Сребристи сенки

Глава 3 Сидни

Можех да простя светлинното шоково шоу на алхимиците, част от тактиката им да ме стреснат, защото, когато отново можех да виждам що-годе нормално, те ми предложиха да взема душ.

Стената в килията ми се отвори и бях приветствана от млада жена, навярно пет години по-възрастна от мен. Беше облечена в строг костюм в любимия стил на алхимиците, а черната й коса бе прибрана отзад в елегантен френски кок. Гримът й беше безупречен и ухаеше на лавандула. Златната лилия върху бузата й сияеше. Зрението ми все още не беше съвсем възстановено, но щом застанах до нея, осъзнах с особена острота сегашното си състояние — не се бях къпала от векове, а ризата ми приличаше на парцал за миене на пода.

— Казвам се Шеридан — каза хладно тя, без да поясни дали е малкото й име, или фамилията. Зачудих се дали гласът й е един от онези, които звучаха в килията ми. Бях сигурна, че работят на смени и използват някаква компютърна програма за синтез на гласа, за да звучи винаги еднакво. — Аз съм настоящият директор на този център. Моля, последвай ме.

Тя зави надолу по коридора с черните си кожени обувки с токчета, а аз се подчиних безмълвно. Не смеех да проговоря. При все че в килията имах известна свобода на движенията, ограниченията и недостатъчното ходене си казваха думата. Скованите ми мускули протестираха против промяната и аз вървях бавно зад нея, пробождана от остри болки при всяка крачка. Минахме покрай редица врати без обозначения и аз се запитах какво ли имаше зад тях. Може би още тъмни килии и филтрирани гласове? Нито една нямаше табела с надпис „Изход“, което тутакси ме обезпокои. Нямаше нито прозорци, нито нещо друго, което би ми помогнало да се измъкна от това място.

Шеридан бе стигнала до асансьора доста преди мен и търпеливо ме чакаше. Когато влязохме в кабината, се качихме един етаж по-горе и се озовахме в подобен празен коридор. Една от вратите водеше към помещение, което приличаше на баня в гимнастически салон, с облицован с плочки под и общи душове в кабинки. Шеридан посочи една от тях, в която върху полица имаше сапун и шампоан.

— Водата ще тече пет минути, след като я пуснеш — предупреди ме тя. — Използвай я разумно. Когато свършиш, отвън ще намериш дрехи. Аз ще те чакам в коридора.

Тя излезе от съблекалнята, привидно предлагайки ми уединение, но аз не се съмнявах, че все още ме наблюдават. Откакто попаднах тук, бях изгубила всички илюзии относно скромността. Започнах да свалям ризата, когато забелязах огледало върху стената до мен, но още по-важно — видях отражението насреща ми.

Знаех, че изглеждам ужасно, но сблъскването с реалността е нещо съвсем различно. Първото, което ме потресе, беше колко много бях отслабнала — каква ирония, имайки предвид постоянната ми мания да бъда слаба. Определено бях постигнала целта си и я бях задминала. Вече не бях слаба, а болезнено недохранена и това си личеше не само по ризата, която висеше като на закачалка, но и по изпитото ми лице с хлътнали скули. С този празен поглед, тъмните сенки по очите и бледата от липса на слънчева светлина кожа приличах на човек едва оцелял от смъртоносна болест.

Косата ми също беше в отвратително състояние. Мислех, че съм успяла да я измия прилично в непрогледния мрак на килията, но това се оказа жестока заблуда. Някога лъскава и блестяща, сега беше мазна и висеше на сплъстени и жалки кичури. Несъмнено все още бях руса, но цветът бе помътнял и станал по-тъмен от мръсотията и потта, които не можеха да се изтъркат с влажна кърпа. Ейдриън винаги казваше, че косата ми прилича на разтопено злато, и се шегуваше, че все едно имам ореол. Какво би казал сега?

Ейдриън не ме обича заради косата ми — помислих си, взирайки се в очите си в отражението. Бяха разсъдливи и кафяви. Все още същите. — Това е само външност. Моята душа, моята аура, моят характер… не са се променили.

