Таен свидетел

19

Ан Столц пристигна късно в понеделник сутринта, за да прекара ден-два с дъщеря си. За щастие, синът й не беше в стаята, макар да се виждаше, че още не е закрил офиса си и не се е изнесъл. Лейси й обясни, че Гънтър е излязъл по задачи. Добрата новина беше, че ще си тръгне по обед, защото Атланта се сриваше в негово отсъствие, разбира се, и той трябваше да спаси града. Още по-добрата новина беше, че лекарят възнамеряваше да я изпише на следващия ден. Беше го убедила, че косата й ще си расте точно толкова бързо и у дома.

Една медицинска сестра й махна конците, докато Ан разказваше клюките от Клиъруотър. Дойде и физиотерапевт за половинчасово разтягане на мускулите и връчи на Лейси листовка с упражнения, които да прави всеки ден у дома.

Гънтър се върна с торбичка сандвичи от деликатесен магазин и със спешната новина, че трябва да се прибира. След един час с майка си той нямаше търпение да напусне болницата. След четири дни с него Лейси се нуждаеше от отдих.

Той бършеше сълзите си на сбогуване. Увещаваше Лейси да му се обажда за всичко, особено ако край нея започнат да се навъртат боклуци като застрахователни агенти или гладни адвокати. Прекрасно умеел да се справя с такива досадници. На тръгване целуна мимоходом майка си по бузата и излезе. Лейси затвори очи и дълго се наслаждава на тишината.

На следващия ден, вторник, един санитар я изведе от болницата на инвалидна количка и я настани в колата на Ан. Лейси преспокойно можеше да ходи и сама, но болницата си имаше правила. Петнайсет минути по-късно Ан спря на паркинга пред дома на Лейси, която огледа сградата и каза:

— Беше само преди осем дни, а ми се струва цял месец.

— Чакай да ти подам патериците — каза Ан.

— Не ми трябват патерици, мамо, и няма да ги използвам.

— Но физиотерапевтът каза…

— Моля те. Него го няма, а аз знам какво мога.

Лейси стигна до апартамента си, без да накуцва. Саймън, нейният британски съсед, я очакваше. Той се грижеше за френския булдог Франки и когато зърна кучето си, Лейси бавно коленичи и го грабна в обятията си.

— Как изглеждам? — попита тя Саймън.

— Ами доста добре въпреки всичко, бих казал. Сигурно можеше да бъде и по-зле.

— Да ме беше видял преди седмица.

— Радвам се да те видя сега, Лейси. Много се тревожехме.

— Хайде да пием чай.

Лейси беше въодушевена, че е извън болницата, и не спираше да говори, а Саймън и Ан слушаха и се смееха. Не споменаваха за Хюго и за катастрофата. Щяха да имат предостатъчно време по-късно. Лейси се развихри, докато им разказваше за Гънтър — все забавни истории какво е правил.

— Баща му го възпита така, не аз — повтаряше Ан.

През целия следобед Лейси се обаждаше на приятели, подремваше от време на време, разпъваше мускулите си и изпълняваше упражненията точно според инструкциите. Постара се да не пие болкоуспокоителни. Докато си хапваше ядки и плодови десертчета, прегледа няколко служебни файла.

В четири следобед пристигна Майкъл и Ан отиде в близкия мол. Майкъл твърдеше, че гърбът му е схванат и трябва да остане прав. Затова закрачи напред-назад пред широкия преден прозорец на апартамента й — крачеше и говореше, затормозен от мислите си.

— Сигурна ли си, че не искаш да си вземеш отпуск? — попита той. — Можем да ти платим до трийсет дни.

— И какво да правя трийсет дни тук, Майкъл? Да си скубя косата тъкмо когато започва да расте?

— Трябва да си починеш. Така казват лекарите.

— Забрави — отряза го тя. — Никакви почивка. Другата седмица съм на работа въпреки белезите.

— Така и допусках. Говори ли с Върна?

— Не. Ти ме обезсърчи, забрави ли?

— Така е. Нищо не се е променило от неделя. Трябват й пари, разбира се, нищо чудно, че няма търпение да получи застраховката „Живот“.

— Знаеш каква заплата вземаше той, Майкъл. Живееха седмица за седмица. Можем ли да й помогнем някак?

— Едва ли. Никой от нас не получава много. Освен това тя има голямо семейство. Ще се оправи, докато пристигнат чековете. В дългосрочен план обаче ще й бъде трудно с четири деца и половин заплата.

— Освен ако съдебните дела не свършат работа.

— Това е голямата въпросителна. — Той замълча и отиде да си налее вода. Лейси се беше изтегнала на дивана, изтощена след първите няколко часа на свобода. — Имаме още две седмици. Тогава или връчваме жалбата на Макдоувър, или оставяме да изтече срокът и не правим нищо. Още ли искаш случая, или да го дам на Джъстин?

— Случаят е мой, Майкъл, мой е, особено сега.

— Защо ли не съм изненадан? Честно казано, според мен Джъстин няма кога да се подготви за него. А и не го иска, за което не му се сърдя.

— Случаят остава мой.

