Съблазнена от един женкар

6

Фийби още спеше, когато Рам напусна леглото й след безсънна нощ. Всеки момент щеше да съмне, а той не искаше госпожа Краули да го намери при Фийби, когато се върне. Изми се, облече се и слезе в кухнята, пожелавайки си да беше имал бръснач, за да остърже четината от брадичката си. С изумление завари икономката да шета в кухнята.

Опита се да излезе заднешком и тихомълком, но госпожа Краули се обърна и го видя. Устата й се окръгли, а очите й щяха да изскочат от орбитите. Минаха няколко минути, преди тя да проговори.

— Лорд Бракстън! Какво правите тук? Не е прилично да сте тук толкова рано сутринта. — Ръката й се притисна към гърдите. — Само не казвайте, че сте прекарали нощта тук! Къде е госпожица Фийби?

Мислейки бързо, Рам изрече:

— Не е това, което изглежда. Когато докарах Фийби тук след операта снощи, намерихме предната врата отворена и стаите горе разхвърляни. Не можех с чиста съвест да я оставя сама.

Госпожа Краули ахна.

— Намерили сте вратата отворена? Много добре си спомням, че я заключих, когато си тръгнах. Нали не мислите, че…

— Ни най-малко, госпожо Краули. Сега разбирате защо не исках да оставя Фийби сама.

— Не трябваше да оставям къщата без надзор — заоплаква се икономката. — Тъй като госпожица Фийби излизаше, помислих, че е удобен момент да посетя дъщеря си. Горката има затруднения с бременността си.

— Някой друг има ли ключ от къщата? — запита Рам.

— Има само още един ключ. Виси точно тук до… Господи, няма го!

— Сигурна ли сте, че не сте го оставили другаде?

— Беше тук последния път, когато го видях, милорд.

— Кога беше това?

Тя закърши ръце.

— Аз… не знам. Предположих, че си е тук, както винаги.

— Не се обвинявайте, госпожо Краули. Не сте виновна, че липсва. Ако запазим това между нас двамата и Фийби, никой няма да разбере, че се е случило нещо.

— О, господи — завайка се икономката. — Горката госпожица Фийби. Странни неща се случват. Толкова се безпокоя за нея. — Тя цъкна с език. — Всички тези нахлувалия са объркващи. Какво може да търсят? Сигурно не онези стари вази и статуи. Къде е бащата на госпожица Фийби, когато тя има нужда от него?

— Ще помоля за още една услуга, госпожо Краули — каза Рам. — Ще преместя Фийби в дома си и искам да дойдете с нас.

— Разумно ли е, милорд? Ще тръгнат приказки. Господин Филипс няма да одобри това. Останах с впечатлението, че й е направил предложение.

Рам се поколеба, после изрече:

— Филипс няма думата какво ще прави Фийби или какво няма да прави. За ваше сведение, ние с Фийби сме…

— Лорд Бракстън! — Фийби стоеше на вратата, с разширени от ужас очи. — Не казвайте нещо, за което ще съжалявате по-късно.

Рам я изгледа раздразнено.

— Госпожа Краули заслужава истината.

— Истината е, че останахте, защото имах нужда от защита. Беше извънредно любезно от ваша страна и ви благодаря.

— Не се тревожете, скъпи — изрече госпожа Краули. — Няма да кажа и думичка.

— Госпожо Краули, бихте ли се качили горе да опаковате нещата на Фийби?

— Къде ще ходя? — запита Фийби, когато икономката изчезна.

— Идвате у дома. Не си в безопасност тук.

— Какво? И дума да не става!

— Нямаш избор в това отношение, Фийби.

— Ами колекцията? Татко е събирал тези предмети години наред, трябваше му много време, за да получи разрешение да ги докара в Англия. Не мога да избягам и да ги оставя незащитени.

— Не казваше ли, че трябва да отидат в Египтологическия музей?

— Разбира се, но…

— Значи там ще отидат. Ще доведа няколко души, а ти можеш да наглеждаш опаковането. Щом предметите отидат, където трябва, идваш с мене.

Гърбът на Фийби се изправи.

