Таен свидетел

40

Лесно намериха терминала на леката авиация на летището във Валдоста. Докато заключваше колата си, Лейси се озърна отново и не забеляза нищо подозрително. Щом я видя, Гънтър се спусна и я прегърна така, все едно не я бе виждал от години. Тя не го представи на Джо Хелън, защото не искаше да споменава имена.

— Без багаж сте — отбеляза той.

— Добре че поне дамските ни чанти са с нас — отговори Лейси. — Да тръгваме.

Излязоха от терминала, минаха покрай няколко малки машини на пистата и спряха пред същия двумоторен „Бийчкрафт Барон“, с който Гънтър беше измъкнал Карлита. Пак обясни, че е на негов приятел. С напредването на деня щяха да установят, че Гънтър има добри приятели. Точно преди да се качат в самолета, Лейси звънна на Али Пачеко за последни новини. Той вдигна веднага, каза, че голямото жури още заседава и работи здравата, и попита къде е тя, по дяволите. Отговори му, че е в безопасност и всеки момент ще излети. Обеща да му се обади по-късно.

Гънтър закопча коланите на седалките им и пропълзя в кокпита. В самолета беше като в сауна и те скоро плувнаха в пот. Той стартира двата двигателя и самолетът се разтресе от витлата до опашката. Докато се движеше по пистата, Гънтър отвори прозорче и лек повей облекчи задуха. Нямаше никакъв трафик и той получи разрешение за излитане. Щом освободи спирачките, машината потегли рязко. Джо Хелън затвори очи и се вкопчи в ръката на Лейси. За щастие, нямаше мъгла, макар да беше октомври. По-точно петнайсети октомври, почти два месеца след смъртта на Хюго.

Когато се издигнаха на повече от хиляда и петстотин метра, Джо Хелън се поотпусна. Климатикът вече работеше и в кабината беше удобно. Постоянният грохот на двигателите затрудняваше разговора, но Джо Хелън въпреки това опита:

— Само от любопитство — къде отиваме?

— Не знам. Не иска да ми каже — отговори Лейси.

— Страхотно.

На височина две хиляди и петстотин метра самолетът премина в хоризонтален полет и ревът на двигателите стихна до бръмчене. Джо Хелън беше прекарала последните две нощи в евтини мотели като бегълка, която очаква най-лошото, и умората я надви. Брадичката й увисна към гърдите и тя потъна в дълбок сън. Лейси също задряма, защото нямаше какво друго да прави.

Когато се събуди час по-късно, Гънтър й подаде слушалки. Тя нагласи микрофона си и каза:

— Здрасти.

Той кимна, без да откъсва поглед от уредите.

— Е, как си, сестричке?

— Добре съм, Гънтър, благодаря.

— А тя добре ли е?

— Спи непробудно. Последните два дни са били много трудни за нея. Ще ти разкажа, като кацнем.

— Както и да е. Радвам се да те видя.

— Къде отиваме?

— Високо в планината. Мой приятел има хижа, която е неоткриваема. Много ще ти хареса.

Час и половина по-късно той спусна задкрилките и самолетът започна да се снижава. Местността долу беше много по-различна от равнините, които бяха прекосили в бягството си от Флорида до Валдоста няколко часа преди това. Докъдето стигаше погледът, се простираха тъмни планински вериги, вече обагрени в червено, жълто и оранжево. Гънтър подготви самолета за последния етап от полета. Лейси докосна ръката на Джо Хелън и я събуди. Пистата се намираше в някаква долина, оградена от красиви възвишения, и Гънтър се приземи безупречно. Стигнаха до малък терминал, като минаха покрай четири спрели самолета — до едни малки чесни.

Гънтър угаси двигателя и каза:

— Добре дошли на летище „Майкън“ във Франклин, Северна Каролина. — Изпълзя от кокпита, отвори вратата на самолета и им помогна да слязат. Докато крачеха към терминала, ги предупреди: — Ще се срещнем с човек на име Ръсти, местен е и ще ни заведе в планината на половин час път с кола. Той наглежда няколко хижи там.

— Ти ще останеш ли? — попита Лейси.

— Разбира се. Няма да те зарежа, сестричке. Какво ще кажете за времето? А сме само на шестстотин метра височина.

