10.

Докато слънцето изгряваше и навсякъде из имението стоманени щори закриваха прозорците, Вишъс захапа сандвича с говеждо, който си беше купил от веригата за сандвичи „Арбис“. Имаше чувството, че дъвче картон, но проблемът не беше в качеството на продуктите.

Мекото потракване на билярдни топки го накара да вдигне глава. Бет, тяхната кралица, тъкмо се изправяше с щека в ръка.

— Блестящ удар — подхвърли Рейдж, облягайки се на тапицираната с коприна стена.

— Добра подготовка.

Бет заобиколи масата и преценяващо огледа топките. Когато отново се наведе и улови щеката с лявата си ръка, рубиненият пръстен върху средния й пръст проблесна.

Ви избърса уста с хартиената салфетка.

— Пак ще те победи, Холивуд.

— Най-вероятно.

Само че така и не й се удаде възможност, тъй като Рот нахлу в стаята, очевидно сърдит. Дългата черна коса, която стигаше до кръста му, се развя зад него, после отново се разпиля по гърба му.

Бет остави щеката на масата.

— Как е Джон?

— Сякаш някой изобщо би могъл да каже!

Рот се приближи до нея и я целуна първо по устата, а после от двете страни на врата — там, където минаваха вените й.

— Отказва да отиде на преглед при Хавърс. Не иска дори да припари до клиниката. Сега спи в кабинета на Тор, беше изтощен.

— Какво предизвика припадъка този път?

— Зи преподавал урок за експлозивите. На хлапето му станало нещо и просто се свлякло на пода. Точно както преди, когато те видя.

Бет обви ръце около кръста на Рот и се долепи до тялото на своя хелрен. Черните им коси се смесиха, неговата — права, нейната — на вълни. Господи, косата на Рот беше станала толкова дълга! Говореше се, че Бет харесвала дългите коси, така че Рот бе оставил своята да израсте.

Ви отново си избърса устата.

„Странно на какво са готови мъжете.“

Бет поклати глава.

— Ще ми се Джон да се премести при нас, в къщата. Не да спи на онзи фотьойл там, в кабинета… Твърде много време прекарва сам, а напоследък не се храни достатъчно. Освен това Мери казва, че изобщо не говори за случилото се с Тор и Уелси. Отказва да сподели какво изпитва с когото и да било.

— Не ме интересува за какво говори, стига само да отиде при проклетия доктор — изруга Рот и обърна поглед, скрит зад черните му очила, към Ви. — Как е другият ни пациент? По дяволите, започвам да си мисля, че няма да е лошо в къщата да заживее лекар.

Ви посегна към плика от „Арбис“ и извади втория сандвич.

— Ченгето се оправя. Според мен ще го изпишат до ден-два.

— Искам да знам какво са му направили. Скрайб Върджин не ми казва нищо по въпроса. И дума не обелва.

— Вчера се залових да проуча въпроса. Започнах с Летописите.

Които представляваха историята на вампирите в осемнайсет тома. Бяха написани на Древния език и можеха да приспят и слон. Проклетите книги бяха почти толкова интересни, колкото и инвентарният опис на някоя железария.

— Ако не открия нищо в тях, ще опитам и на други места. Сборниците с устни предания, които някой се е постарал да запише. Такива работи. Малко вероятно е подобно нещо да се случва за първи път през двадесетте хиляди години, откакто сме на тази планета. Смятам да посветя днешния ден на това.

Както обикновено, за него нямаше да има сън. Вече цяла седмица не бе спал и едва ли днес нещата щяха да са по-различни.

Осем дни безсъние определено не се отразяваха добре на умствените му способности. Без редовни порции сън мозъкът може да даде накъсо и да стане жертва на продължителна психоза. За учудване си беше, че все още не беше изперкал.

— Ви? — повика го Рот.

— Извинявай, какво?

— Добре ли си?