— Никъде няма да ходя. Дейвид ще бъде скандализиран, ако се преместя в дома ти.

— Не виждам Филипс да прави каквото и да било, за да те защити — възрази Рам. — Говоря сериозно, Фийби. Идваш с мене, независимо дали ти харесва или не. Ще назнача госпожа Краули на заплата при мене, ако реши да дойде. Ако не, ще получи щедро възнаграждение и препоръки.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Мога и много добре го знаеш. Уилсън вече трябва да е дошъл с каретата ми, така че ще тръгвам.

Фийби изглеждаше толкова изнервена, че Рам трябваше да действа твърдо. Привличането, което ги беше събрало, и огънят, който тя беше запалила у него, щяха да пламнат отново, ако не внимаваше.

Кипяща от гняв, Фийби нахлу в стаята си, след като Рам излезе. Не можеше да й казва какво да прави, нали? Какво ще каже на хората, когато научат, че я е настанил в дома си? Разбира се, нямаше да им каже истината. Щяха да мислят, че му е любовница, но любовниците се настаняваха в отделна къща, купена от любовника им. Какво щеше да каже на Дейвид?

Проклет да е Бракстън, че се меси в живота ми.

Госпожа Краули вдигна поглед от работата си, когато Фийби влезе в стаята.

— Всичко ли да опаковам, скъпа?

— Това е нелепо, госпожо Краули. Лорд Бракстън няма право да ми казва какво да правя.

— Мисля, че намеренията му са добри — каза икономката. — Това, което става в тази къща, е плашещо. Трябва да повикате баща си да се върне веднага. Сигурна съм, че не би искал да стоите сама.

— Татко е… болен — импровизира Фийби — и се възстановява в провинцията. Не искам да го безпокоя.

— Трябва да ви придружа до дома на лорд Бракстън. Това ли е и вашето желание?

— Ако наистина отида, а не съм казала, че отивам, ще бъда много доволна, ако дойдете с мене. Сигурна съм, че лорд Бракстън ще ви намери място в домакинството си.

— Не бих си и помислила да ви оставя да отидете там самичка, скъпа. Някой трябва да се грижи за вас. Освен това, не е лесно човек на моята възраст да си намери нова работа. Докато имам работа, няма да бъда в тежест на дъщеря си и съпруга й.

Рам се върна след два часа, съпроводен от трима мъже с кола, които помогнаха на Фийби да опакова предметите в сандъците, които беше струпала в навеса зад къщата. След като всичко беше опаковано, мъжете натовариха сандъците в колата и ги откараха в Египтологическия музей, за да бъдат изложени.

Фийби наблюдаваше заминаването на колата със смесени чувства, но знаеше, че това е най-практичното решение за проблема й. Няколко скъпоценни предмета бяха повредени по време на нахлуванията и тя се страхуваше, че и други може да бъдат унищожени, ако останат в къщата.

— Наех хора да наглеждат къщата — каза Рам. — Два пъти влизаха тук с взлом, не вярвам да е останало нещо, което да си струва да се открадне, но знам, че ще се чувстваш по-добре, ако някой наблюдава това място. Готова ли си да тръгваме?

Брадичката на Фийби се вирна.

— Няма да тръгна с тебе, Рам. Не можем да се върнем в миналото, а не виждам и бъдеще за нас. Ти живееш живота, който винаги си искал, а аз приех, че е съдено да си остана сама.

Нито Рам, нито Фийби като че ли осъзнаваха, че стоят на стъпалата пред вратата и се карат публично.

— Госпожа Краули се съгласи да ни придружи — каза той, пренебрегвайки избухването й.

Шумът от дребни камъчета под нечии стъпки ги алармира за чуждо присъствие.

— Къде отиваш, Фийби? Какво прави той тук?

Рам изруга под нос, докато Фийби приветстваше Дейвид Филипс с усмивка.

— Това е дълга история, Дейвид.

— Склонен съм да я изслушам — каза той, хвърляйки яростен поглед към Рам.

— Влизали са у дома снощи, докато с лорд Бракстън бяхме на опера.

— Ходила си на опера с Бракстън? Фийби, къде ти е умът?

