Сребристи сенки

Глава 12 Ейдриън

Бяха минали само няколко седмици, но аз имах чувството, че не съм бил от месеци в Палм Спрингс. Нямах представа какво да очаквам, когато влязох в апартамента ми, и се питах дали няма да заваря Анджелина, свила незаконно любовно гнездо с Трей. Макар че трябваше да съм по-наясно с човешката природа. При цялата си напереност и самохвалство Трей знаеше кога да спре, ако страстите се развихрят прекалено много. Така че го намерих седнал в дневната, заобиколен от учебници. За миг толкова много ми напомни за Сидни, че емоциите заплашиха да ме задушат. После новопридобитата ми решителност надделя и аз пропъдих всякакви разсейващи чувства.

Трей вдигна глава и измери преценяващо с поглед мен и куфара ми.

— Върнал си се, а? Как беше ваканцията?

— Просветляваща — отвърнах. — Свързах се със Сидни. Всички вече идват насам.

Очите му се разшириха.

— Ти… какво?

Не можах да му отговоря, защото вече бях по средата на коридора, на път към старата ми спалня. Когато влязох вътре, видях, че Трей се бе настанил тук, предполагам съвсем основателно след внезапното ми заминаване. Свих рамене, повлякох обратно куфара към дневната и го захвърлих в ъгъла. Засега щях да се задоволя и с дивана — ако изобщо остана тук.

В действителност не знаех къде ще ме отведе търсенето на Сидни, нито колко дълго ще се задържа наоколо.

Десет минути по-късно почукване на вратата възвести пристигането на Джил, Еди, Анджелина и Нийл. Те се втурнаха да ме прегръщат — дори и сдържаният Нийл — макар че Джил ме задържа по-дълго в прегръдката си.

— Толкова се тревожех за теб — промълви тя, гледайки ме със сияещи очи. — Всичко в кралския двор беше такава лудост — макар че виждах едва половината…

— Всичко това вече приключи — заявих твърдо. — И попаднах на следите на Сидни.

— Така каза — намеси се Трей, — но не съобщи никакви подробности.

— Защото аз… — Преди да успея да кажа повече, на вратата отново се почука. Отворих и видях Маркъс на прага. Бях толкова щастлив от срещата ни, че го стъписах с горещата си прегръдка. — Съвсем навреме — изрекох вместо поздрав.

Неговото пристигане беше по-сложно. Обадих му се веднага след като си запазих билет за полета дотук, и с облекчение разбрах, че той все още е в Калифорния, в старото си любимо свърталище край Санта Барбара. Когато му казах какво съм научил, той обеща да дойде с кола и да се срещнем, след като пристигна. Беше ранна вечер и полетът бе доста уморителен, но колкото и да бе странно, аз се чувствах необичайно бодър. Ето от това се нуждаех. Всички отново бяхме заедно — хората, които обичаха Сидни и които щяха да я открият.

— Сега може ли да ни обясниш какво става? — настоя Трей, след като всички насядахме в кръг в дневната. — Къде е Сидни? Тя добре ли е?

— Не зная и не зная — признах, отговаряйки и на двата въпроса. — Искам да кажа, че тя е достатъчно добре, за да говори с мен в съня, но не ми разказа с подробности какво става на онова място. Макар че тя изглеждаше както обикновено.

Маркъс кимна одобрително.

— Сидни е силна и може да издържи всякакви изпитания. Проблемът е в това, че ако го забележат, те ще се опитат да предприемат нещо. Според мен тя стъпва по тънък лед.

— Прави го от доста време — уточних аз и се замислих за престоя й тук, в Палм Спрингс, когато се разкъсваше между приятелството с нас и принципите и правилата на организацията, с които бе закърмена. Накрая Сидни избра на коя страна да застане — и сега плащаше за това. — Тя не знае къде точно се намира, но е разбрала, че Кийт е бил в същия поправителен център, така че в момента той е най-важната ни следа.

— Която е много трудно да се открие — отбеляза Маркъс. Облегна се назад и въздъхна. — В интерес на истината, аз се обадих тук-там, но алхимиците са го скрили по-добре от обичайното. Те наблюдават отблизо своите „превъзпитани“ агенти и засега не желаят да го изваждат на светло. Навярно са го заврели да работи зад някое бюро.

Облакът на отчаянието и безпокойството започна да ме обгръща, ала аз се измъкнах от тъмната му прегръдка.

— Но все пак можеш да продължиш да търсиш.

Маркъс кимна.

— Разбира се. Свързах се с някои от другите си информатори, които са били в поправителни центрове, и поразпитах дали си спомнят някакви подробности, когато са ги извеждали, но засега не разполагам с никакви конкретни насоки. Повечето от тях са били там доста отдавна. Кийт е един от най-наскоро пребивавалите в поправителен център, така че да се надяваме, че спомените му са най-свежи. Ще помоля източниците си да го потърсят. В близките дни може да изскочи нещо. Но… междувременно имам доста несигурна следа, която може по-скоро да ни изведе на верния път. Зная къде е Карли Сейдж.

