Съблазнена от един женкар

12

Фийби не можеше да намери сили да откаже на Рам. Той беше единственият мъж, когото някога беше обичала, единственият, когото беше искала. Мислеше я за лъжкиня, не й се доверяваше, но въпреки това я желаеше.

Ръцете му обхващаха гърдите й, притискайки ги през материята на ризата й. Пъхна коляното си между бедрата й и я избута към леглото. Хващайки устната си със зъби, тя се изви срещу него и почувства как зърната й набъбват под дланите му. Внезапно ръцете му паднаха, след миг ризата й отлетя и тя лежеше по гръб, простряна на леглото в диво отдаване.

С присвити очи го загледа как се съблича, затаявайки дъх при вида на ерекцията му, мощно издаваща се от къдравото гнездо в основата на корема му. Тогава той се озова при нея и замайващата мъжка миризма изпълни сетивата й. Твърдата текстура на кожата му, грапавите косми на гърдите му, самата му мъжественост бяха невероятно възбуждащи.

Ръцете му се плъзнаха по нея, отначало спокойно, докосвайки я с позната увереност, изпращаха деликатни малки тръпки навсякъде по тялото й. Сексуална възбуда запулсира в нея, превръщайки кръвта й в течна топлина, докато той намираше най-чувствителните й места.

Целуваше я безкрайно, езикът му пленяваше устата й отново и отново, сякаш се опитваше да се изгуби в нея. Устните й, гърдите й, зърната й, вътрешната повърхност на бедрата й — нищо не остана непогалено. Единственият звук, състезаващ се с леките й стонове на наслада, беше нарастващата ярост на дъжда, който биеше по прозорците.

Но яростта не можеше да се сравнява с това, което тя изпитваше, когато Рам плъзна палеца си по чувствителната пъпка между краката й, увеличавайки натиска с всяка нова ласка. Огън плъзна по вените й, сви се на кълбо в корема й, запрепуска между краката й.

— Рам!

— Ти си толкова страстна, Фийби — измърмори той. — Обичам начина, по който тялото ти пуска влагата си за мене. Ще ми позволиш ли да те любя?

Дъхът й излезе като експлозия. Тя кимна безмълвно, единственият отговор, който можа да му даде, но за него това очевидно беше достатъчно.

Мозъкът й се затвори, когато Рам повдигна седалището й в длани и й даде устата си. Тя изкрещя, ръцете й го сграбчиха, докато той я възбуждаше с уста, зъби и език. Тялото й се движеше, независимо от мисълта, хълбоците й се разтърсваха от интимната му ласка, докато горещият й дъх я опалваше цялата.

Той пъхна един пръст в нея и тя изпищя отново, така близо до върха, който чувстваше, че се набира дълбоко в нея. Трепереше, почти обезумяла. Изви гръб, стисна косата му с юмруци и се разпадна. Не можеше да възпре усещането и доброволно се отдаде на прилива на кулминацията си. Тя я отнесе на гребена си, докато той навлизаше все по-дълбоко, отколкото някога досега, оставяйки я отпусната и задоволена.

— Сега е мой ред — каза той, отмествайки се от нея.

С вик на удовлетворение навлезе в нея твърдо и дълбоко, повдигайки седалището й, за да може тя да го поеме докрай. Веднага го обхвана смайващо усещане, че губи равновесие, че излиза от фокус, не беше сигурен в нищо, освен в объркващата вихрушка от емоции. Да бъде във Фийби беше истински рай. Когато дългите й крака обвиха хълбоците му и го привлякоха още по-навътре, той едва не изгуби и малкото останало му самообладание. Властта на Фийби над него беше внушителна.

Навлизайки и отдръпвайки се, после още и още по-дълбоко, той усещаше как напрежението постепенно се трупа отново у нея. Усмихна се, горд със способността си така бързо да възстановява толкова скоро изразходваната страст. Погледна надолу, към мястото, където бяха свързани, видя се навлязъл в нейната мекота и затрепери, страхувайки се, че няма да може да я изчака. Стисна зъби и започна да се възпира, благодарен на бога и на всички ангели, когато мускулите на Фийби се стегнаха около него и я почувства как замира в първата си контракция.