Изпълнена с решителност, аз се извърнах от отражението, когато забелязах нещо друго. Косата ми беше по-дълга от последния път, когато я бях видяла, може би около два сантиметра и половина. При все че отлично знаех, че краката ми отчаяно се нуждаят от бръснене, в онази килия нямах никаква представа за състоянието на косата ми. Сега се опитах да си припомня колко бързо расте косата. Около сантиметър и малко на месец? Това означаваше, че съм била тук най-малко два месеца, а най-вероятно три, имайки предвид драстичната загуба на килограми. Шокът от това бе много по-ужасяващ от външността ми.

Три месеца! Те бяха откраднали три месеца от живота ми, тъпчейки ме с наркотици в тъмнината.

Какво бе станало с Ейдриън? С Джил? С Еди? Много неща можеха да се случат в живота им за три месеца. Дали бяха добре и в безопасност? Все още ли бяха в Палм Спрингс? В гърдите ми се надигна нова вълна на паника, но аз храбро се постарах да я сподавя. Да, беше минало много време, но нямаше да позволя на реалността да ми повлияе. И без това с интелектуалните си игри алхимиците се опитваха да прекършат волята ми и нямаше нужда и аз да им помагам.

Но все пак… три месеца.

Смъкнах жалкото подобие на дреха, пристъпих в кабината и дръпнах завесата. Когато завъртях крана и потече гореща вода, едва се удържах да не се свлека на пода от неземна наслада. През последните три месеца постоянно бях скована от студ, а ето че сега имах цялата топлина на света, за която копнеех. Е, не чак цялата. Завъртях крана на топлата вода докрай. Всъщност исках това да не е душкабина, а вана и просто да потъна в живителната топлина. Но и душът беше великолепен и аз затворих очи, въздъхвайки със задоволство, каквото не бях изпитвала от доста време.

Тогава си спомних предупреждението на Шеридан. Отворих бързо очи и взех шампоана. Измих си косата три пъти, надявайки се, че е достатъчно, за да отмие полепналата мръсотия. Навярно щяха да са нужни още няколко душа, за да се почувствам отново чиста. След това затърках тялото си със сапуна, докато кожата ми стана розова и грапава, ухаеща леко на антисептик. Накрая застанах под горещата вода и се наслаждавах на невероятното блаженство, докато не я спряха.

Когато излязох, намерих дрехи, прилежно сгънати върху пейката. Бяха най-обикновени — широки панталони и риза, каквито носеха болничните работници или затворниците. Жълтокафеникави, разбира се, за да отговарят на вкуса и стила на алхимиците. Бяха ми дали също чорапи и чифт кафяви обувки, нещо средно между мокасини и чехли. Не се учудих, че бяха точно моят размер. Един гребен довършваше дарения комплект — нищо особено, но достатъчно, за да се постигне някакво подобие на спретнатост и чистота. Не можеше да се каже, че отражението, което ме гледаше сега, изглежда отлично, но определено се бе подобрило.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Шеридан с усмивка, която не достигна очите й. Каквито и успехи да бях постигнала във външния си вид, бледнееха в сравнение със семплата й елегантност, но се утешавах с мисълта, че не бях загубила самоуважението си и все още можех да мисля самостоятелно.

— Да — отвърнах. — Благодаря.

— Това също ще ти е нужно — рече тя и ми подаде малка пластмасова карта. Тя съдържаше името ми, щрих код и моя снимка, направена в много по-добри времена. Малкият пластмасов кламер отзад позволяваше да се прикрепва към яката.

Шеридан ме поведе отново към асансьора.

— Радваме се, че избра пътя към изкуплението и спасението. Наистина. Нямам търпение да ти помогна да се върнеш към светлината.

Асансьорът ни отведе на друг етаж и в нова стая, в която имаше маса и татуист. Успокоението след горещия душ и истинските дрехи мигом се изпари. Нима смятаха да опреснят татуировката ми? Разбира се, как можех да се съмнявам. Защо да разчитат само на психологически и физически тормоз, когато можеха да добавят елемент на магически контрол?

