Сребристи сенки

Глава 7 Сидни

Измина почти цяла седмица, преди другите затворници да престанат да отместват чиновете си от моя или да се свиват отвратено, ако случайно се докоснат до мен. Държанието им трудно можеше да се нарече приятелско, но Дънкан ми се закле, че съм постигнала удивителен напредък.

— Виждал съм как постигането на подобен резултат е отнемало седмици, дори месеци — каза ми той един ден в часа по изобразително изкуство. — Не след дълго най-готините момчета ще те поканят на масата си за обяд.

— Ти би могъл да ме поканиш — изтъкнах аз.

Той се усмихна, докато нанасяше малки корекции на едно листо от натюрморта, който трябваше да нарисуваме днес — папрат в саксия, оставена върху бюрото на Адисън.

— Знаеш правилата, хлапе. Някой друг, освен мен трябва да пожелае да общува с теб. Не се отчайвай. Скоро някой ще се накисне в неприятности и тогава ще дойде твоето време. Джоуна има доста проблеми. Както и Хоуп. Сама ще се увериш в думите ми.

Още от първия ден Дънкан бе ограничил общуването ни до кратката размяна на реплики в часовете по рисуване и подхвърлянето на остроумни забележки от време на време в коридорите, ако наблизо нямаше някой, който да чуе. И съвсем логично в резултат на това открих, че очаквам с нетърпение часовете по изобразително изкуство. Това беше единственото време, когато някой говореше с мен като с реална личност.

Останалите затворници ме пренебрегваха през целия ден, а инструкторите не пропускаха — независимо дали в часовете, или и докато се очиствах — да ми напомнят каква грешница съм. Приятелството с Дънкан ми помагаше да се съсредоточа, напомняше ми, че има надежда отвъд това място. Той все още беше предпазлив — дори в часа по изобразително изкуство — в разговорите. При все че рядко споменаваше Шантал, приятелката си — за която подозирах, че е била повече от обикновена приятелка — която бе отведена някъде от алхимиците, виждах, че загубата и го измъчва. Дънкан се усмихваше и бъбреше с другите в столовата, но твърдо се придържаше към принципа си да не се увлича в по-задушевен разговор с никого нито по време на хранене, нито в часовете. Мисля, че се боеше да не си навлече гнева на някой от алхимиците дори заради случайно познанство.

— Много те бива в това — похвалих го, като посочих нарисуваните от него листа. — Дали защото твърде дълго си бил тук?

— Не, рисуването ми беше хоби, преди да попадна тук. Но честно казано, не мога да понасям тези скучни натюрморти. — Замлъкна и се загледа в рисунката си. — Бих убил за възможността да нарисувам нещо абстрактно. Иска ми се да рисувам небето. Не, кого заблуждавам. Искам да видя небето. Докато бях на мисия в Манхатън, рядко рисувах пейзажи. Смятах, че съм твърде добър за това и трябва да пазя силите си за някой залез в Аризона.

— Манхатън? Леле. Там е много вълнуващо.

— Вълнуващо е — съгласи се той. — И оживено, и напрегнато, и шумно. Ненавиждах онзи живот… а сега съм готов на всичко, за да се върна там. Ето къде би трябвало да попаднете ти и твоят мрачно замислен и секси приятел.

— Ние винаги сме си мечтали да отидем на някое място като например Рим — казах аз.

Дънкан се подсмихна.

— Рим? Защо да се тормозите с езиковата бариера, когато можете да имате всичко, което ви е нужно, и в Щатите? Можете да си наемете някой скромен апартамент и да се хванете на работа на две места, за да се издържате. Ти ще посещаваш лекции и ще учиш каквото искаш, а той ще се мотае с безработните си приятели художници в Бушуик1. Вечерта ще се прибирате у дома, ще похапвате корейска храна с откачените си съседи, а после ще се любите върху опърпания матрак на пода. А на следващия ден всичко ще започне отначало. — Той поднови рисуването. — Не е зле, нали?

