Смъртоносно обаждане

83.

Адресът, който му даде Брайън Колдрън, го заведе в покрайнините на Монровия, в подножието на планината Сан Гейбриъл. Пътят, стръмна улица в жилищен квартал със засенчени от калифорнийски дъбове тротоари, беше тих като пустиня и това устройваше чудесно господин Джей.Той спря пред дърво в началото на улицата и пет минути – оглежда всичко. По това време на нощта повечето къщи тънеха в мрак. Светеха само две. Едната беше къщата, която търсеше господин Джей.

Той нахлузи на главата си качулката на черното си яке, изпука кокалчетата на пръстите си и тръгна към номер 915. Вървеше с нормална крачка. Нито твърде бързо, нито твърде бавно. Черните му обувки с нескърцащи подметки не издаваха абсолютно никакъв звук. Ръцете му с ръкавици бяха пъхнати в джобовете, където носеше същото оръжие като преди, "Зиг Зауер Р226 Легион", и малък ловджийски нож. Докато се приближаваше към къщата, господин Джей бързо се обърна, за да се увери, че улицата е безлюдна. Доволен, той най-после прекоси моравата отпред и се отправи към страничната врата, която водеше към задния двор. Ключалката на вратата беше стара, а дървото – не толкова яко. Един силен ритник и вратата щеше да се отвори, но господин Джей искаше да избегне шума. За по-малко от пет секунди той се покатери и се прехвърли от другата страна.

Задният двор представляваше само правоъгълник със зелена трева. Нямаше басейн, градина, цветя, барака, нищо. Господин Джей безшумно стъпи на задната веранда, отбягвайки квадратния прозорец на кухнята, и долепи гръб до стената вляво от вратата. Нямаше запалени лампи нито вътре нито навън, и верандата тънеше в тъмна сянка. На пода, до двете малки стъпала, имаше пепелник, препълнен с фасове от цигари и джойнтове. Господин Джей се приготви да натисне дръжката на вратата, когато лампата в кухнята светна. Той пак опря гръб до стената и зачака.

Чу, че вратата на хладилника се отвори и затвори.

След това някой отвъртя капачка на бутилка.

После задната врата се отвори.

Господин Джей чакаше.

Лампата на верандата светна.

Човекът, който излезе навън, не беше Кори Русо, но беше висок и мускулест, ала господин Джей нямаше намерение да се бие с него. Все още скрит в тъмните сенки, той извади пистолета със заглушител от десния си джоб.

Мъжът се приближи до пепелника и седна на стъпалата. Вонеше на марихуана. Ръцете му бяха най-косматите, които беше виждал господин Джей. Извади от джоба на ризата си вече навит джойнт, дебел колкото показалеца му. Запали го и дръпна продължително. Когато започна да издишва дима, господин Джей пристъпи към действие.

Човекът изобщо не го видя и не чу нищо.

Докато той се готвеше да отпие от бирата си, господин Джей допря дулото на пистолета в тила му.

– Ще ти задам няколко въпроса – прошепна той в лявото му ухо. Гласът му беше спокоен като на проповедник, но твърд като на офицер, завеждащ строевата подготовка. – Ще кимнеш или ще поклатиш глава. Направиш ли някакво друго движение, вече няма да имаш глава, която да движиш. Ясно ли е?

Мъжът кимна, като продължаваше да държи огромния джойнт между палеца и показалеца си.

– В къщата ли е Русо? – попита господин Джей.

Човекът се поколеба.

Господин Джей зареди пистолета.

– В къщата ли е Русо?

Мъжът кимна.

– Сам ли е?

Човекът кимна.

– Буден ли е?

Мъжът кимна.

– В дневната ли е?

Човекът поклати глава.

– В спалнята ли е?

Мъжът поклати глава.

– В банята ли е?

Човекът кимна.

Господин Джей се усмихна. Нямаше нищо по-лесно от това да се промъкне до някого, който е в банята.

– Благодаря и лека нощ – каза господин Джей.

Преди мъжът да успее да се намръщи, той го удари по тила с ръкохватката на пистолета си. Беше го правил много пъти преди това и знаеше точно къде да удари и колко сила да вложи.

Мъжът изсумтя от болка и се прегърби напред в безсъзнание.

Господин Джей угаси джойнта му, изпука кокалчетата на пръстите си и безшумно като плъх влезе в къщата.