Съблазнена от един женкар

17

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш какво се е случило с него? — извика Рам, когато лорд Филдинг му каза, че Филипс не е бил намерен.

— Успокой се, Бракстън. Моите хора още го търсят, но смятат, че се е удавил. Никой не го е видял да изплува, след като се хвърли в реката, наблюдават го десетина чифта очи.

— Ако тялото му не се намери, няма как да си сигурен.

— Ако течението го е отнесло към морето, никога няма да го намерим.

— Можем само да се надяваме — измърмори Рам, необезпокоен от тази вест.

— Кралят ме помоли да ти изкажа благодарността му. Без твоята помощ можеше да не разрешим случая. Египетското правителство получи удовлетворение и всичко е наред.

Думите на Филдинг обаче не удовлетворяваха Рам. Той искаше да чуе, че Филипс е арестуван или че е мъртъв, следователно не представлява заплаха за никого.

— Ако се тревожиш, че Филипс ще изплува и ще направи нещо на тебе или съпругата ти, искрено се съмнявам, че имаш причина за безпокойство. Дори да е жив, няма причина да остава в Англия. Моите агенти го разследват още откакто ти за пръв път изказа съмнения относно него. Събрал е цяло състояние от продажба на откраднати старинни предмети, което го чака във Франция. Ако е жив, вероятно сега пресича Ламанша.

На Рам му беше необходимо нещо повече от предположение, че Филипс се е запътил към Франция, но по-нататъшните разисквания с Филдинг по този въпрос нямаше да му послужат за нищо. Той смяташе да бъде нащрек, докато не се увери, че Филипс вече не е заплаха за Фийби. Отмъщението беше силен мотив. То можеше да запълни душата с мрак и да промени живота на човека… както и беше станало с неговия.

Докато се връщаше към дома си, той мислеше за Фийби и нерешените проблеми помежду им. Бракът им беше изложен на сериозен риск, това поне му беше известно. Нямаше представа какви са желанията на Фийби, свързани с тяхното бъдеще.

Собствените му чувства бяха толкова объркани, колкото и нейните, както му се струваше. Събирането им му беше напомнило защо се беше оженил навремето за нея. Качествата, които беше сметнал за привлекателни, не се бяха променили.

Желаеше я и искаше да се люби с нея, но животът, който беше живял през изминалите четири години, не беше благоприятен за брак. Признаваше си, че е женкар, чиито подвизи бяха станали легендарни.

Беше ли готов да се установи и да бъде съпруг?

Мислеше, че е така.

Обичаше ли Фийби достатъчно, за да бъде такъв съпруг, какъвто тя искаше? Отговорът на този въпрос беше по-труден и по-сложен.

Какво, в крайна сметка, представляваше любовта?

Можеше ли да погледне Фийби в очите, да й каже — напълно сериозно, — че й прощава заради болезнения начин, по който го беше напуснала?

Надяваше се да може.

Готов ли беше да забрави миналото, да се откаже от разпуснатия си живот и да кове бъдещето си заедно с Фийби?

Можеше ли да рискува да й каже какво лежи на сърцето му, ако чувствата му останат без отговор? Беше я накарал да се премести в дома му, беше я съблазнил, за да споделя леглото му, не й беше повярвал, беше я обвинил в кражба и беше използвал върху нея изпитаните си методи на съблазняване.

Тя имаше прекалено много причини да го ненавижда.

Стигна в дома си, без да разреши нито един от проблемите, които го мъчеха. Отиде право в кабинета си и повика Портър.

— Къде е лейди Бракстън? — запита Рам, когато Портър влезе в стаята.

— С баща си, милорд.

— Как е сър Андрю?

— По-добре. Закуси в сутрешната трапезария с лейди Бракстън — осведоми го Портър. — Мисля, че сега си почива.

— Моля те, доведи съпругата ми.

— Тук съм, Рам — каза Фийби, влизайки през отворената врата.

Той даде знак на иконома, че е свободен, докато Фийби се настаняваше в едно кресло.

— Портър каза, че баща ти се е раздвижил тази сутрин.

Усмивка накара трапчинка да се появи на бузата й.

— Със сигурност ще се възстанови.