— Трябва само малко опресняване — обясни Шеридан жизнерадостно. — Минало е доста време от последното.

Всъщност беше миналата година, но аз знаех какво искат да постигнат тя и останалите. Татуировките на алхимиците съдържаха мастило с омагьосана моройска кръв, пропита с внушение, предназначено да усили лоялността ни към организацията на алхимиците. Очевидно моята вече не ми въздействаше достатъчно. Магическо или не, внушението представляваше силно хипнотично влияние, което можеше да се преодолее при достатъчно силна воля. Те вероятно щяха да удвоят обичайната доза с надеждата да стана по-отстъпчива и сговорчива, за да се поддам на всякаква словесна риторика и влияние.

Ала те не знаеха, че аз бях предприела мерки за самозащита. Преди да ме отвлекат, бях създала ново мастило, използвайки човешка магия, от която алхимиците се ужасяваха не по-малко. От всички данни, с които разполагах, новото мастило неутрализираше всяко внушение в мастилото с моройска магия. За съжаление, нямах възможност да инжектирам това мастило в моята татуировка и да си осигуря допълнителна защита. Разчитах единствено на твърдението на една вещица, която познавах, че способността ми да правя магии ме предпазва. Според нея пропитата в кръвта ми човешка магия ще противодейства на вампирската кръв в татуировката на алхимиците. Разбира се, нямах възможност да практикувам магическите си умения в килията и можех само да се надявам, че заниманията ми в миналото са ме белязали за постоянно.

— Стани отново една от нас — изрече Шеридан, когато иглата на татуиста докосна лицето ми. — Признай греховете си и потърси изкуплението. Присъедини се към нашата битка да опазим човечеството от покварата на вампирите и дампирите. Те са създания на злото и не са част от естествения порядък.

Настръхнах и това нямаше нищо общо с иглата, пронизваща кожата ми. Ами ако това, което ми бяха казали, не е вярно? Ако човешката магия не може да ме предпази? Ако в този момент мастилото на алхимиците прониква в кръвта, използвайки коварната си сила, за да деформира мислите ми? Това беше един от най-големите ми страхове — да манипулират съзнанието ми. Тази мисъл ме скова от ужас и аз почувствах, че се задушавам. Татуистът спря и попита дали не ме боли. Преглътнах и поклатих глава, за да продължи, опитвайки се да прикрия паниката си.

Когато той свърши, не мислех, че се чувствам по-различно. Все още обичах Ейдриън и приятелите ми морои и дампири. Дали това беше достатъчно? Или мастилото щеше да започне да действа след известно време? А ако моята магия не е могла да ме защити, ще намеря ли достатъчно сили, за да се спася? Очевидно бях преодоляла предишното опресняване на татуировката. Дали и този път щеше да се получи?

Когато татуистът приключи с работата си, Шеридан ме поведе навън, бъбрейки непринудено, като че ли току-що съм посетила салон за красота, а не съм била подложена на опит да манипулират разума ми.

— Аз винаги се чувствам толкова освежена след тази процедура. А ти?

За мен беше непонятно, че тя можеше да се държи толкова безгрижно, като че ли бяхме две приятелки, излезли на разходка, когато тя и алхимиците ме бяха затворили за месеци, гладуваща и полугола, в тъмната килия. Нима очакваше да бъда благодарна за душа и топлите дрехи и да им простя всички изтезания? Да, осъзнах след минута, тя наистина го очакваше. Навярно имаше много хора, излезли от онзи мрак и готови на всичко, за да си върнат обичайните житейски удобства.

Докато се изкачвахме с асансьора към друг етаж, забелязах, че мислите ми са се прояснили и сетивата ми са много по-изострени, отколкото през последните месеци. Навярно имаше основателна причина. Вече не ме упояваха с онзи газ, не и докато Шеридан беше с мен, и вероятно това бяха първите глътки чист въздух, които вдишвах от дълго време. Досега не бях осъзнала шокиращата разлика. Сега Ейдриън може би щеше да ме достигне в съня, но това трябваше да почака. Поне бих могла отново да упражнявам магиите си сега, когато организмът ми не беше отровен от опиатите, и се надявах, че ще съм достатъчно силна, за да се боря срещу последиците от татуировката. Трябваше да издебна момент, когато нямаше да ме наблюдават, което обаче беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

В следващия коридор, по който поехме, имаше редица от еднакви стаи с отворени врати и вътре се виждаха тесни легла. Продължих да следя зорко всичко, покрай което минавахме — всеки етаж и стая, търсейки някакъв изход, който, изглежда, обаче не съществуваше. Шеридан ме въведе в стая, върху чиято врата бе изписана цифрата осем.