Еди се намръщи.

— И ти смяташ, че тя ще знае къде е Сидни? Искам да кажа, аз не зная много за нея, но мислех, че тя е доста далеч от делата на алхимиците.

— Така е — потвърдих аз, досещайки се накъде клони Маркъс. — Но Кийт е имал, ъ, връзка с нея. — Бях разказал на Маркъс за надписа, който Сидни бе видяла и в който той молеше Карли да му прости. Не се разпрострях върху гнусните детайли от миналото им, само споделих, че той й е сторил нещо наистина много ужасно. — Ти мислиш, че Кийт може да се е свързал с Карли?

— Честно, не зная — призна Маркъс. — Никога не съм се срещал с нито един от двамата. Но зная, че в мястото, където е бил, залагат на чувството за собствена вина и самоуважение. Ако Кийт се разкайва за лошата си постъпка, може би, след като са го освободили, е отишъл да я потърси.

— Това би било първото достойно нещо, което някога е направил — промърмори мрачно Джил. Благодарение на телепатичната връзка помежду ни тя знаеше какво бе причинил Кийт на Карли.

— Предположих, че няма да навреди да проверим — продължи Маркъс. — Особено след като се налага да чакаме допълнителна информация за Кийт. Сестрата на Сидни се намира недалеч от тук. Студентка е в щатския университет в Аризона. — Отправи ми крива усмивка. — Готов ли си за пътуване?

— Напълно. Можем да тръгнем веднага. — Понечих да се изправя, но той ми махна да седна.

— Предпочитам да потеглим сутринта — за да пътуваме през деня, а и за да можеш тази нощ отново да поговориш със Сидни. Виж дали можеш да научиш нещо от нея, което да ни помогне да спечелим доверието на Карли. Представям си как би реагирал всеки, ако на прага му цъфнат двама странни непознати и започнат да разпитват за сестра му и тайната организация, в която участва семейството му — едва ли ще бъде особено дружелюбен и разговорлив.

Успокоих се малко.

— Добър план. И тъй като тя вече не е под въздействието на упойващия газ, връзката ни ще е в синхрон. Като имам предвид кога я събудиха, мисля, че се намира в нашия часови пояс. Макар че може и да греша. Кой знае по какво разписание я държат онези изроди?

— Вероятно по обичайното човешко разписание, дори и да са под земята. — Маркъс завъртя очи. — Не дай си боже те да направят нещо, което дори смътно да напомня за вампирите.

Нийл се наведе напред.

— Я чакай малко. Упойващ газ ли каза?

Сега, след като имахме ориентировъчен план, включващ откриването на Карли Сейдж, малко се бях успокоил и разказах на останалите какво точно знаех. Сънят ми със Сидни беше кратък, но аз им предадох всички подробности, включително и това, че е била упоявана, както и смътните й споменавания за наказанията, на които е била подлагана.

Анджелина отпусна глава върху рамото на Трей.

— По-добре да не й причиняват болка. В противен случай аз ще им покажа на тях какво значи истинска болка, когато всички дружно нахлуем да я измъкнем от онзи затвор.

— Всички дружно ли? — попита развеселено Маркъс.

Еди бе надянал най-свирепото си изражение, тип мини — Дмитрий.

— Нали не си мислиш, че ще ви оставим вас двамата да действате сами?

Потиснах усмивката си.

— Мисля, че учебният срок още не е свършил, а и нали най-важната ти задача е сигурността на сладкишчето.

— Само още за седмица и малко — обади се Джил. — А и в момента само се явяваме на изпити. Вие можете да вземете един от дампирите. Всъщност двама от тях. Анджелина може да остане с мен.

— Хей! — възкликна Анджелина. — Защо аз да не мога да отида и да изритам някой алхимистки задник?

— Защото ти си единствената от нас, която реално не е завършила гимназия — осведоми я Еди.

— Но всички вие сте назначени да охранявате Джил — напомних им. — И ще останете с нея, поне засега. Двамата с Маркъс нямаме нужда от охрана, за да посетим няколко купонясващи хлапета, студенти в Аризонския университет.

Изражението на Еди отразяваше вътрешната борба, която водеше.

— Ами после? Какво ще стане, след като разберете къде е Сидни?

Досещах се какво преживяваше. Той се разкъсваше. Мисията му — и сърцето му — го свързваха с Джил. Но и Сидни беше негова приятелка и той още се чувстваше виновен, задето не бе успял да я спаси, когато я отвлякоха.