— Където му е мястото — изръмжа Рам. — Не ви видях тук, когато тя имаше нужда от вас. Вземам Фийби под моя закрила.

— Как ли пък не! Нямате право. Ние с Фийби сме почти сгодени. Бих се преместил да живея тук при нея, ако не се боях, че това ще навреди на репутацията й.

— Престанете да спорите! — извика Фийби. — И двамата си вървете и ме оставете сама.

— Още не — възрази Филипс. — Искам да знам какво прави Бракстън тук, след като ти забраних да се виждаш с него.

— Прекарах нощта с Фийби — отговори Рам, без да мигне.

Изплашен стон се изтръгна от гърлото на Фийби. Дощя й се да се скрие в ламперията.

— Рам, как можа?

Филипс изглеждаше достатъчно ядосан, за да плюе гвоздеи.

— Господи, Фийби, да не си се побъркала? Наистина ли ти харесва да те използват? Ако можех да се фехтувам като Бракстън, щях да го извикам на дуел.

— Бива ме и в юмручния бой — изрече провлечено Рам. — Ще се радвам да ви удовлетворя.

— Престанете да се правите на деца! — заповяда Фийби. — Това е абсурдно. Аз съм достатъчно възрастна, за да знам какво правя. Вървете си, лорд Бракстън. И ти, Дейвид. Дойдохте ми до гуша и двамата.

— Имаш нужда от мене, Фийби. Баща ти също — изтъкна Дейвид. — Не ставай жертва на Бракстън. Той унищожава невинни жени като тебе.

— Остави, Дейвид. Знам какъв е лорд Бракстън. Ако ме извините, имам си работа.

Госпожа Краули се появи зад Фийби.

— Багажът ви е опакован, госпожице Фийби.

— Моля ви, разопаковайте го, госпожо Краули — отвърна Фийби. — Никъде няма да ходя.

— Фийби — изръмжа Рам.

Госпожа Краули се оттегли към вътрешността на къщата.

— Ще бъда в кухнята, докато решите.

— Предметите ги няма, така че не виждам причина да напускам дома си — каза Фийби, след като икономката се оттегли.

— Няма ги? — ахна Филипс. — Какво е станало с тях?

— Лорд Бракстън уреди да бъдат откарани в Египтологическия музей — обясни Фийби.

— Предполагам, това има някакъв смисъл — призна Филипс. — Но къде, моля ти се, отиваш ти?

— Фийби и госпожа Краули ще живеят засега в дома ми — каза Рам. — Фийби има нужда от по-сериозна закрила, отколкото вие й осигурявате.

— Няма да позволя! — избухна Филипс. — Този негодник се възползва от уязвимостта ти, Фийби. Щом свърши с тебе, ще те изхвърли. Сигурно не вярваш, че искал да те защитава, нали?

Фийби вече се задъхваше от тази караница. Не си беше и помисляла да се мести в къщата на Рам. Не беше нито слаба, нито страхлива. Решимостта я накара да изправи гръб. Въпреки твърдото решение на Рам тя в никакъв случай не искаше да допусне той да контролира живота й. Колкото до Дейвид, неговата ревност беше недопустима. Тя никога не го беше насърчавала, независимо от често повтаряните му предложения за женитба.

Без да каже и дума на когото и да било от двамата, тя се обърна и влезе в къщата, като затръшна и заключи вратата зад себе си. Минаха няколко мига, преди двамата спорещи да преодолеят шока от внезапното оттегляне на Фийби.

— Фийби! Отвори — каза Рам, думкайки на вратата. — Само отлагаш неизбежното.

Фийби реши да не отговаря.

— Ще дойда пак по-късно — извика Дейвид, след като Рам не успя да изтръгне отговор, — когато бъдеш в по-приветливо настроение. Имам новини за… знаеш за какво. Дръж вратата заключена през цялото време и не позволявай на Бракстън да те доближава. Той е хищник.

Като надникна през прозореца, Фийби доволна видя, че Дейвид се качва на коня си и се отдалечава. Оставаше да се справи само с Рам и ако решеше да не му обръща внимание, може би и той щеше да си отиде.