— Винаги съм смятала, че осем е щастливо число — довери ми тя. — Римува се с велик. Тя кимна към едното от двете легла в стаята. — Онова е твоето.

За миг толкова се потресох от вида на леглото, че не осъзнах цялото значение на думите й. Не че изглеждаше удобно, но все пак беше легло. Не можеше да се сравнява с бетонния под на килията, независимо от грубия матрак и тънките чаршафи от същия плат, каквато беше и ризата, която доскоро носех. Несъмнено можех да спя на това легло. Можех да спя и да сънувам Ейдриън…

— Съквартирантка ли имам? — попитах, когато най-после забелязах другото легло. Беше трудно да се каже дали стаята е обитавана, тъй като нямаше никакви лични вещи.

— Да. Казва се Ема. От нея можех да научиш много. Ние сме изключително горди с напредъка й — рече Шеридан и заизлиза от стаята. Очевидно нямаше да се задържим дълго тук. — Хайде да вървим. Сега ще се срещнеш с нея и останалите.

Коридорът, който се разклоняваше от главния, водеше покрай помещения, приличащи на празни класни стаи. Докато приближавахме към края на коридора, долових нещо, което притъпените ми сетива отдавна не бяха усещали: миризмата на храна. Истинска храна. Шеридан се бе запътила към столовата. Глад, който не подозирах, че мога да изпитвам, накара стомаха ми болезнено да се свие. Толкова бях свикнала с оскъдната затворническа диета, че бях забравила за нормалните потребности на тялото си. Чак сега осъзнах колко силно копнея за нещо различно от хладката блудкава каша.

Столовата беше много по-малка от тази в „Амбъруд“. Имаше пет маси, три, от които бяха заети от хора със същите жълто-кафяви униформи, подобни на моята. Както изглеждаше, това бяха моите съкилийници, всички със златни лилии. Бяха дванайсет на брой, което означаваше, че аз съм щастливото тринайсето число. Запитах се какво ли би помислила Шеридан за това. Останалите затворници бяха с различна възраст, пол и раса, макар че бях готова да се обзаложа, че са американци. Част от стратегията в някои затвори беше да се почувстваш чужденец. Тъй като целта на този беше да ни изведе отново на праведния път, най-вероятно беше да ни смесят с хора с обща култура и език — такива, каквито бихме искали да станем, ако се постараем достатъчно упорито. Докато ги наблюдавах, се запитах какви ли са техните истории и дали някой от тях би могъл да ми бъде съюзник.

— Това е Бакстър — оповести Шеридан и кимна към мъж със строго лице, в бели дрехи. Той стоеше зад един прозорец, гледащ към трапезарията, откъдето вероятно подаваше храната. — Готви много вкусно. Сигурна съм, че ще ти хареса. А това е Адисън. Тя надзирава обяда и занятията по изобразително изкуство.

Ако не беше това пояснение, нямаше да разбера, че Адисън е жена. Беше около петдесетгодишна, облечена в същия строг костюм като Шеридан, но не толкова стилен, и стоеше до стената, наблюдавайки зорко присъстващите. Косата й беше обръсната почти нула номер, имаше грубо ъгловато лице, странно контрастиращо с факта, че невъзмутимо дъвчеше дъвка. Златната лилия беше единствена й украса. Никога не би ми хрумнало, че преподава изкуство, което на свой ред ме накара да осъзная още нещо.

— Ще посещавам часове по изобразително изкуство?

— Разбира се — отговори Шеридан. — Творчеството действа лечебно на душата.

