Съблазнена от един женкар

14

Рам беше твърде сигурен в себе си… и в нея, помисли Фийби. Тя трябваше да вземе решение и й беше необходим всичкият й разум. Планът, който той й беше представил, изглеждаше разумен, но толкова много неща можеха да се объркат. Може би, помисли тя, е време да потърси помощта му.

— За какво мислиш, Фийби? — запита Рам.

— За това, което ми каза. Можеш ли да обещаеш, че нищо няма да се случи на татко, ако се съглася с условията на лорд Филдинг?

— Ще направя всичко, което зависи от мене, той да бъде в безопасност.

— Уморена съм Рам. Уморих се да нося товара сама. Затова поисках да се доверя на Дейвид. Вярвам му.

— Вярваш не, на когото трябва — каза Рам.

— Съжалявам, че изпитваш такива чувства към Дейвид.

— Вярваш ли ми достатъчно, за да ми се довериш?

— Може би. Щом това отмине и татко бъде в безопасност, ще се разделим ли приятелски? Не искам да бъдем врагове. Има вероятност пътищата ни повече да не се пресекат и не искам цял живот да ме мразиш.

Вцепенението му я разтревожи. За какво ли мислеше той?

— Раздялата ни не е неизбежна, Фийби.

— Напротив. Аз обрекох нашия брак, преди да беше имал шанса да се развие. Няма причина да оставаме женени, след като амулетът бъде върнат. И двамата знаем защо сме заедно и причината не е любовта.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— След като това отмине, татко ще има нужда от време, за да се възстанови от болестта. Не знам дали планира друго пътуване до Египет в бъдеще, но ако е така, възнамерявам да го придружа.

— С Филипс ли? — нападна я Рам.

— Дейвид е асистент и приятел на татко.

— Глупачка си, ако вярваш на това! — избухна Рам.

— Щом се разведем…

— Няма да има развод — изсъска той, притегляйки я в прегръдките си.

— Защо?

Той я изгледа внимателно.

— Ако съм женен, това ще ме пази от гонещите брак девойки и мамчетата им.

— И ще бъдеш свободен да продължаваш с развратния си живот — добави Фийби.

Той не оспори нейната оценка на характера му, въпреки че не смяташе, че е същият, както преди тя да се завърне в живота му. Нещо се беше променило. Съблазняването още беше неговата игра, но единствената жена, която искаше да съблазни, беше Фийби. Какво, за бога, беше направила тя с него?

— Какво те кара да мислиш, че ще искам да се върна към предишния си начин на живот? Защо смяташ, че една жена не ми е достатъчна? Прояви малко вяра в мене, Фийби. Не съм се отклонявал, откакто се събрахме, нали?

— Ти имаше мисия и аз бях целта ти, Рам. Щом задачата ти приключи, ще се отегчиш от мене. По-добре е по моя начин.

— Бъдещето ни заедно или липсата му зависи от тебе. — Последва дълго мълчание. Тогава Рам запита: — Готова ли си да ми кажеш каквото искам да знам?

По-готова не можеше да бъде, предположи Фийби.

— Много добре. Татко намерил амулета скрит в една ваза в неговия сандък още докато бил на борда на кораба, с който пътувал към Англия. Няма представа как се е озовал там и смятал да го предаде на съответните власти, след като слезе на суша.

— Продължавай — каза късо Рам.

— Татко искал да го опази в безопасност, затова го скрил под сапуна в легенчето си за бръснене. Намерих легенчето, но ти се намеси, преди да бях успяла да извадя амулета.

— Къде е сега легенчето?

— На една полица в кухнята.

— Благодаря ти, Фийби. Направи каквото трябва.

— Така ли? Не съм сигурна. Но съм сигурна, че не мога повече да се справям сама с това. Моля те, помогни ми, Рам.

— Това е всичко, което винаги съм искал да направя, любов моя.