Ръсти се оказа същински мечок с гъста брада, широки плещи и доста похотлива усмивка при вида на двете красиви жени. Имаше форд експлорър, който, по всичко личеше, беше прекарал целия си живот по планинските пътища. На тръгване от летището Ръсти ги попита:

— Ще спираме ли в града?

— Добре ще е да си купим четки за зъби — отговори Лейси.

Той спря на паркинга на един минимаркет.

— Хижата заредена ли е? — попита Гънтър.

— Има уиски, бира, пуканки. Ако искате нещо друго, най-добре си купете.

— Колко дълго ще останем? — попита Джо Хелън.

Досега тя не беше проговаряла, сякаш бе шокирана от промяната в пейзажа.

— Няколко дни — отговори Лейси. — Не знам с точност.

Купиха си тоалетни принадлежности, яйца, хляб, пакетирани колбаси и сирене. Като излязоха от града, Ръсти зави по застлан с чакъл път и асфалтът остана зад гърба им. Изкачи едно възвишение, първото от много, и Лейси усети как ушите й заглъхват. Ръсти не спираше да бърбори, и то прекалено нехайно, докато се носеше на висока скорост по скалисти хребети и дървени мостове, под които бучаха буйни реки. Оказа се, че Гънтър е идвал тук само месец по-рано заедно със съпругата си, за да прекарат седмица на хладно сред свежата зеленина. Мъжете разговаряха, а жените на задната седалка само слушаха. Тесен черен път замени чакълестия. Последният етап от изкачването беше страховит, направо през гората, без път, а когато прехвърлиха хребета, пред тях се ширна красиво езеро. Хижата се гушеше на брега му.

Ръсти им помогна да разтоварят провизиите си и ги разведе из хижата. Преди да пристигнат, Лейси очакваше някакъв примитивен заслон с външна тоалетна, но се оказа, че много греши. Беше разкошно алпийско шале на три нива, с тераси и веранди, дървен кей с привързана към него лодка и повече модерни удобства, отколкото имаше тя в апартамента си в Талахаси. Лъскав джип „Ранглър“ беше паркиран под малък навес. Гънтър обясни, че собственикът на мястото, негов приятел, спечелил доста от хотелиерския бизнес и построил хижата, за да има къде да бяга от задушните лета в Атланта.

Ръсти се сбогува и ги насърчи да му се обаждат, ако се нуждаят от него. Мобилните телефони имаха добро покритие, а и тримата трябваше да проведат по няколко разговора. Лейси се обади на домоуправителя на жилищната си сграда, за да предаде на Саймън да се погрижи за Франки. Звънна на Пачеко и му обясни, че се крият в планината и са в безопасност, доколкото това е възможно. Джо Хелън се обади на господин Армстронг и го помоли да хвърля едно око към къщата й — нещо, което той и Глория правеха най-малко по петнайсет часа дневно. Разбира се, Гънтър се развихри по телефона, защото го чакаха сделки.

Постепенно се отпуснаха. След жегата във Флорида се наслаждаваха на свежия планински въздух. Според стария термометър на верандата беше осемнайсет градуса. В хижата, която беше на хиляда двеста и петдесет метра височина, имаше всичко освен климатик.

Късно следобед, докато слънцето залязваше зад планините, а Гънтър говореше по телефона и крачеше по верандата далече от тях, Лейси и Джо Хелън седнаха в края на кея, близо до малката рибарска лодка, с кутийка бира в ръце.

— Разкажи ми за Клодия Макдоувър — помоли Лейси.

— О! Откъде да започна?

— Още от първия ден. Защо те нае и те задържа осем години?