— Няма да мръдна оттук — викна Рам през вратата, попарвайки надеждите й. — Този шум започва да привлича ненужно внимание. Искаш ли съседите да научат всичко за твоите работи?

Проклинайки го заради настоятелността му, Фийби отключи вратата, отвори я, хвана го за реверите и го въвлече вътре.

— Да не си луд? Нямам нужда от такава репутация. Получи каквото искаше снощи. Защо си още тук?

— Знаеш защо. Не сме приключили с тебе. Не става дума само за секс, Фийби, знаеш го. Първоначалният ми план беше да те съблазня, да получа информацията, която ми трябва, и да те изоставя, както ти ме изостави.

— Ти не ме съблазни, Рам — възрази разпалено Фийби. — Аз те съблазних. Исках да знам какво преследваш и сега, когато разбрах, можем да се разделим без никакви съжаления.

Рам се разсмя гръмко.

— Ти си ме съблазнила? Мене? Какъв абсурд. Аз се опитвах да те съблазня от деня, когато се изправих на прага ти. Не беше случайно, нали разбираш. Просто изпълнявах заповеди. Ако имах избор, щях да те отбягвам като чума.

Думите му я нараняваха повече, отколкото би искала да си признае. Но не можеше да го обвинява, че я мрази.

— И аз така мисля — изтъкна Фийби. — Имаш информацията, което ти трябваше, така че няма причина да продължаваме една връзка, която и двамата не желаем.

— Амулетът още липсва. Забрави ли баща си? Не си по-близо до намирането му, отколкото преди месец. Имаш нужда от помощта ми. Имам пряка връзка с външното министерство. Ще впрегнат всичките си ресурси, за да намерят баща ти, ако им сътрудничиш.

Фийби вдигна рамене.

— Защо? Амулетът не е у него.

— Може и така да е, но е възможно да има информация, която е нужна на короната.

Фийби размисли над думите му, преди да вземе решение.

— Не мога. Ако похитителите на татко научат, че съм отишла при властите, ще го убият.

Рам прокара пръсти през косата си в нетърпелив жест.

— Много добре, да бъде по твоему. Двамата с тебе ще работим тайно, за да открием баща ти. Но при известни условия. Не бива да се доверяваш на Филипс и ще ми кажеш, ако получиш още някое известие от похитителите. И не бива да излизаш сама.

— Първите ти две условия са разумни, но последното е абсурдно. Отказвам да стана затворничка в собствения си дом.

— Тогава не ми оставяш никаква алтернатива.

Фийби тъкмо щеше да запита какво означава това, когато госпожа Краули се втурна в преддверието, последвана от млад мъж с буйна черна коса, подаваща се изпод плетена шапка.

— Госпожице Фийби, нещо ужасно е станало — завайка се госпожа Краули. — Това е Дан, съпругът на дъщеря ми. Моли има болки и акушерката се страхува, че ще загуби бебето. Първо дете им е и горкият Дан не е на себе си. Никак не искам да ви оставям в беда, но моята Моли има нужда от мене.

— Трябва да идете при нея — каза Фийби. — Стойте там, докато е необходимо. Ще ви запазя мястото.

— Госпожа Краули притисна устни към ръката на Фийби.

— Благодаря, благодаря. Не знаете колко много означава това за мене.

— Ако имате нужда от нещо, каквото и да било, моля ви, не се притеснявайте да ме потърсите в дома ми на Парк Лейн двадесет и четири — добави Рам. Извади от джоба си една златна крона и я пъхна в ръката на икономката. — Това трябва да ви помогне, докато се върнете на работа.

— Ох, милорд! Наистина ще ми помогне. Дан е без работа, откакто лорд Амхърст наследи титлата на баща си и продаде конюшните на стария граф, за да събере пари за имението. Дан беше главен коняр.

Рам се взря в младия мъж и хареса това, което видя.

— Ако пожелаеш да се преместиш със семейството си в провинцията, Дан, може да имам нужда от още един коняр в имението си. Със службата върви и една къщичка.

Измъченото лице на Дан светна.

— Моли харесва провинцията, милорд. Преместването може да е трудно сега, но ще се радвам да заема мястото, ако е свободно, след като Моли закрепне.