Рам изкрещя високо и се търкулна над ръба. Тялото му продължи да я гали, извличайки пулсиращата топлина на нейната и неговата кулминация. После зарови лице в шията й, задържайки думите, които не смееше да произнесе.

Гърлото на Фийби агонизираше от любов, от копнеж и от всички неща, които искаше да каже, но знаеше, че Рам няма да й повярва. Искаше й се този миг да не свършва, но той все пак отмина. И с него дойде действителността. Посягайки нагоре, тя положи длан на очертаната му челюст. Той срещна погледа й с леко присвити очи.

— Какво ще стане сега, Рам?

— Не знам. Съдбата ни е в твои ръце. Ако не ми се довериш, няма бъдеще за нас.

Фийби изстена. Думите му доказваха, че за тях практически няма надежда. Всичко, което споделяха, бе страстта. Щом сложеше ръка на амулета, тя смяташе да го използва, за да освободи баща си, а Рам не можеше да приеме това. Какво я е грижа за отношенията между страните, когато всичко, което имаше на този свят, беше баща й? Защо Рам не искаше да го разбере?

— Изглежда, сме в задънена улица — въздъхна Фийби. — Ако имах амулета, щях да го използвам, за да освободя татко.

Въздишката на Рам беше дори по-дълбока от нейната.

— Знам и съжалявам. — Дръпна се от нея и стана от леглото. — Почини си, Фийби, изглеждаш изтощена. — Започна да се облича. — Ще ти пратя поднос с храна малко по-късно.

Тя се прозя.

— Къде отиваш?

— Има ли значение?

Тя се прозя отново.

— Предполагам, че не. Затворничка ли съм?

— Всъщност не. Чувствай се свободна да ходиш навсякъде из къщата. Но не ти е позволено да излизаш навън, освен с мене или с някой полицай.

Фийби отвори уста, за да протестира, но не намери достатъчно енергия; вече беше полузаспала. Аргументите й трябваше да почакат.

Портър очакваше Рам на най-долното стъпало.

— Лорд Уестмор ви чака в кабинета ви, милорд. Каза да не ви безпокоя, ще чака, докато слезете.

— Благодаря, Портър. Отивам веднага при него.

— Изглеждаш ужасно — каза Люк, когато Рам влезе в кабинета. — Портър каза, че се намерил Фийби. Тъй като навън вали, реших, че мога и да почакам, за да чуя подробностите. — Вдигна чашата си. — Дяволски добро уиски.

— Предпочитам бренди — изрече Рам, отивайки към бюфета.

— Искаш ли да ми кажеш къде е била съпругата ти?

С чаша в ръка Рам се настани срещу Люк и опря глава на облегалката на креслото.

— Ужасно сложно е, Уестмор. Фийби каза, че похитителите на баща й са се свързали с нея и я завели да го види.

— Защо?

— Не съм сигурен. Нещо не се връзва. Тя предполага, че са искали да й докажат, че баща й е жив и е добре.

— Така ли е?

— Жив е, но според Фийби не е добре. Казва, че имал малария и му трябват медицински грижи. — Взря се мрачно в чашата си. — Намерих я в къщата на Маунт Стрийт. Убеден съм, че Томпсън й е казал къде е скрил амулета, и тя е отишла там да го вземе.

— Очите на Люк светнаха възбудено.

— У тебе ли е?

— Не. Фийби отрича да знае къде се намира, настоява, че Томпсън не го е откраднал. — Рам отпи голяма глътка и въздъхна. — Тя лъже. Какво, по дяволите, да правя сега? Нищо, което казвам, не е в състояние да я убеди да ми се довери, за да открия баща й.

— Сигурен ли си, че Фийби и баща й не заговорничат, с цел да продадат амулета за лично облагодетелстване? — запита Люк. — Можеш ли да повярваш на всичко, което тя казва?

— Когато я видях за първи път в къщата на Маунт Стрийт, помислих точно това, което и ти, но сега вярвам, че е искрено обезпокоена за баща си.

— Не ти завиждам, приятелю — каза Люк. — Какво ще правиш?

— Ще се опитам да намеря баща й.

