Смъртоносно обаждане

77.

– Ерика? – извика Хънтър и свали качулката на предпазния гащеризон. – Ерика Барне?

Жена, която изглеждаше на около трийсет и пет години, ожесточено се съпротивляваше на двама полицаи, които я влачеха по моравата пред къщата. Дългата ѝ, права черна коса беше прибрана на разрошен кок отгоре на главата. Тъмнокафявите ѝ очи бяха изпълнени със сълзи и малкият ѝ чип нос беше порозовял от плач. Щом чу името си, обезумялата от мъка жена бързо отскубна ръката си от хватката на единия полицай и погледна Хънтър. Изражението на лицето ѝ представляваше комбинация от отчаяние и скръб.

– Пуснете ме! – изкрещя тя на полицаите и се опита да освободи другата си ръка. – Тя е моя сестра. – Гласът ѝ беше изпълнен с болка.

Хънтър стигна до тях за нула време.

– Съжалявам, детектив – каза сержант Прадо със смутен вид. – Не знам как е успяла да се промъкне през лентата.

– Всичко е наред, сержант. – Робърт сложи ръка на рамото му и твърдо, но тактично го избута встрани от крехката жена. – Аз ще поема оттук.

Сержант Прадо пусна Ерика. Другият полицай направи същото.

– Сигурен ли сте, детектив?

– Да, сигурен съм – уверено отговори Хънтър.

– Сестра ми... Къде е сестра ми? – извика Ерика, опитвайки се да погледне покрай Робърт.

Той сложи ръце на раменете ѝ и внимателно я задържа.

– Ерика, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция – каза тихо и спокойно.

Тя изви тяло в опит да се отскубне от него.

– Гуен... къде е Гуен? – Ерика се помъчи да тръгне към къщата.

Хънтър препречи пътя ѝ. Очите им се срещнаха и той леко, но красноречиво поклати глава.

– Много съжалявам, Ерика.

Тя продължи да го гледа в очите.

– Не... не... не... не...

С всяка дума удряше Робърт в гърдите със свит юмрук. Той държеше ръцете си отпуснати до тялото, без да се отбранява, позволявайки ѝ да изкара чувствата си на него. Когато ръцете ѝ най-после изгубиха сили, Хънтър нежно я прегърна, сложи главата ѝ на рамото си и я обърна, за да не гледа към къщата. Ерика се бори само две секунди и след това се отпусна в обятията му.

– Не може да е истина. Не може. – Тя отново избухна в сълзи.

Робърт я държа в прегръдката си цяла минута.

– Ерика – каза накрая той. – Може ли да те наричам с малкото ти име?

Тя се отдръпна от него, вдигна ръка към лицето си и избърса с длан течащия си нос.

Хънтър смъкна ципа на предпазния си гащеризон, бръкна в джоба си и извади хартиена носна кърпичка.

– Вземи.

Ерика се поколеба за момент, а после взе кърпичката и се изсекна.

– Благодаря.

Робърт ѝ даде цялото пакетче.

– Вземи го. Имам още в колата.

Тя изглеждаше объркана. Очите ѝ не можеха да се съсредоточат върху нищо.

– Искаш ли да седнем някъде? – попита Хънтър и кимна към улицата.

Ерика го последва до колата му. Докато минаваха покрай един униформен полицай, Робърт го помоли да им донесе чаша подсладена вода.

Седнаха в буика на Хънтър и мълчаха няколко минути. Ерика не можеше да престане да трепери и да плаче. Робърт ѝ даде колкото време ѝ беше необходимо. Знаеше, че каквото и да каже, няма да намали болката, която тя преживява в момента. Понякога мълчанието беше най-добрата реакция.

Полицаят донесе чашата подсладена вода.

– Вземи, Ерика, изпий я – каза Хънтър. – Ще те накара да се почувстваш малко по-добре. Обещавам ти.

Тя изпи почти всичката вода на няколко големи глътки.

– Не разбирам – каза и погледна Хънтър. Гласът ѝ трепереше, но не толкова, както преди няколко минути. – Как може да е истина онова телефонно обаждане? Как може онова чудовище да е реално?

– Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? За чудовището?

Ерика изпи остатъка от водата.

– Не знам. Не знам какво да кажа. Вече не съм сигурна кое е реално и кое не е.

Робърт зачака, оставяйки я тя да диктува темпото.

– Бях вкъщи сама – започна Ерика, – правех си пуканки...

През следващите двайсетина минути тя му разказа всичко, което си спомняше. Когато стигна до въпросите, които ѝ бяха зададени, и фобията си от гробища, отново я завладя паника.

Хънтър помоли полицая за още една чаша подсладена вода.

След още пет минути Ерика се успокои и каза на Робърт какво е направила.