— Какви са плановете му? Той е добре дошъл да живее тук с нас, ако желае. Би трябвало да си даде малко време да отпочине и да оздравее, преди да реши дали иска да се върне в Египет.

— Плановете на татко още не са уточнени. — Тя погледна към скръстените си ръце. — Мислех да прекараме известно време в провинцията. Той смята да приеме преподавателско място в университета, но няма нищо окончателно.

— Предполагам, че бихме могли да си отдъхнем в родовото ми имение. Малко мир и тишина ще ни дойдат добре. Лондонският сезон ще започне едва след няколко месеца, така че сега е идеалното време да заминем.

Нетрепващият поглед на Фийби срещна неговия.

— Толкова много ли означава за тебе Лондонският сезон?

Въпросът сепна Рам. В миналото нямаше и да си помисли да пропусне сезон в града. Лондон беше оживено място. Гъмжеше от заведения за хазартни игри, публични домове и бални зали, които той и неговите приятели посещаваха. Прибирането у дома преди зазоряване и ставането от сън преди три часа следобед не беше нещо нечувано сред висшето общество. В Лондон той имаше голям избор от жени, омъжени и свободни, които да изкушават ненаситния му апетит.

Колебанието му беше показателно. Казваше много за начина, по който той предпочиташе да живее живота си. Фийби знаеше, че не може да се състезава с удоволствията, които той беше имал в упадъчния Лондон.

— Наистина не съм мислил къде ще живеем — каза Рам след дълга пауза. — Предполагах, че Лондон е интересен и за тебе толкова, колкото и за мене. Не бих искал да живея завинаги далече от столицата.

Фийби възприе това, после запита:

— Каква роля играя аз в живота ти?

— Ти си ми съпруга — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

Фийби си пое дълбоко дъх и го изпусна полека.

— Ти искаш ли съпруга?

Рам я изгледа преценяващо.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Просто искам да знам какво има в сърцето ти, дали в него има място за мене.

— Знам, че имаме нерешени проблеми, но…

Фийби се хвърли с главата надолу право в сърцевината на материята.

— Тези проблеми са отдавнашни. Ти не ми вярваш. Постъпката ми преди четири години още помрачава днешните ни отношения. Прости ли ми, че те напуснах? — Когато той се поколеба, тя каза: — Истината, Рам. Поне това трябва да има помежду ни.

— Отне ми много време, но честно мога да кажа, че разбирам как Филипс е повлиял на мнението ти за мене.

— Но прощаваш ли ми?

— Защо настояваш, Фийби? Защо просто да не градим върху това, което имаме, и да забравим миналото?

Една сълза се процеди от ъгълчето на окото й. Този разговор вървеше точно както беше предвидила.

— Миналото не изчезва. То винаги ще съществува.

— Прощавам ти, Фийби. Мисля, че съм ти простил още много отдавна, когато и двамата осъзнахме, че намесата на Филипс те е настроила срещу мене. — Още една продължителна пауза. — Стига да сме честни, отговори ми на един въпрос. Защо ме напусна, без да ми дадеш възможност да се докажа, като достоен съпруг? Не ме ли обичаше достатъчно?

Друга сълза се търкулна по бузата й.

— Обичах те, Рам. Винаги съм съжалявала, че те изоставих. Грешката беше моя и си платих за нея. Казваш, че ми прощаваш, но вярваш ли ми? Трябва да има доверие, за да може бракът да процъфтява.

— Доверието е двустранно. Ти вярваш ли ми?

— Как мога да не ти вярвам? Благодарение на теб баща ми е жив. — Тя се взря в очите му. — Но се питам…

— Какво? Какво се питаш?

— Защо даде амулета на лорд Филдинг, когато знаеше, че това ще изложи на риск живота ми? Дейвид каза, че мислиш повече за краля и за страната си, а не за мене.

От смаяното изражение на Рам се виждаше, че не е очаквал този въпрос. Явно беше и че няма отговора, който Фийби искаше да чуе.

— Няма нужда да ми отговаряш, Рам.

— Искаш истината и ще я получиш. Наистина смятах да използвам амулета, за да се пазаря за живота ти, но трябваше да направя това, което съвестта ми изискваше.

— Благодаря ти за честния отговор. — Тя се вгледа в очите му, без да трепне. — Обичаш ли ме, Рам?

