44.

Мариса кимна и като премести мобилния телефон на другото си ухо, прегледа списъка пред себе си.

— Точно така. Трябва ни нещо по-голямо. С поне шест котлона.

Усетила нечие присъствие, тя вдигна глава… И усети, че се вцепенява.

— Може ли… ъъъ… може ли да ви се обадя по-късно? — каза тя в слушалката и затвори, без да изчака отговор. — Хавърс. Как ни откри?

Брат й кимна. Беше облечен както обикновено — спортно сако „Бърбъри“, сив панталон и папийонка. Очилата с рогови рамки, които носеше, бяха различни от онези, които Мариса бе свикнала да вижда на носа му. И едновременно с това — съвсем същите.

— Медицинските сестри ми казаха къде си.

Мариса се надигна и кръстоса ръце на гърдите си.

— И защо си тук?

Вместо отговор брат й се огледа наоколо и тя беше сигурна, че изобщо не е впечатлен. В кабинета й нямаше нищо друго освен писалище, стол, лаптоп и гол дървен под. Е, и купища хартия, всичките пълни със задачи, които тя трябваше да свърши. Кабинетът на Хавърс, от друга страна, беше същински храм на познанието и елегантността. Подовете бяха покрити със скъпи килими, а по стените висяха дипломите му от Харвард, както и част от колекцията му картини от Школата на река Хъдсън20.

— Хавърс?

— Направила си забележителни неща с това заведение.

— Тепърва ни предстои много работа. И това е защитен дом, не заведение. Е, защо си тук?

Хавърс се прокашля.

— Идвам по молба на Съвета на принцепсите. На следващото заседание ще гласуваме предложението за задължителна изолация. Председателят каза, че от една седмица се опитва да се свърже с теб, но ти така и не си върнала обаждането му.

— Както виждаш, имам страшно много работа.

— Но те не могат да гласуват, ако всички членове на Съвета не присъстват.

— Да ме изключат тогава. Всъщност учудвам се, че все още не са намерили начин да го сторят.

— Ти принадлежиш към един от шестте родове основоположници. Според съществуващите закони не можеш да бъдеш изключена от Съвета.

— Колко неудобно за тях! Въпреки това, надявам се и сам разбираш, че тази вечер не мога да дойда.

— Не съм споменал дата.

— Както казах, заета съм.

— Мариса, ако не си съгласна с предложението, можеш да изложиш мнението си по време на обсъждането. Така всички ще те чуят.

— И всички, които имат правото да гласуват, са „за“, така ли?

— Важно е жените да бъдат в безопасност.

Погледът на Мариса се вледени.

— И все пак ти ме изхвърли от единствения дом, който имах, само половин час преди зазоряване. Какво означава това — че оттогава изведнъж си се загрижил за нашия пол или че за теб аз не съм жена?

Хавърс има благоприличието да се изчерви.

— Тогава не бях на себе си.

— На мен ми се стори напълно спокоен.

— Мариса, съжалявам…

Мариса рязко махна с ръка.

— Достатъчно. Не искам да говорим за това.

— Така да бъде. Но не бива да спъваш Съвета само за да си отмъстиш на мен.

Хавърс си намести папийонката и за миг Мариса зърна пръстена със семейния им печат на кутрето му. Господи… как бяха стигнали дотук? Спомни си деня, когато Хавърс се роди и тя го видя за първи път в обятията на майка им. Толкова сладко бебе. Толкова…

Осенена от внезапна мисъл, Мариса се сепна, после побърза да прикрие шока, който несъмнено се бе изписал по лицето й.

— Добре. Ще дойда на заседанието.

На Хавърс видимо му олекна и той й съобщи кога и къде щеше да се проведе то.

— Благодаря ти. Благодаря ти за това.

— Няма защо — отвърна Мариса с хладна усмивка.

Последва дълга пауза, през която Хавърс оглеждаше панталона и пуловера, с които тя бе облечена, както и купищата листа по бюрото й.

— Изглеждаш различна.

— И съм различна.

