Епилог

Джойс О’Нийл Рафърти влезе в старческия дом забързана и в отвратително настроение. Малкият Шон беше повръщал цяла нощ, а после им се беше наложило да чакат три часа, преди педиатърът да ги вмести в натоварения си график. На всичкото отгоре Майк се беше обадил, за да й каже, че ще трябва да работи до късно и няма да може да мине през супермаркета на път за вкъщи, а у тях нямаше абсолютно нищо за ядене.

Джойс намести Шон по-удобно и забърза през коридорите, проправяйки си път между колички за разнасяне на храна и инвалидни столове. Поне Шон най-сетне беше заспал, а и от часове не беше повръщал. Да се оправя едновременно с майка си и с ревящо болно бебе, беше свръхсилите на Джойс, особено след ден като днешния.

Тя почука на вратата на майка си и влезе. Одел седеше в леглото и прелистваше „Рийдърс Дайджест“.

— Здравей, мамо, как си?

Джойс отиде до прозореца и седна на тапицираното с изкуствена кожа кресло. То изскърца под нея, също като Шон, който се събуди точно в този момент.

— Добре съм — отвърна Одел с мила усмивка. Празните й очи приличаха на две черни топчета.

Джойс погледна часовника си. Щеше да остане десет минути, а след това щеше да мине през супермаркета на път за вкъщи.

— Миналата нощ имах посещение.

И щеше да накупи храна поне за една седмица напред.

— Така ли, мамо? Кой беше?

— Брат ти.

— Теди е бил тук?

— Бъч.

Джойс се вцепени. После реши, че майка й халюцинира.

— Това е прекрасно, мамо.

— Дойде, когато наоколо вече нямаше никого. След като се беше стъмнило. Доведе и жена си. Толкова е красива. Бъч каза, че ще се венчаят в църква. Те вече са женени, но е било според традициите на нейната религия. Интересно… така и не разбрах каква е тя. Може би лутеранство?

Определено халюцинираше.

— Това е прекрасно, мамо.

— Сега изглежда точно като баща си.

— Така ли? Аз мислех, че Бъч е единственият, който не прилича на татко.

— Изглежда като своя баща. Не вашия.

Джойс се намръщи.

— Моля?

Майка й погледна през прозореца и по лицето й плъзна замечтано изражение.

— Разказвала ли съм ти за снежната буря през шейсет и девета?

— Мамо, говорехме за Бъч…

— Бяхме затрупани и трябваше да останем в болницата, сестри и лекари заедно. Никой не можеше нито да излезе, нито да влезе. Останах там цели два дена. Господи, как само се разсърди баща ти, задето трябваше да се грижи за децата без мен!

Изведнъж погледът на Одел се проясни и тя сякаш се подмлади.

— Имаше един хирург. О, той беше толкова… толкова различен от всички останали. Беше началник на хирургичното отделение. Беше много важен. Той беше… красив и различен. И доста плашещ. Очите му… още ги виждам насън.

Въодушевлението на Одел се стопи така неочаквано, както се беше появило.

— Аз бях лоша. Много лоша съпруга.

— Мамо — поклати глава Джойс. — За какво говориш?

По набръчканото лице на Одел се застичаха сълзи.

— Когато се прибрах вкъщи, веднага отидох да се изповядам. Молих се. Молих се толкова отчаяно. Но Бог ме наказа за греховете ми. Дори раждането беше ужасно. Едва не умрях, така силно кървях. Всичките ми други деца се родиха толкова лесно, но не и Бъч…

Джойс така стисна Шон, че той се размърда недоволно. Тя побърза да охлаби прегръдката си и опита да го успокои, като в същото време прошепна:

— Продължавай, мамо.

— Смъртта на Джейни беше моето наказание, задето изневерих на съпруга си и му родих чуждо дете.

Шон проплака, а в главата на Джойс се прокрадна ужасяващото подозрение, че…

О, я стига, какви глупости си мислеше, по дяволите! Майка й не беше наред. Не беше добре с главата. Макар че точно в този момент изглеждаше съвсем с всичкия си.

Одел закима, сякаш в отговор на някакъв неизречен въпрос.

— О, да, аз го обичам. Всъщност обичам го повече от всичките си други деца, защото той е специален. Но разбира се, с нищо не биваше да го показвам. Баща им и без това трябваше да понесе твърде много заради онова, което бях сторила. Да демонстрирам каквото и да било предпочитание към Бъч, би означавало да оскърбя дълбоко Еди, а аз не можех… не бих причинила подобно нещо на съпруга си. Не и след като той остана до мен.

— Татко знае…?

В настъпилата тишина нещата постепенно започнаха да си идват по местата, като парченца от някакъв отблъскващ пъзел. По дяволите, наистина беше вярно.

„Разбира се, че татко знае. Ето защо толкова мразеше Бъч.“

По лицето на майка й се появи меланхолично изражение.

— Бъч изглеждаше така щастлив със съпругата си. А тя е толкова красива! Как само си подхождат двамата! Тя също е специална, точно като неговия баща. Точно като Бъч. Те всички са специални. Жалко, че не можаха да останат повече. Той каза… каза, че е дошъл, за да се сбогуваме.

Очите на Одел плувнаха в сълзи. Джойс се протегна и сграбчи ръката й.

— Мамо, къде отиде Бъч?

Майка й сведе поглед към ръката, която я докосваше. После се намръщи едва-едва.

— Искам солена бисквита. Може ли да получа солена бисквита?

— Мамо, погледни ме. Къде отиде Бъч? — настоя Джойс, макар и сама да не беше сигурна защо това е толкова важно.

Майка й отмести празния си поглед от нея.

— Със сирене. Искам солена бисквита със сирене.

— Говорехме за Бъч… Мамо, съсредоточи се.

Джойс беше поразена. И едновременно с това изобщо не бе учудена. Бъч открай време беше различен, нали така?

— Мамо, къде е Бъч?

— Бъч? О, благодаря, че попита. Той е много добре… изглеждаше толкова щастлив. Така се радвам, че се е оженил! — Майка й примига. — А ти коя си? Медицинска сестра? Някога и аз бях медицинска сестра…

На Джойс и се искаше да продължи да я разпитва, но се отказа. Погледна през прозореца и въздъхна. Безсмисленото бърборене на майка й изведнъж й подейства успокояващо. Да… цялата тази история беше глупост. Пълна глупост.

„Забрави за това — помисли си Джойс. — Просто забрави.“

Шон спря да плаче и се намести удобно в ръцете й. Тя прегърна топлото малко телце и насред брътвежа, който идваше откъм леглото, се замисли за това, колко много обича малкото си момченце. И че винаги ще го обича.

Тя целуна малката главица. В крайна сметка, семейството беше хлябът на живота.

Ни повече, ни по-малко.

Загрузка...