Споделена любов

20.

На следващата вечер Мариса тъкмо излизаше изпод душа, когато чу металните щори да се вдигат за през нощта. Господи, толкова беше уморена. Денят се беше оказал ужасно напрегнат.

Но пък всички неща, които трябваше да свърши, й бяха помогнали да не се побърка от тревога по Бъч. Или поне да не мисли непрекъснато за него.

Това, че отново беше пострадал от ръката на лесър, не беше единственото, което я тревожеше. Чудеше се къде ли се намира и дали някой го наглежда. Очевидно не беше брат й. Но дали Бъч си имаше някой друг?

Ами ако беше прекарал целия ден с друга жена, която се бе грижила за него и го бе лекувала?

Вярно, предишната вечер се бяха чули по телефона и той й беше казал точно каквото тя искаше да чуе. Уверил я беше, че е добре. Не беше скрил, че се е бил с лесър. Съвсем честно й беше обяснил защо не иска да се среща с нея, докато не е сигурен, че състоянието му е стабилно. И освен това се бяха разбрали да се видят за Първото хранене днес.

Не го винеше, че се бе държал някак сковано — отдаваше го на тревогата му. Едва след като затвори, Мариса си даде сметка за всичко, което бе пропуснала да го попита.

Отвратена от собствената си несигурност, тя отиде до шахтата за мръсни дрехи и пусна мократа кърпа. Когато се изправи, изведнъж й се зави свят, тя се олюля и трябваше да приклекне, за да не се строполи в несвяст.

„О, нека нуждата да се нахраня да отмине. Моля те!“

Задиша дълбоко и когато главата й се проясни, бавно се изправи. Отиде до умивалника и докато плискаше лицето си със студена вода, си даде сметка, че ще трябва да се види с Ривендж. Но не и тази вечер. Тази вечер имаше нужда да бъде с Бъч. Трябваше да го види и с очите си да се увери, че е добре. Освен това трябваше да поговори с него. Важен беше той, не нейното тяло.

Когато се посъвзе, облече синьо-зелената си рокля на „Ив Сен Лоран“. Господи, как я ненавиждаше вече! Свързваше я с толкова неприятни спомени, сякаш сцената, разиграла се между нея и Хавърс, се беше пропила във фината материя като отвратителна миризма.

Почукването, което очакваше, се разнесе точно в шест часа. На прага стоеше Фриц и й се покланяше с усмивка.

— Добър вечер, господарке.

— Добър вечер. У теб ли са документите?

— Както поискахте.

Тя пое папката, която икономът й подаде, отиде до бюрото и прелисти книжата вътре. Подписа се на няколко места, после затвори папката и сложи ръка отгоре й.

— Приключихме бързо.

— Адвокатите ни са наистина добри, нали?

Мариса си пое дълбоко дъх и му върна пълномощното и договора за наем. След това отиде до нощната масичка и взе гривната от диамантения комплект, който носеше в нощта, когато се появи на прага на Братството. Докато подаваше искрящото украшение на догена, за миг си спомни как баща й й го беше подарил преди повече от сто години. Той никога не би предположил за какво смята да го използва дъщеря му. Слава на Скрайб Върджин.

Икономът се намръщи.

— Господарят не одобрява това.

— Знам, но Рот вече направи достатъчно за мен — отвърна Мариса, а диамантите проблеснаха между пръстите й. — Фриц? Вземи гривната.

— Господарят наистина не одобрява.

— Той не ми е попечител, така че не зависи от него.

— Той е крал. Всичко зависи от него — възрази Фриц, но въпреки това взе украшението.

Докато догенът се обръщаше, за да си тръгне, изражението му беше толкова съкрушено, че Мариса каза:

— Благодаря ти, задето донесе част от бельото ми и задето се погрижи тази рокля да бъде почистена. Много си внимателен.

Лицето на Фриц се поразведри от похвалата за добре свършената работа.

— Искате ли да извадя още няколко рокли от куфарите ви?

Мариса сведе поглед към синьо-зелената рокля и поклати глава.

— Няма да остана тук много дълго. По-добре да не ги разопаковаме.

— Както наредите, господарке.

— Благодаря ти, Фриц.

Догенът се поколеба.

— Трябва да знаете, че сложих свежи рози в библиотеката за тазвечерната ви среща с господаря Бъч. Той ме помоли да го направя за вас. Настоя да се погрижа да бъдат също толкова прекрасни и бледожълти като косата ви.

Мариса притвори очи.

— Благодаря ти, Фриц.

