Съблазнена от един женкар

15

Кратко отклонение отведе Рам в щаба на полицаите. Въведоха го незабавно в канцеларията на директора.

— Искам да наема най-добрите ви разследвачи — каза Рам без никакви предисловия.

— Ейкърс и Слотър казаха, че сте ги освободили. Случило ли се е нещо друго, което да изисква нашите услуги?

— Да случи се — изрече мрачно Рам. — Съпругата ми беше отвлечена отново и искам да намеря виновника. Разходите нямат значение. Ще има премия за онзи, който донесе необходимата ми информация.

Рам описа Филипс и Фийби, пожелавайки си да беше разпитал Фийби за външността на Уотс и Бени.

— Ще пратя хора да претърсват града, милорд — увери го директорът. — Къде да ви съобщаваме какво сме открили?

— В дома ми. Имам да се отбия на още едно място, но няма да отнеме много време.

Сбогува се с директора. Не знаеше дали наемането на полицаите ще даде някакви резултати, но беше отчаян. Предполагаше, че Филипс ще бъде разпознат в някоя кръчма, хан или пивница в близост до мястото, където държи затворени Фийби и баща й. Похитителите на Фийби трябваше да купуват храна някъде, и то най-вероятно от хан или кръчма. Нямаше представа дали Филипс ходи да купува, или някой от наемниците му, но се молеше Филипс го е правил поне веднъж.

Лорд Филдинг бе силно развълнуван, когато Рам пристигна.

— Тъкмо щях да пратя да те викат, Бракстън — каза той.

— Какво се е случило?

— Висш египетски чиновник пристигна днес. Корабът му пристанал рано тази сутрин. Отишъл при краля и поискал амулетът да бъде върнат веднага. Кралят е вбесен. Ще настане истински ад, ако не намерим скоро този амулет.

Ръката на Рам се пъхна в джоба му, където амулетът лежеше в безопасност. Притежаваше средството, с което да сложи край на дискусията още сега и да възстанови доброто име на страната, но като рискува живота на Фийби. Твърде много беше да се иска това от него.

— Какво не е наред, Бракстън? — запита Филдинг. — Изглеждаш… странно. Какво става?

— Фийби беше отвлечена — изрече Рам.

— Пак ли? С каква цел?

Рам прехвърли мигновено шансовете. Можеше да му каже, че е взел амулета, а можеше и да излъже. Реши временно да заобиколи проблема.

— Наех полицаите да търсят информация в града. Щом разбера къде държат Фийби и баща и, може да ми трябва помощта ви. Ще ви държа в течение.

Филдинг се вгледа в лицето му с внимателно изражение.

— Какво не ми казваш, Бракстън. Защо съпругата ти е била повторно отвлечена? Как да ангажирам хора, щом криеш нещо от мене?

— По дяволите, Филдинг! Не разбираш ли? Отказвам да изложа на риск живота на Фийби.

— Разбирам повече, отколкото си мислиш — отвърна Филдинг. — Взел си амулета, нали? Личните чувства нямат място тук. Имаше да осъществиш една мисия. Съжалявам, че чувствата ти са замесени, но може да има само един резултат. — Той протегна ръка. — Искам амулета, Бракстън. Трябва ли да казвам още нещо?

Устата на Рам се стегна.

— Искаш от мене да изоставя съпругата си, но не мога да го направя.

— Прие да изпълниш мисията — изтъкна Филдинг. — Никога досега не си се отклонявал от дълга си и не си компрометирал честта си, и не очаквам да започнеш да постъпваш така сега.

— Ти си твърд човек, Филдинг.

— В моята работа се налага. Имаш ли представа кой е откраднал амулета и е отвлякъл съпругата ти и тъста ти?

— Да, имам. Дейвид Филипс, асистентът на сър Андрю.

Раменете на Рам се отпуснаха, когато се вгледа в неумолимото лице на Филдинг. Разбра какво трябва да направи, но още се колебаеше. Мъжът срещу него обаче нямаше да отстъпи. Беше дал съвсем ясно да се разбере, че Рам ще бъде обвинен, ако не се подчини, и по един или друг начин Филдинг щеше да получи амулета.

Да му даде амулета беше най-трудното, което някога беше правил. С огромна неохота го извади от джоба си.