— Не зная какво ще стане. Дотогава учебната година може би ще е свършила и всички ще се върнем в кралския двор. — Потупах го по рамото. — Засега грижите ни са Карли и Кийт. Когато минем да следващия етап… е, тогава ще измислим нещо.

Еди не изглеждаше доволен, но всъщност не съществуваше вариант, който напълно да го устройва. Ако утре дойде с нас, щеше да се разяжда от вината, че е изоставил Джил. Откъдето и да се погледне, ситуацията не беше лесна за него.

Маркъс си тръгна рано, след като се уговорихме за утрешното пътуване до Темпи. Другите останаха още малко, тъй като изгаряха от желание да узнаят какво се бе случило през последните няколко седмици. Аз прескочих подробностите за последните ми разгулни изяви в двора — прекалено ме беше срам да им призная, че едва не загубих Сидни. Единствено Джил знаеше истината, но тя никога нямаше да ме издаде. Обаче все пак издаде нещо.

— Хей, Трей — подхвана тя с дяволити пламъчета в очите. — Може би не е зле да дадеш на Ейдриън онова много важно писмо?

В отговор лицето на Трей се озари от не по-малко лукава усмивка, той скочи от мястото си и забърза към кухнята. Когато се върна, ми подаде голям плик, който бе отворен. Беше от колежа „Карлтън“ и бе адресиран до мен.

— Отворил си пощата ми? — възкликнах възмутено.

— Аз му казах да го направи — намеси се Джил, сякаш я бях упълномощил да движи делата ми. — Прочети го.

Озадачен, вдигнах листа и се взрях в моя първи семестриален отчет на оценките ми в колежа. А още по-изумителното беше, че бях взел изпитите по всички предмети. Четири, четири минус и едно пет минус. При последната оценка веждите ми се стрелнаха рязко нагоре.

— Как, по дяволите, съм изкарал пет минус за проекта по маслена живопис? — попитах ги невярващо.

— Аз избрах творбата — оповести Трей гордо. — Онази високата картина, която беше подпрял в ъгъла, със странните подобия на облаци в жълто и тъмновиолетово.

На гърлото ми заседна буца.

— Аурата на Сидни — промърморих. Оставих листа с оценките и прегърнах Джил и Трей.

— Вие, приятели, ме спасихте. Никога нямаше да взема изпитите без вас.

— Ти сам се спаси — промърмори Джил в ухото ми. — А сега ще спасиш нея.

Тя и останалите си тръгнаха скоро след това, тъй като наближаваше вечерният час в „Амбъруд“. Нийл изчака, докато всички се изнижат през вратата, и се приближи към мен.

— Ейдриън — заговори той, без да посмее да срещне погледа ми. — Предполагам, че Олив не е била в двора, нали?

Отнасях се с искрено съчувствие към всички влюбени и сърцето ми се сви от мъка за него.

— Не, нямаше я, но Нина беше там. Олив не контактува и с нея, но Нина я навестява в сънищата и й Олив е добре. Просто й е нужно малко време, за да обмисли случилото се. Не е лесно да се върнеш към първоначалната си същност, след като си бил стригой.

Ъгловатите черти на Нийл се отпуснаха от облекчение.

— Наистина ли? Това е страхотно. Искам да кажа… не е страхотно, че тя е потисната и притеснена, но аз си мислех, че може да има нещо общо с мен. Ние се разбирахме толкова добре, поддържахме редовно връзка… и после нищо.

— Вината не е у теб — уверих го. — Нина каза, че Олив се е изолирала от всички. Дай й време. Тя ще се върне. От това, което видях, макар и за кратко, съм сигурен, че тя е влюбена в теб.

Лицето на Нийл почервеня, а аз със смях го изпратих да се присъедини към останалите. Трей се върна към домашното си, а аз започнах редовни проверки с магията на духа, опитвайки се да попадна на спящата Сидни. По някое време Трей ми предложи да се изнесе от спалнята ми, но аз му казах, че и без това утре заминавам и няма смисъл. По-добре той да е бодър и отпочинал за предстоящите изпити и кандидатските проекти за стипендия.

Накрая останах сам в дневната и около полунощ успях най-сетне да се свържа със Сидни. Срещнахме се във вила „Гети“ и аз я сграбчих в обятията си. До този миг не бях осъзнал колко се страхувах, че срещата ни миналата нощ в съня е била само щастлива случайност.

— Преди да започна да те целувам и да забравя за всичко разумно, кажи ми от колко време спиш.

Тя отпусна златокосата си глава на гърдите ми.

— Не зная. По-малко от час.

— Хм. — Пригладих красивата й коса назад, докато пресмятах наум. — Мислех, че сте по тихоокеанския часови пояс, имайки предвид кога се събуди. Тук е било, да речем, около пет часът. Не е много време за сън. Шест часа. Може би седем.