Тихите разговори в столовата секнаха, когато двете с нея влязохме и останалите ни забелязаха. Всички, както надзирателите, така и надзираваните, извърнаха очи към нас. Никой не изглеждаше приятелски настроен.

Шеридан се прокашля, сякаш и без това вече не бяхме центърът на всеобщото внимание.

— Слушайте всички. Имаме нова гостенка, която бих искала да ви представя. Това е Сидни. Тя вече приключи с времето за размисъл и няма търпение да се присъедини към всички вас по пътя ви към изкуплението и пречистването.

Отне ми секунда, за да се досетя, че „време за размисъл“ те навярно наричаха заточението в единичната тъмна килия.

— Зная, че ще ви бъде трудно да я приемете — продължи Шеридан със сладникаво мил глас. — И не ви виня. Тя не само все още е обгърната от мрака, но е била осквернена по най-нечестивите и пагубни начини: чрез интимна и любовна връзка с вампир. Ще ви разбера, ако не пожелаете да общувате по-отблизо с нея от страх да не се омърсите, но се надявам, че поне ще я споменавате в молитвите си. Ще се видим по-късно по време на груповата изповед.

Бях нервна и неспокойна, откакто излязох от килията, но когато тя се извърна, за да си тръгне, ме обзе нова паника.

— Почакай. Какво трябва да правя?

— Да се нахраниш, разбира се. — Огледа ме от главата до петите. — Освен ако не се тревожиш, че ще напълнееш. От теб зависи.

Остави ме в притихналата столова. Всички извърнаха очи към мен. Напуснах един ад, за да се озова в следващия. Никога през живота си не се бях чувствала толкова притеснена, изложена на показ пред тези непознати, след като всичките ми тайни бяха публично разкрити. Трескаво обмислях какво да предприема. Каквото и да е, стига да ме отдалечи от втренчените погледи и да ме приближи поне с една стъпка до свободата и Ейдриън. Нахрани се, беше ми казала Шеридан. Как можех да го направя? Тук не беше като в „Амбъруд“, където още при приемането ти определят студенти от горните курсове, които да ти помагат. Всъщност Шеридан се постара максимално, за да не ми се притече някой на помощ. Предположих, че това е една от гениалните им тактики, целяща да ме накара да се опитвам отчаяно да спечеля одобрението на останалите и навярно да приема някой, например Шеридан, за своя единствена „приятелка“.

Размишленията за психологията на алхимиците ме успокоиха. Да разсъждавам логически и разгадавам пъзели, беше нещо, с което можех да се справя. Добре. Щом искат да се грижа за себе си, така да бъде. Отдалечих се от останалите и се приближих към прозореца, зад който Бакстър ме посрещна с гримаса. Изправих се пред него очаквателно, с надеждата това да се окаже достатъчно. Но не беше.

— Хм, извинявай — заговорих тихо. — Може ли да… — Кое хранене имаше Шеридан предвид? Докато бях сама в онази килия, бях изгубила представа за времето — … получа нещо за обяд?

Той изсумтя в отговор, извърна се и се отдалечи, за да се заеме с нещо, което не можех да видя. Когато се върна, ми подаде табла с доста скромно съдържание.

— Благодаря — казах и я поех. Ръката ми, без да иска, се докосна до една от неговите, облечена в ръкавица. Той възкликна изненадано, а лицето му се изкриви от отвращение. Свали предпазливо ръкавицата, която бях докоснала, хвърли я и взе нова.

Аз останах да се взирам в него слисано, сетне се обърнах и се отдалечих с таблата. Дори не си дадох труд да приближа към някой от останалите, а седнах край една от празните маси. Мнозина от присъстващите продължиха да ме зяпат, но някои възобновиха храненето и тихите си разговори. Опитах се да не мисля дали говорят за мен и вместо това се съсредоточих върху храната. Имаше малка порция спагети, залята с готов червен сос от консерва, банан и мляко с 2% масленост. Преди да дойда тук, в ежедневието си никога не бих се докоснала до нито един от тези продукти. Щях да се разглаголствам за съдържанието на мазнини в млякото и да изтъкна, че бананите са най-калоричният плод. Щях да изразя съмнение относно качеството на месото и съдържанието на концентратите в консервирания сос.