По неловкото му, сковано изражение обаче разбра, че той си бе съвсем същият. Хилядократно би предпочел да я види оформена по калъпа на глимерата: изящна дама, начело на някой виден дом. Толкова по-зле за него. Тя се ръководеше от своето ново правило номер едно: правилни или не, решенията в живота си щеше да взема само тя. И никой друг.

Мариса взе мобилния си телефон.

— А сега, ако ме извиниш…

— Бих искал да ти предложа услугите си. Услугите на клиниката, имам предвид. Безплатно. — При тези думи Хавърс намести очилата на носа си. — Жените и децата, които отсядат тук, ще се нуждаят от медицински грижи.

— Благодаря ти. Благодаря ти… за това.

— Освен това ще кажа на всички в болницата да си отварят очите за признаци на домашно насилие. Ще насочваме към теб всички случаи, които открием.

— Ще ти бъда наистина задължена.

Хавърс наклони глава на една страна.

— Ще се радваме да ти бъдем от помощ.

В този миг телефонът на Мариса иззвъня.

— Довиждане, Хавърс.

Очите му се разшириха и тя си даде сметка, че за първи път през живота си го отпраща.

Но промяната й харесваше, а той… той просто трябваше да свиква с новото разпределение на силите.

Телефонът звънна още веднъж.

— И затвори вратата след себе си, ако нямаш нищо против.

Когато Хавърс излезе, Мариса погледна телефона си и въздъхна облекчено — слава богу, беше Бъч. Определено имаше нужда да чуе гласа му.

— Здрасти — каза тя. — Никога няма да повярваш кой…

— Можеш ли да дойдеш у дома?

Още сега? Мариса стисна телефона с всичка сила.

— Какво не е наред? Ранен ли…

— Добре съм — увери я Бъч, но гласът му беше неестествено спокоен. — Само че бих искал да си дойдеш у дома. Още сега.

— Веднага тръгвам.

Мариса грабна палтото си, пъхна телефона в джоба си и отиде да намери възрастната прислужница, която съставляваше целия й персонал.

— Трябва да вървя — каза тя, когато я откри.

— Господарке, изглеждате разстроена. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря ти. Ще се върна веднага щом мога.

— Аз ще се грижа за всичко, докато ви няма.

Мариса й стисна ръката и забързано излезе навън. Застанала пред къщата в студената пролетна нощ, тя опита да се успокои достатъчно, за да може да се дематериализира. Не сполучи от първия път и реши, че ще трябва да позвъни на Фриц да я вземе — не само че бе разтревожена, но и отдавна не се беше хранила, така че можеше и да не е в състояние да го направи.

В следващия миг обаче се дематериализира пред Дупката и се втурна във вестибюла. Преди да успее да застане пред охранителната камера, вътрешната врата се отвори и насреща й се появи Рот.

— Къде е Бъч? — попита тя.

— Тук съм.

Бъч пристъпи напред, но не отиде при нея. В последвалото гробовно мълчание Мариса бавно прекрачи прага, сякаш въздухът внезапно се беше превърнал в киша и всяка стъпка й струваше неимоверно усилие. Като в някаква мъгла, тя чу Рот да затваря вратата зад нея. С крайчеца на окото си видя Вишъс да се надига иззад компютрите си и да заобикаля бюрото. Тримата мъже се спогледаха, после Бъч протегна ръка.

— Ела тук, Мариса.

Тя взе ръката му и се остави да я отведат до един от компютрите. Върху монитора имаше само текст. Две колони плътно изписан текст.

— Какво е това? — попита тя.

Бъч нежно я сложи да седне и застана зад нея, положил ръце върху раменете й.

— Прочети пасажа в курсив.

— В коя колона?

— Няма значение. Те са еднакви.

Мариса се намръщи и погледът й пробяга върху нещо, което доста приличаше на стихотворение.

„Ще дойде един, с който ще настъпи краят на господаря,

боец от късните дни, открит в седмата година

на двайсет и първия,

и ще го познаят по цифрите, които носи.