— Никак не е зле — отвърнах и се усмихнах неволно. Ала усетих как усмивката ми помръква, когато остра болка прониза сърцето ми при мисълта за някакво бъдеще с Ейдриън. Това, което Дънкан описваше, не се различаваше много от нашите „планове за бягство“, които двамата с Ейдриън обичахме да си съчиняваме… в този момент абсолютно неизпълними. — Дънкан… какво имаше предвид, когато каза, че си готов на всичко, за да се върнеш там?

— Недей — предупреди ме той.

— Недей какво?

— Знаеш какво. Беше просто израз.

— Да — подхванах, — но ако има начин да се измъкнем от тук и…

— Няма — прекъсна ме той категорично. — Ти не си първата, която го предлага. Няма да си и последната. И ако зависи от мен, ти няма да бъдеш заключена отново в единична килия, задето си извършила нещо глупаво. Вече ти казах — от тук няма изход.

Много внимателно обмислих как да продължа по-нататък. През изминалата година той навярно е бил свидетел на опитите на мнозина други затворници да избягат и съдейки по реакцията му, и на провалите им. Няколко пъти го бях питала за разположението на изходите, но също като мен и той не бе открил такива. Нуждаех се от различен подход, за да събера допълнителна информация, която би могла да ни отведе до свободата.

— Ще ми отговориш ли само на още два въпроса? — попитах накрая. — Не за изходите?

— Ако мога — рече той предпазливо, избягвайки погледа ми.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Не — отвърна Дънкан без колебание. — Никой не знае, което е част от техния план. Единственото, за което съм сигурен, е, че всяко ниво, на което се озоваваме, се намира под земята. Затова няма прозорци, нито явни изходи за навън.

— Знаеш ли как подават газа? И не се прави, че не разбираш за какво говоря — додадох, като видях, че се намръщи. — Не може да не си забелязал, докато си бил в единичната килия. Те го използват и сега, за да ни упоят за през нощта и да ни държат възбудени и параноични през деня.

— За това не се нуждаят от упойващи средства — отбеляза той. — Стадното чувство отлично помага за разпространението на параноята само по себе си.

— Не го усуквай. Знаеш ли, или не, откъде идва газът?

— Я стига, само защото папратите са васкуларни растения, още не означава, че преработват различно въглеродния двуокис — прекъсна ме той. Слисах се, както от неочакваната смяна на темата, така и от лекото повишаване на тона му. — При тях се запазват всички основни химически реакции, базиращи се на фотосинтезата. Разликата е само в използването на спори вместо семена.

Бях твърде шашната, за да отвърна веднага, а след това забелязах какво бе видял: Ема стоеше редом и търсеше цветни моливи в чекмеджето. Беше ясно, че подслушваше.

Преглътнах и се напънах да изстискам от себе си някакво подобие на смислена реплика.

— Не спорех за това. Просто изтъкнах факта, че в палеонтологичните архиви се споменава за мегафили и микрофили. Ти си този, който задълба във фотосинтезата.

Ема намери това, което й трябваше, и се отдалечи, а коленете ми омекнаха като гумени.

— О, боже! — простенах, когато тя вече не можеше да ме чуе.

— Ето защо — рече Дънкан — трябва да бъдеш по-внимателна.

Часът свърши и аз прекарах остатъка от деня в изнервено очакване Ема да ме натопи пред шефовете, които щяха да ме изпратят за очистване или, още по-лошо, обратно в непрогледната тъмнина. От всички тук да ме чуе точно тя! Останалите затворници може и да не общуваха все още с мен, но вече можех да определя кой ставаше за съюзник и кой не. А Ема? Тя беше най-лошата. Някои от другите от време на време се изпускаха, както Хоуп през първия ми ден тук, правейки своеволни коментари, които им навличаха неприятности. Но моята направо безупречно примерна съквартирантка никога не се отклоняваше от реториката на идеалния алхимик. Всъщност тя с всички сили се стараеше да изобличава непокорните. Честно казано, не можех да проумея, защо тя все още е тук.

Но никой не дойде да ме отведе. Ема дори не поглеждаше към мен и аз започнах да се надявам, че е дочула само набързо скалъпеното обяснение на Дънкан за фотосинтезата.