— Не си ми безразлична. Добре ни е заедно.

— Искаш да кажеш, в леглото.

— Защо ме мъчиш? Повечето бракове нямат дори това.

— Ако те мъча, то е защото се опитвам да взема възможно най-доброто решение за двама ни.

— Аз съм способен сам да вземам решенията си.

— Като вземем предвид бурното ни минало, можеш ли честно да кажеш, че никога няма да пожелаеш друга жена?

Рам се изправи.

— Това е повече от абсурдно, Фийби. Отказвам да седя тук и да ме подлагаш на изпит като някакво дете. Доверието е твой проблем, не мой. Може би ще трябва да изчакаме няколко дни, за да обсъждаме бъдещето си.

Фийби също стана.

— Съмнявам се, че нещо ще се промени. — Тя изпусна дъх. — Глупаво беше от моя страна да се надявам да чуя нещо, което очевидно не чувстваш.

Сърцето му се сви. Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо не можеше да каже думите, от които Фийби като че ли имаше нужда? Отговорът дойде като повей от миналото. Още едно предателство щеше да го унищожи. Ако Фийби го изоставеше, както преди четири години, той просто нямаше да го понесе. Винаги щеше да се страхува, че и най-малкото предизвикателство ще я накара да избяга.

Господ знае, че не беше водил образцов живот, но Фийби трябваше да поеме част от вината за начина, по който се беше държал в миналото.

— Фийби, аз…

Думите заседнаха в гърлото му. Чувстваше ги в сърцето си, но нямаше смелостта да ги изрече. Това щеше да разбие сърцето му. С времето, може би, щеше да свали товара от него и да и каже какво изпитва, но не и докато не е сигурен, че тя споделя чувствата му.

— Ние с татко заминаваме.

Зашеметен, Рам се вгледа в нея.

— Заминавате? Къде ще идете?

— Татко много харесва провинцията.

— Ако наистина смятате, че е необходимо, можете да отидете в моето провинциално имение. Мога да подредя нещата тук и да се присъединя към вас след няколко дни.

— Не, Рам. Разделяме се недвусмислено. Няма да отида в провинциалното ти имение.

Устата му се изпъна в права линия.

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

— Напълно.

— Не очаквай да ти се моля да останеш, Фийби. Никога не съм се молил на жена в живота си и не възнамерявам сега да го правя. Но ще ти кажа, че не искам да заминаваш; вярвам, че можем да накараме този брак да проработи. Това, което ще стане по-нататък, зависи от тебе.

Кажи ми, че ме обичаш, замоли се безмълвно Фийби.

Мълчание.

— Много добре, Фийби, ако това е твоето решение, така да бъде. Ще уредя да се внесе депозит на твое име в Лондонската банка. Харчи парите, както намериш за добре.

— Не е необходимо.

— Напротив, необходимо е.

— Огорчен си.

Той поклати глава.

— Не огорчен, оскърбен. Пак го правиш, Фийби, напускаш ме, точно както направи преди четири години. Поне ми кажи къде отиваш.

— Ще… ще помисля — отговори тя.

Обърна се към вратата Рам стигна до нея, преди тя да я отвори.

Хващайки китката й, той я дръпна към себе си, очите му блестяха като късчета зелено стъкло. Взря се в устните й за един миг, после вплете пръсти в косата й и вдигна лицето й към своето. Опита се да вложи в целувката всичко, което липсата на думи му попречи да предаде: че тя допуска огромна грешка.

Целувката стана по-дълбока; езикът му черпеше от сладостта на устата й, вкусвайки, дразнейки, подмамвайки. Усети я как потръпва, почувства я как потъва в целувката и се стапя срещу него. Тръпка на удовлетвореност пробяга през него. Фийби не беше имунизирана срещу него. Страстта им беше експлозивна. Защо тя не можеше да се задоволи със страстта? Защо не разбираше, че той не е достатъчно сигурен в чувствата й, за да й повери сърцето си? Тя беше го стъпкала веднъж; той се страхуваше, че ще го предаде отново.

Целувката заживя собствен живот. Рам вече не контролираше реакциите си спрямо нейния вкус, спрямо притискащото се към него нейно тяло, затъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в чувствената магия, която ги събираше. Беше толкова естествено, толкова хубаво; не можеше да спре.