— Ами да кажем, че съм много добра в работата си. След първия си развод реших да стана съдебна стенографка и много се постарах. Учих при най-добрите, работих с най-добрите и следях развитието на техниката. Когато Кули научи, че Клодия се нуждае от ново момиче, ме притисна да кандидатствам за работата. А когато я получих, грандиозният му замисъл се нареди чудесно, защото най-неочаквано той се сдоби с вътрешен човек. Съдебните стенографки знаят всичко, Лейси, а когато приех работата, вече подозирах Клодия. Тя нямаше представа, което пък облекчи задачата ми. Забелязах някои неща. Гардеробът й беше скъп, но тя се стараеше да го прикрива. Ако й предстоеше важен ден в съда и щеше да е сред много хора, се обличаше по-скромно. Ала ако я чакаше спокоен ден в кабинета, носеше скъпарски неща. Просто не се сдържаше, обичаше дизайнерските дрехи. Непрекъснато сменяше бижутата си, много диаманти и рубини, но не съм сигурна, че някой забелязваше, особено на място като Стърлинг, Флорида. Харчеше цяло състояние за дрехи и бижута, повече, отколкото може да се очаква от човек с нейната заплата. Всяка година назначаваше нова секретарка, защото не искаше никой да се доближава до нея прекалено много. Държеше се строго и резервирано, винаги нащрек, но не ме заподозря, защото и аз стоях на разстояние. Или поне тя така мислеше. Един ден по време на съдебно заседание успях да отмъкна връзката с ключовете й. Кули мина покрай съда и аз му я дадох. Направи дубликати на всички ключове. Тя ги търсеше като обезумяла и накрая ги намери в кошчето за боклук, но нямаше представа, че са им извадени дубликати. А след като имаше достъп до кабинета й, Кули се развихри. Подслушваше телефоните й и плати на хакер да проникне в компютъра й. Така се добра до много информация. Клодия беше предпазлива, особено относно отношенията си с Филис Търбан. Използваше настолния компютър за служебните си дела, а за личните — лаптоп. Имаше още един лаптоп, с който вършеше много тайни неща. Кули не осведомяваше Майърс за всичко това, защото се опасяваше, че ако нещо се случи с Майърс, цялата операция ще бъде застрашена. Даде му достатъчно информация, за да може да ви убеди да започнете разследване.

Джо Хелън отпи бира от кутийката си. Гледаха как вълнички набраздяват водата там, където изскачаха рибки.

— Дрехите и бижутата привлякоха вниманието ми, но когато разбрахме, че двете с Филис обикалят Ню Йорк, Ню Орлиънс, Карибите, ни стана ясно, че отнякъде текат много пари. Филис резервираше частните полети, на името на Клодия нямаше нищо. После открихме апартамент в Ню Джързи, къща в Сингапур, вила на Барбадос, не помня всичко, но беше добре скрито — или поне те си мислеха така. Кули обаче ги наблюдаваше.

— Защо не се е обърнал към ФБР вместо към нас?

— Обсъждаха го, но и двамата нямаха доверие на федералните, особено Майърс. Всъщност той заяви, че няма да участва, ако се намеси ФБР. Мисля, че те са го разкрили и арестували и той се страхуваше от тях. Тъй като щатската полиция няма юрисдикция над индианците, двамата в крайна сметка решиха да привлекат КСЕ. Знаеха, че правомощията ви са ограничени, но разследването все трябваше да започне отнякъде. Нямаше начин да се предскаже как ще се развие, но никой не предвиждаше трупове.

Телефонът на Лейси завибрира до нея. Пачеко.

— Трябва да вдигна — каза тя.

— Разбира се.

Лейси се отдалечи към хижата и тихо каза:

— Да?

— Къде си?

— Някъде в планината в Северна Каролина. Гънтър ни докара със самолета и в известен смисъл стои на пост.

— Значи още е в картинката?

— О, да. Беше чудесен.

— Слушай, голямото жури приключи за днес. Утре заседанията ще продължат. Имаме издадени заповеди за арест.

— Кога?

— Събираме се, за да решим. Ще те държа в течение.

— Пази се.

— Да се пазя ли? Това е забавната част. Мисля, че няма да мигнем цяла нощ.

По здрач накладоха огън в каменно огнище край езерото и се сгушиха в старите ракитови столове, завити с одеяла. Гънтър намери бутилка червено вино, което Лейси прецени като годно за пиене. Тя пийна малко, Джо Хелън — още по-малко. Въздържателят Гънтър се наливаше с безкофеиново кафе и поддържаше огъня.

Джо Хелън настоя да научи повече за ужасната катастрофа и за смъртта на Хюго и Лейси се постара да й разкаже подробности. Гънтър пък държеше да научи всичко за Кули и за забележителните му подвизи в следенето на съдия Макдоувър. Джо Хелън говори цял час. После Лейси поиска да разбере как така брат й е оцелял след три банкрута и още е в бизнеса и разказите на Гънтър за бойните му подвизи продължиха дълго. Вечеряха край огъня сандвичи с шунка и сирене — с бял хляб, разбира се, — разговаряха и се смяха до късно през нощта.