— С какво мога да ти помогна?

— Ела с мене. Две глави са по-добре от една. Фийби каза, че е била с вързани очи, но успя да даде някои важни указания. С малко късмет ще можем да намерим къщичката и да освободим Томпсън.

— Ако наистина е затворник — изрече замислено Люк.

— Преминавам сега на тази теория. Докато не докажа друго, предпочитам да вярвам, че Томпсън не е замесен в кражбата. Трудно да повярвам, че човек, чийто живот изцяло е бил отдаден на изучаването на антики, ще открадне такъв предмет. Познавам го, не ми изглежда алчен човек.

— Каквото и да правиш, брой ме и мене — каза Люк.

— Благодаря. Но нищо не можем да свършим по тъмно. Ще тръгнем на сутринта. Най-напред ела тук. Ще вземем моята карета. Ако Томпсън е толкова болен, както каза Фийби, може да ни потрябва.

— Ами лейди Бракстън?

— Какво за нея?

— Тя вероятно ще иска да дойде с нас.

Челюст на Рам се стегна.

— Няма да й казвам какво сме намислили.

Люк стана.

— Знаеш кое е най-доброто. Надявам се, че още възнамерявате да посетите бала на Мариан в събота вечер. След като я убедих да даде бал в чест на брака ви, ще бъде съкрушена, ако почетните гости не дойдат.

— Ще дойдем — каза Рам — Ако имаме късмет, дотогава ще съм намерил Томпсън и амулета.

След като Люк си тръгна, Рам остана в кабинета си, взрян замислено през прозореца, виждайки как мракът поглъща онова, което беше останало от дневната светлина. Не разбра, че Фийби е влязла в стаята, докато тя не се прокашля. Скочи и се обърна, за да я намери застанала толкова близо, че можеше да я докосне.

— Мислех, че спиш — каза той.

— Подремнах. Лорд Уестмор ли видях да си тръгва?

— Да. Той идва често тук. Гладна ли си?

— Не ядох много вчера, а днес нищо не съм яла.

— Щях да ти пратя нещо, но щом си будна, ще вечеряме заедно.

Дръпна шнура на звънеца и Портър се появи веднага.

— Кажи на готвачката, че ще вечеряме след тридесет минути, Портър. Ще хапнем неофициално тук, в кабинета. Прати някого да запали огън. Хладно е тази вечер. Одобряваш ли, Фийби?

— Да, разбира се — отвърна тя.

Последва напрегната тишина, докато прислужниците се движеха насам-натам, разпалвайки огъня и подреждайки подносите за храната, Фийби хапеше долната си устна, питайки се какво мисли Рам. Гневът му днес през деня беше ужасен, но като че ли изглеждаше облекчен, че я е намерил. Наистина ли се беше разтревожил за нея?

— За какво мислиш? — запита той, когато останаха насаме.

— Питам се ти за какво мислиш — отвърна тя. — Наистина ли съм затворена в къщата?

Твърдото изражение на Рам й каза отговора, още дори преди да беше изрекъл и една дума.

— Така трябва да бъде, Фийби. Ще бъдеш под наблюдение всяка минута от всеки ден. Това е за твоя защита.

— Нямам нужда от защита.

— Така ли? Ако те бяха защитил както трябва, нямаше да бъдеш отвлечена от улицата. Това стана, нали?

— Не точно. Трябваше да се срещна с някого в Хайд Парк. Човекът трябваше да ми даде информация за татко и се надявах да го убедя да го пусне.

— Но беше отвлечена, нали?

— Аз… предполагам. Но съм доволна. Успях да видя татко и лично да преценя състоянието му.

— Казал ти е къде е скрил амулета — предположи Рам — и ти си обещала да го занесеш, и да го дадеш на похитителите му.

— Татко не го е откраднал.

— Не е там проблемът, Фийби, знаеш го.

— Къде е проблемът тогава? — настоя тя.

Рам въздъхна.

— Вече говорихме за това. Отношенията на Англия с Египет са заложени на карта.

— Хората нямат ли значение? — предизвика го Фийби.