Той вдигна брадичката й и я целуна, езикът му се пъхна надълбоко, за да улови сладостта й. После започна да я люби нежно, бавно, полека разпалвайки страстта й, докато тя не започна да се гърчи под него, отваряйки се жадно за устата и езика му. Тогава се отпусна отгоре й и ерекцията му навлезе дълбоко в нея, докарвайки и двама им с тласъците си до изпълнената с трепет кулминация.

— Заспивай, любов моя — изрече Рам, докато се отпускаше до нея, привличайки я плътно към себе си. — И се помъчи да не се тревожиш. Няма да позволя нещо лошо да се случи с баща ти.

Тя се молеше дано да е направила каквото трябва, когато сънят я призова.

Фийби се събуди късно на следващата сутрин, разочарована, че Рам го няма и неговата страна на леглото е студена. Аби влезе в спалнята след няколко минути. Постави на масичката подноса, който носеше, и дръпна завесите, за да пусне вътре слънчевата светлина.

— Чух ви да се размърдвате — обясни камериерката, докато се суетеше из стаята.

— Виждала ли си лорд Бракстън тази сутрин?

— Излезе рано от дома, милейди. Каза да ви оставя да спите, докато ви се спи.

— Бих искала да се изкъпя, Аби.

— Ще се погрижа за това, милейди — каза Аби и излезе.

Фийби похапна малко кифла и изпи една чаша чай, по-скоро разстроена, че Рам е излязъл без нея. Знаеше, без някой да й казва, че е отишъл в къщата на Маунт Стрийт за амулета, и се питаше защо не я е изчакал. Не и ли вярваше? Не беше ли постъпила както трябва?

Внезапно й хрумна нещо. Може би трябваше да поиска мнението на Дейвид, преди да разкрие на Рам къде се намира амулетът. Дейвид се тревожеше за баща й и заслужаваше да знае какво става. Докато внасяха и напълваха ваната, Фийби стигна до решение. Щом се изкъпе и облече, ще отиде при Дейвид и ще му каже какво е направила. Той нямаше де бъде доволен, но тя се чувстваше задължена да му каже за плана, който Рам и Филдинг бяха замислили, за да спасят баща й.

Тридесет минути по-късно тя слезе по стълбите. По някакво чудо не срещна никого, дори не видя и лакей.

Отвори вратата и тихо излезе навън. Побърза към портата, после по улицата и махна на първия файтон, който видя. След като хвърли бърз поглед зад себе си, за да се увери, че не я следят, каза на кочияша накъде да кара и се облегна на избелелите възглавници.

За свой късмет намери Дейвид да закусва в общото помещение на „Перка и перо“. Той стана, когато я видя, и на лицето му се изписа смаяно изражение.

— Фийби! Какво правиш тук? — Погледна зад нея. — Сама ли си?

— Трябва да говоря с тебе, Дейвид. Насаме.

— Ела в стаята ми. Това е единственото място, където можем да бъдем сами. Проследиха ли те?

— Никой не ме видя да излизам.

Той я хвана за ръката и я поведе нагоре по стълбите.

— Изненадан съм, че Бракстън те е изпуснал от поглед.

Стигнаха на горната площадка; Дейвид я поведе по коридора и отвори вратата на стаята си. Тя влезе вътре и в главата й се появиха съмнения — още от момента, в който вратата се затвори зад нея.

— Какво става, Фийби? Случило ли се е нещо?

Тя въздъхна.

— Би могло да се каже и така. Казах му, Дейвид.

— На кого си казала? За какво говориш?

— На Рам. Казах му къде да намери амулета. Той вярва, че татко не го е откраднал, че някой го е сложил в сандъка му, преди да замине от Египет.

— Проклета да си! — Вените на врата му се издуха, ядът му ескалира в несвястна ярост. — Как може да си толкова глупава? Не те ли е грижа за баща ти? Знаеш какво ще стане сега, нали?

— Разбира се. Амулетът ще бъде върнат на египтяните. Бракстън има план да спаси татко — обясни Фийби.