— Ще го държа свободно за тебе — каза Рам. — Съобщи ми, когато бъдеш готов да поемеш задълженията си.

Дан свали шапка; после двамата с госпожа Краули се сбогуваха. Отворила широко очи в неверие, Фийби се взря в Рам.

— Изненадваш ме. Не мислех, че имаш сърце.

— Нямам. Дадох ти го, а ти го унищожи. Но сега не говорим за това. Госпожа Краули си отиде и ти си сама. Оставането ти в тази къща вече не е възможно.

Хвана я за ръката и я поведе към вратата.

— Уилсън ще донесе багажа ти.

Фийби отказа да помръдне.

— Чакай, Рам! Трябва да има друго решение. Мислех, че започваш да виждаш нещата по моему.

— Това беше, преди госпожа Краули да си отиде. — Търпението не беше сред най-добрите качества на Рам, той избухваше много лесно. — Упорството ти става уморително. Няма значение какво мислиш, аз съм отговорен за тебе и ще те пазя.

Вик на изненада, се откъсна от устните на Фийби, когато той я грабна на ръце.

— Пусни ме. Какво правиш?

— Вземам нещата в свои ръце. Не мога да бъда сигурен, че няма да се забъркаш в някоя беля.

Отвори вратата, занесе я в каретата и я бутна вътре под смаяния поглед на Уилсън.

— Моля те, донеси багажа на госпожица Томпсън и го сложи отзад — каза Рам на кочияша. — Ще го намериш в преддверието.

— Винаги си бил властно чудовище — измърмори Фийби. — Много добре, приемам, но протестирам. И аз си имам условия. Няма да има никаква интимност, докато съм под твоя покрив.

Рам се ухили.

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

— Абсолютно — тя го изгледа раздразнено. — Как смяташ да обясниш присъствието ми в дома си? Бавачка ли ще ти бъда? Или отдавна изгубена роднина? Ще ме представиш като своя любовница ли?

Рам я изгледа продължително и замислено.

— Може би е време за истината.

В оскъдна, мебелирана къщичка в селце недалече от Лондон един възрастен мъж лежеше на един одър, треперейки в треска. Ръцете му се тресяха, когато придърпа износеното одеяло до врата си и се взря във фигурата, изправила се над него.

— Пак вие. Какво искате? — запита той отпаднало. — Защо ме мъчите?

— Знаете какво искам, Томпсън — изрече мъжът със стържещ глас. — Къде е? Претърсихме къщата ви, но не открихме нищо. Защо ме излъгахте? Работодателят ми губи търпение.

— Болен съм от малария. Не помня какво съм казал. Не мога да мисля както трябва. Какво искате от мене? Пуснете ме. Дъщеря ми има нужда от мене.

Мъжът се засмя.

— Има кой да се грижи за дъщеря ви.

Сър Андрю Томпсън се опита да се надигне.

— Какво сте направили на Фийби?

Мъжът го бутна обратно с опакото на дланта си.

— Нищо… все още. Да поговорим ли за амулета? Дъщеря ви знае ли къде сте го скрили?

Томпсън трепереше така силно, че зъбите му тракаха.

— Амулетът — повтори той. — Аз… не помня. Главата ме боли, не мога да мисля.

— Проклет да сте! Няма да ми платят, ако не получа отговори от вас.

— Имам нужда от… лекарства. Моля ви, помогнете ми. — Гласът му заглъхна и той пак изпадна в несвяст.

Още един мъж влезе в стаята и се вгледа в неподвижната фигура на Томпсън.

— Каза ли нещо, Уотс?

— Нищо смислено. Болен бил и имал нужда от лекарства.

— Няма да получи нищо, докато не проговори. Щом получа амулета и мина Ламанша, можеш да го пуснеш. Но няма да излезе от тази стая, докато не ми каже каквото искам да узная. Може би ще трябва да упражним малко повече натиск. Ще помисля и ще се върна след един-два дни.

Уотс изпрати работодателя си, после се върна при повереника си.

— Загази, старче — измърмори той. — Радвам се, че не съм на твое място.