Дойде времето за изповед и всички се запътихме към параклиса. Някои седнаха на сгъваеми столове, а други, като мен, се разхождаха из помещението. Вчера беше неделя и вместо за груповата изповед ние се бяхме събрали тук, насядали по пейките заедно с инструкторите, докато йерофантът извършваше истинска църковна служба и се молеше за душите ни. Това беше единствената част от ежедневието ни, която се бе променила. Иначе през уикендите имахме същите занятия, както и през седмицата. Но онази единствена служба беше много важна не заради посланието си, а защото беше още един начин да отбелязвам времето. Всяко късче информация, до което можех да се добера на това място, можеше да ми бъде полезно… или поне се надявах.

Точно заради това всеки ден преди сбирката четях Стената на истината. Тя съдържаше историите на затворниците, които са били тук преди мен, а аз се стремях да науча нещо. В повечето случаи откривах само определен тип послания и днес не беше изключение. „Аз съгреших против себеподобните си и силно съжалявам. Моля ви, върнете ме обратно в лоното на праведния път. Единственото спасение е спасението на човешката душа.“ Друго послание гласеше: „Моля ви, освободете ме“. Видях Шеридан да влиза в стаята и понечих да се присъединя към останалите, когато нещо привлече вниманието ми. Намираше се в тази част от стената, до която още не бях стигнала, и явно е било надраскано набързо, с почти нечетлив почерк: „Карли, съжалявам. — К. Д.“

Ченето ми увисна. Възможно ли бе… наистина ли беше… колкото повече се взирах в думите, толкова повече се уверявах в това, което виждах: извинение към сестра ми Карли от Кийт Дарнъл, негодника, който я бе изнасилил. Навярно би могло да става дума за различна Карли и за нечии други инициали… ала моята интуиция ми подсказваше обратното. Знаех, че Кийт е бил в поправителен център. Престъпленията му бяха много по-различни от моите и той наскоро е бил освободен — по-точно преди повече от пет месеца. Освен това след престоя си тук се бе превърнал в нещо като зомби. Беше направо сюрреалистично да мисля, че той е вървял из същите коридори, посещавал е същите занятия, изтърпявал е същото очистване. Но още по-притеснителна бе мисълта дали и аз щях да приличам на него, когато изляза от тук.

— Сидни, ще дойдеш ли при нас? — попита Шеридан любезно.

Изчервих се, когато осъзнах, че аз съм единствената, която още не е седнала, и побързах да се присъединя към останалите.

— Извинете — промърморих.

— Стената на истината може да бъде много вдъхновяващо място — отбеляза Шеридан. — Откри ли нещо, което да намери отклик в душата ти?

Помислих много внимателно, преди да отговоря, и след това реших, че истината в този случай няма да ми навреди. Дори може да ми помогне, тъй като Шеридан постоянно ме подтикваше да споделям мислите си.

— Най-вече бях изненадана — отвърнах. — Видях името на един човек, когото познавах… някой, който е бил тук преди мен.

— Този човек ли е помогнал да се поквариш? — попита Лейси с невинно любопитство. Това беше един от малкото случаи, когато някой проявяваше бегъл интерес към мен.

— Не съвсем — казах аз. — Всъщност аз бях тази, която докладва за престъплението му — която всъщност го изпрати тук. — Всички изглеждаха заинтригувани, затова продължих: — Той въртеше бизнес с един морой — стар, по-изкуфял — и вземаше кръвта му. Беше казал на мороя, че ще я използва за лечебни цели, но той — този тип, когото познавах — всъщност я продаваше на местен татуист, който пък на свой ред я използваше, за да прави специални татуировки на гимназистите. Моройската кръв в мастилото усилваше способностите им, особено в спорта, но имаше опасни странични ефекти.

— А твоят приятел знаеше ли? — попита Хоуп удивено. — Че това вреди на хората?

— Той не ми беше приятел — отвърнах остро. — Дори още преди всичко това да започне. Макар че на него не му пукаше. Интересуваше се единствено от печалбата си.

Останалите затворници слушаха като омагьосани, може би защото никога не ме бяха чували да говоря толкова много или може би защото никога не бяха чували за подобен скандал.