— Няма вероятност това да се случи без амулета. Похитителите на Андрю ще побеснеят. Баща ти е в голяма опасност. Имаш нужда от амулета, за да го освободиш.

— Трябва ни помощ, Дейвид. Не можем да направим това сами.

— Ако ми беше казала къде да търся амулета, баща ти вече щеше да бъде свободен.

— Твърде късно е за съжаления. Стореното — сторено.

Очите на Дейвид се присвиха.

— Разкажи ми за плана на Бракстън и Филдинг.

— Смятат, че похитителите на татко ще се опитат пак да се свържат с мене. Трябва да имат достъп до мене. Но няма да знаят, че агентите на Филдинг ще ме наблюдават. Когато се свържат с мене, трябва да се съглася да разменя амулета за татко. Щом се уговорим за време и място, агентите на Филдинг ще се заемат.

— Умно — каза Дейвид без особен ентусиазъм. — Ти, разбира се, съзнаваш, че те използват като примамка. Пренебрежението на Бракстън към тебе ме ужасява. Мнението ми за него е още по-ниско отпреди, ако изобщо е възможно.

Фийби го погледна студено.

— Подценяваш Рам.

— Как може човек да подцени изпечен женкар? Нищо не се е променило, Фийби. Бракстън е същият, както преди четири години. Не се интересува от тебе. Иска да бъдеш с него само поради една причина. Трябва му амулетът и ти си ключът към връщането му.

Фийби преглътна мъчително. Дейвид може би имаше право. Тя беше вече помислила и върху тази възможност.

— Не ми казвай, че си се влюбила в него — каза Дейвид недоверчиво. — Мислех те за по-умна.

— Разбира се, че не съм — излъга тя. — След като татко бъде свободен, ще се разделим с Рам. Татко ще има нужда от повече време за възстановяване, преди да можем дори да помислим за връщане в Египет.

Филипс мълча дълго време, поглеждайки замислено към Фийби. Внезапно погледът му се отмести от нея и хитра усмивка изви устните му.

— Не ни трябва Бракстън, за да спасим баща ти. — Наведе се към нея. — Ще го направим сами.

Фийби не можеше да повярва на думите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам къде държат Андрю. Няма нужда да прибягваме към хитрини или да рискуваме живота си, за да го спасим.

— Защо не ми го каза досега?

— Ти ме изненада. Като чух, че Бракстън е взел амулета, се смаях.

— Кога научи къде е баща ми? Откъде? — запита Фийби.

— Снощи, след като те оставих в навеса за каретите. Мислиш ли, че Бракстън е единственият, който е пратил хора да търсят баща ти? Аз също го търсех. Снощи един от моите наемници срещнал мъж на име Бени в една пивница. Бени бил доста пиян и се похвалил, че скоро ще се сдобие с много пари. Докато говорили, се изпуснал, че с един приятел държат някакъв пленник; смятали да го разменят за много ценен предмет.

— Това е татко — предположи Фийби.

— Моят човек проследил Бени до порутена сграда в Ийст Енд. Донесе ми тази информация късно снощи.

— Трябва да кажем на Рам — заяви Фийби. — Имаме нужда от помощта му.

— Не, Фийби. Със сигурност не можем да кажем на Бракстън.

— Защо? Сигурно не смяташ да нахлуеш в гнездото на пепелянките и да поставяш искания, нали? Не само ще бъде неблагоразумно, но и опасно.

Дейвид хвана ръцете й; гласът му беше изпълнен с напрежение и с нещо, което Фийби не можеше да идентифицира.

— Слушай ме, Фийби. Моят човек научил, че често оставят Андрю сам в заключена стая. Можем да го направим без ничия помощ. Защо да въвличаме Бракстън и външното министерство в това? Само ще заплетат нещата.

Фийби не беше убедена. Нещо не звучеше правдоподобно, но тя говореше с Дейвид. Не би направил нищо, за да изложи на опасност живота на баща й.

— Съгласна ли си, че по моя начин е най-добре, Фийби? — настоя Дейвид.