Пръстите му се вплетоха в косата й, разпръсвайки фуркетите. Тъмната маса се втурна надолу и той я задържа, вкусвайки усещането за тежка коприна, плъзгаща се между пръстите му. Изстена срещу устните й, ръцете му се спуснаха надолу, нежно докосвайки чувствителната кожа на гърлото й. Тогава устните му се отделиха от нейните, за да последват пътеката, прокарана от пръстите му.

Фийби опря ръце на гърдите му и го бутна, но той беше непоклатим като скала.

— Рам, престани. Не мога да мисля, когато ме целуваш.

— Не мисли. Само усещай. Отричай колкото си искаш, но страстта, която споделяме, е прекалено силна, за да бъде пренебрегната.

Устните му се върнаха към нейните, докато ръцете му обхващаха гърдите й, масажирайки и галейки, докато те не набъбнаха болезнено. Но тя искаше нещо повече от страст. Тя искаше уверение, значими думи, които да успокоят неувереното й сърце.

Знаеше, че трябва да го спре, но последва сърцето, а не ума си, докато той събличаше роклята й, освобождавайки първо едното рамо, после другото и шепнейки неща, на които тя отчаяно искаше да повярва. Колко жени бяха чули такива думи от него? Умът й беше толкова объркан, че тя почти не осъзнаваше как той вдига ризата й и я измъква над главата й.

Раздвижи се неспокойно срещу него, усещайки ерекцията му да се притиска към корема й. Опита се да се дръпне, но той хвана ханша й и я задържа с разтворените си крака.

— Току-що ти казах, че те напускам, Рам. Защо правиш това?

Суровите черти на лицето му сякаш бяха изсечени от гранит, стоманена нотка се таеше в гласа му.

— Когато се любиш с друг мъж, искам да помниш мене… да помниш това.

Сякаш мога да забравя, помисли тя. Освен това, се съмняваше, че ще има друг мъж. Рам вече притежаваше сърцето й.

Погледна лицето му и видя нещо първично зад твърдата маска на сдържаността му. Не разчиташе нищо друго в изражението му, само желание. Ако имаше любов, значи той я пазеше някъде дълбоко.

Страстта му обаче беше крещящо очевидна. Топлината на тялото му я обгаряше в неспиращ прилив. И тогава неговата страст експлодира. Нежността отстъпи, изражението му стана жестоко, почти свирепо. В очите му блесна хищно пламъче, почти шокиращо с интензивността си.

Това беше една страна на Рам, която не беше виждала досега. Ето това беше легендарният женкар, съблазнител и неразкаян фустогонец, чиито подвизи бяха солидно документирани в клюкарските колонки.

Господи, тя го желаеше.

Докато още прехвърляше мислено всички причини, поради които не биваше да прави това, Рам я положи на дебелия килим пред камината и се отпусна до нея. За миг тя престана да усеща тежината му, после той се върна — гол като нея.

— Никой мъж никога няма да те задоволи така, както аз — прошепна той, разтваряйки краката й с колене, и пъхна ръка между тях, за да провери готовността й.

Пръстите му излязоха влажни.

Фийби се изчерви; ароматът на възбудата й беше крещящо доказателство за властта, която Рам упражняваше над нея. Тя се опита да избегне устата му, но той стисна брадичката й с твърдите си пръсти и я задържа на място, целувайки я с груба властност, която й отнемаше дъха.

Ръцете и устата му бяха навсякъде; никоя част от тялото й не остана недокосната, докато той целуваше, галеше и засмукваше ненаситно. Тогава влезе в нея с мощен тласък и тя подлудя от замайващата наслада. Яростната му страст се стовари върху нея като свирепа лятна буря — дива, интензивна, пленяваща. Тя беше хваната в капана на страстта му, засмукана от дивия водовъртеж, който я мяташе на всички страни и я изхвърли право в окото на бурята.

Чу се да вика, усети палещата топлина на кулминацията, а после се гмурна, разпаднала се на горящи отломъци, в несъвършения свят, където Рам я очакваше. Дишането му беше накъсано, кожата му блестеше от пот. Тя се отпусна тихо в ръцете му, страхувайки се да проговори, за да не прекъсне крехката нишка, която ги свързваше.