— Виждал съм те в действие, Бракстън, и съм уверен, че ще успееш да намериш съпругата си — каза Филдинг, изтръгвайки го от вцепенението му.

Подчинявайки се на неизбежното, Рам сложи амулета в ръката му. Филдинг веднага разви пакета и очите му се разшириха при вида на безценното украшение.

— Господи, какво удивително творение. Безценно, наистина безценно. Знаех си, че мога да разчитам на тебе, Бракстън. Осведоми ме за исканията на Филипс веднага щом научиш нещо, и ще поставя най-добрите си хора на твое разположение.

— Ще ти кажа, ако и когато имам нужда от помощ — изрече Рам. — Не прави нищо, докато не получиш известие от мене. Ако много хора работят по случая, това може да застраши живота на Фийби.

— Много добре, щом така искаш. Направи каквото беше редно, Бракстън — каза Филдинг, когато Рам се запъти към вратата.

— Направих редното, но това не помага на Фийби — измърмори той под нос, докато излизаше от стаята.

Върна се у дома, надявайки се, че ще е дошло известие от похитителите на Фийби. Портър го посрещна пред вратата.

— Има ли съобщение за мене? — запита Рам.

— Още не, милорд — отвърна Портър. — Но лорд Уестмор ви очаква в кабинета.

— Колко присъщо на Уестмор да идва, когато най-много имам нужда от него — изрече Рам, влизайки с жива крачка в кабинета.

Люк стана, за да го приветства.

— Изглеждаш така, сякаш си загубил най-добрия си приятел. Приемам го като сигнал, че разследването ти не върви гладко.

— Нищо не върви гладко.

— Амулетът още ли липсва?

— Амулетът е там, където му е мястото, но съпругата ми пак я няма.

— Намерил си го?

— Да и го отнесох на Филдинг. Този проклет амулет е единствената разменна монета, която имах, и аз се отказах от него — изстена той. — Сега нямам нищо, с което да се пазаря за освобождаването на Фийби.

— Какво ще правиш?

— Полицаите претърсват града в момента, а Филдинг обеща помощ, ако ми се наложи. Чакам да получа известие от Филипс. Вероятно ще ми съобщи къде ще се състои размяната.

— Но нямаш амулета — изтъкна Люк.

— Надявам се Филипс да не го знае. Фийби може да му е казала, че съм го взел, но той не знае, че съм го дал на Филдинг.

На вратата се почука секунди преди да бъде отворена.

— Милорд, имате посетител — съобщи Портър.

Един по-скоро дребен човек с незабележителна външност мина покрай иконома. Беше Слотър.

— Имаме информация за мъжа, когото описахте, милорд — каза той.

— Слава богу! Казвай, човече. Разбрахте ли къде държат съпругата ми?

— Не точно, но набелязахме едно място в Ийст Енд близо до пристанището. Мъж, отговарящ на описанието на Филипс, е купил храна днес в „Копито и рог“. Близо е до пристанището.

— Добра работа — възкликна въодушевено Рам. — Поне имаме откъде да започнем. Да тръгваме.

— Идвам с тебе — каза Люк.

Рам извади един пистолет от чекмеджето на бюрото си. С мрачно изражение го зареди и запъна спусъка. После го сложи в джоба си и кимна на Люк.

— Готов съм.

— Каретата ми е навън.

Портър ги пресрещна пред вратата.

— Току-що дойде съобщение за вас, милорд.

Ръката на Рам трепереше, когато взе сгънатото листче от пръстите на Портър.

— От Филипс ли е? — запита Люк.

— Скоро ще разбера.

Разгъна бележката и бързо прочете съдържанието й.

— Трябва да отида на алеята Ротън Роу в Хайд Парк точно в десет часа утре сутринта. Някой ще се свърже с мене и трябва да му предам амулета.

— Ами лейди Бракстън и баща й? Нищо ли не се споменава за тях?

— Според бележката ще бъдат освободени, след като амулетът бъде предаден. — Той подметна бележката през стаята. — По дяволите, сякаш вярвам на Филипс, че ще направи каквото е казал! Хайде. Нямаме много време.

Фийби ровичкаше из храната, която Дейвид беше донесъл, събирайки я с вилицата на непривлекателно изглеждаща купчинка.