— Още не ми вярваш, нали? Ще направя всичко, което мога, за да открия баща ти. Само ми кажи къде да намеря амулета, за да бъде върнат на Египет.

— Мислиш, че татко го е откраднал. Той не е крадец.

— Кажи ми кой го е откраднал. Може би тогава ще ти повярвам.

— Какво те кара да мислиш, че татко знае каквото и да било за амулета?

— Логиката, Фийби. Представям си всичко, с изключение…

Той замълча.

— С изключение на какво?

— Не съм сигурен, дали сър Андрю действително е бил отвлечен, или участва в заговора амулетът да бъде продаден на онзи, който даде най-висока цена.

— Няма да видиш истината, дори ако те удари в лицето — нападна го Фийби.

Отговорът на Рам беше изпреварен от прислужниците, които донесоха вечерята им. Стиснала плътно устни, Фийби загледа в гневно мълчание как поставят пред тях подносите с печен фазан, зеленчуци със сметана, глазирани картофи и пресен хляб с масло. Стомахът й изкъркори от неустоимите миризми, разнасящи се из кабинета.

Гладът зае мястото на гнева, но гневът се върна, когато Рам изрече:

— Никога не съм те лъгал.

— Не си ли? Ожени се за мене под фалшив претекст. Никога не си имал намерение да живееш като семеен човек, нали?

— Това беше намерението ми, когато се оженихме.

— Ами кръчмарката и вдовицата?

— Те са в миналото ми. Филипс ги откри, за да ме дискредитира. Знаеше, че се сближаваме, и се страхуваше, че ще откажеш да заминеш за Египет с него. Защо не каза на баща си, че сме женени?

— Бях наранена и разочарована.

— Ако ме беше обичала, нямаше да избягаш, без да ми дадеш шанс да се защитя. Минаха месеци, преди да си върна живота, и още повече време, преди да успея да те забравя. За първи път в живота си бях влюбен.

Пое си дълбоко дъх, преди да продължи:

— Унижението от това, да бъда изоставен, отвори рана в мене, затова не казах на никого за брака ни. В същото време се губех в чувствени удоволствия, не си отказвах нищо. Взеха жените, щом ми се отдадяха, грабех ги алчно. Играех хазарт, пиех, станах известен из града с женкарството си. Само заради тебе, Фийби…

— Рам, аз… съжалявам, че съм те преценила толкова сурово. Дейвид ми беше приятел; повярвах, че се опитва да ме защити да не живея цял живот в болка.

— Стореното сторено. Не можем да променим миналото, но можем да се надяваме на бъдещето. — Погледна я тържествено, очите му бяха мрачни и пронизителни. — Искаш ли бъдеще с мене, Фийби?

Искам ли, запита се тя. Обичаше го, винаги го беше обичала, но обичаше и баща си, а това, че трябваше да избира между двамата, разкъсваше сърцето й. След като години наред беше мислила върху страхливия начин, по който беше избягала след прибързания им брак, беше стигнала до заключението, че не е била права да осъди Рам, без да го изслуша. Вярно беше, че беше допуснала Дейвид да й повлияе, но тогава му вярваше и не беше престанала да му вярва.

— Мисля, че бракът ни би могъл да проработи — прошепна тя, — след като всичко това остане зад гърба ни.

Рам не знаеше какво да отговори.

— Хапни, преди храната да е изстинала. Ще поговорим по-късно.

Фийби отхапа от фазана, но й беше трудно да преглътне. Защо Рам не й беше отговорил? Остави вилицата си и го погледна ядосано.

— Не, ще говорим сега. Искаш ли да си женен за мене?

Изражението му омекна.

— Искам те. Обичам да се любя с тебе. — Лека усмивка заигра на устните му, тъжна усмивка. — Но ако няма истина между нас, не може да има брак.

Фийби преглътна буцата в гърлото си, зарадвана и същевременно обезсърчена. Тя искаше Рам да я обича безусловно, но предположи, че иска прекалено много. Не беше направила нищо, за да спечели доверието му.

— Никога не съм престанала да те обичам — рече тя едва чуто.

Рам се вцепени, неверието му беше осезаемо.

— Още една лъжа ли, Фийби?