С едно повече от компаса ще долавя,

макар и само с четири на дясната,

той има три живота,

две резки отпред

и с едно-единствено черно око

той ще се роди и умре в кладенеца.“

Объркана, тя плъзна поглед по текста по-долу и с ужас забеляза изрази като „Общество на лесърите“, „въвеждане“ „господар“. Вдигна очи към заглавието на страницата и потрепери.

— Мили боже… това е за… лесъри.

Усетил ледения ужас в гласа й, Бъч коленичи до нея.

— Мариса…

— За какво, по дяволите, става дума тук?

Добър въпрос. На самия него все още му беше трудно да преглътне онова, което бе научил.

— Изглежда… изглежда, че това се отнася за мен.

При тези думи Бъч докосна монитора и погледът му попадна върху осакатения му пръст, онзи, който беше изсъхнал… онзи, който не можеше да изпъне.

Мариса се отдръпна предпазливо от него.

— И какво точно представлява?

Слава богу, в този момент се намеси Ви.

— Това, което виждаш пред себе си, са два различни превода на Свитъците на Обществото на лесърите. С единия разполагаме отдавна, другият открихме в един лаптоп, който отнехме от убийците преди десетина дни. Свитъците са Наръчникът на Обществото, а онова, което виждаш пред себе си, ние наричаме Пророчество за унищожителя. Знаем за него от поколения, още откакто за първи път се сдобихме с копие от Свитъците.

Досетила се накъде бият, Мариса вдигна ръка към гърлото си и поклати глава.

— Но това са просто някакви отвлечени гатанки. Не може…

— Всички отличителни белези са налице у Бъч. — Ви запали цигара и всмукна жадно. — Усеща присъствието на лесърите, така че сега той долавя повече от четирите посоки на света. Кутрето му беше осакатено при преобразяването, така че сега може да използва само четири от пръстите на едната си ръка. Имал е три живота — като дете, като възрастен и сега като вампир. Спокойно можем да кажем, че се е родил в Колдуел, където бе превърнат във вампир. Ала най-издайнически е белегът на корема му. Той е черното око и една от „двете резки отпред“. При положение, че пъпът му е първата.

Мариса се обърна към Рот.

— И какво означава всичко това?

Кралят си пое дълбоко дъх.

— Означава, че Бъч е най-могъщото ни оръжие във войната.

— Как… — Гласът на Мариса заглъхна и тя не довърши.

— Той може да попречи на лесърите да се завърнат при Омега. При въвеждането им в Обществото, всеки от лесърите получава частица от Омега. Частица, която се връща при него, ако лесърът бъде убит. Тъй като Омега не е нескончаем, възстановяването на онова, което временно заема на бойците си, е от жизненоважно значение за него, за да може да продължи да създава нови лесъри. — При тези думи Рот кимна към Бъч. — Ченгето е в състояние да прекъсне този кръговрат. Колкото повече убийци поглъща той, толкова по-слаб ще става Омега, докато накрая от него не остане абсолютно нищо. Това е като да дялкаш голямо дърво треска по треска.

Погледът на Мариса се насочи към Бъч.

— Как точно ги поглъщаш?

Тази част определено нямаше да й хареса.

— Просто… просто ги всмуквам в себе си.

Ужасът в очите й му причини почти физическа болка.

— Няма ли по този начин да се превърнеш в един от тях? Какво ще попречи на злото да те надвие?

— Не знам. — Бъч се отдръпна леко, притеснен, че тя може да побегне. Не че я винеше. — Но Вишъс ми помага. По същия начин, както преди ме излекува с ръката си.

— Колко пъти си го правил досега?

— Три. Като броим и тази вечер — отвърна Бъч.

Мариса стисна очи.

— И кога го направи за първи път?

— Преди около две седмици.

— Значи никой от вас не знае какъв е дългосрочният ефект, така ли?

— Но аз съм добре…

Мариса скочи от стола и излезе иззад бюрото, обвила ръце около тялото си и приковала очи в пода. Вдигна ги едва когато спря пред Рот и го погледна с негодувание.