— Ужасно е — оплака се тя. — Не е за чудене, че не си възстановил силите си. Кой би могъл да яде тази гнусотия?

— През повечето време нямах апетит — напомни й Томпсън. — Това е доста по-добро от онова, което ми даваха, преди да ме доведат в Лондон.

Фийби хвърли вилицата си на масата.

— Трябва да се махнем оттук.

— Как предлагаш да го направим?

Тя се приближи към прозореца и притисна чело към дървените капаци. Усети полъх на свеж въздух да прониква през цепнатините и си пое дълбоко дъх.

— Не знам. Вратата е заключена, а капаците на прозореца са заковани. Не виждам нищо през цепнатините.

— Къде сме? — запита баща й. — Бях доста зле, когато ме изведоха от онази къщичка. Понякога подушвам реката, а има и други миризми, които не мога да идентифицирам.

— Близо сме до пристанището. Подушваш реката и вонята на бедност. — Тя потръпна. — Съжалявам хората, принудени да живеят тук. Как ще ни намери Рам на такова място?

Лицето й помръкна от внезапна тъга, когато една мисъл прекоси ума й.

— Ами ако той не се интересува какво ще стане с нас? Вече е взел амулета.

— Не вярваш в това — укори я сър Андрю.

Изражението й се втвърди и очите й блеснаха решително.

— Трябва сами да се спасим, татко.

Върна се към масата и седна на разклатения стол, набръчкала чело в размисъл, обмисляйки с какви ресурси разполагат. В стаята имаше легло, малка маса, покрита с белези, два стола и параван, скриващ един скрин. Перспективите за бягство изглеждаха малки. Опряла лакти на масата, тя подпря брадичка на дланите си и се замисли какви възможности има. Да се предаде — това решително не беше една от тях.

Знаеше, че Рам е лоялен към страната си и че никога няма да даде амулета в ръцете на крадци, независимо какво ще му струва лично на него. Щеше ли Дейвид да ги убие, ако Рам откажеше да изпълни исканията му? Не знаеше; никога досега не беше виждала тази страна на Дейвид.

Не можеше да не се обвинява поне малко заради внезапната промяна в личността на Дейвид. Беше я уверявал, че е влюбен в нея, и беше искал да се ожени за нея. Дали отказът й по някакъв начин не беше отговорен за промяната в характера му? Или тя не беше съзряла меркантилната страна у него? Мислите й се върнаха с няколко години назад, към утрото, след като се беше омъжила за Рам. Ако Дейвид не беше посял съмнения в ума й относно Рам, тя нямаше да изостави мъжа, когото обичаше. Защо не беше прозряла лъжата на Дейвид? Как е могла да бъде толкова наивна? Изгаряна от гняв, тя удари с юмрук по масата.

— Как можа Дейвид да ни причини това, татко?

Масата се разлюля, после се наклони на една страна.

Фийби се наведе назад и внимателно се вгледа в дебелия крак, който се беше извил под неестествен ъгъл. Овладя я вълнение.

— Помогни ми да обърна масата, татко.

— За какво мислиш, дъще?

— Ще ти кажа, след като огледам крака на масата.

Масата не беше голяма и двамата лесно я преобърнаха.

— Виж тук! — извика Фийби. — В крака има широка пукнатина близо до основата му. Няма да е трудно да го отчупим.

Сър Андрю я изгледа изумено.

— За какво ти е?

Фийби много обичаше баща си, но той не беше надарен с особено силно въображение.

— По някакъв начин ще убедим Уотс да отвори вратата. Аз ще се скрия зад нея и ще го ударя с крака от масата, когато влезе вътре.

— Ами ако не е сам?

— Чух външната врата да се затваря веднага след като Дейвид ни донесе храната, затова предположих, че е излязъл, за да уреди размяната. Това означава, че Уотс е сам.

— Винаги си била находчива, дъще. Да се опитаме ли да откъртим крака от масата? Ако наблегнем двамата, ще се откъсне достатъчно лесно.

Кракът на масата беше по-солиден, отколкото изглеждаше. Трябваше двамата да съчетаят силите си, за да го охлабят още малко, и бяха необходими няколко дърпания, преди кракът да се откърти с шумно изпращяване, от което Фийби отлетя назад и тупна на пода.