Икономът на Бракстън отвори вратата и се дръпна, докато Рам въвеждаше Фийби в изящното преддверие, което говореше красноречиво за неговото богатство.

— Портър, госпожица Томпсън ще ни гостува известно време. Уилсън ще донесе багажа й. Погрижи се да бъде занесен в апартамента до моя и всичко да бъде подготвено за настаняване. Помоли готвачката да направи чай и да го поднесе в кабинета.

— Разбира се, милорд — каза Портър, без да трепне. — Добре дошла, госпожице Томпсън.

— Доста неудобно се получи — каза Фийби, докато Рам я въвеждаше в кабинета. — Какво ще си помислят прислужниците?

— Не им се плаща да мислят — отвърна Рам с типичното мъжко самомнение.

— Слугите клюкарстват. Нищо не им се изплъзва. Дори преданите на господарите си говорят помежду си. Колко пъти си водил жени да прекарат тук повече от една случайна нощ?

— Никога — възрази възмутено Рам. Погали брадичката си със замислено изражение. — Насилваш нещата, Фийби.

Тръпка на страх пропълзя по гръбнака на Фийби.

— Какво искаш да кажеш?

— А, ето го и Портър с чая ни. Портър, аз допуснах грешка. Трябваше да представя госпожица Томпсън като моята съпруга, лейди Бракстън.

Портър беше така изумен, че чашата в ръката му трепна и той разля чай в чинийката, което никога нямаше да се случи в обикновени обстоятелства.

— Вашата съпруга, милорд? Вие сте женен? Кога… — Млъкна, преди да беше казал нещо, за което би могъл да съжалява по-късно, и се поклони официално. — Мога ли пръв да ви поднеса поздравления?

— Разбира се. Благодаря, Портър, сега си свободен. Ще представя лейди Бракстън на останалите от персонала малко по-късно.

— Как смееш! — възкликна Фийби. — Наистина го направи този път. Какво се надяваше да постигнеш, като ме представи за своя съпруга?

— Безопасността ти. Хората, които похитиха баща ти, не си играят, Фийби. Направиха много, за да се сдобият с амулета.

— Страхувам се, че думите ти ще те преследват — предупреди го Фийби.

— Преследват ли някого? — обади се дълбок мъжки глас откъм вратата. — Да не прекъсвам нещо? Портър ме пусна. Изглеждаше доста не на себе си.

— Уестмор! Ела тук — подкани го Рам.

Люк се усмихна приветливо на Фийби. Дори да мислеше, че е странно да я намери на гости в дома на един ерген без придружителка, беше твърде възпитан, за да го спомене.

— Госпожице Томпсън, колко се радвам да ви видя отново. Сигурни ли сте, че не прекъсвам нещо?

— Ни най-малко — увери го Рам. — Всъщност, идваш извънредно навреме. Като мой най-добър приятел трябва пръв да се запознаеш както се полага с Фийби.

— Рам, не го прави — замоли се тя.

— Къде ти е умът, Бракстън? Вече се запознахме с госпожица Томпсън.

— Запозна се с госпожица Томпсън — каза Рам. — Сега бих искал да ти представя моята съпруга лейди Бракстън.

Люк зяпна.

— Твоята… съпруга? — Той се разкикоти високо. — Правиш си шеги с мене. За малко да ти повярвам. Никой по-добре от мене не знае колко усърдно избягваш попския капан.

— Самата истина е, Уестмор.

Сякаш краката отказаха да го задържат и Люк се отпусна на един стол.

— Кога се ожени? Никога не си ми го споменавал. — Взря се във Фийби, после насочи осъдителен поглед към Рам. — Господи! Предполагам, че госпожица Томпсън… мм… лейди Бракстън е бременна. Колко нетипично за тебе да погубиш една невинна девица.

Хващайки ръчките на креслото, Фийби стрелна убийствен поглед към Рам.

— Не мога да понеса това. Моля да ме извините. — Намятайки достойнството си като мантия, тя стана и излезе с бързи стъпки.

— Портър ще те заведе в стаята ти — викна Рам след нея. Кратко кимване беше единствения знак, че го е чула.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита Люк. — Не мога да повярвам, че си се оженил за жена, която едва познаваш. Освен това, не е благородничка.

