Таен свидетел

20

В сряда Лейси вече скучаеше и обмисляше връщането си на работа. Лицето й изглеждаше много по-добре, но тя предпочиташе все още да не се показва пред колегите си. Ан пазаруваше, изпълняваше поръчки и правеше каквото пожелае дъщеря й, ала започваше да й натежава. Закара Лейси на преглед и до офиса на застрахователния агент, който й връчи чек за тойотата — обезщетение за тотална щета. Ан беше ужасен шофьор и пъплеше едва-едва независимо от движението. След катастрофата Лейси изпитваше панически страх от движещи се превозни средства, а опасното шофиране на майка й не улесняваше нещата.

Спеше добре и без обезболяващи. Физиотерапията даваше резултати и апетитът й се възвръщаше. Затова се изненада приятно, когато в сряда вечерта Ан й съобщи, че се налага да се прибере у дома. Лейси дипломатично я насърчи. Признателна беше за грижите и вниманието на майка си, но състоянието й се подобряваше и й беше омръзнало да има бавачка. Искаше да разполага с личното си пространство.

А още по-важното бе, че се запозна с един човек — физиотерапевт, който късно във вторник намина за бърз сеанс под орловия поглед на Ан. Казваше се Рейф и беше на около двайсет и пет, десетина години по-млад от Лейси, но този факт никак не я притесняваше. Между двамата пробяга искра, докато раздвижваха коляното й, и може би още една, докато се сбогуваха. Той изобщо не се смути от нейните рани и синини. Тя му изпрати кратко съобщение в сряда вечерта — не много повече от „Здрасти, как си?“ — и той отговори след няма и час. Размениха си още няколко съобщения и установиха, че в момента и двамата нямат връзка и биха искали да излязат да пийнат по нещо.

Най-сетне, помисли си Лейси, току-виж, излязло и нещо хубаво от тази катастрофа.

Докато лежеше и разлистваше някакво списание, тя беше изненадана от имейл, изпратен от Върна. Той гласеше:

Лейси, извинявай, че не ти писах и не ти звъннах по-рано. Надявам се да си по-добре и да се възстановяваш бързо. За мен е огромно облекчение, че не си пострадала толкова тежко, колкото е имало опасност. Аз едва се държа. Всъщност съм смазана от абсолютно всичко. Децата са съсипани и объркани и отказват да ходят на училище. Пипин плаче още повече. Понякога всички плачат, а аз едва се сдържаш. Но не искам да рухвам пред очите им. Имат нужда от някой, който да бъде силен, затова се крия под душа и там си изплаквам очите. Едва оцелявам до края на деня и се ужасявам от мисълта за следващия. Следващия ден без Хюго. Следващата седмица, следващия месец, следващата година без Хюго. Не мога да си представя бъдещето. Настоящето е кошмар. Миналото ми се струва много отдавна и толкова щастливо, че направо ми призлява. Майка ми е тук, сестра ми също, помагат ми за децата. Но всичко е нереално, всичко ми се струва изкуствено. Иска ми се да те видя, но не сега.

Трябва ми малко време. Помисля ли за теб, се сещам за Хюго и за начина, по който загина. Съжалявам. Моля те, дай ми малко време. Не ми отговаряй веднага.

Върна

Лейси прочете имейла два пъти и отново взе списанието си. Щеше да мисли за Върна утре.

Ан най-сетне си замина в четвъртък към обед, няколко часа по-късно, отколкото се надяваше Лейси. Почувства се прекрасно сама, за пръв път от десет дни, излегна се на дивана с Франки и се наслади на покоя. Затвори очи и нищо не наруши тишината — беше прекрасно. После си помисли за Върна и за ужасните звуци, които отекват в дома на семейство Хач — ревящи деца, звънящи телефони, сновящи наоколо роднини. Почувства се виновна при мисълта за този контраст.

Тъкмо щеше да задреме, когато Франки тихо изръмжа. На прага й имаше някой.

Лейси се приближи до предния прозорец, за да погледне. Вратата беше заключена. Чувстваше се в безопасност. Само едно натискане на копчето на алармата, и тя щеше да изригне. Човекът й се стори смътно познат — силен тен, буйна и дълга прошарена коса.

Господин Грег Майърс, реши тя. На сушата.

— Ало? — обади се Лейси по домофона.

— Търся госпожа Столц — прозвуча познатият му глас.

— А вие сте?

— Казвам се Майърс.

Тя отвори вратата с усмивка и го поздрави. Докато той влизаше, Лейси огледа паркинга и не забеляза нищо необичайно.

— Къде са панамената шапка и ризата на цветя? — попита тя.

— Пазя си ги за яхтата. А къде е красивата коса?

Тя посочи към грозния белег на главата си.

— Двайсет и четири шева. Още ме боли.

— Изглеждаш страхотно, Лейси. Ужасно се страхувах да не би да си тежко ранена. Във вестниците не пише много за състоянието ти, съобщават само, че имаш травма на главата.

— Седни. Сигурно искаш бира.

— Не, шофирам. Само малко вода.

Лейси извади две бутилки газирана вода от хладилника и двамата се настаниха на тясната кухненска маса.