Но всички тези претенции сега бяха далечно минало. Това беше храна. Истинска храна, а не някаква водниста и безвкусна каша. Първо изядох банана, като спирах, за да си поема дъх, и едва се сдържах да не изпия млякото на екс. Нещо ми подсказваше, че Бакстър няма да е склонен да ми даде допълнително. Със спагетите бях по-предпазлива, защото логиката ме предупреждаваше, че стомахът ми няма да възприеме добре рязката смяна на диетата. Ала стомахът ми, изглежда, не беше съгласен и искаше да омета всичко докрай и да оближа чинията. След това, което бях яла през последните месеци, имах чувството, че тези спагети току-що са доставени от най-реномирания ресторант в Италия за претенциозни чревоугодници. Бях спасена от изкушението да изям всичко от тих звън, прозвучал внезапно минути по-късно. Всички затворници станаха вкупом и отнесоха таблите си до големия контейнер за отпадъци, наблюдаван зорко от Адисън. Изпразниха остатъците от храната и подредиха прилежно таблите върху количката, оставена редом. Аз побързах да направя същото и ги последвах, когато излязоха от столовата.

След реакцията на Бакстър на случайното ми докосване, реших да спестя на другите затворници наказанието да са близо до мен и останах на прилично разстояние от тях. Всички се стълпихме в тесния коридор и ловките маневри, които събратята и сестрите ми по заточение правеха, за да не се докоснат дори бегло до мен, при други обстоятелства навярно щяха да бъдат комични. Онези, които имаха късмета да стоят по-далеч, се стараеха да избегнат всеки зрителен контакт, преструвайки се, че не съществувам. Онези, принудени да стоят по-близо, ме фиксираха с ледени погледи и аз бях шокирана, когато чух нечий омерзен шепот: „Курва!“.

Бях се подготвила да понеса много неща и очаквах да ме наричат с най-злостни имена, ала това ме стъписа. Изненадах се, че толкова ме заболя.

Последвах тълпата в класната стая и зачаках всички да се настанят по местата си, за да не заема нечие място. Когато най-сетне избрах един празен чин, двама, които бяха най-близо, преместиха своите по-далеч от мен. Навярно бяха два пъти по-възрастни от мен, което правеше ситуацията още по-тъжна и нелепа. Облеченият в костюм алхимик, който ръководеше занятието, вдигна рязко глава, когато чу разместването.

— Елза, Стюарт. Това не е мястото, определено за чиновете ви.

Разочаровани, двамата преместиха чиновете си отново в предишните им спретнати редици — любовта на алхимиците към строг ред и порядък бе победила страха им от злото. Обаче от свирепите погледи, които ми метнаха Елза и Стюарт, стана ясно, че това мъмрене ще бъде добавено към списъка ми с греховете.

Инструкторът се казваше Харисън и аз отново се запитах дали това беше малко, или фамилно име. Той беше по-възрастен алхимик с оредяла бяла коса и носов глас и много скоро разбрах, че е тук, за да ни осведоми за текущите събития. За миг се развълнувах, че ще узная някои новости от външния свят, но много скоро ми стана ясно, че той има съвсем тясно специализирано отношение към текущите събития.

— Какво виждаме на това изображение? — попита, когато върху гигантския екран на стената срещу редиците с чинове се появи страховитата снимка на две момичета с разкъсани гърла. Няколко ръце се вдигнаха и той посочи тази, която беше първа.

— Ема?

— Нападение на стригои, сър.

Това ми беше известно, но повече ме интересуваше Ема, моята съквартирантка. Тя бе приблизително на моите години. Седеше на чина толкова неестествено изпъната, че бях уверена — в най-близко време трябваше да очаква проблеми с гръбначния стълб.

