Споделена любов

13.

Джон обърна дребното си тяло на другата страна и отново затвори очи. Свит в протритото грозно кресло с цвят на авокадо, той усещаше мириса на Тор с всяко вдишване. Този кошмар за всеки интериорен дизайнер беше любимата вещ на Тор, но Уелси не можеше да го гледа. Поради тази причина то бе заточено в кабинета на Тор в тренировъчния център, където той бе прекарал часове наред в него, вършейки административната си работа, докато Джон учеше наблизо.

От деня на убийствата Джон беше превърнал креслото в свое легло.

Подразнен, той се извъртя и провеси крака през едната облегалка, докато главата и раменете му почиваха в горната половина на стола. После здраво стисна очи, молейки се за малко отдих. Проблемът беше, че кръвта му препускаше бясно във вените, а главата му се пръскаше от безброй мисли, нито една от тях — ясна и определена, и всички до една — неотложно важни.

Господи, занятията бяха свършили преди два часа, а той беше останал да тренира дори след като другите ученици си тръгнаха. На всичкото отгоре от цяла седмица не беше спал добре. Логично беше да заспи като къпан.

Само че все още бе адски вбесен заради Леш. Копелето го беше спукало от подигравки, задето беше припаднал пред всички. Господи, как го мразеше! Ненавиждаше това арогантно, богато, безочливо…

— Отвори очи, момче. Знам, че си буден.

Джон подскочи и едва не падна на пода. Когато си възвърна равновесието, видя Зейдист на прага на кабинета, облечен в обичайната си униформа от прилепнало по якото му тяло поло и широк анцуг.

На лицето му беше изписано обичайното сурово изражение.

— Чуй ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж.

Джон сграбчи облегалките на креслото. Май се досещаше за какво става въпрос.

— Не искаш да ходиш при Хавърс — окей. Но престани с останалите глупости. Пропускаш храненията, изглеждаш така, сякаш дни наред не си спал, а държанието ти започва яко да ми лази по нервите.

Това не приличаше на никоя родителска среща, на която Джон беше присъствал някога. Забележките определено не му понасяха добре, в гърдите му се надигна раздразнение.

Зи размаха пръст във въздуха.

— Престани да се разправяш с Леш. Остави копелето на мира. И отсега нататък ще идваш в голямата къща за всяко хранене.

Джон се намръщи, после посегна към малкия си бележник, за да е сигурен, че Зи ще го разбере.

— Задръж си отговора, момче. Не ме интересува.

Джон започваше да се вбесява, но Зи се усмихна, разкривайки чудовищните си вампирски зъби:

— Мисля, че си достатъчно разумен, за да не ми се опъваш, нали?

Джон извърна поглед. Прекрасно си даваше сметка, че Зи може да го прекърши надве без никакво усилие. И това още повече засилваше раздразнението му.

— Ще оставиш Леш на мира, ясен ли съм? Не ме карай да се намесвам. На никого от вас няма да му хареса. Кимни, за да съм сигурен, че разбираш.

Джон кимна, обзет от срам. И гняв. И изтощение.

Давейки се в агресията, която напираше в гърдите му, той изпусна шумно дъха си и разтърка очи. Господи, винаги досега беше толкова спокоен, може би дори — плах. Защо напоследък всичко го дразнеше?

— Преобразяването ти наближава. Ето защо.

Джон бавно вдигна глава. Правилно го беше чул, нали?

— Така ли? — попита той на езика на знаците.

— Да. Ето защо е от жизненоважно значение да се научиш да се контролираш. Ако издържиш преобразяването, ще се сдобиеш с тяло, способно на неща, които ще те смаят. Говоря ти за невъобразима сила. Свирепа, животинска сила, която убива. Мислиш, че сега имаш проблеми? Само почакай, докато дойде моментът, в който на плещите ти ще легне и този товар. Ето защо трябва да се научиш на самоконтрол сега.

