Споделена любов

36.

Събуди се от шума на щорите, които се вдигаха за през нощта, и от милувката на нечии ръце по корема, по гърдите, по шията й. Лежеше на една страна, а тялото на Бъч се притискаше в гърба й и яките му мускули се движеха в еротичен ритъм.

Опряна в ханша й, горещата му ерекция я търсеше и се опитваше да проникне в нея. Мариса протегна ръка назад и заби пръсти в хълбока му, подтиквайки го да не спира. Той я разбра и без да каже нито дума, се покатери върху нея, обръщайки я по очи върху възглавниците. Мариса ги блъсна настрани, за да може да диша, а Бъч разтвори краката й с колене.

От гърдите й се откъсна стон. И го събуди.

Той рязко се отдръпна.

— Мариса… аз… ъъъ… нямах намерение да…

Мариса се надигна на колене, опитвайки се да запази близостта между телата им.

— Не спирай.

— Сигурно още те наболява от предишния път — каза той след неловка пауза.

— Ни най-малко. Върни се върху мен. Моля те.

Гласът на Бъч стана още по-хриплив и задъхан.

— Боже… надявах се, че ще искаш да го направим отново. Ще бъда нежен, кълна ти се.

Господи, този дрезгав звук бе най-прекрасният начин да започне нощта.

Широката му длан се плъзна по гръбнака й, а устните му докоснаха хълбока й, основата на кръста й, ханша й.

— Толкова си красива така. Искам да те имам и така.

Мариса отвори широко очи.

— Можеш ли да го направиш?

— О, да. Така ще проникна още по-дълбоко. Искаш ли да опитаме?

— Да…

Леглото изскърца, когато той разтвори бедрата й още мъничко и й помогна да застане на четири крака, а после се приближи изотзад. Мариса погледна между краката си, но единственото, което видя, бяха мощните му бедра, тежката, увиснала торбичка и щръкналата му възбуда. Сърцевината й моментално се овлажни, сякаш тялото й прекрасно знаеше какво да очаква.

Гърдите му се притиснаха към гърба й и той заби юмрук в дюшека пред нея за опора. Мускулите на ръката му се напрегнаха, а вените изпъкнаха, когато той се приведе на една страна и допря върха на ерекцията си до нежната кожа между краката й. Вместо да проникне в нея, той започна да прокарва възбудата си отвън и Мариса разбра, че докато го прави, той гледа сърцевината й.

И ако се съдеше по начина, по който започна да трепери, онова, което виждаше, явно му харесваше.

— Мариса… искам да… — започна Бъч, ала вместо да довърши, изруга тихо и замълча.

— Какво? — попита Мариса и се извъртя, така че да го погледне през рамо.

В очите му гореше онзи напрегнат, суров блясък, който се появяваше в тях винаги, когато нещата със секса станеха сериозни, но този път в тях имаше и още нещо, някаква настойчива нужда, която нямаше нищо общо с телата им. Вместо да се опитва да обясни с думи, той подпря и другата си ръка на леглото, облегна се на гърба й и притисна бедра в нея, без да прониква вътре. Мариса простена и като отпусна глава, видя възбудата му между краката си. Върхът й стигаше почти до корема й.

Господи, сега разбираше защо Бъч обичаше да я гледа. Защото… да, на нея също й харесваше да го гледа, когато е възбуден.

— Какво щеше да кажеш? — задъхано попита тя.

— Скъпа… — Дъхът му пареше врата й, гласът му бе настойчив и дрезгав. — О, по дяволите, не мога да те попитам по този начин.

Устата му се впи в рамото й, зъбите му одраскаха кожата й. Мариса извика и лактите й омекнаха, но той я улови, преди да е паднала върху дюшека, и я задържа с ръка между гърдите й.

— Попитай ме — запъхтяно каза тя.

— Бих… ако можех да спра това… но, о, господи…

Той се отдръпна, после проникна в нея, точно толкова дълбоко, колкото й бе обещал. От мощния тласък гръбнакът й се изви като дъга и тя извика името му, а той подхвана онзи ритъм, който я подлудяваше, макар да го правеше нежно, далеч не толкова мощно, колкото Мариса знаеше, че може.

Тя се отдаде на насладата от това, да го усеща в себе си, от тази пълнота вътре в нея, от разтягането и плъзгането навън. Внезапно си даде сметка, че само след час щяха да започнат с преобразяването му.

Ами ако това беше последният им път заедно?

Сълзи изпълниха очите й, намокриха миглите й, заслепиха я. И когато Бъч завъртя лицето й към себе си, за да я целуне, тя не можа да ги скрие.

— Не мисли за това — прошепна той, впивайки устни в нейните. — Нека останем заедно в този миг. Остани с мен.

Запомни този момент. Запомни го по този начин…

Бъч се отдръпна, обърна я по гръб, така че сега бяха лице в лице, и започна да я милва по бузите и да я целува, без да прекъсва ритмичните си тласъци. Стигнаха върха едновременно, удоволствието беше толкова огромно, че главата му се отпусна немощно, сякаш нямаше сили да я държи изправена.