— Всъщност за тях това е почти идеално — рече тя. — Това е един от начините да сме винаги напрегнати и изнервени. Спим достатъчно, за да функционираме що-годе добре, но никога не се чувстваме истински отпочинали. Така винаги сме възбудени и много по-податливи на това, което ни казват и внушават.

Щях да подмина коментара й, но една фраза прикова вниманието ми.

— Какво имаш предвид с думите, че това е „един от начините“? — попитах аз. — Какво още правят те?

— Това не е важно — рече Сидни. — Имаме други…

— Важно е — настоях и се наведох към нея. И предния път се бях опитал да повдигна темата, но тя продължаваше да я избягва. — Ти каза, че това място е зомбирало Кийт. А аз видях как се променя лицето на Маркъс, когато говори за поправителните центрове.

— Малко лишаване от сън не е кой знае какво — отвърна тя, продължавайки да избягва прекия отговор на въпроса ми.

— Какво още правят те? — настоях да узная.

Очите й проблеснаха гневно за миг.

— Какво ще направиш, ако ти кажа? Това ще те накара ли да ме търсиш по-усърдно?

— Аз вече…

— Именно — прекъсна ме Сидни. — Не добавяй допълнително тревоги към сегашните си безпокойства и притеснения — особено когато времето ни е ограничено.

За няколко напрегнати минути двамата останахме сковани, като в задънена улица. Преди да я отвлекат, ние много рядко се карахме и беше особено странно да го правим сега, имайки предвид всичко случило се. Не бях съгласен с твърдението й, че това, което преживява тя в поправителния център, не е „важно“, но не исках да я разстройвам тъкмо сега. Сидни беше права за това, че времето ни е ограничено, затова накрая кимнах неохотно и смених темата. Казах й за плана си да посетим Карли заедно с Маркъс.

— Идеята не е лоша. Дори Кийт да не се е свързал с нея, Карли произхожда от семейство на алхимици и може да успее да открие нещо, което да ви е от полза.

Докато говореше, Сидни продължаваше да се притиска към мен и макар че, разбира се, нямах нищо против, не можех да се отърся от усещането за тревогата, която се излъчваше от нея, сякаш буквално се боеше да ме пусне. Опитваше се да изглежда смела, но онези негодници й бяха сторили нещо и аз ги ненавиждах заради това. Прегърнах я още по-здраво.

— Имаш ли нещо, което да й кажем, за да разбере сестра ти, че сме говорили с теб? — попитах аз.

Сидни се замисли за няколко секунди, сетне се усмихна.

— Попитай я дали колежът все още я подтиква да се придържа към философията на Цицерон за живота.

— Добре — кимнах аз. За мен нямаше никакъв смисъл, но може би точно това беше същността на цялата работа.

— И я попитай още… — Усмивката на Сидни помръкна. — Попитай я дали знае какво става със Зоуи. Дали тя е добре.

— Ще я попитам — обещах, удивен, че Сидни е толкова загрижена за сестра си, която я бе предала. — А ти как си? Ще ми кажеш ли нещо за живота си в това място? Тревожа се за теб.

Безпокойството й се усили и аз се притесних, че тя отново ще се разстрои, но очевидно реши все пак да ми каже нещо, за да се успокоя.

— Добре съм… наистина. Дори може би помогнах на някого. Успях да получа мастилото със солта, което разваля моройското внушение. Така защитих един от затворниците и попречих на алхимиците да му промият мозъка.

Леко се отдръпнах от нея, за да мога да я погледна в очите.

— Използвала си магия в поправителен център на алхимиците? Не ми ли каза, че ако нарушите правилата, си навличате сериозни неприятности?

— Не ме хванаха — заяви разгорещено тя. — И аз наистина помогнах на някого.

Отново я притеглих към себе си.

— Трябва да се тревожиш за себе си.

— Говориш като Дънкан.

— Дънкан? — попитах ревниво.

— Няма защо да се безпокоиш — усмихна се тя. — Той е просто приятел, но винаги ме предупреждава да не се забърквам в неприятности. Обаче аз не мога да се спра. Ако имам възможност да помогна на тези хора, знаеш, че ще го направя.

Едва се сдържах да не й припомня безбройните разговори, които бяхме водили за мен и използването на магията на духа, как аз винаги настоявах, че рискът си заслужава, когато можеш да помогнеш на някого. Сидни постоянно възразяваше и твърдеше, че трябва да се грижа за себе си, защото, ако не внимавам, няма да мога да помогна на никого.

Но не успях да й изнеса лекция, защото тя неочаквано ме притегли по-близо, пръстите й ме сграбчиха по-силно и устните ни се сляха. Изпълни ме топлина ведно с желание, толкова истинско и толкова силно, все едно бях в реалния свят. Сидни плъзна устни по бузата ми, сетне по шията, давайки ми възможност да говоря.