Преди да излезе от стаята, Зейдист поспря и го погледна през рамо, при което светлината падна върху белега, който прорязваше лицето му и разкривяваше горната му устна.

— И още нещо. Имаш ли нужда да поговориш с някого? За… каквото и да било?

„Как ли пък не“, помисли си Джон. Само през трупа му щяха да го накарат да отиде при терапевта, при който го бе пратил Хавърс. Последния път, когато беше имал вземане-даване с лечителя на Братството, той го беше изнудил да отиде на психотерапевт, нещо, което Джон не беше искал и което нямаше никакво намерение да повтаря. След всичко, което се беше случило напоследък, щеше да се върне в онази клиника само ако кръвта му изтичаше.

— Джон? Имаш ли нужда да поговориш с някого?

Той поклати глава и Зейдист присви очи.

— Добре тогава. Но се разбрахме за теб и Леш, нали?

Джон сведе поглед и кимна.

— Отлично. А сега си замъкни задника в къщата. Фриц ти е приготвил вечеря и искам да видя как я изяждаш до последната хапка. Трябва да си силен за преобразяването.

Лесърите изобщо не изтълкуваха приближаването на Бъч като заплаха. По-скоро изглеждаха раздразнени, сякаш той не си вършеше работата.

— Зад теб, тъпанар такъв — каза онзи в средата. — Врагът е зад теб. Двама от Братството.

Бъч бавно ги заобиколи, като надникваше в същността на всеки от тях, без сам да знае как. Почувства, че най-високият от тримата е бил приет в редиците на лесърите преди не повече от година — у него все още се долавяха следи от човешката му природа, макар Бъч да не бе сигурен откъде го е разбрал. Другите двама бяха в Обществото далеч по-отдавна — Бъч бе убеден в това, и то не само защото косата и очите им вече бяха изгубили цвета си.

Той спря зад лесърите и се загледа във Ви и Рейдж… които имаха такъв вид, сякаш техен близък приятел току-що бе издъхнал в ръцете им.

Бъч знаеше точно кога лесърите ще се хвърлят в атака и тръгна напред едновременно с тях. В мига, в който Рейдж и Ви заеха бойни позиции, Бъч сграбчи средния лесър за врата и го тръшна на земята.

Убиецът изрева, а Бъч скочи отгоре му, макар да си даваше сметка, че не се чувства достатъчно добре, за да се бие. Оказа се прав — копелето бързо се откопчи от хватката му и взе нещата в свои ръце. Много скоро Бъч се намери под него, борейки се за глътка въздух. Кучият син беше извънредно силен и адски свиреп — като сумист, заразен с бяс.

Макар и погълнат от усилието да не позволи да му откъснат главата, Бъч все пак забеляза ярката светлина, която лумна до него, съпроводена от силно изпукване. Миг по-късно това се повтори — очевидно Рейдж и Ви се бяха разправили със своите противници. До ушите на Бъч достигна шум от стъпки, които се приближаваха на бегом. Слава богу!

Само дето те пристигнаха тъкмо когато шибаното представление започваше.

Бъч за първи път погледна лесъра право в очите и в същия миг нещо сякаш си дойде на мястото. Двамата се вцепениха, като че ли яки метални решетки оковаха телата им. Докато убиецът стоеше съвършено неподвижен, Бъч усети как го връхлита непреодолим импулс да… Всъщност той и сам не знаеше към какво точно го подтиква този импулс, но беше достатъчно силен, за да го накара да отвори уста.

И да си поеме дълбоко дъх. Преди Бъч да разбере какво прави, дългото упорито вдишване вече изпълваше дробовете му.

— Не… — прошепна лесърът и затрепери.

Нещо премина между тях, някакъв черен облак напусна тялото на убиеца и се вля в Бъч.

