Таен свидетел

35

Най-мръсната работа на Вон вършеше стар наемник, известен като Делгадо. Не беше ясно дали това е истинско име или поредната измислица в света на Вон.

Делгадо беше управител на бар — на една от многото златни кокошки и перални за пари, но в действителност беше ценен за организацията с допълнителната си дейност. Беше невероятно сръчен с оръжията, машините и електрониката. Делгадо беше откарал Сон Разко в дома на Мейс и преспокойно беше застрелял него и Айлийн в спалнята, след което бе изчезнал безследно. Час по-късно бе срещнал Джуниър в някакъв бар и го беше почерпил.

След процеса на Джуниър Делгадо отведе първия доносник, Дигър Роблес, на среднощно плаване и го пусна насред Мексиканския залив с вериги на глезените. Вторият доносник, Тод Шорт, се размина на косъм с куршума от ловна пушка, насочена към главата му от Делгадо. Куршумът щеше да улучи лявото му ухо, преди което и да е от двете му уши да чуе изстрела, само че в полезрението му се появи и друга глава и Тод оцеля. Постъпи умно, като избяга. Делгадо за малко да го спипа в Оклахома.

Фаталната грешка в кариерата на Вон се оказа изборът му Клайд Уестбей, а не Делгадо да очисти Хюго. Избра аматьор вместо професионалист. Мотивите му бяха непоклатими: никой никога не би заподозрял Клайд, нямаше да участват оръжия, операцията беше относително проста, а Вон искаше Клайд да се издигне в организацията. Виждаше у него дарба и се нуждаеше от още по-дълбока лоялност от негова страна. Забъркаше ли го в по-зловещо престъпление, Вон щеше да го притежава до живот. Решаващият фактор обаче, който изникна едва в последната минута, беше внезапната бъбречна криза на Делгадо — толкова силна, че го вкараха в болница за три дни. Непоносимата болка започна броени часове след като той бе проникнал в колата на Лейси и бе повредил колана и въздушната възглавница на дясната седалка. И тъй като Делгадо временно излезе от играта, а трябваше да се действа спешно, Вон инструктира Хенк да посети Клайд и да го запознае с плана.

Делгадо живееше в свят на охранителни камери и никога не би допуснал да бъде заснет пред магазина на Фрог.

Тъй или иначе, бъбреците му вече бяха изхвърлили камъните и той се беше върнал в бизнеса. Паркира малкия си червен пикап с надпис „Контрол на вредители Блан“ на алеята пред малка къща до голф игрището, на около осем километра северно от залива. Комплексът беше затворен, но Делгадо знаеше кода. Фирма от Бахамите беше построила комплекса. Фирма от Невис беше собственикът на фирмата от Бахамите. Някъде нагоре по веригата се намираше Вон Дюбоуз. Собственичката конкретно на тази къща беше в съда, където прекарваше по-голяма част от работното си време. Тя стенографираше важните дела на съдия Макдоувър, която й беше отправила разумното предложение да си купи това местенце.

Делгадо беше облечен в спретната униформа — червена риза и червено кепе — и носеше доста голяма пръскачка, сякаш се канеше да унищожи всяко насекомо в тази част на щата. Натисна звънеца на входа, но знаеше, че вътре няма никой. Сръчно пъхна тънка отвертка между вратата и касата и завъртя топката на бравата. С правилния ключ нямаше да отвори по-бързо. Затвори зад себе си и се ослуша за алармата. Няколко секунди по-късно тя забибитка. Още трийсет секунди и щеше да запищи. Делгадо пристъпи към панела зад вратата и спокойно набра петцифрения код, който беше хакнал от охранителната компания. Пое си дълбоко въздух и се наслади на пълната тишина. Ако кодът беше сменен междувременно, той просто щеше да излезе и да отпраши с колата.

Надяна тънки гумени ръкавици и провери дали предната и задната врата са заключени. Вече можеше да действа спокойно. Имаше две спални. Голямата очевидно се ползваше от собственичката, а в по-малката имаше евтино легло на два етажа. Делгадо знаеше, че жената живее сама. Беше на четирийсет и три години, разведена, без деца. Прерови чекмеджетата на скрина й, но намери само дрехи. Не откри нищо и в шкафовете в двете бани. В тесния разхвърлян кабинет имаше настолен компютър и принтер върху бюро с чекмеджета. Той бавно и методично прегледа всяко чекмедже, всяка папка, всеки лист.

В къщата й имаше някой! Джо Хелън Хупър докосна с пръст дисплея на айфона си. Телефонното приложение я предупреди, че алармата й е деактивирана в 9:44 ч., преди две минути. Тя отново докосна дисплея и намери видеозаписа. Камерата, скрита във вентилатора на тавана в кабинета, го беше заснела, докато прекосяваше стаята. Бял мъж на около четирийсет години, със смешна червена риза и шапка, който се преструваше на някой друг. Камерата, скрита във вентилационната шахта над леглото й, го беше заснела, когато влезе в спалнята й и старателно претърси чекмеджетата на скрина й. Докосна всяко нещо.

Тя преглътна мъчително и се постара да запази самообладание. Седеше на пет-шест метра от съдия Макдоувър в главната съдебна зала в Стърлинг и чакаше група адвокати, които се бяха скупчили край ложата на журито и се мъчеха да стигнат до някакво решение. За щастие, нямаше съдебни заседатели — госпожа съдийката само разглеждаше искове.

Пред Джо Хелън беше стенографската й машина върху висока поставка. На масичката отстрани бяха оставени бележник, папки и айфонът й, който тя се постара да поглежда небрежно, без да издава тревогата си. В къщата й имаше мъж, който се ровеше в бельото й. В момента той затваряше едно чекмедже и преминаваше към долното.