— Още ли искаш да си отидеш? — запита той, търкулвайки се настрани.

— Можеш ли да ми обещаеш вечността?

— Мога да ти обещая страст. Мога да обещая, че никога нищо няма да ти липсва.

— Можеш ли да ми обещаеш любов?

— Толкова, колкото я има у мене.

Тя се вгледа в лицето му, опитвайки се да прочете мислите му. Това, което видя, я накара да посърне.

— Ти не ми вярваш. Страхуваш се, че пак ще те изоставя.

Рам се дръпна.

— По дяволите, Фийби, защо да ти вярвам? Ако ти ми вярваше, нямаше да ми задаваш такива въпроси.

Тя се надигна и посегна за дрехите си.

— Ще ми трябват няколко дни да се подготвя за пътуването, но двамата с татко ще заминем до края на седмицата.

Той стана, грабна дрехите й и й ги хвърли. Изражението му беше като изсечено от камък, устата му — мрачна черта, прорязваща лицето. Знаеше, че ако проговори, ще изгуби контрол над темперамента си. Искаше да крещи, да изрича нараняващи думи, но знаеше, че по-късно ще съжалява.

Облече се бързо, внимавайки да не гледа към Фийби, докато тя също се обличаше. Не проговори, докато не възстанови самообладанието си. Раздялата беше нейно решение, не негово; той беше направил всичко, което можа, за да я предотврати.

Всичко, освен да й кажеш, че я обичаш, укори се той. Беше опитал, но една мъничка част от него отказваше да поднесе сърцето му в краката й, за да го стъпчат. Откъде да знае дали няма да се появи друг Дейвид Филипс и да я убеди да го напусне?

— Съмнявам се, че ще се виждаме много, преди да заминеш, така че ти пожелавам сбогом сега — каза той хладно.

Устните на Фийби се разделиха в безшумна прошка, докато той напускаше стаята.

Чувствата на Рам бяха опнати като натегната тетива на лък, когато срещна сър Андрю в преддверието.

— Може ли да поговоря с вас, милорд? — запита по-възрастният мъж. — Още не съм ви благодарил, че спасихте живота на Фийби.

— Добре ли ще е в сутрешната трапезария? Кабинетът е… зает в момента.

Той влезе в сутрешната трапезария, поглеждайки зад себе си, за да се увери, че сър Андрю го е последвал.

— Мога да позвъня за чай, ако желаете — каза той, поканвайки с жест по-възрастния мъж да се настани на един стол.

— Няма да е необходимо. Няма да ви отнемам много време. Ние с Фийби ви дължим много. Има ли начин да ви се отблагодаря?

— Това, че виждам вас двамата живи и здрави, е цялата награда, която ми е необходима. По-добре сте, нали?

— Да — грейна сър Андрю. — Благодарение на навременната ви намеса.

Рам погледна часовника си.

— Надявам се да не бързате много — каза сър Андрю. — Бих искал да поговоря с вас. За Фийби.

Рам въздъхна и се отпусна на стола, искайки това да свърши час по-скоро.

— Какво за Фийби?

— Говорихте ли с нея?

— Няколко пъти.

— Тогава знаете, че смята да ви напусне.

Рам се усмихна огорчено.

— Това не е никаква изненада, Фийби разказа ли ви нашата история?

Андрю кимна тържествено.

— Разказа ми всичко и дори призна, че е сгрешила. Тя ви обича. — Сър Андрю протегна ръка, когато Рам издаде пренебрежителен звук. — По едно време се надявах, че Фийби и Дейвид ще се оженят, но докато годините минаваха, стана съвсем ясно, че тя няма такова желание.

— Простете ми, че ще се усъмня, сър Андрю, но дъщеря ви нямаше да изостави брака ни, ако ме обичаше. — Замълча, за да събере мислите си. — Фийби се съмнява, че ще бъда такъв съпруг, от какъвто тя има нужда. Тъй като отказва да ми позволи да се докажа, нямам друг избор, освен да приема решението й.

Сър Андрю намести очилата си.

— Съжалявам да го чуя. Мислех… Е, вие с Фийби сте минали възрастта, когато се приемат съвети, колкото и да са добронамерени. Подозирам, че скоро ще заминем. Но преди да тръгнем, само ми кажете едно нещо.