— Две момичета, убити край нощен клуб в Санкт Петербург — потвърди Харисън. — Нито едната от тях не е била навършила двайсет години. — Диапозитивът се смени с друга, още по-ужасяваща сцена — по-възрастен мъж, чиято кръв очевидно беше източена. — Будапеща. — Последва още едно изображение. — Каракас. — Следващата снимка. — Нова Скотия. — Той изключи прожекционния апарат и закрачи пред чиновете. — Бих искал да ви кажа, че тези снимки са от миналата година. Или поне от миналия месец. Но се опасявам, че не е така. Някой иска ли да отгатне кога са били заснети тези сцени?

Ема веднага вдигна ръка.

— Миналата седмица, сър?

— Правилно, Ема. Проучванията показват, че в сравнение с предишната година нападенията на стригоите са зачестили. На какво според вас се дължи това?

— Защото пазителите не ги преследват както трябва — отговори пак Ема.

О, боже — помислих си, — аз съм съквартирантка със Сидни Сейдж след превъзпитанието.

— Несъмнено това е една от възможните теории — заговори Харисън. — Пазителите предпочитат да защитават пасивно мороите, вместо да преследват активно стригоите за доброто на всички нас. Всъщност, когато бе предложено да се увеличи броят на дампирите чрез по-млад набор, мороите отказаха заради егоистични съображения. Очевидно за тях е достатъчно те да са в безопасност и не изпитват нужда да помагат на нас, останалите.

Трябваше да прехапя език. Знаех, че това не беше истина. Мороите разполагаха с по-малоброен контингент от пазители, защото дампирите не достигаха. А дампирите не можеха да се възпроизвеждат помежду си. Те са били родени във времената, когато хората и мороите свободно са се смесвали. Сега тяхната раса се възпроизвеждаше единствено чрез събиране на морои с дампири, при което винаги се раждаха само деца дампири. Това си оставаше генетична загадка, която озадачаваше дори алхимиците. От приятелите ми знаех, че възрастта на пазителите е обект на оживена дискусия, а Василиса, кралицата на мороите, е особено заинтересувана от подготвения нов декрет. Тя се бореше дампирите да не бъдат признавани за пълноправни пазители, докато не навършат осемнайсет години, но не от себични подбуди, а защото смяташе, че дампирите заслужават шанса да достигнат зрелост, преди да се впуснат в битки със стригоите и да рискуват живота си.

Обаче отлично знаех, че моментът не беше подходящ да споделям възгледите си. Дори и те да го знаеха, никой нямаше да иска да го чуе, а аз не можех да рискувам, като ги заявя на всеослушание. Трябваше да следвам правилата и да се преструвам, че съм поела по пътя на изкуплението и спасението, за да си осигуря колкото може повече привилегии, без значение колко болезнено беше да слушам продължаващата тирада на Харисън.

— Може би друг фактор е, че самите морои способстват за увеличаването на популацията на стригоите. Ако ги попитате, повечето морои ще заявят, че нямат нищо общо със стригоите. Но може ли да им се доверим, когато те във всеки момент могат да се превърнат в същите отвратителни чудовища? За мороите това на практика е етап в развитието им. Те водят „нормален“ начин на живот, отдадени на децата си и работата си, но след години, когато възрастта им напредне… ами никак не е трудно да се възползват от някой удобен случай и просто да изпият малко повече кръв от „доброволните“ си жертви, а след това да твърдят, че било невинен инцидент и… хоп! — Много трудно беше да се следи мисълта на Харисън заради многото „въздушни“ кавички, които използваше. — И така се превръщат в стригои, безсмъртни и недосегаеми. И защо да не го правят? Мороите не са създания със силна воля, не са като хората. И безспорно не са Сидни духом. Как могат да се съпротивляват срещу съблазънта за вечен живот? — Харисън поклати глава с престорена опечаленост. — Боя се, че тъкмо поради тази причина броят на стригоите не намалява. Нашите така наречени съюзници всъщност не ни помагат.

— А какви са вашите доказателства?

Този глас на несъгласие беше като шок за всички присъстващи — особено когато осъзнаха, че беше моят. Искаше ми се да се сритам здравата и да си взема думите обратно. Само преди два часа ме освободиха от килията! Но вече бе твърде късно — изречени думи, хвърлен камък. Като оставим настрана личния ми интерес към мороите, аз просто не можех да понасям, когато хората представят предположенията и сензациите като факти. Алхимиците би трябвало да го отчетат, имайки предвид, че точно те ме бяха обучили в изкуството на логиката.