— Добре ли си, Фийби?

Тя стана и потърка удареното си седалище.

— Добре съм. Направихме го!

Сър Андрю вдигна крака.

— Доста солиден е. Ще стане много добро оръжие. Но аз трябва да действам с него.

Фийби поклати отрицателно глава.

— Ти си много слаб; аз ще го направя. А как да примамим помагача на Дейвид в стаята?

— Мога да се престоря, че ми е зле — предложи сър Андрю. — Когато Уотс дойде да разбере какво става, ти ще го цапнеш по главата. Или можем да изчакаме някой да ни донесе закуската сутринта.

— Не, няма да чакаме толкова дълго. Сигурно се стъмнява и това може да ни помогне в бягството. Трябва да го направим скоро.

— Моли се само един от тях да е там, когато предприемем действие — изрече с надежда сър Андрю.

Рам и Люк влязоха в „Копито и рог“ и се приближиха към кръчмаря, мърляв мъж с петносана престилка, препасана през огромния му корем. Той отговори на въпросите на Рам доста охотно, след като получи подобаващо насърчение.

— Да, видях мъжа — каза той, след като Рам описа Дейвид Филипс. — Само веднъж обаче. Дойде днес по-рано да купи храна. Доста много.

— Имаше ли някой с него?

— Не, не видях.

— Някой друг купувал ли е по много храна от вас в последните няколко дни?

Кръчмарят почеса плешивината на главата си.

— Да. Един мъж, на име Бени. Сприятели се с едно от моите момичета.

Това обнадежди Рам. Ако Бени беше казал на момичето нещо важно, това щеше доста да помогне на търсенето.

— Бих искал да поговоря с това момиче.

— Разбира се, ваша светлост — каза кръчмарят. — Сега ще ви пратя Сейди.

И хлътна във вътрешността на неприветливата кръчма. Мина доста време, преди една червендалеста блондинка с провиснала коса и едри гърди да излезе при тях.

— Нейтън каза, че сте искали да ме видите, ваша светлост. — И му отправи свенлива усмивка. — Ако имате нужда от малко креватна игра, аз съм вашето момиче.

— Всичко, от което имам нужда, е информация, Сейди. Отделеното време ще си струва.

Тя го изгледа предпазливо.

— К’ва информация?

— Разбрах, че сте приятели с Бени.

— К’во е направил човекът?

— Има лоши приятели. Знаеш ли къде живее?

Сейди наклони глава и вдигна рамене.

— Не ми е казвал. Много-много не сме си приказвали, ако разбирате к’во искам да ви кажа.

— Това ще ти помогне ли да си спомниш?

Рам извади една лъскава монета и кесията си и й я подхвърли. Тя я хвана ловко и монетата изчезна в деколтето й.

— Бени и един негов приятел са наели стаи наблизо — каза тя.

— Това ли е всичко?

— Казах ви, не знам много.

Сдържаността на Сейди накара Рам да сметне, че тя нарочно оставя в тайна някаква информация.

— Това ли е всичко, милорд? — Погледът се плъзна по него дръзко и безсрамно. — Сигурно няма да си промените намерението за креватната игра?

— Не днес, Сейди.

— Ами приятелят ви? — запита тя, обръщайки жадния си поглед към Люк.

Люк грациозно отклони предложението. Сейди вдигна рамене и отплава.

— Не е много като за начало — изрече Люк.

— Поне знаем, че са наблизо — заключи Рам. — Това ми е достатъчно. Понеже вече нямам амулета, за да се пазаря, трябва ни цялата помощ, която можем да получим.

— Трябваше ли да го даваш на Филдинг?

— Той не ми остави никакъв избор — каза ядосано Рам. — Да вървим. Имаме да търсим доста много.

Сейди надникна зад ъгъла и даде знак на мъжа зад нея да остане скрит.

— Какво казват? — изсъска Бени.

— Нещо за някакъв амулет — изшептя Сейди.

Разтревожен, той запита:

— Какво казват за него?

Тя вдигна рамене.

— Негова светлост го дал на мъж на име Филдинг. Важно ли е?

— Не за мене, но за един мой познат. Отидоха ли си?