Рам се стегна, защото знаеше какво предстои. Това беше бащата на Фийби, в края на краищата.

— Обичате ли Фийби? Обичали ли сте я някога?

— Това са два въпроса. Аз обаче ще отговоря и на двата. Нямаше да се оженя за нея, ако не я обичах. Преди да я срещна, бях се запътил към погибел. Тя ме стабилизира и ми даде цел в живота. — Прокашля се. — Исках я в леглото си, но тя не беше съгласна това да стане, ако не сложа халка на пръста й. Уважих нейното желание и бях извън себе си от радост, когато тя прие предложението ми. Може да беше моментно решение, но аз приех сериозно обета си. Знаех, че бракът е единственият начин да й попреча да замине за Египет.

— Не ми го е казвала — изрече сър Андрю.

— За съжаление, репутацията ми на женкар вървеше пред мене и Дейвид Филипс се възползва от това. Казаното от него е настроило Фийби против мене. Тя ме напусна без никакво обяснение.

— Значи сте й имали зъб през всичките тези години.

— Нямаше как да не е така. Чувствах се унизен. Гордостта ми беше наранена. Не подадох молба за анулиране, защото ми харесваше да мисля, че тя ще наруши закона, ако се опита да се омъжи, докато още има законен съпруг. Колкото до чувствата ми сега, мога само да кажа, че понастоящем няма друга жена в живота ми. Ако Фийби иска да й се призная в любов, трябва най-напред да докаже, че мога да й вярвам.

— Разбирам огорчението ви, но ме поправете, ако греша — не живеехте ли с Фийби като съпрузи в последните няколко седмици? Би трябвало да има някакъв ангажимент, преди да започнете интимна връзка.

Раменете на Рам се стегнаха. Той беше оскърбеният, не Фийби.

— Трябва ли да ви напомня, че тъкмо тя реши да си тръгне?

— Просто се опитвам да разбера.

Рам вдигна рамене.

— Аз също. Имате ли представа къде ще отидете? Фийби каза, че ще ми прати известие, но по-скоро бих желал вие да ми го кажете сега. Предложих да ползвате провинциалното ми имение, но тя отказа.

— Упорита е като майка си. Решихме да поживеем известно време далече от Лондон и се спряхме на Кеймбридж. Аз познавам добре околността. Ще отседнем в хана „Принц Едуард“, докато наемем подходяща къща. Предложиха ми преподавателско място в университета, а ако живея наблизо, това ще ми даде шанс да проуча възможностите.

— Благодаря ви, че ми го казвате — изрече Рам. — А сега, ако ме извините…

— Само един момент, лорд Бракстън.

Рам погледна с присвити очи тъста си.

— Не се отказвайте от Фийби. Прерязването на всички връзки би било катастрофално. Може би ще осъзнаете, че я обичате достатъчно, за да отворите сърцето си за нея и да й дадете думите, които има нужда да чуе. Само това е начинът да я спечелите.

Отговорът на Рам беше едно кратко кимване. Следващият ход, ако имаше такъв, трябваше да дойде от Фийби.

Рам посети адвоката си по-късно този ден, за да уреди депозирането на месечна издръжка в сметка на името на Фийби. Щедрата сума, която спомена, накара веждите на господин Хоскинс да се вдигнат, но той знаеше, че не е разумно да оспорва думите на лорд Бракстън. След като свърши тази работа, Рам усети, че отчаяно има нужда от едно силно питие и самота, затова отиде в „Уайтс“.

След няколко брендита реши, че тишината и спокойствието не са онова, от което има нужда в края на краищата, и се премести в казиното „Крокърс“, любимо сборно място на популярните личности, които като него си падаха по удоволствията и развлеченията. Но тяхното бърборене не му създаде обичайната атмосфера, която беше харесвал в миналото. Преди Фийби да влезе отново в живота му, би ги възнаградил с някоя и друга своя лична еротична история.

С напредването на нощта започна да не му се връща у дома въпреки ужасната умора. Тогава срещна Люк и нощта изведнъж му се стори обещаваща.

— Май нещата у вас не вървят на добре — отбеляза Люк.