Вишъс заби зъби в сандвича с говеждо.

— Добре съм. Съвсем добре.



Когато нощта се спусна дванадесет часа по-късно, Ван Дийн паркира пикапа си под един явор на тихата спретната уличка. Положението никак не му харесваше.

На пръв поглед постройката от другата страна на моравата беше съвсем обикновена — поредната къща в не-знам-какъв-си стил в не-знам-кой-си квартал. Проблемът идваше от броя на колите, паркирани пред нея. Цели четири.

Бяха му казали, че ще се срещне с Хавиер насаме.

Без да слиза от пикапа, Ван изпитателно огледа мястото. Щорите бяха спуснати. Вътре горяха само две лампи. Осветлението на верандата не беше включено.

Твърде много зависеше от тази среща. Ако се заемеше с работата, която му предлагаха, можеше да зареже строежите, което щеше да намали амортизацията на тялото му. Освен това щеше да печели двойно повече, отколкото изкарваше сега, така че можеше да спести нещичко, с което да се издържа, когато вече няма да е в състояние да се бие.

Той слезе от колата и се отправи към верандата. Върху изтривалката под ботушите му бяха изрисувани бръшлянови листа — направо да те полазят тръпки.

Вратата се отвори, преди да успее да натисне звънеца. От другата страна стоеше Хавиер, едър и безцветен.

— Закъсня.

— А ти каза, че ще се срещнем насаме.

— Боиш се от малко компания?

— Зависи от компанията.

Хавиер се отдръпна от вратата.

— Защо не влезеш и не провериш сам?

Ван си остана върху изтривалката.

— Само да те предупредя, че казах на брат си къде отивам. Дадох му адреса и всичко останало.

— На кого от двамата — по-големия или по-малкия? — Хавиер се усмихна, когато Ван присви очи. — Да, знаем за тях. Както се изрази преди малко, адреси и всичко останало.

Ван пъхна ръка в джоба на анорака си. Сякаш само това чакаше, деветмилиметровият пистолет, който носеше, се плъзна в ръката му.

„Пари, мисли за парите.“

След миг каза на глас:

— Е, ще се залавяме ли за работа, или ще си чешем езиците на това течение?

— Не аз отказвам да вляза, синко.

Ван прекрачи прага, без да изпуска Хавиер от очи. Вътре беше студено, сякаш отоплението едва-едва работеше или пък къщата беше необитаема. Липсата на мебели навеждаше на второто предположение.

Хавиер посегна към задния си джоб и Ван се напрегна. Онова, което Хавиер извади, в действителност си беше същинско оръжие — десет чисто новички стодоларови банкноти.

— Е, споразумяхме ли се? — попита той.

Ван се огледа, после взе парите от ръката му и ги прибра.

— Да.

— Добре. Започваш тази вечер.

Хавиер се обърна и тръгна към вътрешността на къщата.

Ван го последва, все така нащрек, особено когато слязоха в мазето и видя в дъното на стълбището да ги чакат шестима мъже, които досущ приличаха на Хавиер. Те до един бяха високи, имаха бели коси и от тях се носеше миризма на старост.

— Май и ти имаш братя — нехайно подхвърли Ван.

— Не са ми братя. И не използвай тази дума тук. — Хавиер хвърли поглед към шестимата здравеняци. — Това са учениците ти.



Без чужда помощ, макар и под зоркия поглед на медицинска сестра в защитно облекло, Бъч се върна в леглото, след като най-сетне беше взел душ и се беше обръснал. Катетърът и системата вече ги нямаше, беше успял и добре да похапне. Освен това беше прекарал единадесет от последните дванадесет часа в непробуден сън.

Боже, най-после отново започваше да се чувства като човек, а бързината, с която се възстановяваше, беше истинско чудо.

— Справихте се отлично, господине — похвали го сестрата.

— Следваща спирка — олимпийските игри — отвърна той и придърпа завивките нагоре.