— Още говорят — отвърна Сейди. — Защо те търсеха, Бени?

— Дълга история. Мисля, че е време да погостувам на сестра си в провинцията, но най-напред трябва да предупредя приятелите си.

— Ще се върнеш, нали?

Той я тупна по внушителния задник.

— Можеш да се обзаложиш, Сейдинце. Дай сега целувчица и да тръгвам.

След една мокра, лепкава целувка Бени изскочи от задната врата и изчезна в една тъмна пресечка. Плъхове пресичаха пътя му и обувките му издаваха жвакащи звуци, докато крачеше по смрадливия паваж. Зави надясно и влезе през задната врата на една полуразрушена сграда, цялата обкована с дъски и на вид необитаема.

Стъпалата изскърцаха, когато се качи на втория етаж, проклинайки хлебарките и косматите твари, които се разбягваха пред него. След серия бързи почуквания по вратата изсъска:

— Аз съм, Бени. Отвори. Има неприятности. Вратата се отвори незабавно.

— Време беше да дойдеш — каза с укор Дейвид Филипс. — За какви неприятности говориш?

— Идвам от „Копито и рог“. Лорд Бракстън беше там, задаваше въпроси. Само искам да знаеш, че няма да стоя повече тука.

Филипс сграбчи Бени за жакета.

— Видя ли го?

— Да. Видях го. Сейди го заблуди. Има още нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Този амулет, който се надяваше да пипнеш… откажи се. Не е у Бракстън.

Филипс го разтърси здравата.

— Мислех, че каза, че си е отишъл право у дома, след като е взел амулета.

— Така беше, но си тръгнах след това. Помислих, че ще искаш веднага да разбереш, че е отишъл на Маунт Стрийт, и предположих, че ще действаш оттук.

Лицето на Филипс доби грозен мътно червен оттенък.

— Бележката ми трябваше да го чака, когато се върне у дома си. Това копеле нарочно не обръща внимание на предупрежденията ми. Фийби беше права. Бракстън го е грижа повече за страната му, отколкото за съпругата му.

— Какво ще правиш? — запита Уотс.

— Бракстън ще си плати. Ще взема жената и ще се махна, докато мога. Има един кораб, закотвен в реката, чака да ме откара през Ламанша във Франция. Смятах да тръгна утре, но тази вечер също е добре.

— Ами старецът? — запита Уотс.

— Остави го. Вече не е важен.

— Каквото и да правиш, най-добре го направи бързо — посъветва го Бени. Посегна към резето на вратата. — Тръгвам си. Късмет.

Уотс понечи да го спре.

— Остави го да си иде — каза Филипс. — Само ще ни се пречка. — Извади един пистолет от джоба си, увери се, че е зареден, и го напъха в колана си. — Доведи Фийби.

Фийби притисна ухо до вратата, мъчейки се да разбере неясното мънкане.

— Някой току-що излезе — каза тя на баща си. — Чух вратата да се отваря и затваря. Мисля, че сега има само един човек отвън. Време е да задействаме плана си. Легни на леглото, татко, и се направи, че ти е зле. Аз ще вдигна шум, за да накарам някого да влезе тук.

Тя започна да вика и да удря по вратата.

— Помощ! Татко е зле! Моля ви, помогнете му!

Продължи да вика и да чука, докато не чу ключа да се обръща в ключалката. Хващайки здраво крака от масата, тя се притисна до стената, вдигна го над главата си и зачака.

— Какво, по дяволите, става тука? — изръмжа Уотс, промушвайки глава в стаята. Видя сър Андрю да лежи на леглото и влезе вътре. — Какво му е?

Това бяха последните му думи, преди кракът от масата да се стовари върху главата му. Свлече се полека и замря на пода.

— Надявам се да не съм го убила — каза Фийби, пускайки оръжието си, и коленичи до изпадналия в несвяст Уотс.

— Не го удари достатъчно силно, за да го убиеш — увери я сър Андрю. — Да се махаме оттук, дъще.

— Къде си мислите, че отивате?

Дейвид Филипс застана пред отворената врата, насочил пистолета си към корема на сър Андрю. Сърцето на Фийби едва не спря. Беше допуснала грешка, може би фатална. Отказвайки да се признае за победена, тя отправи яростен поглед към Дейвид.