— Обзалагам се, че мороят е знаел — мрачно заяви Стюарт. — Бас държа, че той е знаел всичко — действително за какво са били използвани татуировките и колко опасни са били. Нищо чудно да се е преструвал на изкуфял.

Старата Сидни — Сидни, която беше тук през първия ден — нямаше да се поколебае да защити Кларънс и невинността му в измамата на Кийт. Но тази Сидни, която бе видяла да наказват затворниците за много по-безобидни коментари и която през тази седмица бе преживяла две очиствания, беше по-разумна и предпазлива.

— Не беше моя работа да съдя за поведението на мороя — рекох. — Те правят това, което им диктува тяхната природа. Но знаех, че нито един човек не бива да излага други човешки същества на опасности, както го стори моят колега. Затова трябваше да го издам.

За мое изумление всички закимаха в знак на съгласие и дори Шеридан ме изгледа е одобрение.

— Това е било много мъдро и проницателно, Сидни — заговори тя. — При все това нещо ужасно се е объркало, след като ти не си се поучила от този инцидент и самата ти си попаднала тук.

Всички погледи се отместиха от нея към мен и за един миг дъхът заседна в гърлото ми. Понякога говорех с Дънкан за Ейдриън, но това беше съвсем различно. Дънкан не ме осъждаше, нито заклеймяваше греховната ми любов. Как можех да споделя нещо толкова скъпоценно и важно за мен пред тази група хора, които щяха да го обругаят и да го омърсят? Любовта между мен и Ейдриън беше прекрасна. Не исках да я излагам на показ пред тях, за да я стъпчат.

И в същото време как можех да не го направя? Ако не им дам нещо, ако не играя техните игри… колко дълго щях да остана тук? Една година — или повече — като Дънкан? Бях си обещала, докато бях в тъмната килия, че ще кажа всичко, което е нужно, за да се измъкна от тук. И трябваше да бъда много убедителна. Лъжите, изречени тук, нямаше да имат никакво значение, ако ме върнат при Ейдриън.

— Позволих си да отслабя бдителността си — изрекох просто. — Мисията ме задължаваше да работя с много морои и спрях да мисля за тях като за дяволски създания, каквито наистина са. Предполагам, че след инцидента с колегата ми, за мен границата между доброто и злото се е размила.

Стегнах се и се приготвих Шеридан да започне да ме разпитва за по-интимни подробности за случилото се, но едно друго момиче, на име Амилия, изведнъж изрече нещо съвсем неочаквано:

— Това звучи почти смислено. Искам да кажа, че аз не бих стигнала, ъ, до такива крайности, но след като си общувала с корумпиран човек, това би могло да те накара да изгубиш вяра в собствената си раса. И погрешно да се насочиш към мороите.

Девайн, едно момче, с което почти не бях разговаряла, кимна в знак на съгласие.

— Някои от тях могат да изглеждат измамно мили.

Шеридан се намръщи леко и аз си помислих, че тези двамата може да си навлекат неприятности заради донякъде благосклонните им изказвания за мороите. Но очевидно реши да го остави без последствия заради днешния ми прогрес.

— Лесно е да се объркаш, особено когато си изпратен сам на специална мисия и нещата придобият неочакван обрат. Най-важното, което трябва да помниш, е, че ние разполагаме с цяла инфраструктура, за да ти помогнем. Ако имаш въпроси относно това, кое е правилно и кое грешно, не ги отправяй към мороите. Обръщай се към нас и ние ще ти кажем кое е правилното.

„Защото да не дава господ някой от нас да мисли самостоятелно“ — казах си горчиво. Шеридан насочи вниманието си към останалите, за да узнае до какво просветление са достигнали през деня, и така ми бяха спестени по-нататъшните въпроси за романтичния ми живот. Не само бях избавена от трудната ситуация, но очевидно бях натрупала точки пред Шеридан и — както разбрах, когато дойде време за вечеря — сред някои от събратята ми по съдба.