— Не е честно да ме разсейваш така — промърморих.

— Искаш ли да спра? — попита палаво тя.

— Разбира се, че не — отвърнах, без да се замисля.

Устните ни отново се срещнаха в жадна целувка и аз проявих достатъчно здрав разум, за да ни пренеса от слънчевия двор в спалнята в една странноприемница в планината. Сидни се спря отново и се засмя тихо, когато позна мястото.

— Приятни спомени — подразни ме тя. — Завръщане към първия път. Дори си се погрижил навън да вали сняг.

Положих я нежно върху разкошното легло.

— Хей, Ейдриън Ивашков предлага пълно обслужване.

— А гаранция за пълна възвръщаемост на парите?

— Не бих могъл да зная — отвърнах й. — Досега никой не е бил разочарован.

Смехът й се удави в целувките ни и като последен щрих използвах магията на духа, за да превърна грозните й жълтокафеникави затворнически дрехи в плътно прилепналата минирокля с бежова подплата, покрита с черна и тъмночервена дантела, в която веднъж я бях видял. Красотата й ме порази, също както тогава, и аз плъзнах ръка по талията й, преди да я спра върху извивката на бедрото. Нейните ръце, обвиващи врата ми, се спуснаха надолу и задърпаха тениската ми с дързост и страст, каквито никога не бих заподозрял в нея при първата ни среща. Докосването на пръстите й до гърдите ми беше нежно, но при все това излъчваше власт и настойчивост, които ме поразиха. Нещо ми подсказваше, че страстта, бушуваща в нея сега, бе разпалена не само от привличането помежду ни — в нея се усещаше необуздана жажда, предизвикана от месеците на отчаяние и раздяла. Наклоних леко главата й назад, за да я целуна по шията, и зарових свободната си ръка в косата й. От устните й се изтръгна тих стон на удоволствие и изненада, когато захапах леко кожата й със зъби, макар че бях внимателен и само я дразнех.

Бавно, мъчително възбуждащо прокарах ръка от бедрото нагоре по тялото й, опивайки се от начина, по който тя реагираше на докосването ми. Накрая стигнах до ципа на гърба на роклята и се опитах да го дръпна надолу с една ръка — което се оказа по-трудно, отколкото очаквах.

Сидни отвори очи и ме погледна засмяно, преливаща от желание.

— Можеше просто да накараш роклята да изчезне.

— Но нямаше да е толкова забавно, нали? — отвърнах, тържествуващ, че ципът най-после поддаде. Плъзнах го плавно надолу и се заех бавно да смъквам роклята й.

— О, Ейдриън — промълви тя задъхано. — Нямаш представа колко много…

Нямаше нужда да питам какво я прекъсна. Почувствах как започва да се стопява в ръцете ми: събуждаше се.

— Не си отивай — замолих напразно. Не беше заради чезнещата физическа наслада, а заради дълбоко загнездения в мен страх, който не можех да изрека на глас: Страхувам се, че ако си тръгнеш, никога повече няма да те видя. По изражението й виждах, че тя бе разбрала притесненията ми.

— Скоро ще бъдем заедно. В истинския живот. Центърът ще издържи. — Разтваряше се пред очите ми. — Върви да поспиш. Намери Карли и Кийт.

— Ще го направя. А след това ще намеря и теб, кълна се.

Тя вече беше почти прозрачна и аз едва успях да видя сълзите, блестящи в очите й.

— Зная, че ще ме намериш. Вярвам в теб. Винаги съм вярвала и ще вярвам.

— Обичам те.

— Аз също те обичам.

И вече я нямаше.

Събудих се на дивана, изпълнен с чувство на пустота и неудовлетвореност, простиращо се отвъд физическия копнеж. Нуждаех се от сърцето и душата й така силно, както и от тялото й. Гърдите ме боляха от раздялата с нея, докато се унасях в сън. Обгърнах се здраво с ръце, представяйки си, че прегръщам нея.

Маркъс се появи рано на следващата сутрин, бодър и жизнерадостен. Всичко вещаеше добро пътуване — с едно изключение. Имахме малко разногласие коя кола да вземем.

— Твоята вероятно е открадната — заявих аз.

Той подбели очи.

— Не е открадната. И това е приус.

— Още една причина да не пътуваме с нея.

— Можем да стигнем до Темпи, без да зареждаме, за разлика от твоята.

— Изисканият стил оправдава едно малко забавяне — възразих аз.

— А струва ли си едно излишно забавяне, когато бързаме да получим отговори на въпроси, които могат да ни помогнат да открием Сидни? — Това беше неговият коз и той го знаеше.