Всички отново се вторачиха в мен, а Харисън се приближи към моя чин.

— Ти си Сидни, нали? Много е приятно да те видя в клас, след като съвсем наскоро си приключила времето за размисъл. А още по-приятно е да чуя мнението ти толкова скоро след присъединяването ти към нас. Повечето от новодошлите изчакват благоприятен момент, за да се включат в разговора ни. А сега… ще бъдеш ли така любезна да повториш какво каза преди малко?

Преглътнах и отново се проклех мислено за невъздържаността, ала беше прекалено късно да си взема думите назад.

— Попитах какви са вашите доказателства, сър. Това, което казахте, беше интересно и дори изглеждаше разумно, но ако нямаме доказателства, с които да подкрепим казаното, тогава самите ние ще станем като чудовищата, които сеят лъжи и пропаганда.

Всички около мен дружно ахнаха. Харисън присви очи.

— Разбирам. В такъв случай ти имаш ли обяснение, базирано на „доказателство“? — Нова порция въздушни кавички.

Защо, защо, защо просто не си премълчах?

— Ами, сър — подех бавно, — дори да съществуваха толкова много пазители дампири, колкото са стригоите, дампирите пак няма да бъдат достойни съперници. Почти винаги стригоите са по-бързи и по-силни и макар някои дампири да се сражават индивидуално, много по-често преследват групово стригоите. Ако се анализира действителната популация от дампири, ще се убедите, че тя не може да се сравнява с тази на стригоите. Стригоите далеч превъзхождат по численост дампирите. Те не могат да се размножават така лесно като мороите и хората — или дори като стригоите, ако може така да се каже.

— Е, от това, което казваш — заговори Харисън, — разбирам, че ти си експерт по размножаване с морои. Може би си лично заинтересувана да подпомагаш увеличаването на броя на дампирите, така ли е?

В класа се разнесе кикот и аз, за свой ужас, осъзнах, че се изчервявам.

— Изобщо нямах това предвид, сър. Просто казвам, че ако смятаме обективно да анализираме причината защо…

— Сидни — прекъсна ме той, — опасявам се, че ние нищо няма да анализираме, тъй като е очевидно, че не си напълно подготвена да участваш в разискванията заедно с нас.

Сърцето ми замря. Не, не, не. Няма да ме върнат в мрака, не и когато току-що се бях измъкнала оттам.

Нямах представа какво означаваше това, но двама едри мъжаги в костюми внезапно нахълтаха в класната стая, която вероятно е била по постоянно наблюдение. Опитах се да протестирам пред Харисън, но мъжагите на бърза ръка ме извлякоха в коридора, преди дори да успея да обясня или да призная вината си пред инструктора. Вместо това се опитах да споря с мъжагите, настоявайки, че не съм била правилно разбрана и че ако ми дадат втори шанс, ще можем да се разберем. Те останаха мълчаливи, с каменни лица, стомахът ми се сви ужасено при мисълта, че отново ще ме заключат в тъмната килия. Бях се отнесла толкова снизходително към това, което възприемах като интелектуални игри на алхимиците, свързани с човешкия комфорт, че не осъзнах колко зависима съм станала от тях. Мисълта отново да бъда лишена от достойнство и задоволяване на основните нужди беше непоносима за мен.

Но този път ме отведоха един етаж по-долу, а не обратно на нивото с килиите. И помещението, в което ме въведоха, беше толкова ярко осветено, че очите ме заболяха. Най-отпред се виждаше голям монитор, както и широко кресло с белезници, прикрепени към облегалките за ръцете. Шеридан стоеше до креслото, както винаги спокойна и ведра… размахвайки спринцовка в ръка.

Но това не беше малка спринцовка на татуировчик. Беше голям, страховит инструмент, от тези, които се използваха за инжекциите в болниците.

— Сидни — рече с меден глас тя, докато мъжете ме завързваха в креслото, — колко жалко, че се налага толкова скоро да се видим отново.