Когато взех таблата от Бакстър и се насочих към една празна маса, Амилия ме повика на нейната с кратко кимване. Седнах до нея и въпреки че докато вечеряхме, не ме заговориха, никой не ме прогони, нито ме обиди или унизи с остро подмятане. Аз се хранех мълчаливо и слушах околните. Повечето от разговорите им бяха типични, като онези, които се водеха в столовата на „Амбъруд“ — коментари за изминалия учебен ден или за съквартирантите, които хъркат. Но това ми даваше възможност да ги опозная като личности и аз отново започнах да преценявам кои биха могли да ми бъдат съюзници.

Дънкан седеше с останалите на друга маса, но когато се разминавахме на излизане от столовата, промърмори тихо:

— Видя ли? Казах ти, че напредваш. Сега внимавай да не се издъниш.

Едва не се усмихнах, но вече бях научила урока от по-рано да не се отпускам и да не си позволявам да се чувствам прекалено комфортно. Затова, когато се отправихме към библиотеката, за да изберем скучното си четиво за вечерта, се постарах да запазя върху лицето си сериозно и усърдно изражение — е, поне се надявах да е такова. Накрая се озовах в сектора с исторически книги с надеждата да открия нещо по-интересно от книгите, които бях вземала досега. Историческите хроники на алхимиците бяха пълни с нравоучения за морал и добро поведение, но поне тези уроци не бяха насочени директно към читателя, както повечето книги за самоусъвършенстване. Опитвах се да избера между две средновековни повествования, когато някой коленичи до мен.

— Защо искаше да знаеш за газа? — попита тих глас. Отне ми секунда, за да осъзная, че беше Ема.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах безгрижно. — Да не би да имаш предвид днешното занятие по изобразително изкуство. С Дънкан обсъждахме папратите.

— Ъхъ. — Тя извади от редицата върху лавицата книга за епохата на Ренесанса и я прелисти. — Знаеш, че в стаята няма да ти проговоря нито дума. Под наблюдение е. Но ако сега искаш помощта ми, имаш на разположение шейсет секунди.

— Защо ще го правиш? — пожелах да узная. — Ако предположим, че се нуждая от помощта ти? Да не би да се опитваш да ме подмамиш в някакъв капан, за да спечелиш точки по добро поведение?

Тя изсумтя презрително.

— Ако исках да „те подмамя в някакъв капан“, щях да съм го сторила отдавна в нашата стая и щеше да бъде записано на видео. Четирийсет и пет секунди. Защо искаше да знаеш за газа?

Гърдите ми се стегнаха от тревога и страх, докато се колебаех какво да направя. Когато преценявах кой би могъл да ми бъде съюзник, никога не би ми хрумнало да включа Ема. При все това, ето че тя беше тук и ми предлагаше нещо, което почти можеше да се оприличи на бунтовнически призив и което никой — дори приятелят ми Дънкан — не се бе осмелил да намекне. Всичко това още повече засилваше подозренията ми, че цялата работа е постановка, ала част от мен не можеше да устои на възможността.

— Газът ни държи тук в плен също като охраната и стените — казах накрая. — Просто искам да разбера това. — Надявах се, че думите не прозвучаха прекалено уличаващо.

Ема плъзна книгата обратно на мястото й и избра друг том, този път с красива украса.

— Уредите за контрол са в апаратната, на същия етаж, където е и помещението за очистването. Всяка спалня е снабдена с малък тръбопровод, който се захранва от системата. Намира се точно зад вентилационния панел, близо до тавана.

— Откъде го знаеш? — попитах.

— Веднъж минах покрай техниците, които проверяваха апаратурата в една празна стая.

— В такъв случай ще бъде по-лесно да се блокира газът във всяка стая поотделно — промърморих аз.

Тя поклати глава.

— Не и когато се намира точно срещу камерите в спалните. Охраната ще те залови още преди да си свалила панела. За което ще ти е нужна отвертка.

Тя понечи да върне книгата обратно, но аз я взех от ръцете й. Корицата бе украсена с блестящи орнаменти, а върху ъглите й бяха пресовани метални пластинки. Прокарах пръсти по едната от тях.

— Плоска отвертка? — попитах, докато преценявах дебелината на металната пластина върху единия ъгъл на корицата. Ако можех да я издърпам, от нея щеше да се получи доста приличен инструмент.