— Аз… предполагам, но на Рам няма да му хареса.

— Щом Андрю бъде свободен, можеш да кажеш на Бракстън да върви по дяволите. С мене ли си?

— Разбира се — каза Фийби, хващайки се за неочаквания шанс да освободи баща си. — Ще направя всичко, за да помогна на татко. Ти си добър приятел, Дейвид.

— Трябва да тръгваме веднага. Подозирам, че това е първото място, където Бракстън ще търси, щом разбере, че те няма. Само ми дай един момент да напиша бележка до… моя наемник.

Фийби изчака до вратата, докато Филипс нахвърли бележката и я запечата. Когато свърши, изведе Фийби навън и надолу по стъпалата.

— Чакай ме тук — каза той. — Трябва да поговоря с кръчмаря да занесе съобщението ми.

Фийби загледа как Дейвид говори сериозно с кръчмаря, после слага една монета в ръката му. Върна се след броени мигове и я изведе навън. Почти веднага намери файтон и двамата отпътуваха към Ийст Енд.

След тридесет минути файтонът спря.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — запита Фийби, оглеждайки порутената сграда с опасение.

— Това е. Ела.

Дейвид плати на кочияша и поведе Фийби по стълбите към входната врата.

— Ами ако Уотс и Бени са вътре? Не трябва ли първо да проверим?

— Как предлагаш да го направя?

Първите семена на съмнението покълнаха в ума на Фийби.

— Може би трябва да повикаме помощ. Планът ти е нереалистичен. Не мислех ясно, когато се съгласих с него. Ние сме само двама, Дейвид, и двамата не сме въоръжени. Ами ако срещнем пречки?

Изражението на Дейвид стана сурово, а ръката му стисна силно лакътя й.

— Аз съм въоръжен, Фийби, и няма да ходиш никъде. Вече се съгласи с това; сега престани да създаваш затруднения.

Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше неумолима.

— Дейвид, какво ти става? Пусни ме.

— Не, Фийби. Вече стигнах далече и рискувах много. Ще играем докрай.

— Какво ще играем? Плашиш ме.

Той отвори вратата и я бутна вътре.

— Качвай се. Бързо.

— Къде е татко?

— Ще го видиш много скоро, обещавам ти.

Фийби предположи, че думите му трябва да я успокоят, но само разпалиха страховете и. Изведнъж тя усети, че вече не познава Дейвид. Дори чертите му се бяха променили. Очите му бяха студени, без искрица топлина, и в изражението му имаше твърдост, каквато не беше забелязвала досега.

Той застана пред една затворена врата, почука остро два пъти, направи пауза, после почука още три пъти. Вратата се открехна, а после се отвори по-широко, за да ги пропусне. Фийби се задърпа.

— Не! Какво означава това Дейвид?

Той я бутна силно напред и тя се озова в ръцете на Уотс. Тя отскочи назад.

— Не ме докосвай!

— Защо си я довел тук? — запита Уотс. — Взе ли амулета? Ще ми се да го погледна. Сигурно е голяма работа, щом толкова хора го искат.

Истината най-накрая започваше да се изяснява пред Фийби. Мъжът, на когото вярваше най-много, беше предал нея и баща й. С блеснали от ярост очи тя се нахвърли върху него.

— Как можа? Рам беше прав през цялото време. Замесен си в отвличането на татко, нали? Вярвах ти, Дейвид. Как можа да се обърнеш така срещу нас?

— Заради парите, Фийби. Като асистент на баща ти не получавах голяма заплата. Уморих се да виждам как цялото това богатството се изплъзва през пръстите ми. Искам да живея така, както Бракстън и другите като него. Поне веднъж в живота си искам да харча пари, без да се тревожа, че кредиторите ще ме гонят.

— Знаеш, че ще бъде трудно да продадеш амулета, нали?

— Ни най-малко, скъпа. Смятам да го продам на частен колекционер, който ще му се наслаждава лично. Вече подготвих нещата. Веднага щом го получа, възнамерявам да отплавам за Франция и да го предам на купувача.