Брутална атака сложи край на връзката между двамата. Вишъс сграбчи лесъра, откъсна го от ченгето и го запрати във въздуха с такава сила, че убиецът се блъсна с главата напред в тухлената стена. Преди копелето да успее да се съвземе, Ви се нахвърли отгоре му с черния кинжал в ръка.

Когато лумналата за миг светлина угасна и всичко утихна, Бъч безсилно отпусна ръце на асфалта, а после се обърна на една страна и се сви на кълбо, притискайки стомаха си. Болката беше раздираща, освен това ужасно му се гадеше — усещането ужасно приличаше на онова, с което се бе борил в най-тежките дни от болестта си.

Пред очите му се мярнаха чифт ботуши, но той просто не беше в състояние да срещне погледа на нито един от братята. Нямаше представа какво се бе случило току-що. Единственото, което знаеше, беше, че между него и лесърите има някаква връзка.

— Добре ли си? — попита Ви с изтънял до неузнаваемост глас.

Бъч стисна очи и поклати глава.

— Май е най-добре да ме отведете оттук. И да не сте посмели да ме върнете в имението.

Вишъс отключи апартамента си и внесе Бъч вътре, докато Рейдж държеше вратата отворена. Бяха се качили с товарния асансьор — разумно решение, като се имаше предвид, че трябваше да носят Бъч, който се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше, сякаш гравитацията бе решила да му обърне специално внимание.

Когато двамата вампири го сложиха да легне, той се обърна на една страна и присви колене към гърдите си.

Последва дълго мълчание, Бъч като че ли бе изгубил съзнание.

Може би, за да прогони тревогата си, Рейдж неспокойно закрачи напред-назад. След току-що състоялата се битка, Ви също беше на ръба. Той извади цигара и я запали.

Холивуд се прокашля.

— Е, Ви… значи тук водиш жените?

Той се доближи до стената и подръпна веригите, които висяха от нея.

— Разбира се, бяхме чували разни истории — добави той. — Май ще се окаже, че са били верни.

— Зарежи това. — Ви се насочи към барчето и си наля щедра доза „Сива гъска“. — Трябва да отидем по домовете на онези лесъри още тази вечер.

Рейдж кимна по посока на леглото.

— Ами той?

Чудо на чудесата, ченгето повдигна глава.

— Точно сега никъде нямам желание да ходя. Повярвайте ми.

Ви го погледна с присвити очи. По лицето на Бъч, което след всяко по-голямо физическо усилие се зачервяваше типично по ирландски, сега нямаше и помен от руменина. Освен това от него се излъчваше някаква… сладникава миризма. Като бебешка пудра.

Близостта на лесърите сякаш беше извадила на повърхността нещо скрито… късче от Омега, спотаено в тялото му.

— Ви? — Гласът на Рейдж беше мек. И идваше от много близо. — Искаш ли да останеш тук? Или да го заведеш обратно в клиниката?

— Добре съм — хрипливо каза Бъч.

„Как ли пък не!“, помисли си Ви, след което пресуши чашата си и погледна към Рейдж.

— Идвам с теб. Ченге, ще се върнем и ще ти донесем нещо за хапване.

— Не. Никаква храна. И не се връщайте тази вечер. Заключете, за да не мога да изляза, и ме оставете.

По дяволите!

— Ченге, ако се обесиш в банята, кълна се, че ще те убия собственоръчно, дори и да си мъртъв, чуваш ли ме?

Помътнелите лешникови очи се отвориха.

— Не се безпокой. Наистина ми се иска да се обеся, но много повече искам да знам какво са ми направили.

Бъч отново затвори очи и миг по-късно Вишъс и Рейдж излязоха на балкона. Докато заключваше вратите, Ви си даде сметка, че повече се тревожи за това, как да задържи Бъч вътре, отколкото как да го предпази.

— Къде отиваме? — обърна се той към Рейдж. Въпреки че обикновено сам измисляше плановете.

— В първия портфейл открих адрес на улица „Уичита“, номер 459, апартамент С-4.

— Да вървим.