— Много умно беше от твоя страна, Фийби, но малкият ти план не проработи. — Погледна към Уотс и поклати глава. — Подозирам, че няма да бъде особено доволен, когато се свести. — Махна към вратата. — Хайде. Идваш с мене.

— Къде отиваме?

— Далече.

— Не мога да повярвам, че ти стоиш зад това, Дейвид — изрече с укор сър Андрю. — Много ме разочарова. Беше мой асистент, приятел и довереник. Имах ти доверие.

— Винаги си бил доверчива душа, Андрю. Крадях предмети и ценности от гробниците и ги пращах на частен колекционер във Франция. Събрал съм добра сума, която ме чака оттатък Ламанша. Хвърлих око на амулета още когато го видях. Голямата му стойност щеше да осигури целия ми живот.

Очите на Андрю се изпълниха със скръб.

— Жал ми е за тебе, Дейвид.

— Запази жалостта си за някого, който има нужда от нея. — Той сграбчи китката на Фийби. — Идвай, Фийби.

Тя отказа да помръдне.

— Никъде няма да ходя с тебе. Нито пък татко.

— Баща ти не ми трябва. Но ако цениш живота му, ще направиш каквото ти казвам.

— Вземи мене вместо нея — предложи сър Андрю.

— Не. Искам да накарам Бракстън да страда заради това, което ми причини.

Фийби замря.

— Какво е направил?

— Отне ми шанса да стана по-богат, отколкото някога съм си мечтал. Не се интересува от тебе, скъпа. Но ти винаги си го знаела, нали?

— За какво говориш?

— Въпреки предупрежденията ми, въпреки заплахата за живота ти Бракстън е дал амулета на лорд Филдинг. Виждаш, Фийби, действията на Бракстън доказват, че за него нямаш никаква стойност. Изобщо не го интересуваш.

Болка. Боже господи, болката беше непоносима. Беше знаела още от самото начало какъв ще бъде изборът на Рам, ако бъде принуден да избира между нея и дълга към страната. Беше знаела, че това ще дойде, така че защо я болеше толкова?

Вцепенена от нараняващите думи на Дейвид, Фийби не можеше да мисли, не можеше да помръдне. Сякаш замръзнала във времето, смазана от пренебрежението на Рам към нея. Не можеше да намери сили да се противопостави, когато хватката на Дейвид се стегна около китката й и той я дръпна към изхода.

Внезапно Уотс изпъшка и се надигна, държейки се за главата.

— Какво, по дяволите, стана?

— Фийби те удари. Ставай, имам нужда от тебе.

— Кучка такава! — изръмжа Уотс, размахвайки юмрук към нея.

— Стига, Уотс — смъмри го Филипс. — Ние с Фийби тръгваме. Остани тук със стареца. Пусни го чак утре сутринта. След това предлагам да изчезнеш за малко от Лондон. Вземи парите, които ти дадох, и си намери друга бърлога.

— Ще пуснеш татко? — изрече най-накрая Фийби, възвръщайки гласа си.

— Нямам нужда от стареца.

Той я избута от стаята и я подкара към задното стълбище. Излязоха в пресечката зад сградата.

— Къде ме водиш?

— Оттатък Ламанша.

— Защо? Вече не можеш да вземеш амулета… защо не ме пуснеш?

— Не съм те излъгал, когато ти казах, че те искам, Фийби. Надявах се да се оженя за тебе. Защо, мислиш, крадях предмети от гробниците?

— Не знам. Ти ми кажи.

— Очаквах някой ден да преодолея упорството ти и да те направя своя съпруга. Имах нужда от пари, за да те издържам.

— Крадени пари — изфуча тя. — Мислиш ли, че нямаше да разбера какво си намислил?

— Сега няма значение. Ще бъдем заедно завинаги. Ще получа каквото винаги съм искал и Бракстън най-накрая ще си получи каквото заслужава. Съпругът ти е властен човек. Като те загуби, това ще го гнети до края на живота му.

Фийби изфуча.

— Ти си луд. Бракстън просто ще ме отпише и ще отиде при следващата жена.

— Не мисля така, Фийби. Както казах, той е властен мъж. Виждал съм как те гледа.

Филипс я бутна пред себе си в тясното пространство между две сгради.