— И ти искаш да го използваш?

— Става дума за оцеляването на расата.

— Ами неговото оцеляване?

Бъч също се изправи.

— Аз искам да ме използват, Мариса.

Тя го погледна сурово.

— Трябва ли да ти напомням, че едва не загина, когато беше заразен от Омега?

— Това беше различно.

— Нима? Как точно е различно, при положение че възнамеряваш да продължиш да приемаш още и още от злината му в тялото си?

— Нали ти казах. Вишъс ми помага да се пречистя от нея. Тя не остава в мен.

Мариса не отговори, нито помръдна, просто стоеше насред стаята, толкова изолирана от всичко наоколо, че Бъч не знаеше как да я достигне.

— Мариса… това ще придаде смисъл на живота ми. Ще ми даде цел.

— Интересно, ако не греша, точно тази сутрин в леглото ми каза, че аз съм твоят живот.

— Така е. Но това е различно.

— О, да, всичко е различно, когато така ти изнася — поклати глава тя. — Не си могъл да спасиш собствената си сестра, а сега смяташ да спасиш хиляди вампири. Колко самоотвержено!

Бъч прехапа устни.

— Това беше удар под кръста.

— Но е самата истина.

Изведнъж Мариса усети как я връхлита страшна умора, но все пак продължи:

— Знаеш ли, писна ми от цялото това насилие. От битките и болката. А и ти ми обеща, че няма да се забъркваш във войната.

— Тогава бях човек…

— О, моля ти се…

— Мариса, знаеш на какво са способни лесърите. Виждала си телата на жертвите им в клиниката на брат си. Как може да не се бия?

— Но тук не става дума за обикновени битки. Ти говориш за нещо много по-страшно. Говориш за поглъщане на лесъри. Откъде си сигурен, че сам няма да се превърнеш в един от тях?

Бъч беше обзет от внезапен страх и когато очите на Мариса се присвиха, разбра, че не бе успял да го скрие достатъчно бързо. Тя поклати глава.

— Ти също се боиш от това, нали? Не си сигурен, че няма да станеш един от тях.

— Не е вярно. Няма да се изгубя. Знам го.

— Нима? Затова ли не сваляш ръка от разпятието на гърдите си?

Бъч сведе поглед и видя, че пръстите му толкова здраво стискат златния кръст, че беше събрал ризата си на топка, а кокалчетата му бяха побелели. Той свали ръка с усилие.

— Нуждаем се от него, Мариса — обади се Рот в този миг. — Расата ни се нуждае от него.

Ами неговата безопасност? — Мариса изхлипа, но бързо се овладя и потисна риданията си. — Съжалявам, но… просто не мога да се усмихна насърчително и да му пожелая успех. Дни наред прекарах под карантина, гледайки как той… — при тези думи тя се обърна към Бъч — гледайки как едва не умираш, и това едва не ме уби. Онова, което ти се случи тогава, не беше по твой избор, но сега… сега ти сам взимаш това решение.

В думите на Мариса имаше немалка доза истина, но Бъч не можеше да отстъпи. Той бе онова, което бе, и трябваше да вярва, че е достатъчно силен, за да не допусне мракът да го погълне.

— Не искам да се превърна в домашен любимец, Мариса. Имам нужда от цел…

— Ти имаш…

— … и тази цел не е да си седя вкъщи и да те чакам да се прибереш. Аз съм мъж, а не мебел.

Мариса го изгледа продължително, но не каза нищо, и Бъч продължи:

— Не мога да седя със скръстени ръце, когато знам, че съм в състояние да помогна на расата… на моята раса. — Той се приближи до нея. — Мариса…

— Не мога… не мога да го приема — каза тя и се дръпна назад. — Твърде много пъти съм те виждала на границата на смъртта. Няма… не мога да го приема, Бъч. Не мога да живея по този начин. Съжалявам, но аз бях дотук. Нямам намерение да седя и да гледам как се погубваш.

И като се обърна, тя си тръгна от Дупката.



