Споделена любов

47.

Когато Мариса най-сетне утоли жаждата си, тя слезе от скута на Бъч и се отпусна до него. Той лежеше по гръб и се взираше в тавана на кадилака, а едната му ръка почиваше върху гърдите му. Дишаше накъсано, дрехите му бяха изпомачкани и раздърпани, ризата му се беше вдигнала високо. Пенисът му, влажен и напълно изцеден, лежеше върху плоския му корем, а раните на врата му зееха широко отворени дори след като Мариса ги бе облизала.

Беше пила със свирепост, на каквато дори не подозираше, че е способна. Нуждата й бе довела и двамата до диво животинско умопомрачение. А сега, когато всичко бе свършило и тялото й бавно започваше да усвоява онова, което той й беше дал, Мариса усети как клепачите й натежават.

Толкова прекрасен. Той беше толкова прекрасен.

— Ще ме използваш ли и друг път? — наруши мълчанието Бъч.

Мариса затвори очи. Болката в гърдите й беше толкова силна, че й пречеше да диша.

— Защото искам да бъда аз, а не той — добави Бъч.

А… ето за какво било всичко — акт на агресия, насочен към Ривендж, а не желание да я нахрани. Трябваше да се досети. Нали беше видяла начина, по който Бъч погледна Ривендж, преди да нахълта в колата. Очевидно все още му имаше зъб.

— Няма значение. — Бъч вдигна панталона си и го закопча. — Не е моя работа.

Мариса не знаеше какво да отговори, но той явно и не очакваше отговор. Подаде й дрехите, без да я поглежда, и щом тя се облече, й отвори вратата.

Студен въздух нахлу в кадилака и в същия миг Мариса осъзна нещо. Въздухът в колата лъхаше на похот и хранене — плътен, опияняващ мирис, но в него нямаше и помен от миризмата на обвързване. Нито помен.

Неспособна да го погледне, Мариса си тръгна, без да се обръща.

Почти беше съмнало, когато Бъч най-сетне се върна в имението на Братството. Паркира кадилака между тъмнолилавия спортен понтиак на Рейдж и седана на Бет и се отправи към Дупката.

След като се раздели с Мариса, часове наред обикаля из града — караше из непознати улици, минаваше покрай редици от къщи, без дори да ги вижда, спираше на червено, когато се сетеше. Беше се прибрал само защото слънцето скоро щеше да изгрее и така му се струваше правилно.

Погледна на изток и видя, че небето беше започнало да просветлява.

Прекоси двора, приседна до мраморния фонтан, който се издигаше в средата му, и загледа как стоманените щори в имението и в Дупката се спускат за през деня. Примига веднъж срещу светлината на изток. После пак, и пак.

Очите му запариха, а мислите му се насочиха към Мариса. Припомни си абсолютно всяка подробност — очертанията на лицето й и начина, по който падаше косата й, мелодията на гласа й и уханието на кожата й. Тук, далеч от всички очи, той пусна чувствата си на воля, остави се да бъде завладян от любовта, която го разкъсваше, и от омразния копнеж, който не му даваше покой.

В резултат, миризмата на обвързване избликна от порите му. Докато Мариса беше с него, Бъч някак си бе успял да я потисне, понеже не смяташе, че е честно да я маркира. Но сега, когато бе сам, нямаше никаква причина да се опитва да я скрие.

Светлината на изток се усилваше и Бъч усети, че бузите му парят, сякаш бе изгорял на слънцето. Неспокойна тръпка пробяга по тялото му, но той си заповяда да остане на мястото си, защото имаше нужда да види изгрева. Само че бедрата му потръпваха от едва сдържано желание да побегнат и той знаеше, че няма да успее да ги удържа още дълго.

По дяволите… никога вече нямаше да види как изгрява зората. А ето че и Мариса си бе тръгнала, отнасяйки със себе си и последния лъч светлина от живота му.

Сега завинаги беше пленник на мрака.

Бъч най-сетне позволи на инстинктите си да вземат връх, тъй като нямаше друг избор, и в мига, в който го направи, краката го понесоха през двора. Прекоси тичешком вестибюла на Дупката, затръшна вратата на всекидневната след себе си и спря, дишайки хрипливо.

Не се чуваше рап, но върху стола зад компютрите беше преметнато кожено яке, така че Ви трябваше да е наблизо. Навярно все още беше в имението и обсъждаше с Рот случилото се тази нощ.

Докато стоеше сам във всекидневната, Бъч усети как го връхлита познатото желание да се напие. И понеже не виждаше причина да не го направи, той си съблече палтото, свали оръжията си и отиде в кухнята. Сипа си питие, взе бутилката с уиски със себе си и се върна във всекидневната. Надигна чашата и погледът му попадна върху най-новия брой на „Спортс Илюстрейтед“. На корицата имаше снимка на някакъв бейзболист, а до главата му с големи жълти букви пишеше „ГЕРОЙ“.

Мариса беше права — той наистина се опитваше да спаси всички, сякаш беше някакъв шибан герой. Само че не го правеше от самолюбивото желание да се изживява като герой. Правеше го, защото тайно се надяваше, че ако спаси достатъчно хора, може би ще получи прошка.

Да, ето какво търсеше той — опрощение.

Образи от миналото се заредиха пред очите му като на филм. Насред тази неканена „прожекция“ погледът му се спря върху телефона. Само един човек можеше да свали този товар от плещите му, но Бъч се съмняваше, че тя ще го стори. И все пак… ако можеше поне веднъж да чуе майка му да казва, че му прощава, задето е оставил Джейни да се качи в онази кола…

Бъч се разположи на любимия си кожен диван и остави бутилката с уиски на масичката. Седя така, докато не стана девет часът. Тогава вдигна слушалката и набра номер, започващ с кода на Бостън. Вдигна баща му.

Разговорът беше точно толкова ужасен, колкото Бъч очакваше. Единственото по-отвратително от самия разговор беше онова, което научи. Когато затвори, видя, че всичко е траяло точно една минута и трийсет и четири секунди, като се брояха и шестте позвънявания, преди баща му да вдигне. А по всяка вероятност това беше последният път в живота му, когато бе разговарял с Еди О’Нийл.

— Какво става, ченге?

Бъч подскочи и видя Вишъс. Нямаше причина да го лъже, затова отвърна:

— Майка ми е болна. От две години. Алцхаймер. Никак не е добре. Естествено, на никого не му е хрумнало да ми се обади. Така и нямаше да разбера, ако не бях позвънил преди малко.

— По дяволите… — Ви се приближи и седна до него. — Искаш ли да отидеш да я видиш?

— Не — поклати глава Бъч и взе чашата с уиски. — Не виждам причина да го правя. Тези хора вече не са част от живота ми.