Бъч изплакна самобръсначката си, чукна я в ръба на умивалника и спря чешмата. Според огледалото, бръсненето не беше помогнало особено. Всъщност така синините, които междувременно бяха започнали да избледняват и сега бяха жълтеникави, изпъкваха още повече. По дяволите. Искаше да изглежда добре за Мариса, особено след като миналата вечер се бе провалила по този начин.

Загледан в отражението си, той докосна предния си зъб, онзи, който беше леко нащърбен. Мамка му… ако искаше да изглежда така, сякаш наистина я заслужава, щеше да се нуждае от пластична операция, детоксикация и коронки на зъбите.

Както и да е. Сега имаше други грижи. Предишната вечер тя звучеше ужасно по телефона, между тях като че ли отново се бе появила дистанция. Но поне се беше съгласила да го види и това беше и поводът за най-голямата му тревога. Той посегна към кухненския нож, оставен на ръба на умивалника, изпъна едната си ръка и…

— Ченге, по теб няма да остане ненадупчено място, ако продължаваш в същия дух.

Бъч вдигна поглед към огледалото и видя Ви да се обляга на отворената врата зад него с чаша водка в едната ръка и цигара в другата. Аромат на турски тютюн изпълни въздуха, остър и мъжествен.

— Няма как, Ви. Трябва да се уверя. Знам, че ръката ти върши чудеса, но…

Той прокара острието по кожата си и затвори очи, страхувайки се да погледне към разреза.

— Червена е, Бъч. Добре си.

Бъч сведе очи към алената струйка.

— Как мога да съм напълно сигурен?

— Вече не миришеш на лесър. За разлика от снощи — каза Ви и пристъпи в банята. — Освен това…

Преди Бъч да разбере какво става, Ви сграбчи ръката му, наведе се и близна раната, която начаса се затвори. Бъч рязко се отскубна от съквартиранта си.

— Боже, Ви! Ами ако кръвта ми е заразена?

— Нищо й няма. Абсо…

Внезапно Вишъс се преви надве, нададе приглушен вик и се свлече на пода. Тялото му потръпваше конвулсивно, виждаше се само бялото на очите му.

— О, господи! — Бъч ужасено посегна към него.

При което Ви сложи край на припадъка си и преспокойно отпи от чашата с водка.

— Добре си, ченге. Вкусът й си беше съвсем наред. Е, като за човешка кръв, разбира се, а тя определено не е сред любимите ми питиета, ако ме разбираш.

Бъч замахна и заби юмрук в рамото на вампира. Ви изруга и той го удари още веднъж.

Ви го изгледа свирепо и потри удареното място.

— Стига, ченге!

— Сам си го изпроси!

И като го заобиколи, Бъч отиде до дрешника и се залови да рови из дрехите, разбутвайки многобройните закачалки, докато се чудеше какво да облече.

Внезапно спря и затвори очи.

— Майната му, Ви. Снощи кръвта ми беше черна. Днес вече не е. Да не съм се превърнал в машина за преработка на лесъри или нещо такова?

Ви приседна на леглото и като се облегна на таблата, закрепи чашата с водка върху обутия си в кожени панталони крак.

— Може би. Не знам.

Господи, сериозно започваше да му писва вечно да е в неведение.

— Мислех си, че знаеш всичко.

— Това беше удар под кръста, Бъч.

— Мамка му… прав си. Съжалявам.

— Не може ли да зарежем извиненията и просто да ти ударя един?

Те се разсмяха и Бъч отново се залови с избора на дрехи. В крайна сметка си хареса един костюм на „Дзеня“ в синьо и черно, и го метна на леглото до Ви. После се зае с вратовръзките.

— Видял съм Омега, нали? Онова, което извади от корема ми, беше част от него. Той е сложил късче от себе си в мен.

— Да. Така мисля.

Изведнъж на Бъч му се прииска да отиде на църква и да се помоли за спасението на душата си.

— Никога вече няма да съм нормален, нали?

— Най-вероятно.

Бъч се загледа в колекцията си от вратовръзки и едва не му се зави свят при вида на изобилието от цветове и модели. Докато стоеше пред тях, колебаейки се коя да избере, неочаквано се замисли за семейството си в Южен Бостън.

Да, те бяха нормални, никога не се променяха, бяха непреклонни. Със семейство О’Нийл се беше случило едно съдбоносно събитие — когато беше на петнайсет години, сестра му Джейн беше изнасилена и убита. Трагедията беше запратила шахматната дъска на живота им високо във въздуха, но когато изпопадаха, фигурите се върнаха на старите си места. И Бъч си остана чужд и нежелан за останалите.

За да прекъсне този поток от мисли, Бъч откачи една кървавочервена вратовръзка „Ферагамо“.