— Значи си следил вестниците? — попита тя.

— Да, по стар навик, допускам. Живея на лодка и имам нужда от някаква връзка с реалността.

— Не съм чела вестник от катастрофата насам.

— Не си пропуснала много. Вие с Хюго вече сте стара новина.

— Вярвам, че си ме намерил лесно.

— Съвсем. Дори не опитваш да се криеш, нали?

— Не. Не живея по този начин, Грег. Не се страхувам.

— Сигурно е приятно. Виж, Лейси, шофирах четири часа от Палм Харбър. Искам да разбера какво се случи. Трябва да ми кажеш. Не беше катастрофа, нали?

— Не, не беше.

— Добре, слушам те.

— Ще поговорим, но преди това ще те попитам нещо. Още ли използваш същите телефони като преди месец.

Той се замисли за секунда и отговори:

— Един от тях.

— И къде е той в момента?

— На яхтата. В Палм Харбър.

— Карлита там ли е?

— Да, защо?

— Обади й се веднага и й кажи да намери телефона и да го хвърли в морето. Моментално! Нямаш избор.

— Разбира се. — Майърс извади телефон за еднократна употреба и изпълни заръката й. Когато приключи разговора с Карлита, каза: — Добре, сега ми разкажи всичко.

— Това е само част от историята.

— Да я чуем.

Докато Лейси разказваше, Майърс понякога демонстрираше разкаяние, друг път изглеждаше безразличен към трагедията.

— Каква грешка — промърмори той неведнъж, докато Лейси обясняваше как са клъвнали въдицата на информатора. — Направиха ли аутопсия?

Доколкото й беше известно, никой не беше споменавал за аутопсия.

— Не, защо да правят?

— Не знам. Просто съм любопитен.

Лейси затвори очи и започна да потупва челото си като в транс.

— Какво? — попита Майърс.

— Той имаше лампичка на челото, като миньор.

— Казва се челник.

— Да, струва ми се. Вече го виждам. Погледна ме през разбития прозорец.

— Видя ли лицето му?

— Не, светлината беше твърде ярка.

Тя притисна длани към очите си и внимателно разтри челото си с пръсти. Мина минута, после още една. Майърс попита предпазливо:

— Видя ли втория човек?

Тя поклати глава.

— Не, образът изчезна. Знам, че бяха двама, две едри фигури, които обикаляха. Единият с челника, а другият, мисля, имаше обикновено фенерче. Чух стъпките им по натрошеното стъкло.

— Казаха ли нещо?

— Нищо не помня. Бях зашеметена.

— Не се съмнявам, Лейси. Имала си мозъчно сътресение. То е оплескало работата с паметта ти.

Тя се усмихна, изправи се и отиде до хладилника да извади портокалов сок.

— Какви бяха мобилните? — попита Майърс.

— По-стар модел блекберита, служебни, на КСЕ. — Тя наля две чаши и ги постави върху масата. — Аз имам айфон, но го бях оставила тук. Хюго използваше служебния си телефон за всичко. Не съм сигурна дали имаше друг мобилен. Според нашия компютърен специалист никой не може да хакне служебните ни телефони.

— И още как! Могат да наемат хакери за съответната сума.

— Нашият човек ни уверява, че няма основания за тревога. Освен това се опита да проследи телефоните, но няма сигнал, така че най-вероятно са на дъното на океана.

— Аз се тревожа за всичко. Затова още съм жив.

Лейси застана до високия прозорец на кухнята и погледна към облаците. С гръб към Майърс попита:

— Е, кажи ми, Грег, какво спечелиха от смъртта на Хюго?

Майърс се изправи да се поразтъпче. Отпи от портокаловия си сок и каза:

— Искали са да ви сплашат. Някой е дочул, че душите, и са реагирали. В очите на полицията изглежда като нещастен случай, но вземането на мобилните телефони изпраща послание до теб и колегите ти.

— Възможно ли е аз да съм следващата?

— Не. Била си им в ръцете и лесно са можели да те довършат. Един убит е достатъчно предупреждение. Ако нещо се случи с теб сега, върху тях ще се стовари цялата тежест на федералното управление.

— Ами ти?

— О, аз никога няма да бъда в безопасност. Първата им цел ще бъде да намерят Грег Майърс, който и да е той, по дяволите, и да го очистят без много шум. Само че никога няма да ме открият.

— А могат ли да спипат Къртицата?

— Съмнявам се.

— Много неясноти има, Грег.

Той се приближи до прозореца и застана до нея. Беше заваляло и капките се стичаха по стъклото.

— Искаш ли да се откажеш? — попита той. — Мога да оттегля жалбата и да си продължа живота. Ти също. Достатъчно кръв се проля. Животът е твърде кратък.

— Не мога да го направя, Грег, вече не. Ако се откажем, те отново ще победят. И Хюго ще е загинал за нищо. КСЕ ще стане за посмешище. Не, оставам в играта.

— И какъв ще бъде ендшпилът?