— Добре. Имаш ли план? В момента жалбата, подписана от Грег Майърс, който се крие и най-добре да продължи да го прави, отправя обвинение за подкупи под формата на четири жилища в „Рабит Рън“ — имоти, предоставени на Макдоувър от строителни предприемачи в замяна на облагодетелстващи ги присъди. Жалбата съдържа малко конкретни факти и почти никакви доказателства. Съобщава имената на чуждестранните компании, които са официалните собственици, но няма как да докажем, че тя стои зад тях. Можем да влезем с призовки и да изземем документацията й и така нататък, но сериозно се съмнявам, че ще научим нещо. Ако престъпната им дейност е толкова ловка, колкото твърди Майърс, ще ми е трудно да повярвам, че тя държи документи за съмнителни сделки там, където могат да бъдат намерени. Затова ми се струва, че е най-добре да оставим призовките за по-късно. Макдоувър ще се обгради с адвокати и ще впрегне повече правни мозъци, отколкото аз познавам. Ще настане голяма шумотевица и всеки наш ход ще бъде ожесточено оспорван от отсрещната страна. Накрая има голяма вероятност да докаже, че е купила жилищата като инвестиция, което не е нечувано за Флорида.

— Не звучиш много ентусиазирано, Майкъл.

— Никога не съм ентусиазиран за нашите разследвания, но наистина нямаме избор. Вече и двамата с теб вярваме на Майърс. Вярваме на твърденията в жалбата му, вярваме и на другите му истории за мащабна корупция, пране на пари, подкупи и дори убийства.

— Като каза „убийства“, да поговорим за нашия случай. В него беше замесена цяла банда, Майкъл. Първо, информаторът, който ни подмами във вътрешността на резервата, а после се изпари. Второ, онзи тип, който караше пикапа. Трето, партньорът му, който е пристигнал на местопроизшествието, взел е мобилните ни и го е откарал с другия пикап. Добави и човека, който го е откраднал. А и някой е повредил колана и въздушната възглавница в моята кола. Така че, ако има толкова много пионки, трябва да има и мозък, който да ги мести. Това наистина си е цяла банда. Ако допуснем, че става дума за Дюбоуз, а на мен не ми хрумва друго име, то насилието е точно по неговата част. Хюго беше убит, Майкъл, а ние не можем да го докажем. Сериозно се съмнявам, че и тапакола могат.

— Да не предлагаш ФБР?

— И двамата знаем, че накрая ще опрем до тях. Въпросът е кога. Ако ги поканим да се включат сега, има опасност да отблъснем Грег Майърс. Той все още е най-важният играч заради връзката му с Къртицата, макар и чрез посредник. Ядоса ли се, Майърс ще изчезне и ще изгубим ценен източник, благодарение на когото някой ден може и да разплетем случая. Ако връчим жалбата на Макдоувър, тя ще се обгради с адвокати, както казваш, но въпреки това няма да знае какво знаем ние. Двамата с Дюбоуз ще предположат, че според нас горкият Хюго е убит от пиян шофьор. Ще мислят, че нямаме представа за нейната слабост към частните самолети, скъпите пътувания до Ню Йорк, пътешествията до Сингапур, Барбадос и къде ли не. Няма как да допуснат, че знаем за съществуването на Филис Търбан. Ще решат, че единственото, което имаме, е тази доста неубедителна жалба, подписана от човек, за когото те никога не са чували и когото не могат да намерят.

— Тогава защо да си правим труда? — попита Майкъл.

Лейси определено беше обратно в играта и мозъкът й щракаше бързо. Явно не беше пострадал от сътресението и отока. Както винаги, тя навърза фактите по-бързо от всеки друг и сглоби цялостна картина.

— По две причини, и двете еднакво важни — отговори тя. — Първо, за да бъде доволен Майърс и да продължи да рови. Ако се стигне до съд, ще ни е нужна мръсотията, която е изчоплила Къртицата, а тя знае много и има достъп до нашата съдийка. Второ, трябва да наблюдаваме как ще реагира Макдоувър на жалбата. Майърс вероятно е прав. Тя не подозира какво предстои. През последните единайсет години двамата с Дюбоуз са си разигравали коня из целия окръг, прибирали са пари от казиното, подкупвали са всеки, дръзнал да повдигне вежди, чупели са крака, че и още по-лошо. Парите са били твърде лесни и вероятно са притъпили сетивата им. Помисли, Майкъл, през последните единайсет години към тях е текла река от пари и никоя власт не е душила наоколо. А ние изникваме с жалбата и разтърсваме целия им свят.

Гайзмар престана да кръстосва стаята и се вторачи в някакво странно творение с четири различни крака.

— Това стол ли е? — попита той.

— Разбира се, дизайнът е на Филип Старк.

— Който е някой твой съсед?

— Не, не. Но столът върши работа. Пробвай го.

Майкъл бавно седна и видимо се изненада, когато столът не се разпадна. Зарея поглед през прозореца и видя Капитолия в далечината.

— Хубава гледка.

— Такъв ми е планът — каза Лейси, — Ти имаш ли друг?

— Не, в момента нямам.