— Е, какъв е планът за тази вечер, вампире?

— Никакъв — днес няма да патрулирам.

— Чудесно.

— Не, ужасно. Знаеш, че не обичам да се излежавам.

— Прекалено си напрегнат.

— Ха.

Бъч хвърли поглед през рамо.

— Трябва ли да ти напомня какво се случи този следобед?

Ви се загледа в чашата си.

— Какво толкова!

— Събуди се с такива крясъци, че се уплаших да не са те простреляли. Какво, по дяволите, сънуваше?

— Нищо.

— Не ми хвърляй прах в очите, адски е дразнещо.

Ви разклати чашата с водката. После отпи.

— Просто сън.

— Как ли пък не! Живеем заедно от девет месеца. В редките случаи, когато спиш, не издаваш никакъв звук.

— Все едно.

Бъч пусна кърпата на пода, нахлузи чифт черни боксерки и извади колосана риза от дрешника.

— Трябва да кажеш на Рот какво става.

— Хайде да не подхващаме тая тема, а?

Бъч облече ризата, закопча я, после свали панталона от закачалката.

— Казвам само, че…

— Престани, ченге.

— Господи, хич не си по приказките, а? Виж какво, ако имаш нужда да си поговориш с някого, аз съм насреща.

— Малко вероятно. Но оценявам предложението ти. — Ви се прокашля. — Между другото, миналата нощ взех назаем една от ризите ти.

— Няма проблем. Знаеш, че побеснявам, когато почнеш да ми задигаш чорапите.

— Не исках да се срещам с момичето ти в бойни дрехи. А само такива имам.

— Тя спомена, че сте разговаряли. Мисля, че малко я плашиш.

Ви измърмори нещо, което прозвуча като: „Би трябвало“ и Бъч го погледна.

— Какво каза?

— Нищо.

Ви скочи от леглото и се отправи към вратата.

— Слушай, мисля да прекарам тази вечер в апартамента си. Направо ще откача, ако трябва да се мотая тук, докато всички останали са навън по работа. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

— Ви — повика го Бъч и Вишъс спря. — Благодаря ти.

— За какво?

Бъч вдигна порязаната си ръка.

— Знаеш за какво.

Ви сви рамене.

— Реших, че за теб така ще е по-безопасно, докато си с нея.

Джон вървеше през подземния тунел и ехото от стъпките му го караше да се чувства ужасно сам. Всъщност сам с гнева си. Гневът се бе превърнал в негов постоянен спътник, толкова неделима част от него, колкото и собствената му кожа. И също като нея, гневът му го обгръщаше целия. Нямаше търпение часовете да започнат, за да освободи част от яростта си. Тялото му тръпнеше неспокойно, беше превъзбуден и не го свърташе на едно място.

Отново си припомни за първия път, когато беше минал оттук с Тор. Тогава беше ужасно притеснен и присъствието на Тор му бе подействало успокояващо.

„Честит юбилей“, горчиво си помисли той и изруга наум.

Беше се случило точно преди три месеца. В онази нощ убийствата на Уелси и Сарел и изчезването на Тор бяха запратени в лицето му като зловещи карти Таро. Бум. Бум. Бум.

После настъпи същински ад. През първите две седмици след трагедията Джон беше сигурен, че Тор ще се върне. Чакаше, надяваше се, молеше се… и нищо. Никакви вести, никакво телефонно обаждане, нищо.

Тор беше мъртъв. Нямаше друго обяснение.

Когато достигна стъпалата, водещи нагоре към главната сграда, Джон почувства, че му е непосилно да мине през тайната врата към фоайето. Не му се ядеше. Нямаше желание да вижда никого. Не искаше да сяда на масата с другите. Но Зейдист нямаше да го остави на мира. През последните два-три дни той буквално го завличаше насила в имението, за да се нахрани. Което освен унизително, беше адски дразнещо и за двамата.

Джон се насили да изкачи стъпалата и да влезе в къщата. Вече не се наслаждаваше на изобилието от цветове във фоайето, то само дразнеше сетивата му и Джон се запъти към трапезарията, приковал поглед в пода. Когато мина под пищния свод, видя, че масата е наредена, но все още никой не беше слязъл. До носа му достигна ароматът на печено агнешко — любимото ядене на Рот.

Звучното куркане, което се разнесе от празния му стомах, изобщо не можеше да го заблуди. Напоследък, колкото и да беше гладен, хапнеше ли нещо, дори да беше специално приготвено за него, стомахът му се свиваше от болка. А уж се очакваше да яде повече заради преобразяването! Как ли пък не!