— Прекрасно — измърморих. — Ще вземем твоето жалко, но икономично подобие на кола.

Въпреки трудното ни минало — ударих го с юмрук още при първата ни среща — двамата с Маркъс пътувахме гладко и спокойно до университета в Аризона. Той не очакваше да го забавлявам с разговори, което напълно ме устройваше. Повечето от мислите ми бяха заети със Сидни. От време на време Маркъс отговаряше на позвъняванията на своите информатори, събирайки сведения, което беше част от тайните му афери. Някои се отнасяха за Сидни и Кийт; някои за други хора и мисии, които звучаха като много важни дори когато слушащ само половината от разговора.

— Явно се занимаваш с много неща — отбелязах, когато прекосихме границата на щата Аризона. — Това, че отделяш от времето си, за да помогнеш на Сидни, означава много. Изглежда, тя не е единствената, която разчита на теб.

Той се усмихна.

— Сидни е специална. Не мисля, че тя има представа на колко много хора е помогнала с мастилото, което създаде. Огромно облекчение за тях е да знаят, че алхимиците не могат да манипулират съзнанието им — поне чрез татуировките. Длъжен съм да й помогна заради това и…

— И какво? — подканих го, като видях как потъмня лицето му.

— Винаги когато някой извърши нещо невероятно, като Сидни, и бъде заловен, си мисля, че този човек можеше да съм аз. Заради помощта, която ми оказват, те излежават наказанието, което се полага на мен.

— Сидни не смята така — възразих аз, припомняйки си щурите й и опасни планове да помогне на другарите си по съдба. — Тя е щастлива да го прави — мисли, че това е неин собствен риск.

— Зная — кимна той. — И заради това още по-силно искам да й помогна.

Към обед пристигнахме в университета. Беше разгарът на учебния ден, но същевременно се провеждаше лятната сесия, затова кампусът беше по-безлюден от обичайното. Разузнаването на Маркъс му бе докладвало, че Карли посещава занятията целогодишно и живее в студентското общежитие. Тъй като беше по средата на деня, никой не ни спря и ние стигнахме без проблеми до вратата й, покрита с плакати на различни групи и митинги. След познанството си със Зоуи не можех да отгатна какво представлява третата сестра Сейдж, макар че си бях изградил неясен образ за тиха и кротка девойка, знаейки, че Карли не е издала Кийт, нито е позволила на Сидни да го направи.

Момичето, което отвори вратата, изобщо не отговаряше на очакванията ми. Тя беше висока, със спортна фигура, късо подстригана и с малка халка на носа. Но цветът на косата и очите беше като на Сидни и тази семейна прилика беше достатъчна. За да съм сигурен, че сме намерили точния човек. Устните й бяха извити в дружелюбна усмивка, която леко помръкна, когато се вгледа по-внимателно в мен. Може и да не беше алхимик, но познаваше мороя, когато го видеше.

— За каквото и да става дума, не желая да участвам — заяви тя.

— Става дума за Сидни — рече Маркъс.

— И тя каза да те попитаме дали колежът все още те подтиква да се придържаш към философията на Цицерон за живота — додадох аз с надежда.

Веждите на Карли се стрелнаха нагоре и след миг тя въздъхна и отвори вратата, канейки ни да влезем. Вътре на пода седяха две момичета, на вид първокурснички. Карли им кимна извинително.

— Хей, трябва спешно да свърша нещо. Може ли довечера да довършим?

Момичетата станаха и докато се сбогуваха, Маркъс се наведе към мен и ми прошепна:

— Сигурен ли си, че правилно предаде фразата на Сидни? Цицерон по-скоро е бил държавник, отколкото философ. Не че не е имал някои добри идеи.

Свих рамене.

— Цитирах я съвсем точно. И Карли ни пусна вътре, нали?

След като момичетата си тръгнаха, Карли приседна на леглото си и ни подкани с жест да се разположим на пода.

— Добре. И така, на какво дължа удоволствието от посещението на морой и един тип, който не е алхимик, но има доста подозрително разположена татуировка?

— Нуждаем се от помощта ти, за да намерим Сидни — казах аз, без да си губя времето с встъпителни думи.

Карли наклони изненадано глава.

— Да не би да е изчезнала?

Двамата с Маркъс се спогледахме.

— Напоследък чувала ли си се с нея? — попитах.

— Не… всъщност от доста време не съм. Но това не е необичайно. Баща ми често изчезва понякога. Това е част от работата му. Той ни каза, че Сидни просто е заета с някаква свръхсекретна мисия. — Когато нито аз, нито Маркъс отвърнахме, тя ни изгледа последователно. — Вярно ли е? Тя добре ли е?

— Тя е добре — отвърна Маркъс бавно. Виждах, че внимателно подбира думите си. — Но не е изпратена на мисия. Забърка се в неприятности заради нещо и ние се опитваме да се доберем до нея, преди положението й да се влоши още повече.