Когато всичко свърши, Бъч се претърколи на една страна и я привлече към гърдите си. Заслушана в биенето на сърцето му, Мариса мислено се помоли то да се окаже толкова силно, колкото звучеше.

— Какво искаше да ме попиташ? — прошепна тя в полумрака.

— Ще станеш ли моя жена?

Тя повдигна глава. Лешниковите му очи бяха съвършено сериозни и Мариса изведнъж почувства, че той си мисли същото, което и тя — защо не се бяха обвързали по-рано?

Краткият й отговор прозвуча като въздишка:

— Да…

Бъч я целуна нежно.

— Искам да го направим и по двата начина — според вашите традиции и в католическа църква. Дали ще е възможно?

Тя докосна кръста, който той носеше.

— Абсолютно.

— Ще ми се да имахме време да…

Будилникът до леглото зазвъня, но с яростно движение Бъч го накара да замълчи.

— Май трябва да ставаме — каза Мариса и се поотдръпна от него.

Така и не стигна далеч. Бъч я придърпа обратно върху леглото, притисна я с тялото си и пъхна ръка между краката й.

— Бъч…

Той я целуна страстно и прошепна с устни върху нейните:

— Още веднъж заради теб, Мариса. Само още веднъж.

Милувката на умелите му пръсти я остави влажна, кожата и костите й сякаш се стопиха, когато устните му уловиха едното й зърно и го подръпнаха. Не след дълго той я накара да изгуби контрол, в тялото й лумна огън и то се изви в дъга.

Неудържимо напрежение се надигна в нея и изригна в мощен взрив. С нежно внимание той я преведе през вълните на оргазма. Тя беше като камъче, което подскачаше върху гладко езеро — всеки път, когато докоснеше повърхността на удоволствието, отново отскачаше от нея, само за да се приземи още веднъж малко по-надалеч и отново да отскочи.

През цялото време Бъч беше над нея и я гледаше с лешникови очи, които щяха да я преследват до края на дните й.

Защото тази вечер той щеше да умре. В това Мариса бе напълно сигурна.

Джон се настани в дъното на празната класна стая, заемайки обичайното си самотно място на чина в десния ъгъл. Часовете обикновено започваха в четири, ала Зейдист им беше изпратил имейл, за да ги предупреди, че този път ще започнат три часа по-късно. Което беше добре. Така Джон получи възможност по-дълго да наблюдава Рот в действие.

Когато наближи седем, останалите от класа започнаха да изпълват стаята. Блейлок пристигна последен. Все още се движеше някак тромаво, но вече разговаряше по-непринудено с другите, сякаш беше започнал да свиква със себе си. Настани се на един от предните чинове, макар да не му беше лесно да намести дългите си крака.

Внезапно Джон осъзна, че някой липсва. Къде беше Леш? Мили боже… да не беше умрял? Не… все някой щеше да му каже.

В предната част на стаята Блейлок се разсмя на шегата на един от съучениците си и се наведе, за да остави раницата си на пода. Докато се изправяше, очите му срещнаха тези на Джон.

Който се изчерви и побърза да извърне поглед.

— Хей, Джон — повика го Блейлок. — Защо не седнеш до мен?

В стаята се възцари тишина.

— Оттук се вижда по-добре — добави Блейлок и кимна към черната дъска.

Все същата напрегната тишина, в която всички затаяват дъх, очаквайки да видят какво ще последва.

Без да знае какво друго да стори, Джон грабна учебниците си, прекоси стаята и се настани на свободното място. В мига, в който седна, останалите отново се разприказваха, разнесе се шумолене на хартия и тропот на тежки учебници върху чиновете.

Часовникът над главите им изтрака — беше точно седем часът. Тъй като Зейдист още не се появяваше, учениците се разприказваха още по-гръмогласно.

Джон разсеяно описваше кръгове с химикалката си върху лист хартия. Беше му ужасно неловко и се чудеше какво, по дяволите, търси толкова напред. Дали нямаше да му погодят някакъв номер? Мамка му, трябваше да си остане…

— Благодаря ти — тихо каза Блейлок. — Задето се застъпи за мен вчера.

Леле… може би все пак не беше номер.

Джон скришом побутна тетрадката си, така че Блейлок да я вижда, и написа: „Нямах намерение да стигна толкова далеч“.

— Знам. И повече няма да се налага да го правиш. Искам да кажа, че и сам мога да се справя с него.

Джон го погледна и написа: „Без съмнение“.

Бог знае по каква причина някой в стаята затананика мелодията, с която започваше „Стар Трек“. Още няколко гласа се присъединиха към него, друг пък заговори като Уилям Шатнър:

— Не знам… защо трябва да… говоря така, Спок17…

Насред този хаос отвън се разнесоха тежки стъпки. Господи, звучеше така, сякаш по коридора се задава цяла армия. Джон се намръщи и вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Рот минава покрай отворената врата, следван от Бъч и Мариса. Най-отзад вървеше Вишъс.

Защо ли имаха толкова мрачен вид, зачуди се Джон.

Блейлок се прокашля.