Внезапно до ушите му достигна шум от леки стъпки и той обърна глава. Някой тичаше по балкона на втория етаж.

После се разнесе смях. Прелестен женски смях.

Джон надникна изпод свода и погледна към внушителното стълбище.

На площадката на втория етаж се появи Бела, задъхана и усмихната, стиснала края на черна сатенена роба. Когато стигна до най-горното стъпало, тя спря и погледна през рамо, а гъстата й черна коса се люшна като завеса.

Малко по-късно се разнесоха тежки стъпки, макар и още далечни. Скоро грохотът им се усили, сякаш камъни се сипеха по пода. Бела очевидно очакваше точно тях, защото се разсмя, повдигна по-високо полите на робата си и се затича надолу, а босите й крака едва докосваха стъпалата. Стигна във фоайето и се обърна в същия миг, в който Зейдист се появи в коридора на втория етаж.

Той я забеляза и се насочи право към балкона — улови се за парапета и се оттласна, политайки във въздуха с изпънато тяло и разперени ръце, сякаш изпълняваше скок във вода… само че под него вместо вода имаше каменен под.

Джон извика, но от нямото му гърло излезе само въздух, който рязко секна, когато Зейдист се дематериализира по средата на скока. Прие физическата си форма на около десетина метра от Бела, която наблюдаваше представлението, сияеща от щастие.

Сърцето на Джон биеше учестено, при това не само от шока.

Бела се усмихна на своя партньор, все още запъхтяна, стиснала робата си с две ръце, а в погледа й се четеше покана. Покана, на която Зейдист начаса се отзова. С всяка стъпка, която правеше към нея, той сякаш ставаше още по-едър. Мирисът на обвързването му изпълни фоайето заедно с гърленото му ръмжене. В този миг той беше истински звяр… един много сексуален звяр.

— Изглежда ти харесва да те преследват, нала — каза той. Дрезгавият му глас беше почти неузнаваем.

С още по-широка усмивка, Бела заотстъпва към стената.

— Може би.

— Тогава защо не бягаш?

Дори Джон долови еротичната заплаха, която прозвуча в думите на Зейдист.

Бела отново се впусна да бяга. Тя изтича покрай него и се насочи към билярдната. Подобно на хищник, дебнещ плячката си, Зейдист се обърна, без да откъсва поглед от развяната коса и изящното й тяло. Устните му се разтвориха, разкривайки вампирските му зъби, които бързо се издължаваха. Но не само те откликнаха на зова на неговата шелан. В кожените му панталони напираше огромна ерекция.

Зи хвърли бърз поглед към Джон и отново се зае с преследването. Изчезна в билярдната, а ръмженето му се засили. Откъм отворената врата се чу как някой изписка от удоволствие, последва трополене, женско ахване и после… нищо.

Беше я уловил.

Изведнъж Джон си даде сметка, че е залитнал, и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Мислите му последваха двамата в билярдната, тялото му сякаш омекна и го побиха тръпки. Сякаш нещо се пробуждаше в него.

Миг по-късно Зейдист се показа на прага, понесъл Бела на ръце. Тя се бе отпуснала в силните му обятия, а дългата й коса се беше разпиляла по рамото му. Докато Зейдист гледаше къде стъпва, Бела не откъсваше очи от лицето му, ръката й го милваше по гърдите, устните й бяха извити в усмивка, предназначена само за него.

На шията й имаше следа от ухапване, която определено не беше там по-рано. Задоволството, с което тя съзерцаваше глада, изписан по лицето на нейния хелрен, беше завладяващо. Джон инстинктивно разбра, че когато се приберат в стаята си, Зейдист щеше не само да прави секс с нея, но и да се нахрани. Воинът щеше да бъде и на гърлото й, и между краката й. Най-вероятно — едновременно.

Господи, как само жадуваше Джон за такава връзка!

Ами миналото му? Дори ако преживееше преобразяването си, как би могъл да бъде толкова спокоен и уверен с една жена? На истинските мъже не им се беше налагало да понесат онова, което той бе изтърпял, никога не им бяха опирали нож в гърлото, за да ги принудят към срамно подчинение.

По дяволите, ето този воин, например. Толкова силен и могъщ. По такива като Зейдист си падаха жените, а не по слабаци като него. Място за съмнение нямаше — колкото и едро да станеше тялото му след преобразяването, Джон щеше да си остане слабак, завинаги белязан от онова, което му бяха причинили.

Той се обърна, пристъпи в трапезарията и се настани на масата, сам насред изобилието от порцелан, сребро, кристал и свещи.

Да си сам е добре, реши той.

Да си сам е безопасно.