Карли го изгледа яростно.

— Не украсявай нещата. Зная какво означава да имаш неприятности с алхимиците. Те са я заключили някъде, нали? Като Кийт?

— Говорила си с него! — възкликнах аз. — Лично?

Лицето и се изкриви от отвращение.

— Лично и по електронната поща. Той се появи изневиделица, също като вас, през март. Сервира ми великата си сърцераздирателна история колко много съжалявал и как се нуждаел от прошката ми, за да продължи напред, и как трябва да го предам на властите.

— Чакай малко — заговорих аз. — Кийт ти е казал да го предадеш на властите? И ти направи ли го?

— Не. — Карли скръсти ръце, а върху лицето й се появи самодоволно изражение, напълно противоречащо на темата на разговора. — И не само ми каза, а направо ме умоляваше. Беше ужасно, че един ден алхимиците може отново да го затворят в някой от поправителните си центрове. Изглежда, смята, че в обикновен затвор ще бъде в по-голяма безопасност. Така че аз му отказах. Сега може да живее в постоянен страх, също като мен някога.

Това беше толкова странна и изкривена логика, че наистина не знаех какво да отговоря. Маркъс изглеждаше сащисан и аз си спомних, че не знаеше цялата история.

— Двамата с Кийт са имали, ъ, известно неразбирателство — смотолевих, надявайки се да замажа нещата.

Карли срещна, без да мигне, погледа на Маркъс.

— Кийт ме изнасили, докато бяхме на среща, и ме застави да си помисля, че аз съм го подвела с държанието си и че ако кажа на някого, ще накара всички да повярват, че вината е била моя. След това аз сама се убедих в това и оставих вината да ме разяжда отвътре. Сидни беше единственият човек, на когото казах, при това с условието, че ще го запази в тайна. Бяха ми нужни години, за да проумея каква глупачка съм била. Сега се старая да не допусна и други момичета да преживеят този ад. — Тя кимна към плакатите по стените и аз чак тогава осъзнах, че прокламираха борбата със сексуалното насилие. — Ако мога да предпазя дори само едно момиче или жена от изживяването на такъв ужасен срам и неувереност в себе си… ами ще смятам, че съм намерила целта в живота си.

Маркъс, когото не беше лесно да удивиш, я изпиваше с благоговеен поглед.

— Невероятно е, че правиш това — пророни той. — И много смело.

Колкото и да бе забавно да го видя поразен от любовните стрели, не биваше да се отклоняваме от целта. Щракнах с пръсти пред лицето му.

— Ехо, съсредоточи се. — Извърнах се отново към Карли. — Но ти все още не желаеш да издадеш Кийт, нали?

Тя поклати глава.

— Може и да прозвучи откачено, но така той страда повече. Той искаше да го предам. Едва не се разплака, когато му отказах. Макар че не ми пука за него. Но ми пука за Сидни. Кажете ми какво трябва да направя, за да й помогна и да спра онези негодници.

— Знаеш ли как да ни помогнеш да намерим Кийт? — попита аз.

— Мога да направя нещо повече — отвърна тя. Извади мобилния телефон от джоба си, порови в списъка с контакти и ми го подаде. — Това ще свърши ли работа?

Взех го и видях името на Кийт, заедно с телефонния номер и адреса в Бойзи, столицата на щата Айдахо.

— Бойзи? — удивих се аз. — Не е ли страдал достатъчно?

Маркъс ме погледна през рамо и се ухили.

— Алхимиците имат там изследователски център. Точно в такова място очаквах да го намеря — канцеларска работа, никакви оперативни задачи или опасни ситуации. Сигурна ли си, че още е там?

Карли завъртя очи.

— Абсолютно. Всеки месец ми пише по имейла, моли ме за прошка и настоява да му се обадя, ако променя решението си. Сигурна съм, че ако се е преместил, вече щеше поне сто пъти да ме е уведомил.

Маркъс копира информацията в своя телефон и й върна нейния.

— Не мисля, че трябва да го предупреждаваме за посещението си. Готов ли си за още едно пътуване?

Не съм много силен по география, но дори и аз знаех, че това пътешествие ще е много по-дълго от това, което току-що бяхме приключили.

— След като се запасим с достатъчно провизии.

— Действително ли неговото намиране ще помогне на Сидни? — попита Карли с мрачно лице.

Изражението на Маркъс омекна, когато я погледна, но не бях сигурен дали е заради скоростното му увлечение по нея, или защото се канеше да й съобщи лоша новина.

— Не знаем със сигурност, но се надяваме. Смятаме, че Кийт е бил на същото място, където сега е Сидни. Ако разберем къде е това, ще можем да я освободим.