— Е, Джон, искаш ли да излезеш с мен и Куин тази вечер? Смятаме да разпуснем у нас. Ще му ударим няколко бири. Нищо особено.

Джон рязко се обърна към него, после се опита да прикрие изненадата си. И все пак — леле! За първи път някой от тях му предлагаше да правят нещо заедно след часовете.

„Става“, написа той тъкмо когато Зейдист най-после влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

В полицейското управление в центъра на Колдуел, Ван Дийн се усмихна на ченгето пред себе си, придавайки си нехайно изражение.

— Аз съм стар приятел на Брайън О’Нийл.

Инспекторът от отдел „Убийства“ Хосе де ла Крус го изгледа преценяващо с интелигентните си кафяви очи.

— Как казахте, че ви е името?

— Боб. Боби О’Конър. Израснах в Бостън заедно с Брайън. Той се премести, аз — също. Наскоро се завърнах на изток и някой ми каза, че бил станал ченге в Колдуел, та реших да намина да го видя. Обадих се в управлението, но ми казаха, че никакъв Брайън О’Нийл не работел тук. И нищо друго.

— И защо смятате, че ще получите друг отговор, като дойдете лично?

— Надявах се някой да ми каже какво е станало с него. Говорих с баща му в Бостън — каза, че отдавна не се бил чувал с него, но доколкото знаел, синът му все още работел като полицай. Вижте, нямам никакви задни мисли. Просто се нуждая от някаква информация.

Де ла Крус отпи голяма глътка от чашата с кафе пред себе си.

— О’Нийл беше временно отстранен от длъжност през юли и повече така и не се появи в управлението.

— Само това?

— Защо не ми оставите някакъв телефонен номер? Ако си спомня още нещо, ще ви се обадя.

— Става. — Ван му издиктува някакъв измислен номер, който де ла Крус си записа. — Благодаря, ще съм ви задължен, ако се обадите. Хей, вие сте били партньори, нали?

Другият мъж поклати глава.

— Не, не сме били.

— О! Така ми казаха по телефона.

Де ла Крус взе една папка от отрупаното си с документи бюро и я отвори.

— Мисля, че приключихме.

Ван се усмихна лекичко.

— Разбира се. Още един път — благодаря.

Вече беше на вратата, когато гласът на де ла Крус го догони:

— Между другото, знам, че току-що ми надрънка един куп лъжи.

— Моля?

— Ако наистина му беше приятел, щеше да попиташ за Бъч, а не за Брайън О’Нийл. А сега си разкарай задника от кабинета ми и се моли да имам твърде много работа, за да не се заема с теб.

Мамка му. Сгащиха го.

— Имената се променят, инспекторе.

— Не и неговото. Довиждане, Боби О’Конър. Или както там ти е истинското име.

Ван си тръгна от управлението, като си мислеше какъв късмет има, че човек не може да бъде арестуван само защото задава въпроси за някого. Защото нямаше никакво съмнение, че стига да можеше, де ла Крус щеше да го закопчае с най-голямо удоволствие.

Не били партньори, друг път! Та нали Ван беше чел за тях в „Колдуел Куриър Джърнъл“. Едно обаче беше ясно — дори да знаеше какво бе станало с Брайън… Бъч… или който и да бе О’Нийл, де ла Крус нямаше да му каже нищо. Нищичко.

Навън ръмеше неприятен мартенски дъжд и Ван отиде на бегом до минивана. Благодарение на разследванията си имаше доста ясна представа какво се беше случило с О’Нийл през последните девет месеца. Последният му известен адрес бе едностаен апартамент в една западнала сграда на две пресечки от участъка. Домоуправителят му беше разказал как влезли в апартамента, когато пощата на О’Нийл започнала да се трупа и той престанал да си плаща наема. Мебелите си били там, но било очевидно, че отдавна никой не се е вясвал. Малкото храна, която открили, била покрита с плесен, а телефонът и кабелната телевизия били прекъснати заради неплатени сметки. Сякаш един ден О’Нийл излязъл както обикновено и повече не се върнал.

Защото се бе забъркал в света на вампирите.

Сигурно беше, като да те приемат в Обществото на лесърите, помисли си Ван, докато палеше колата. Щом веднъж влезеш, прекъсваш всичките си връзки с външния свят. И връщане назад няма.

Само дето този тип все още беше в Колдуел.

Което означаваше, че рано или късно ще бъде очистен и Ван искаше той да го направи. Време беше да убие първата си жертва като лесър и това бивше ченге щеше да му свърши работа толкова добре, колкото и всеки, който имаше пулс.

Точно както господин Х. му бе наредил. Открий го. И го премахни.

Ван спря на един светофар и се намръщи. Това желание да убива би трябвало да го разтревожи, само че откакто се бе присъединил към Обществото на лесърите, той сякаш бе изгубил част от своята… човечност. И с всеки изминал ден губеше все повече и повече. Ето — и брат му вече не му липсваше.

Това също би трябвало да го обезпокои, нали? Но изобщо не бе така.

Защото Ван усещаше как някаква мрачна сила се разраства в него и запълва празнината, останала след загубата на душата му. С всеки изминал ден той ставаше все по-… могъщ.