— Фийби ме напуска — отвърна кисело Рам. — Прав й път, бих казал. Само глупак ще иска жена, която не го иска.

— Според мене имаш нужда от развлечение. Тръгнал съм към Мадам Бела. Искаш ли да дойдеш?

Рам го тупна по гърба.

— Води.

У Мадам Бела беше пълно с обичайната тълпа мъже, жадни за развлечения. Рам и Люк се поразходиха насам-натам из залата, после направиха избора си. Люк избра една закръглена тъмнокоса красавица, докато Рам се спря на червенокоса кокетка с очи като ахати. Казваше се Фанси, вече доста пъти беше спал с нея.

Фанси го хвана под ръка и го поведе нагоре по стълбите, а високият й стегнат задник се поклащаше предизвикателно под тъмнозеления пеньоар, който оставяше много малко на въображението.

— Къде се бяхте скрили, лорд Бракстън? — запита тя, хвърляйки му плаха усмивка през рамо. — Липсвахте ни.

— Бях зает — измърмори Рам.

Поради някаква необяснима причина Фанси започна да му се струва все по-непривлекателна. Очите му се спряха на подскачащия й задник и му се стори, че е прекалено голям.

— Стигнахме — измърка тя, отваряйки вратата на стаята си.

Рам се дръпна от задушаващата миризма на парфюм и секс. Защо не я беше усещал преди? Не за първи път влизаше в стаята на Фанси. Ако тя не беше затворила вратата зад него, можеше да се извини и да избяга. Изпрати тъжен поглед към затворената врата, после обърна очи към жената, която позираше предизвикателно пред леглото. За краткия момент, докато беше отвърнал поглед, тя беше съблякла пеньоара си.

Първата му мисъл беше, че гърдите й не са твърди и зърната са почти плоски. Затвори очи и си представи твърдите, кръгли гърди на Фийби и сочните й зърна. Когато отвори очи отново, Фанси се беше отпуснала на изпомачканото легло, разтворила крака в недвусмислена покана. Помаха му с пръст.

Той пристъпи две крачки и спря. Не можеше да го направи. В настроението, в което беше сега, нямаше да бъде от полза нито за жената, нито за себе си.

— Аз… не мога.

— Не ставай смешен — изсмя се Фанси. — Няма жена в Лондон, която да не пожелае да си размени мястото с мене точно сега. Уменията ти в леглото са легендарни. Изпробвала съм ги в не един случай и знам, че можеш да бъдеш неуморен любовник, превъзходен във всички отношения.

Рам потърси извинение, което да не се отрази злощастно на репутацията му.

— Аз… аз съм женен.

Фанси избухна в гръмовен кикот.

— Такива са три четвърти от мъжете, които посещават това заведение.

Рам отстъпи.

— Току-що си спомних един предишен ангажимент. — Беше луд, тотално, необяснимо луд!

— Чакай! — извика Фанси, измъквайки се от леглото. — Знам какво не е наред. Всеки мъж го преживява един-два пъти в живота си. Знам точно какво да направя. Ти винаги си обичал да усещаш устата ми.

Коленичи пред него и пъргавите й пръсти заразвързваха колана и цепката на панталона му.

— Виж се само — изгука тя. — Почти си се втвърдил. Когато бръкна вътре, Рам я хвана за ръката и я отмести от себе си.

— Не съм монах — изръмжа той, оглеждайки ерекцията си с отвращение, — но не съм в настроение. Може би друг път. — Закопча панталона си, после извади една златна монета от двадесет гвинеи от кесията си и й я подхвърли. — Това е за безпокойството — изрече и се отправи бързо към вратата.

Фанси му се усмихна игриво.

— Не беше никакво безпокойство, ваша светлост.

Рам седна до шише бренди, докато чакаше идването на Люк. Мина цял час, преди приятелят му да се присъедини към него.

— Мога ли да използвам стаята ти за гости, Уестмор? — запита Рам.

Люк го изгледа остро, но понеже беше приятел, не си позволи никакви неуместни коментари.

— Разбира се. Сега си отивам у дома.

Рам не можеше да гарантира за себе си в собствения си дом, щом там се намираше и Фийби. Знаеше, че ще иска пак да се люби с нея, а не можеше да понесе още едно отхвърляне.