Когато сестрата си тръгна, Бъч погледна към Мариса. Тя седеше на второто болнично легло, което той беше настоял да донесат за нея, свела глава над бродерията в ръцете си. Откакто се беше събудил преди час, тя се държеше някак странно, сякаш на устните й напираха думи, които не знаеше как да изрече.

Очите на Бъч се плъзнаха от върха на русата й коса, по нежните й ръце и надолу към прасковената рокля, разпиляна върху импровизираното легло… после се върнаха обратно върху корсажа на роклята. Изящни копчета се спускаха по предницата му. Сигурно бяха поне стотина.

Внезапно Бъч почувства, че не го свърта на едно място, и се размърда. Усети, че си мисли колко ли време ще му отнеме да разкопчае всички перлени копчета.

Тялото му потръпна, а кръвта се стече между краката му и изду нощницата му.

Я виж ти. Май наистина беше по-добре.

И освен това беше такова гадно копеле!

Той се обърна с гръб към Мариса и затвори очи. Проблемът беше, че когато го направи, съвсем ясно си представи как я целува на верандата в дома на Дариъс през онази вечер миналото лято. По дяволите, картината беше толкова ярка, сякаш гледаше снимка. Той седеше, Мариса беше между краката му, а езикът му бе в устата й. Бяха се озовали на пода, когато столът под него се счупи…

— Бъч?

Той отвори очи и рязко се дръпна. Мариса се беше привела над него, така че лицето й беше на едно ниво с неговото. Ужасен, той хвърли поглед надолу, за да се увери, че чаршафите скриват онова, което се случваше между краката му.

— Да? — каза той толкова хрипливо, че се наложи да повтори. Гласът му открай време си беше дрезгав, но ако имаше нещо, от което съвсем пресипваше, то бе мисълта за секс. Особено с нея.

Очите й обходиха лицето му и той изпита неприятното чувство, че е като отворена книга за нея и че тя прониква до най-съкровените кътчета на сърцето му. Там, където страстта му към нея беше най-силна.

— Мариса, мисля, че ще е най-добре да поспя. Нали се сещаш, покой и всичко останало.

— Вишъс каза, че си идвал да ме видиш. След като Рот беше прострелян.

Бъч отново затвори очи. Първата му мисъл бе да измъкне задника си от проклетото легло, да намери съквартиранта си и да му дръпне един хубав бой. По дяволите, Ви…

— Аз не знаех — продължи Мариса и когато той отвори очи и я погледна, тя поклати глава. — Не знаех, че си идвал, докато Вишъс не ми каза снощи. Кого видя, когато дойде? Какво стана?

Не е знаела?

— Аз… ъъъ… отвори ми една прислужница. Качи се да провери и когато се върна, ми каза, че не приемаш посетители и че ще ми се обадиш. Когато не го направи… е, не възнамерявах да те преследвам или нещо такова.

Добре де… известно време я беше следил, но тя не знаеше за това, слава на бога. Освен, разбира се, ако онова копеле Ви, което не можеше да си държи езика зад зъбите, не й бе издрънкал и това. Кучи син!

— Бъч, бях болна и се нуждаех от време, за да се съвзема. Но наистина исках да те видя. Затова те помолих да ми се обадиш, когато през декември се срещнахме случайно. Ти ми отказа и аз реших, че… че си изгубил интерес.

Искала е да го види? Това ли бе казала наистина?

— Бъч, исках да те видя отново.

Да, точно това беше казала. Два пъти.

Е, и това ако не бе в състояние да ободри човек…

— По дяволите — прошепна той, срещайки погледа й. — Имаш ли представа колко пъти минавах покрай къщата ти с колата?

— Наистина ли?

— На практика всяка вечер. Бях направо жалък.

По дяволите, все още беше.

— И въпреки това искаше да се махна от стаята. Ядоса се, когато ме видя тук.