— Късно е, Дейвид. Рам сигурно вече го е намерил.

Преди Дейвид да отговори, се чуха няколко почуквания.

Уотс отвори и Бени влезе вътре.

— Имаш ли новини, Бени?

— Да — каза той. — Бракстън отиде в къщата на Маунт Стрийт. Стоя там малко, после се върна у дома си. Сега е там.

— Следили сте Рам! — нападна ги Фийби.

Дейвид я изгледа със самодоволна усмивка.

— Както се оказа, било е добро хрумване. Не оставям нещата на случайността. — Потри ръце. — Скоро ще разбереш колко те цени мъжлето ти.

— Какво искаш да кажеш? Какво си замислил сега?

— Бележката, която написах, преди да изляза от жилището си, беше адресирана до Бракстън. Осведомих го, че си се присъединила към баща си в пленничеството и че амулетът може да ви донесе свободата.

Фийби падна духом. Знаеше какъв ще бъде отговорът на Рам на исканията на Дейвид. Той сигурно вече беше занесъл амулета на лорд Филдинг, но ако не беше така, ултиматумът на Дейвид нямаше да хване място. Амулетът беше важен за Англия.

— Рам няма да се съгласи с исканията ти — предупреди го тя.

— Ще видим — каза самоуверено Дейвид.

— Къде е татко? Или и за това си ме излъгал?

— Заведи я при Томпсън — нареди Дейвид на Уотс.

Хващайки я за ръката, Уотс я дръпна към една затворена врата. Отключи, отвори и я бутна вътре, Фийби залитна и се озова в ръцете на баща си.

— Погукайте си — изрече Уотс, докато затваряше и заключваше вратата.

— Фийби! Божичко, какво правиш тук? — извика сър Андрю. — Направи ли каквото ти казах? Предаде ли амулета на властите?

— Казах на Рам къде да го намери. Той ще се погрижи да попадне там, където трябва. — Тя се вгледа в лицето му. — Изглеждаш по-добре. Взе ли лекарства?

— Не, дъще. Пристъпът като че ли отшумява. Още нямам сили, но се възстановявам. — Поведе я към един стол. — Седни и ми кажи какво става. Толкова съм объркан в последните седмици.

— Дейвид го е направил, татко. Той е откраднал амулета и го е скрил в сандъка ти. Подозирам, че го е сложил сред вещите ти, за да те уличи в кражба, ако се разбере какво е станало. Сигурно е смятал да го вземе по време на пътуването, но ти си го намерил пръв и си объркал плановете му. Той е уредил отвличането ти и всичко друго, още тогава.

Сър Андрю се отпусна на леглото, устата му се раздвижи без звук. Мина цяла минута, преди да си възвърне гласа.

— Не мога да повярвам, че това е истина, Фийби. Не и Дейвид. Бих му поверил живота си.

Тя коленичи пред него и пое ръката му в своите.

— Грешали сме, татко. Нещо е променило онзи Дейвид, когото познавахме. Не е същият човек. Не знам какво ще стане с нас. Рам никога няма да се съгласи да му даде амулета.

— Погледни ме, дъще — Тя вдигна лице. — Имаш ли доверие в Бракстън?

Тя му отправи треперлива усмивка.

— Да, татко.

— В такъв случай имай вяра, че той ще намери изход.

В това време Рам беше намерил бръснарското легенче. Откри го точно там, където Фийби му беше казала, че се намира. Ако не го беше излъгала, щеше да намери отдавна търсения амулет на дъното на легенчето. Филдинг щеше да бъде доволен, а Англия нямаше да се изложи.

Но на каква цена, запита се той. Как, по дяволите, щеше да намери бащата на Фийби, когато нямаше указание къде да го търси? Не му харесваше идеята да използва Фийби като примамка, но не виждаше алтернатива. Щеше да се наложи да се довери на хората на Филдинг да пазят Фийби в безопасност, но това все пак не му харесваше.