В главната сграда Джон стоеше в библиотеката и чакаше. Струваше му се, че още малко и ще изскочи от кожата си. Часовникът удари и той сведе поглед към хилавите си гърди и вратовръзката, която почиваше върху тях. Искаше да си придаде представителен вид, но с тези дрехи приличаше по-скоро на ученик, на когото ще му правят снимка за училищния годишник.

Когато отвън се разнесоха забързани стъпки, той погледна към отворената двукрила врата и видя Мариса да минава по коридора с безутешно изражение на лицето. Бъч, който я следваше по петите, изглеждаше по-зле и от нея.

О, не… дано всичко между тях се оправи. Джон страшно харесваше и двамата.

На горния етаж се затръшна врата. Той отиде до прозореца и се загледа навън, мислейки си за онова, което Рот бе казал — че Тор е жив.

Как му се искаше да е истина.

— Господарю? — разнесе се гласът на Фриц и когато Джон се обърна, старият доген се усмихна. — Гостенката ви е тук. Да я поканя ли да влезе?

Джон преглътна. Два пъти. После кимна. Фриц изчезна и миг по-късно на прага застана една жена. Без да поглежда към Джон, тя се поклони и остана наведена, сякаш в молитва. Облечена в бяла тога, тя трябва да бе висока около метър и осемдесет. Русата й коса беше навита и вдигната високо, и макар че сега Джон не виждаше лицето й, онова, което бе зърнал, преди тя да се наведе в поклон, му бе предостатъчно.

Беше изумително красива. Ангелски красива.

Последва дълго мълчание. Джон можеше само да я гледа с широко отворени очи.

— Ваша светлост — промълви тя най-сетне. — Може ли да срещна погледа ви?

Джон отвори уста. И трескаво закима.

Тя обаче си остана все така приведена в поклон. В което, разбира се, нямаше нищо странно — нали не можеше да го види. Мамка му!

— Ваша светлост? — Гласът й потрепери. — Навярно… Бихте ли искали да дойде някоя друга от нас?

Джон се приближи до нея и вдигна ръка, за да я докосне лекичко. Само че къде? Тогата й беше с доста дълбоко деколте, освен това имаше цепки както на ръкавите, така и на полата… Господи, ухаеше прекрасно.

Джон я докосна неловко по рамото и тя сепнато си пое дъх, сякаш допирът му я бе изненадал.

— Ваша светлост?

С лек натиск върху ръката й той я накара да се изправи. Господи… очите й бяха толкова зелени. Като лятно грозде. Или като сърцевината на лайм.

Джон посочи гърлото си и направи жест, все едно го прерязва.

Съвършеното й лице се наклони на една страна.

— Ваша светлост не говори?

Джон поклати глава, леко учуден, че Рот не й беше споменал за това. Разбира се, кралят си имаше много други неща на главата.

В отговор очите на Лейла грейнаха и тя се усмихна, с което направо го зашемети. Зъбите й бяха съвършени, а вампирските й зъби… те бяха просто великолепни.

— Ваша светлост, обетът за мълчание е достоен за възхищение. Такъв самоконтрол. Ваша светлост, потомъкът на Дариъс, син на Марклон, един ден ще стане могъщ воин.

Мили боже. Тя бе впечатлена от него. И след като искаше да си мисли, че Джон е дал обет за мълчание, какво пък толкова! Нямаше причина да й обяснява, че е ням.

— Навярно искате да знаете повече за мен? — каза тя. — Да се уверите, че когато настане мигът, ще получите онова, от което имате нужда?

Джон кимна и махна към дивана. Добре, че си бе взел бележника. Можеха да поседят заедно и да се опознаят…

Когато вдигна поглед, тогата на Лейла се бе свлякла в краката й и тя стоеше пред него, възхитително гола.

Джон усети как очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Одобрявате ли, Ваша светлост?

Боже мили! Дори да не беше ням, в този миг Джон нямаше да е в състояние да каже нито дума.

— Ваша светлост?

Той закима, като си мислеше как ще реагират Куин и Блейлок, когато им разкаже.

Загрузка...