— Кипна ми… ъъъ… ядосах се, задето не носеше защитно облекло. Освен това предположих, че са те изнудили да стоиш при мен — обясни той и с разтреперани пръсти докосна кичур от косата й. Господи, толкова бе мека! — Вишъс може да бъде страшно убедителен. А не ми беше приятна мисълта, че си принудена да правиш нещо, което не искаш, само от съжаление.

— Но аз исках да бъда тук. Искам да бъда тук.

Тя сграбчи ръката му и я стисна.

В опияняващото мълчание, което последва, Бъч се опита да пренареди в мислите си събитията от последните шест месеца, да проумее тази нова действителност, която някак бе успяла да му се изплъзне. Той я желаеше. Тя също го желаеше. Възможно ли бе да е истина?

Така изглеждаше. Изглеждаше…

От устните му се откъснаха непредпазливи, забързани думи:

— Луд съм по теб, Мариса. Изгубил съм си шиба… изгубил съм си ума. По теб.

Светлосините й очи плувнаха в сълзи.

— Аз също. По теб.

Бъч дори не разбра, че го е направил, но в един момент въздухът ги разделяше, а в следващия устните му се впиваха в нейните. Тя ахна и той побърза да се отдръпне.

— Съжалявам…

— Не… аз… аз… изненада ме — каза тя, без да отделя устни от неговите. — Искам го…

— Добре тогава. — Той наклони глава на една страна и докосна устните й. — Ела по-близо.

И като я улови за ръката, той я дръпна върху леглото, привличайки я върху себе си. Ефирното й тяло не тежеше много повече от топлия въздух и усещането му харесваше, особено когато русата й коса се разпиля около него. Бъч улови лицето й между дланите си и я погледна.

Устните й се разтвориха в нежна усмивка, предназначена само за него, и той зърна връхчетата на вампирските й зъби. Господи, трябваше да проникне в нея по някакъв начин, затова той се надигна и започна с езика си. Тя простена, когато той плъзна език между устните й, миг по-късно двамата се целуваха страстно, докато той прокарваше пръсти през косата й, положил ръка на тила й. Бъч разтвори крака и тя се намести между тях, увеличавайки натиска там, където тялото му туптеше, набъбнало и горещо.

Сякаш дошъл от нищото, в главата му се появи въпрос, който той знаеше, че няма право да й зададе. Въпрос, който го смути и го накара да изгуби ритъма си.

— Бъч, какво има? — попита Мариса, когато той се отдръпна.

Той прокара палец по устните й, чудейки се дали междувременно бе имала друг мъж. Дали не си беше намерила любовник през деветте месеца, изтекли, откакто той я беше целунал за последен път? Може би дори повече от един?

— Бъч?

— Нищо — отвърна той, пренебрегвайки яростния собственически порив, който се надигна в гърдите му.

И отново я целуна, властно, сякаш тя му принадлежеше, макар да знаеше, че не е така. Ръката му се плъзна към кръста й, притискайки я към нарастващата му възбуда. Обзе го неустоимо желание да я бележи като своя, така че всички същества от мъжки пол да знаят кому принадлежи. Което беше направо откачено.

Изведнъж тя рязко се отдръпна и объркано подуши въздуха.

— Хората обвързват ли се?

— Ъъъ… да, привързваме се емоционално.

— Не, имам предвид обвързвате ли се?

Тя зарови лице в шията му и вдъхна дълбоко, после потърка кожата му с носа си.

Той я сграбчи за бедрата, чудейки се колко далеч щяха да стигнат. Не бе сигурен, че е достатъчно силен, за да прави секс, въпреки че беше получил ерекция. А и не искаше да си позволява твърде много с нея. Но как само копнееше за това!

— Харесва ми миризмата ти, Бъч.

— Сигурно е сапунът, който използвах преди малко…

Мариса прокара вампирските си зъби по шията му и той простена:

— О, господи… не спирай…

Загрузка...