Хващайки здраво легенчето, Рам го удари силно в ръба на полицата. То се разпадна в ръцете му и той прихвана мушамения пакет, който изпадна оттам, миг преди да тупне на пода.

Най-после, помисли той, държейки благоговейно пакета. Най-накрая щеше да види за какво е цялата тази бъркотия. Внимателно разви мушамата и извади амулета. Дъхът заседна в гърлото му, когато се вгледа в безупречния кървавочервен рубин, най-големия, който беше виждал през живота си. Разположен в центъра на златната звезда, той беше голям колкото яйце на червеношийка. Рам не можеше да прецени колко струва, защото този амулет беше безценен. Не можеше да обвинява египетското правителство, че настоява да му бъде върнат.

С треперещи ръце го зави отново в мушамата и го пъхна в джоба си. Знаеше, че трябва незабавно да го занесе на Филдинг, но искаше да го покаже най-напред на Фийби. Тя го беше виждала и преди, но за кратко и отдалече. Тъй като амулетът ги беше събрал, той имаше силното усещане, че тя трябва поне за малко да го подържи в ръката си.

Полицаите го чакаха пред предната врата.

— Намерихте ли каквото търсехте, милорд? — запита Ейкърс. — Ние със Слотър претърсихме къщата отгоре до долу и не открихме нищо.

— Да, намерих това, което търсех. Ако човек не знае къде точно да го търси, няма да го открие — каза Рам. — Не се самообвинявайте.

— Много великодушно от ваша страна, милорд — каза Слотър. — Имате ли други заповеди за нас?

— В момента нямам. Вече няма нужда къщата да бъде наблюдавана. Пратете сметката си на адвоката ми. Ако случайно пак имам нужда от вас, ще пратя да ви повикат.

Рам се върна в къщата си. В мига, когато влезе в преддверието и поздрави Портър, почувства напрежението около него и разбра, че нещо не е наред. Радостното му настроение се превърна в тревога, когато видя, че Портър изглежда много разстроен.

Първите думи, които му хрумнаха, бяха:

— Къде е Фийби?

Портър се прокашля.

— Аз съм виновен, милорд. Не знам как лейди Бракстън е излязла, без никой да я види. Аби съобщи, че я няма, към средата на сутринта. Никой не знае от колко време е липсвала, преди отсъствието й да бъде забелязано.

— По дяволите! — изсъска Рам.

— Пратих няколко лакеи да я търсят — добави Портър, — но не я откриха. Съжалявам, милорд. Изглежда, лейди Бракстън има тенденция да изчезва, когато пожелае.

Хлад скова сърцето на Рам. Къде, по дяволите, е отишла този път Фийби? Пак ли е била отвлечена? Защо е излязла от къщата, преди той да беше уредил да бъде защитена? Знаеше как трябва да се осъществи планът, но нарочно се беше изложила на опасност, преди всичките охранители да бъдат поставени по местата си. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Има и още нещо — каза Портър. Брадичката му трепереше, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Ето това дойде преди малко.

Рам погледна сгънатото листче, което Портър му протегна, и направи крачка назад. Не искаше да го вземе, знаеше, без никой да му казва, че вестта е лоша. Ръцете му трепереха, когато взе бележката от Портър. Прочете я веднъж, изригна низ от ругатни, после я прочете още веднъж.

— Кой го донесе?

— Едно улично хлапе, милорд — отвърна Портър. — В кухнята е, пълни си корема. Помислих, че може да искате да го поразпитате.

— Много добре си направил — изрече Рам, отправяйки се към кухнята.

Намери момчето да тъпче плодова пита в устата си и да я полива с мляко. То го видя, разбра, че пред него стои благородник, и скочи на крака.

— Ти си момчето, което е донесло бележката — каза Рам.

Момчето избърса уста с ръкава си и кимна.

— Да милорд. Благодаря за храната. — Пристъпи към вратата. — Най-добре да си тръгвам.