— Познавам Фийби доста отдавна… всъщност, от няколко години.

— Защо не си говорил за нея досега? Защо… защо не съм ви виждал заедно?

— Както вече ти обясних, Фийби и баща й не бяха в страната. Върнаха се неотдавна.

— Да вярвам ли, че си отчаяно влюбен, че си я грабнал и си се оженил за нея само за няколко седмици? Защо просто не я взе за любовница? Не мога да повярвам, че вървиш по стъпките на Батхърст. Нищо ли не научи от пропадането му?

— Ще ти кажа истината — въздъхна Рам. — С Фийби се оженихме преди четири години, много преди да се запозная с тебе.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал — отвърна Люк. — Нека да си го изясня. Оженил си се за Фийби преди четири години и доскоро тя е била извън страната. Какъв е този брак, защо тази потайност? — Очите му се присвиха. — Не изглеждате и не се държите като влюбена двойка. Нещо странно става тук.

— По-странно, отколкото си го мислиш — призна Рам. — Ние с Фийби наистина сме женени. Колкото и унизително да изглежда, но трябва да призная, че тя ме напусна сутринта след брачната ни нощ.

— И ти остана женен за нея? Напускането е основание за анулиране.

Рам вдигна рамене.

— Не виждах никаква нужда, защото не смятах да се женя повторно.

— Ами ако тя беше поискала да се омъжи повторно?

— Това наистина не ме интересуваше. Тя щеше да наруши закона, не аз. Не изпитвах нищо към нея само огорчение, от този ден, когато ме остави, за да замине при баща си в Египет.

— Това е странно — повтори Люк. — Изненадан съм, че се връщаш при нея след подобна горчива раздяла. Трябваше да откажеш да приемеш мисията на външното министерство.

— Помислих да го направя, но имах собствени планове.

— Само не ми казвай, че личната ти цел е била отмъщение. Не е в твой стил, старче.

— Точно това възнамерявах, но нещата взеха неочакван обрат, Филдинг подозира, че Фийби и баща й са откраднали ценен амулет, който египетското правителство иска да бъде върнат. Разпитът на Фийби не ги е довел доникъде, а баща й мистериозно изчезна. Аз трябваше да съблазня Фийби, за да получа информацията, която Филдинг иска. Не можеш да си представиш колко шокиран бях, когато ме помолиха да съблазня собствената си съпруга.

— Отчуждена съпруга — напомни Люк. — Сигурно и тя е била не по-малко шокирана от тебе, особено щом сте се разделили не толкова дружелюбно.

— Точно така. Но играта се промени, когато някой извърши покушение срещу живота й и къщата й беше претършувана. Колкото и да я ненавиждах заради това, което ми беше причинила, тя си остава моя съпруга и има нужда от закрилата ми.

Люк се ухили.

— Ама и ти си се забъркал здравата. Нямам търпение да видя как ще се развият нещата. Намери ли баща й?

— Още го няма. Похитителите му заплашват да го убият, ако Фийби не им даде амулета.

— А той у нея ли е?

— Убеден съм, че не е. Няма го, изчезнал е точно като баща й.

— Каква бъркотия. Мога ли да помогна?

— Не сега. Ще ти кажа кога. Сега най-важното за мене е да държа Фийби в безопасност и да открия сър Андрю, ако е още жив.

Люк го изгледа внимателно.

— Доколко си обвързан с нея? Какво ще стане, когато всичко свърши?

— Всеки ще тръгне по собствения си път — каза Рам без никакво колебание. — Това искаме и двамата. Но ако я представя пред обществото като моя съпруга, това е единственият начин да защитя репутацията й и безопасността й. Може да не се харесваме, но като я довеждам в дома си, осигурявам безопасността й.

— Щом казваш — изрече Люк не особено уверено. Изправи се. — Ще си тръгвам. Дръж ме в течение. — Спря на вратата.

— Впрочем, ти съблазни ли я вече?

Рам му изпрати загадъчна усмивка.

— Това, приятелю, не е твоя работа.