— Корупцията ще бъде разобличена. Макдоувър, Дюбоуз и компания ще бъдат обвинени и съдени. Къртицата ще си получи наградата. Смъртта на Хюго ще бъде разследвана и виновниците ще си понесат отговорността. Джуниър Мейс ще излезе на свобода, след като петнайсет години е лежал в затвора със смъртна присъда. А убиецът на Сон Разко и Айлийн Мейс ще бъде съден.

— Друго?

— Не, това би трябвало да ми запълни времето през следващия месец и нещо.

— Не можеш да се справиш сама, Лейси. Трябва ти сериозна помощ.

— Така е и точно тук е мястото на ФБР. Те имат нужните ресурси и опит за разлика от нас. Ако искаш този случай да бъде разплетен и лошите — разобличени, трябва да отстъпиш за ФБР.

— Надяваш се, че те ще разследват?

— Да, но може и да възлагам прекалени надежди.

— Кога ще се обърнеш към тях?

— Едва ли ще се намесят, ако преди това не се задействаме ние. Както знаеш, те никак не обичат да си врат носа в индианските дела. Затова планът ни е да връчим жалбата ти на Макдоувър. Тя ще разполага с трийсет дни да реагира. Ще действаме стъпка по стъпка.

— Лейси, трябва винаги да пазиш самоличността ми в тайна. Ако не можеш да ми обещаеш това, още сега се оттеглям. И няма да работя директно с ФБР. Ти можеш да го направиш, а аз ще ти давам цялата информация от Къртицата, но без да контактувам с тях. Ясно?

— Ясно.

— И внимавай, тези хора са опасни и готови на всичко.

— Знам, Грег. Та нали те убиха Хюго.

— Така е и много съжалявам. Иска ми се изобщо да не ви се бях обаждал.

— Вече е твърде късно.

Той извади от джоба си тънък телефон с предплатена карта и й го подаде:

— Използвай го през следващия месец. И аз имам такъв.

Лейси задържа телефона в дланта си като открадната вещ, но накрая кимна.

— Ами добре.

— След трийсет дни ще ти изпратя друг. Дръж го винаги до себе си. Ако попадне в неподходящи ръце, край с мен, а твоите шансове също няма да са по-добри.

Тя остана до прозореца, докато колата под наем с номера от Охайо изчезна, и стисна евтиното апаратче, чудейки се как, за бога, се е забъркала в тази каша. През деветте години, откакто работеше в КСЕ, най-интересният й случай беше свързан със съдия от окръг Дювал, който оказваше сексуален тормоз върху красиви жени по време на трудните им бракоразводни дела в неговата съдебна зала. Тормозеше и стенографките, деловодителките, секретарките, всяка жена с хубава фигура и с лошия късмет да попадне край него в съда. Лейси го принуди да подаде оставка и по-късно той влезе в затвора.

Само че това сега беше съвсем различно.

Неизбежно бе да започне отново да шофира, а тя не беше готова за това. Никога нямаше да бъде, така че не й оставаше избор. Съседът й Саймън се съгласи да се качи в колата с нея, за да й дава кураж. Лейси неуверено се приближи към малкия форд под наем, предоставен й от застрахователната компания предишния ден. Отвори вратата и бавно се настани зад волана. Стисна го здраво и усети по пулсиращите си длани колко силно бие сърцето й. Саймън се качи, сложи си колана и й предложи да направи същото. Лейси пъхна ключа, запали двигателя и остана да седи като парализирана, докато климатикът постепенно заработи.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я Саймън. — Ще бъде лесно.

— Изобщо не е лесно.

Лейси предпазливо премести скоростния лост на задна и отпусна спирачката. Когато колата потегли, тя усети как й се завива свят и отново натисна спирачката.

— Хайде, Лейси, по-смело — подкани я Саймън с типичната си британска твърдост. — Нямаш избор.

— Знам, знам.

Тя отново отпусна спирачката и потегли бавно назад. Зави и излезе от паркомястото, после спря и премести лоста на позиция D. На малкия паркинг пред сградата не се движеше друга кола, но Лейси въпреки това се страхуваше от околните автомобили.

— Хайде, Лейси, трябва да престанеш да натискаш спирачката, за да тръгне колата — прекалено бодро я подкани Саймън.

— Знам, знам — промърмори тя.

Колата се плъзна напред, после зави и спря до улицата, която беше почти пуста в работния ден.

— Завий надясно — подкани я той. — Не виждам коли насреща.

— Ръцете ми са потни — каза тя.

— Моите също. Вътре е адски горещо. Хайде, Лейси, потегляй. Справяш се чудесно. Всичко е наред.

Тя зави по улицата и натисна газта. Не можеше да се отърси от спомените за последното си шофиране, но полагаше усилия. Мърморенето под носа й помагаше, затова не спираше да повтаря:

— Получава се, получава се.

— Страхотна си, Лейси. Дай малко по-бързо, моля те.

Лейси погледна стрелката на скоростомера, която наближаваше трийсет километра в час, и започна да намалява заради знака „Стоп“. Подмина една пряка, после още една. Петнайсет минути по-късно се върна пред дома си с пресъхнала уста и плувнала в пот.

— Още едно кръгче? — предложи Саймън.

— Дай ми един час. Трябва да полегна.

— Както искаш, скъпа. Само ми звънни.