— Още не, момче. Кой ти даде бележката? Можеш ли да опишеш мъжа, който ти е платил, за да я донесеш?

— Да, милорд. Беше кръчмарят от „Перка и перо“. Даде ми един шилинг да го донеса тук, наистина.

— Дай му още един шилинги го изпрати — каза Рам, отминавайки Портър, който стоеше на вратата.

— Мога ли да ви помогна, милорд? — извика след него Портър.

Не получи отговор.

Рам взе стъпалата две по две, влезе в спалнята си и затръшна вратата зад себе си. Буквално трепереше, отпускайки се на един стол, и прочете отново бележката. Думите бяха кратки и по същество — Фийби беше взета за заложничка. Ако искаше да я види жива, трябваше да задържи амулета извън обсега на правителството и да чака по-нататъшни заповеди. Бележката не беше подписана, но Рам беше абсолютно сигурен, че идва от Дейвид Филипс, за когото знаеше, че живее в „Перка и перо“.

Дългът се бореше със страха му за Фийби. Как да даде амулета на Филдинг, когато това може да струва живота на Фийби? Сега разбра как се е чувствала тя, когато е научила, че амулетът е необходим, за да запази живота на баща й.

По дяволите дългът, реши той. Щеше да използва амулета както сметне за удобно, и то за да спаси живота на Фийби.

Стегнал лице в строги линии, Рам изтича надолу по стъпалата и поръча да доведат коня му, разхождайки се нетърпеливо, докато чакаше коняря. Възседна го мълниеносно и отпраши по улицата.

Когато стигна до „Перка и перо“, хвърли юздите на едно момче, което се мотаеше наблизо, и влезе вътре. Кръчмарят побърза да го поздрави.

— Какво мога да направя за вас, милорд? Имам прилично бренди, може би ще желаете една чаша.

Рам отвори кесията си, извади една златна крона и я показа на кръчмаря.

— Всичко, което искам, е информация, добри ми човече. Една дама била ли е тук по-рано днес с Дейвид Филипс?

Кръчмарят се втренчи в златната монета и облиза устни.

— Не съм я видял да влиза, обаче я видях да излиза с господин Филипс.

— Тя… колебаеше ли се? Изглеждаше ли, че насила тръгва с него?

— О, не, милорд, видя ми се, че съвсем доброволно тръгва с него. Дори изчака господин Филипс да се разбере с мене, за да доставя едно известие.

Рам не искаше да повярва на чутото. Ако повярваше, значи Фийби и Филипс са замесени в кражбата на амулета.

Не, отказваше да го повярва. Тя му беше казала къде да намери амулета, нали? Нещо не се връзваше. Но какво друго да си помисли?

Не, още отказваше да повярва, че е направила това. По някакъв начин Филипс я е измамил. Трябваше да вярва в това, иначе щеше да полудее.

— Благодаря — каза той, пускайки монетата в дланта на кръчмаря. — Още нещо. Ще бъдете ли така любезен да ми съобщите, когато господин Филипс се върне? Насочете куриера към лорд Бракстън. Къщата ми е на Парк Лейн. Номер двадесет и четири.

— Не искам неприятности, милорд.

— Дамата е моята съпруга. Ще има повече неприятности, отколкото можете да си представите, ако не направите това, което ви казвам — изрече Рам с глас, в който внезапно се прокрадна ледена нотка.

Промяната в тона на гласа му сигурно убеди мъжа, защото той побърза да го увери, че ще прати куриер в мига, когато господин Филипс се върне в квартирата си.

Рам се върна у дома; обезсърчи се, когато разбра, че не е идвало никакво друго съобщение от Филипс. Знаеше, че трябва да докладва на Филдинг, знаеше и че висшестоящите ще искат да върне амулета. Ако го задържеше, за да преговаря за живота на Фийби, можеше да бъде обвинен в измяна. Дилемата му беше разрешена от простата логика. Имаше нужда от помощта на Филдинг, за да спаси Фийби.