— Истина е. Мисля, че съжалих, задето те изоставих, още в момента, когато корабът напусна Англия. Но беше твърде късно. Бях поела отговорността за това, което бях направила, и се опитах да продължа напред.

— Припомнянето на минали грешки не е от полза и за двама ни. Бъдещето ни трябва да се гради на доверие. Искаш ли да извървиш своят част от пътя?

— Да.

— Аз… не мога. Знам какво искаш, но не мога да ти го дам.

Изражението му пак стана сурово.

— Не мисли да вземеш амулета за някого другиго, освен за законния му собственик. Няма да те изпускам от око.

Чу се дискретно почукване. Рам отговори и Портър влезе в кабинета.

— Господин Слотър е тук, милорд.

Рам стана.

— Да ме изчака в преддверието. Идвам веднага.

Портър се оттегли.

— Господин Слотър, полицаят ли?

— Да. Довърши си яденето; връщам се веднага.

Рам излезе. Ако Слотър беше открил амулета, можеше да сложи край на това.

— Намерихте ли го, Слотър?

— Не, милорд. Обърнахме къщата наопаки, но не намерихме нищо като това, което описа нейна светлост.

— По дяволите.

— Да продължим ли да търсим?

— Бих се заклел, че проклетото нещо е скрито в тази къща. Доколко щателно търсихте?

— Дори вадихме тухли от камината.

Рам нетърпеливо прокара пръсти в косата си.

— Няма смисъл пак да търсите, освен ако не се сетите за нещо, което сте пропуснали. Продължавайте да наблюдавате къщата и ми съобщете, ако се случи нещо необичайно.

Слотър се сбогува и Рам се върна в кабинета. Вечерята на Фийби още стоеше недокосната пред нея.

— Мислех, че си гладна.

— Какво искаше господин Слотър?

— Не са го намерили, Фийби.

Невероятно облекчение се разля из нея. Тя му хвърли поглед, който казваше „Нали ти казах?“

— Не съм такъв глупак, за какъвто ме мислиш, Фийби. Знам, че знаеш къде е скрит амулетът. — Тръгна да излиза.

— Къде отиваш?

— Излизам. Ти си легни.

— Рам, моля те, не ми се сърди.

— Не ти се сърдя, Фийби Нищо подобно. Лека нощ.

Зашеметяващите финални думи на Рам й късаха сърцето. Нищо не можеше да запълни пукнатината помежду им сега. Тя беше затворила вратата пред щастието с Рам така твърдо, както той беше затворил вратата на кабинета. Тя стана с натежало сърце и излезе от стаята. Сега наистина беше сама, само на себе си можеше да разчита. По някакъв начин трябваше да избяга от наблюдението на Рам, за да успее да си върне амулета и да освободи баща си.

Рам всъщност нямаше къде да ходи. Просто не искаше да остава насаме с Фийби точно сега. Упорството й го порази. Каза, че го обича. Ами! Лъжите й този път нямаше да успеят. Само защото се любеше като ангел, това не означаваше, че ще я остави да стъпче сърцето му. Защо, по дяволите, се беше върнала в живота му?

Стигна до преддверието и повика Портър. Икономът се появи след малко, разрошен, но все пак достатъчно представителен.

— Викате ли ме, милорд?

— Приготви ми друга спалня.

— Друга спалня ли, милорд?

— Не ме ли чуваш, Портър? — Разбирайки, че постъпва ненужно грубо, той добави: — Прости ми, Портър. Не бива да си изкарвам ядовете на тебе. Просто се погрижи да ми се приготви стая, моля те.

— Незабавно, милорд.

Рам отиде в приемната и си наля малко бренди от гарафата на бюфета. Когато чу стъпки, погледна през рамо и зърна Фийби да се качва нагоре. Тъй като предпочиташе кабинета пред всички други стаи в къщата си, той се върна в удобното си убежище и се отпусна на едно кресло пред камината. Затвори очи. Ароматът на Фийби още се носеше във въздуха.

Колко сладко се беше любила с него. Колко прекрасно жив го караше да се чувства. Независимо накъде щеше да поеме животът им, никога нямаше да я забрави. Възможно беше и той да я обича. Поради сегашните обстоятелства може би никога нямаше да успее да измери дълбините на връзката им.