— Почти стигнахме.

— Къде?

— На пристанището и кораба, който ще ни откара през Ламанша.

Излязоха от пресечката. Беше съвсем тъмно и от реката се издигаше мъгла. Дейвид сигурно беше чул гласовете едновременно с Фийби, защото я бутна назад в сенките и затисна устата й с ръка. Гласовете се усилиха; Фийби се замята, мъчейки се да се освободи.

— По дяволите, стой мирно — изръмжа той в ухото й. — Ще застрелям всекиго, който се намеси.

Двама мъже спряха пред мъждивата светлина на газовия фенер, Фийби видя ясно лицата им и изскимтя.

— Забравих да ти кажа, че Бракстън дебне наоколо — изсъска Филипс в ухото й. — Ако негодникът беше сам, щях да го застрелям.

Фийби успя да отмахне ръката му от устата си и издаде пронизителен вик. Остър, режещ удар в главата го пресече и тя се свлече надолу… надолу… надолу в черна празнота.

— Чу ли нещо? — запита Рам, дръпвайки Люк, за да го спре. — Това писък ли беше?

— Прозвуча ми като котка.

— Може би — каза неуверено Рам. — Идваше някъде зад нас. Ще се върна да погледна.

— Чакай ме.

В мъгливата тъмнина те не забелязаха двете фигури, свити в тясната пресечка, и ги отминаха с бърза крачка.

— Нищо не виждам — каза Люк. — Може да е идвало от някоя от тези сгради.

Рам искрено се надяваше да не е така. Щяха да му трябват часове, за да претърси всички сгради наоколо. Един мускул се стегна в челюстта му. Ако Филипс е наранил Фийби, негодникът ще съжалява горчиво.

— Видя ли? — извика Люк, сочейки към една близка сграда. — Някой току-що изтича оттам, като че ли дяволът е по петите му. Питам се какво ли е намислил. Да надникнем ли?

Стигнаха до въпросната сграда и спряха пред най-долното стъпало.

— Изглежда изоставена — каза Люк.

— Точно място, каквото Филипс би могъл да избере, за да скрие заложници. Влизам.

Рам изтича нагоре по стълбите и посегна към най-близкото резе, но вратата се отвори, преди да беше докоснал. Един мъж излезе, залитайки, и едва не падна в ръцете му.

— Помогнете, господине — изпъшка той. — Дъщеря ми…

— Сър Андрю? Вие ли сте?

Сър Андрю вдигна глава, позна Рам и падна върху него. Рам го настани на стъпалата и коленичи до него.

— Къде е Фийби?

— Остави човека да си поеме дъх — каза Люк. — Още малко и ще припадне.

— Оставете ме да говоря — изпъшка сър Андрю. — Трябва да ви кажа…

— Какво да ми кажете? — запита нетърпеливо Рам.

— Той отведе Фийби.

— Филипс ли?

Сър Андрю кимна.

— Знае, че го гоните. Един от неговите наемници му каза, че сте разпитвали в „Копито и рог“ и че сте дали амулета на Филдинг. Дейвид се вбеси и се закле, че ще си платите. Уотс трябваше да ме държи затворен тук до утре сутринта, но страхливецът избяга скоро, след като Дейвид излезе.

— Сейди — изсъска Люк. — Предполагам, че сме говорили твърде свободно. Тя трябва да е отишла направо при Бени с информацията.

— Сър Андрю, знаете ли къде Филипс е отвел Фийби? — запита Рам.

Старецът сграбчи реверите му с треперещи ръце.

— Не знам. Каза, че ще я отведе далече. Намерете я, Бракстън.

Изви очи нагоре и изпадна в несвяст.

— Силите му се изчерпаха — отбеляза Люк. — Горкият човек е преживял ужасно тежко изпитание. Виждал се, че е бил болен, съвсем ясно си личи.

— Закарай го в „Копито и рог“ — каза Рам. — Щом се свести, го откарай в дома ми и кажи на Портър да повика лекаря ми. Можеш ли да се справиш сам?

— Всичко ще бъде наред — увери го Люк. — Той вече се свестява. Ти какво ще правиш?

Решимост вкорави чертите на Рам и вкамени гласа му.

— Ще намеря съпругата си.