Бавна усмивка се разля по лицето на Ема.

— Всъщност да. Не мога да отрека, че имаш творческа мисъл. — Още няколко секунди ме оглежда изпитателно. — Защо искаш да блокираш достъпа на газ? Знаеш ли, струва ми се, че имаме много по-съществени проблеми и най-големият от тях е, че сме затворени тук.

— Я първо ми отговори на един въпрос — казах аз. Все още не бях сигурна дали Ема не е част от някакъв коварен заговор, който щеше да ми навлече още по-големи неприятности. — Ти можеш да послужиш за образец на алхимик с идеално поведение. Какво си направила, за да попаднеш тук?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Отпратих неколцина пазители, определени да помогнат на моята алхимистка група в Киев. Имаше няколко морои, за които смятах, че много повече от нас се нуждаят от закрила.

— Разбирам защо това превишаване на пълномощията би обезпокоило висшестоящите — признах. — Но ми се струва, че съществуват много по-сериозни и тежки прегрешения, отколкото това, особено имайки предвид образцовото ти поведение. Защо още си тук?

Дръзката й усмивка се замени с горчива гримаса.

— Защото сестра ми няма такова. Тя също премина през всичко това, беше освободена, а след това стана много по-непокорна от преди. Никой не знае къде е тя сега и независимо какви успехи постигам, те искат да се уверят, че няма да допуснат същата грешка два пъти, като ме освободят прекалено рано. Лоша наследственост, предполагам.

Това определено можеше да обясни всичко. Тя изглеждаше искрена, но беше алхимик, а ние сме отлично обучени да мамим и да заблуждаваме околните. Още един въпрос изникна в главата ми, докато погледът ми се стрелна към другия край на помещението, където Дънкан и неколцина от останалите разглеждаха секцията по социология.

— Защо Дънкан е толкова дълго тук? Струва ми се, че поведението му е много добро. И в неговото семейство ли има лоша наследственост?

Ема проследи погледа ми.

— Искаш ли да чуеш какво мисля аз? Прекалено добро поведение.

— Нима това е възможно? — смаях се аз.

Съквартирантката ми сви рамене.

— Дънкан е прекалено послушен и на мен ми се струва, че те се безпокоят, че няма да може да се противопостави на вампирското влияние, дори и да го иска. Затова все още се страхуват да го освободят. Но в същото време не желаят да добива прекалено много смелост и собствена воля, тъй като това е против принципите и правилата тук. Мисля, че той иска да бъде по-смел… ала нещо му пречи — имам предвид нещо по-силно от обичайните задръжки.

Шантал, помислих си аз. Ето кое го възпираше. Той притежаваше достатъчно смелост, за да се сприятели с мен, но думите на Ема обясняваха защо беше толкова предпазлив дори и в това. Загубата на Шантал го бе белязала и бе накарала да се бои от други отклонения от правилата. Надявайки се, че не допускам ужасна грешка, аз поех дълбоко дъх и отново се извърнах към Ема.

— Ако газът е изключен, аз мога да предам съобщение навън. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Веждите и се стрелнаха нагоре.

— Сигурна ли си? Тази вечер?

— Напълно — уверих я. Ейдриън щеше да ме търси в съня. Просто се нуждаеше от пролука в естествен сън.

— Почакай малко — рече Ема след кратък размисъл.

Изправи се, прекоси помещението и отиде при Амилия, която разглеждаше рафта с книги. Двете поговориха, докато се чу звънецът, отбелязващ, че е време да се прибираме по стаите. Ема се върна забързано при мен.

— Вземи тази книга — рече тя и кимна към богато украсения том. — След като прекрачим прага на тази врата, няма да ти кажа нито дума повече. Върни се в нашата стая, преброй до шейсет и направи каквото е нужно с вентилационния панел.

— Ами камерата…

— От тук насетне си сама — заяви тя и се отдалечи, без повече приказки.