Проклет дълг. Проклети да са кралят и страната, изруга той.

— Заповядайте, милорд. Зелената стая е готова за вас — каза Портър откъм вратата.

— Благодаря. Лека нощ, Портър.

— Лека нощ, милорд.

Рам довърши брендито си и се заизкачва по стъпалата към зелената стая. Не можеше да си вярва, затова на искаше да спи до Фийби тази нощ. Липсата на доверие можеше да е прекъснала крехката връзка помежду им, но той все още я желаеше. Кой би повярвал, че лорд Бракстън, един от скандалните „Лондонски женкари“, е открил, че има и сърце? Знаеше как се е чувствал Батхърст, когато е срещнал своята Оливия. Извън равновесие, предположи той, и донякъде объркан, и сърдит, че си е позволил да бъде привлечен в копринената паяжина на измамата. Оливия разбойничката и Фийби крадлата — от един дол дренки. Запита се каква ли съдба очаква горкия Уестмор.

Рам тъкмо закусваше, когато виконт Уестмор пристигна рано на следващата сутрин. Беше въведен в сутрешната трапезария, където закусваше Рам.

— Поспа ли снощи? — запита Люк, виждайки кръговете под очите му.

— Малко. Ял ли си?

— Да. Готов ли си?

Рам хвърли салфетката си на масата.

— Приготвят каретата ми в момента. Да тръгваме.

Два чифта очи се отклониха към вратата.

— Рано си станала, Фийби.

— Винаги ставам рано. Къде отивате с лорд Уестмор в този час?

— По работа — измърмори Рам.

— Точно така — добави Уестмор. — Сестра ми очаква с нетърпение да се запознае с вас на бала в събота.

Погледът на Фийби потърси Рам.

— Ще отидем ли?

— Разбира се. Не бих искал да разочаровам лейди Белчър, след като си е дала толкова труд заради нас. Ще тръгваме ли, Уестмор?

Каретата на Рам ги чакаше.

— Влизай, аз ще карам — каза Люк. — Изглеждаш ми малко изтощен. Вие с Фийби трябва да разрешите противоречията си.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — измърмори Рам.

Тръгнаха на североизток към Епинг. Когато минаха един мост над малко поточе, Рам разбра, че отиват в правилната посока.

— Търси остър десен завой към изровен път — каза Рам, припомняйки си указанията на Фийби.

Каретата продължи напред и увереността на Рам започна да се разколебава, когато наближиха Епинг и не видяха пътя, описван от Фийби. Тогава той видя острия десен завой.

— Ето го! — извика Рам.

Люк дръпна юздите.

— Не трябва да нахлуваме там, без да имаме план.

— Прав си, както обикновено, Уестмор. Да потърсим място да скрием каретата и ще минем останалия път пеша. Носиш ли си пистолета?

Люк потупа джоба на жакета си.

— Ето го тук.

Спря каретата под високите клони на един дъб.

— Следвай ме — каза Рам, скачайки долу, за да тръгне предпазливо по изровения път. — Ето я. Посочи към къщичката точно пред тях. — Да заобиколим отзад и да погледнем.

— Капаците са затворени — отбеляза Люк.

— Чуваш ли нещо? — изшептя Рам, снишавайки се под прозореца.

— Много е тихо — отвърна Люк. — Ще опитам резето. Хвана го и разбра, че е затиснато отвътре.

— Може би предната врата е отключена — обади се Рам с надежда.

Опирайки се на стената, снишавайки се под прозорците, двамата си проправиха път към предната страна на къщичката. Рам се приближи полека към вратата и опита резето. Не беше заключено и той отвори вратата.

— Празно — каза Рам отмествайки се, за да направи път на Люк.

— Има още една врата — отбеляза Люк. — Сигурно води към спалня.

Двамата тръгнаха към нея.

— По дяволите — изфуча Рам. — Или сме много закъснели, или това не е къщата.

— Няма нищо, само едно разхвърляно легло, маса и стол — изрече Люк с едва прикрито отвращение.

Рам дръпна завивките и затърси под мръсните чаршафи. Люк му хвърли любопитен поглед.

