувам продукти за салата – измърмори той, върна шишенцето на лавицата и разгледа друга група. Този път се намръщи. – Какво? Лосион за тяло с аромат на ягодов чийзкейк? Сериозно?

Устните му се разтвориха в усмивка, но въпреки че му се видя смешно, беше и заинтригуван и не се сдържа. Смъкна маската си, отвори шишенцето и го доближи до носа си. За негова изненада кремът миришеше толкова много на прясно изпечен ягодов чийзкейк, че Гарсия чу, че стомахът му къркори. Въпросът, който изскочи в главата му обаче, беше защо някой би искал да мирише на ягодов чийзкейк.

Карлос вдигна маската на носа си и продължи да преглежда шишенцата.

Кокосов орех.

Ванилия.

– Предполагам, че това е групата с десертите.

Той реши да провери следващата лавица.

Крем за очи.

Крем за очи.

Крем за очи.

Крем за ръце.

Крем за крака.

Крем за шия.

Гарсия отново спря и се замисли.

– Има кремове, разработени специално за шията? – попита Карлос празната баня.

Следващата лавица беше отрупана с хидратиращи масла и лосиони за коса и кожа. На другата след нея имаше няколко скъпи парфюма. На петата и шестата лавица Карън Уорд държеше хавлиите си.

Гарсия излезе от банята и отиде в спалнята. Вместо да запали лампите, той се приближи до прозореца на западната стена и дръпна завесите. Слънчевата светлина най-после озари стаята. От мястото, където стоеше, Карлос огледа претъпканото пространство и после реши да започне от леглото.

Първо провери под възглавниците, покривката и чаршафа. Нищо. Нави ръкави и повдигна дюшека, за да огледа рамката. Нищо. Отиде до тоалетката и издърпа първото чекмедже. Беше пълно с бельо, чорапогащници и чорапи, всичките спретнато подредени в прави редици. В следващото чекмедже имаше тениски, блузи и фланелки с презрамки, отново съвършено наредени, за да се използва напълно пространството вътре. Третото чекмедже съдържаше пуловери и къси панталони, а последното – различни аксесоари – колани, шноли, огърлици, гривни, слънчеви очила и така нататък.

Гарсия коленичи и надникна под тоалетката. Там нямаше нищо освен малко прах.

Това е глупаво – помисли си той. – Ако тук е имало нещо, криминалистите вече са го намерили.

Докато Карлос се изправяше, дясното му коляно се блъсна в етажерката за обувки вдясно от тоалетката и върху него се посипа дъжд от обувки.

– Мамка му! – извика той и вдигна ръце да предпази главата си. – да ме вземат дяволите!

– Карлос, наред ли е всичко? – попита Хънтър от дневната.

– Да – отговори Гарсия и най-после се изправи. – Всичко е наред. Само блъснах неволно кулата от обувки тук и половината се посипаха като водопад върху мен. – Той се почеса по челото. – Брей, дали обувките са ѝ били достатъчно? – извика и се обърна да види бъркотията на пода. Навсякъде бяха разпръснати обувки в различни цветове и стилове. – Защо на някого биха му трябвали толкова много обувки? – измърмори Карлос и отново се замисли за съпругата си, а после кимна и сам отговори на въпроса си. – Защото е била жена, затова.

Гарсия започна да събира обувките и да ги слага върху етажерката. Знаеше колко добре подредени са лавиците и чекмеджетата на Карън Уорд и беше сигурен, че всеки чифт е имал определено място, вероятно според цвета или стила.

От уважение към убитата млада жена той се залови да ги групира, доколкото може, и изобщо не се изненада, когато установи, че повечето имат такъв вид, сякаш не са носени. И сега вероятно никога нямаше да бъдат носени.

Карлос беше стигнал до половината на голямата купчина, когато нещо, което сигурно беше паднало заедно с обувките, привлече погледа му.

Той посегна към него и затаи дъх.

– Мамка му!