За кратко останах като вцепенена, после побързах да се присъединя към останалите, които записваха книгите си при библиотекарката. Докато излизах с групата, се опитах да изглеждам естествено, а не сякаш сърцето ми ще изскочи от гърдите. Искрена ли беше Ема? Дали все пак това не беше капан? Какво би могла да постигне само с един разговор, така че изведнъж да стане възможно да бърникам вентилационната система? Защото, когато се прибрах в нашата стая, видях, че малката черна камера, която ни следеше неотклонно, все още бе насочена право към вентилационния панел на стената. Всяко негово отваряне лесно щеше да се регистрира.

Навярно беше постановка, но докато се приготвяхме за лягане, с езика на тялото си Ема ми подсказа, че повече няма да контактува с мен. Мълчаливо броях и не се съмнявах, че Ема също броеше, защото щом аз стигнах до шейсет, тя ме изгледа многозначително.

„Съществуваха по-лесни начини да ме накисне — казах си. — По-лесни, при това с много по-лоши последици.“

Преглътнах и изтиках леглото си към стената. Качих се на него, за да стигна до вентилационния панел. Измъкнах металния ъгъл на корицата на книгата. Предположението на Ема се потвърди. Дебелината на пластината беше точно колкото на една плоска отвертка. Разбира се, не беше лесно да се развинтва с нея, но след няколко прости завъртания успях да освободя четирите болта в краищата на панела. Отстраних го. Нервите и треперещите ми ръце никак не ме улесняваха. Нямах представа колко секунди бяха изтекли, нито дали Ема ще ме предупреди по някакъв начин, когато ще изтече отпуснатият ми интервал от време.

Вътре открих обикновена вентилационна шахта. Прекалено тясна, за да пропълзя през нея, така че не можеше да се надявам на зрелищно бягство от затвора, достойно за филм. Както ми бе обяснила Ема, към шахтата беше прикрепена малка тръба, точно зад решетката на панела, за да подава газ в стаята веднага след угасването на светлината. Сега трябваше да запуша тази тръба. Наведох се към кревата, където предварително бях оставила един стар чорап, задигнат от коша с дрехи за пране в стаята ни. Не допусках, че алхимиците няма да проверяват редовно дрехите ни, но знаех, че след като се събере прането от отделните стаи, се изсипва направо в един голям кош. Ако са забелязали, че един чорап липсва, нямаше да разберат от коя стая е. Дори на алхимиците пералните понякога поглъщат по някой чорап.

Натиках чорапа колкото можах по-плътно в тръбата. Надявах се, че ще е достатъчно, за да спре проникването на по-голяма част от газа. Чух зад гърба си как Ема едва чуто промърмори: „Побързай“. Успях, макар и трудно, да завинтя панела с хлъзгавите си от потта пръсти и едва не забравих да изтикам леглото си обратно на мястото му, преди да се метна върху него с книга в ръка. Цялата операция бе отнела не повече от пет минути, но дали беше достатъчно успешна?

Ема не откъсваше поглед от книгата си и нито веднъж не погледна към мен, но аз улових как на устните й проблесна нещо като усмивка. Дали тържествуваше, задето ми бе помогнала да постигна целта си? Или тайно злорадстваше, че ме е подмамила да извърша сериозно нарушение на дисциплината, записано от видеокамерата?

Дори и да се бях издънила, тази нощ никой не дойде да ме отведе. Изтече часът, отреден ни за четене преди заспиване и скоро угасиха лампите. Чух познатото изщракване на вратата. Сгуших се в оправеното на бърза ръка легло и зачаках това, което през последната седмица бе станало привично за мен — изкуствената сънливост, предизвикана от газа. Не настъпи.

Не настъпи.

Не можех да повярвам. Бяхме успели! Бях спряла проникването на газа в стаята ми. Иронията беше в това, че не бих отказала малко помощ, за да заспя, тъй като бях толкова възбудена от перспективата да разговарям с Ейдриън, че дълго не можах да се успокоя. Чувствах се като на Бъдни вечер. Лежах в тъмнината около два часа, преди естествената умора да ме надвие, и аз заспах. Тялото ми беше в състояние на постоянно изтощение както от психологическия стрес, така и от това, че времето, отделяно ни за сън, едва ли беше достатъчно. Спах непробудно до звънеца за ставане и тогава осъзнах ужасната истина.

Нямаше сънища. Ейдриън не дойде.