— Какво търсиш?

— Не знам. Някакво указание. За да докажа, че Томпсън е бил тук. Няма нищо — каза той, несъмнено разочарован. — Да се махаме оттук.

— Чакай — каза Люк, като бръкна под леглото, за да извади нещо лъскаво, което беше забелязал сред валмата прах.

— Какво е това?

Рам посегна за предмета в ръката му.

— Дай да видя. — Хвана го и го вдигна за златната му верижка. — Джобен часовник. — Обърна го, прочете надписа и подсвирна възторжено. — Часовникът на Томпсън. Виж тук — посочи той буквите на капака. — Носи неговите инициали.

— Значи е бил тук — каза Люк. — Питам се… затворник ли е бил, или съучастник?

Острият поглед на Рам спря на чашата, стояща на масата. Взе я и я вдигна към светлината, отбелязвайки кафявата утайка на дъното. Поднесе я към носа си и помириса.

— Какво е това? — запита Люк.

— Предполагам, че е лауданум. Съмнявам се, че Томпсън е излязъл оттук на собствен ход.

Стиснал часовника в ръка, Рам изскочи от къщичката. Люк го последва веднага. Върнаха се при каретата и потеглиха обратно към Лондон.

— Мислиш ли, че Фийби ти е казала истината? — запита Люк.

— За баща си, че е болен — да, предполагам. Но бих заложил последния си фартинг, че може да ме заведе до амулета, ако пожелае.

Когато наближиха къщата на Рам, Люк се сбогува.

— Дръж ме в течение, Бракстън. Повикай ме, ако имаш нужда от мене.

Рам кимна и влезе в къщата, не желаейки да каже на Фийби какво е открил. Нямаше обаче много време да отлага, защото тя го пресрещна на вратата.

— Не си го намерил — завайка се тя.

— Не знам за какво…

— Не ме лъжи, Рам. Знам, че отидохте с Уестмор да търсите татко. Намерихте ли къщичката? Опитах се да си спомня всички подробности, но…

— Намерихме къщичката — каза Рам, решавайки, че лъжата няма да му послужи за нищо. Фийби беше прекалено умна, за да се остави да я заблуждава с лъжи или полуистини. — Баща ти го нямаше, когато стигнахме там. Къщичката беше празна. Всичко, което намерихме, беше ето това — каза той, хванал часовника за златната му верижка.

— Татковият часовник! — извика Фийби и посегна към него.

Рам й го даде веднага.

Краката й започнаха да се подкосяват, но той я хвана.

— Всичко е загубено — изплака тя. — Никога няма да намеря татко. — Ядосана, го отблъсна от себе си. — Ти си виновен! Ако не беше се намесил, похитителите му можеха да получат амулета и татко щеше да бъде свободен. Проклет да си! Мразя те!

— Фийби — заувещава я той. — Бъди разумна. Не всичко е изгубено. Очевидно баща ти е жив. Рано или късно похитителите му ще се опитат да се свържат с тебе. Ще бъдеш под наблюдение всяка минута. Кълна се, че нищо лошо няма да ти се случи.

— Мислиш ли, че ме е грижа? Как да им дам каквото искат, като трябва да стоя само в къщата? Всичко, за което те е грижа, е амулетът. Човешкият живот не означава нищо за тебе. Аз не означавам нищо за тебе. Просто съм средство, за да постигнеш целта си. Признай си го, Рам; никога нямаше да се срещнем пак, ако не беше амулетът.

— Може да си права, Фийби, но съдбата ни събра с основание. Кажи ми къде е амулетът и ще действаме заедно, за да намерим баща ти.

Тя отстъпи, изражението й беше преизпълнено със страдание.

— Не. Не искам да имам нищо общо с тебе и с обещанията ти. Нямам нужда от помощта ти. Всъщност — каза тя, минавайки сърдито покрай него, — нямам нужда от тебе. Довиждане, милорд.

Не стигна далече. Рам се пресегна и я сграбчи за талията.

— Никъде няма да ходиш, Фийби. Имаш нещо, което искам, и възнамерявам да го получа.

— Ще видим — каза тя, като се извърна.