Карли пребледня.

— Същото място… искаш да кажеш, че мястото е толкова лошо, че Кийт би предпочел да бъде изпратен в затвор, отколкото да рискува да бъде върнат там?

— Ние ще я освободим — изрече Маркъс с галантен патос. — Кълна се.

— Искам да помогна — настоя момичето.

— Ти вече ни помогна. — Той вдигна телефона си. — Този адрес може би ще свърши работа. Не е нужно ти допълнително да рискуваш.

Карли скочи на крака, стиснала юмруци. Приликата между нея и Сидни в този момент беше особено силна.

— Тя е моя сестра! Разбира се, че съм длъжна да рискувам. Мислите ли, че тя нямаше да направи същото за мен?

Буца заседна на гърлото ми.

— Права си. Щеше да го направи. Но за момента ние все още събираме информация. Ако попаднем на ясна следа и ти можеш да ни помогнеш, ще ти се обадим.

— Не е зле да го направите — изръмжа тя. — Ето, ще ви дам телефонния си номер.

— Аз ще го запиша — бързо каза Маркъс.

— А междувременно най-доброто, което можеш да направиш — предупредих я аз, докато той го записваше в телефона си, — е да не казваш на никого, особено на тези, с които имаш роднинска връзка, че сме били тук.

— Предполагам, че имаш предвид баща ми и Зоуи? — изсумтя тя. — Не се тревожи. Те много рядко си спомнят за мен, особено след развода.

— Значи, е окончателно? — попитах. Интересно ми беше да разбера какво е станало, но двамата със Сидни нямахме възможност за светски разговори по време на нашия сън.

— Окончателно е. — Лицето й доби мрачно изражение. — Направих всичко по силите ми, за да помогна на мама да получи попечителство, но накрая „доказателството“ на баща ми се оказа твърде съществено. Чудех се защо Сидни не свидетелства за нито една от страните… а сега вече зная. Ако има неприятности с онези хора, вероятно дори баща ми не може да я измъкне.

Очевидно Карли нямаше представа за важната роля на баща й в неприятностите на Сидни, а аз нямах намерение да задълбочавам разкола в семейството й, като й кажа истината.

— Сидни щеше да бъде там, ако можеше — уверих сестра й. — Зная, че тя наистина искаше да подкрепи майка ти.

Карли кимна.

— Жалко, че не успя. Искам да кажа, аз разбирам защо алхимиците действат по този начин, но понякога… не зная. Струва ми се, че те прекаляват с принципите и правилата и губят представа за общата картина. Сега, когато Зоуи е през цялото време с баща ми, аз се боя, че за нея ще стане още по-зле. Що се отнася до Сидни — поне последните пъти, когато говорих с нея — тя ми се стори по-открита, с по-ясна цел в живота си. Не зная какво ставаше, но тя звучеше по-спокойна. По-щастлива. Надявах се, че с нея Зоуи ще постигне същото, но предполагам, че в близко време това е невъзможно.

Не зная какво ставаше, но тя звучеше по-спокойна. По-щастлива. Думите на Карли отприщиха смесица от емоции и аз не можах да измисля подходящ отговор. Промяната, която бе забелязала в Сидни, се дължеше на мен. Карли смяташе, че е била за добро, и на мен също ми харесваше да мисля така — но не можеше да се отрече, че тъкмо заради това Сидни се забърка в настоящата беда.

Докато отивахме към вратата, готови за следващия етап от нашето пътуване, Маркъс се спря и се извърна към Карли. Помислих, че ще я покани на среща, но вместо това той попита:

— Какво означава онзи цитат от Цицерон? Изучавал съм доста дълго и подробно римска история, но никога не съм чувал нищо за неговата житейска философия.

Карли се ухили.

— Цицерон е нашият котарак. Двете със Сидни се шегувахме, че той е напълно наясно за важните неща в живота: храна, сън и къпане. Тя беше толкова тъжна, че не може да отиде в колеж, затова аз се опитвах да я утеша, казвайки й, че едва ли в колежа ще науча нещо по-добро, отколкото това, на което Цицерон вече ме е научил. Когато го спомена, разбрах, че тя ви изпраща.

Може би се дължеше на семейната прилика, проличала отново в усмивката на Карли, или просто на споменаването за копнежа на Сидни да отиде в колеж, но аз почувствах, че болката, която бях успял да потуша за известно време, отново се надига в гърдите ми. Върви си — казах й аз. — По-късно ще оплаквам Сидни. Сега трябва да се съсредоточа върху това, как да я намеря и да си я върна.

Маркъс стисна ръката на Карли, като я задържа малко по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Отново ти благодаря за помощта — рече той. — Няма да те разочароваме.

— Забрави за мен — махна тя с ръка. — Постарайте се да не разочаровате Сидни.