Един от адвокатите заговори и Джо Хелън започна да записва. Беше незначително изслушване по безсмислено дело, пък и ако пропуснеше някоя дума тук-там, винаги можеше да направи сверка с фонограмата. Мислите й препускаха шеметно. Беше ужасена, но впери поглед в адвоката, по-специално в устните му, и се помъчи да се съсредоточи. Мобилното приложение щеше да направи видеозапис с четирите камери, скрити в дома й, така че нямаше да пропусне нищо, когато го прегледаше по време на обедната си почивка.

Хайде, запази спокойствие и си придай отегчен вид, докато записваш юридическите им дрънканици със скорост двеста думи в минута, заповяда си тя. След осем години безукорна работа като съдебна стенографка тя можеше да го прави дори насън. Само че сънят беше друг проблем.

Решителният момент най-сетне настъпи. През последната седмица госпожа съдийката се издаде чрез рязката промяна в поведението си. Тя не се славеше с мило и любезно отношение към хората, но винаги проявяваше към Джо Хелън професионална вежливост, затова двете общуваха приятно, понякога обсъждаха и се смееха на неща, случили се в съдебната зала. Не бяха близки приятелки, защото Клодия беше твърде надменна и не поддържаше обикновени приятелства. Тя пазеше цялото си внимание за Филис Търбан — личност, която Джо Хелън познаваше добре, макар да не я беше виждала на живо.

Клодия не беше на себе си още от деня, в който се появиха служителите от КСЕ и й връчиха жалбата. Стана по-напрегната и някак дистанцирана. Личеше си, че е разсеяна и притеснена. Тя обикновено владееше емоциите си и не се поддаваше на настроения. Напоследък обаче, особено през последните няколко дни, беше избухлива и рязка с Джо Хелън и дори се опитваше да я избягва, като в същото време се стараеше да прикрива чувствата си с престорена усмивка и с по някой насърчителен коментар. Цели осем години двете прекарваха всеки работен ден в една и съща зала. Джо Хелън веднага усети, че нещо се е променило.

Ами алармата? Охранителната й система беше нова, с датчици на всеки прозорец и врата, инсталирана от Кули преди два месеца. След като я беше обезвредил, мъжът с червената риза и шапка явно беше професионалист.

Кратка пауза, докато адвокатът търсеше някакъв лист, и Джо Хелън хвърли поглед към телефона си. Едва виждаше нахлулия в дома й мъж, който ровеше в дрехите й. Дали да не се обади в полицията, за да го арестуват? Или да звънне на кварталните доброволни патрули? Не, обажданията оставяха следи, а напоследък сякаш повечето следи водеха обратно към Джо Хелън.

Двамата адвокати внезапно заговориха едновременно — нещо, което в нейния свят се случваше всеки ден, и тя сръчно ги раздели в протокола, без да пропусне и думичка. Смущаваше се само когато трима адвокати заговореха едновременно. Един-единствен неин поглед към съдийското място и съдия Макдоувър щеше да възстанови реда. Двете често общуваха с леки помръдвания на ръцете или лицето, но днес Джо Хелън се стараеше да не гледа към шефката си.

Мъжът, проникнал в дома й, не намери нищо уличаващо. Тя не беше толкова глупава, че да скрие документите някъде, където ще са лесно откриваеми. Бяха другаде, заключени на сигурно място. Но какъв щеше да е следващият им ход? Бяха убили човек, за да сплашат КСЕ и да попречат на разследването. Явно бяха намерили Грег Майърс и му бяха затворили устата. А сега Кули, нейният приятел, довереник, посредник и съзаклятник, или щеше да си тръгне, или вече си бе тръгнал, уплашен и, изглежда, на ръба на нервна криза. Уверяваше я, че е в безопасност, че самоличността й никога няма да бъде разкрита, но това бяха празни приказки от миналата седмица.

Съдията оповести десетминутна почивка и Джо Хелън спокойно закрачи по коридора към стаичката си, където заключи вратата и в реално време наблюдава натрапника в дома си. Той все още беше там, претърсваше шкафовете в кухнята, старателно сваляше тенджери и тигани и ги връщаше обратно точно както ги беше намерил. Не беше крадец и нямаше да остави следи. Беше с ръкавици. Накрая отиде в кабинета й, седна и се озърна. Започна да вади папки от чекмеджетата, все едно разполагаше с неограничено време.

Работеше за Вон Дюбоуз. Вече я подозираха.

Али Пачеко се отби при тях на обед да съобщи последните новини. Събраха се в кабинета на Гайзмар, край работната маса, отрупана с папки по други случаи. Али не представи самодоволно успеха им с Клайд Уестбей, но видимо се гордееше с този пробив. А най-хубавото тепърва предстоеше.

Всичките им молби за наблюдение и подслушвано бяха одобрени от федерален съдия и техническият им екип следеше десетина телефона. ФБР беше открило къщите на Ванс и Флойд Мейтън, Рон Скинър и Хенк Сколи — четирима от петимата Братовчеди. Шефът им, господин Дюбоуз, в момента живееше в голяма къща на Роузмари Бийч. Предишната вечер Хенк беше откарал Вон до лъскав ресторант близо до Панама Сити, където двамата се срещнаха с трети човек, който се оказа надзорник на условно освободени от окръг Брънзуик. Целта на срещата не стана ясна, а ФБР не подслушваше.

Дюбоуз все още ги озадачаваше. Вече бяха единодушни, че името най-вероятно е фалшиво и че той превъзходно е съумял да живее като друг човек през последните трийсет-четирийсет години. Що се отнася до кръвното родство, миналото беше неясно. Предвид пороците на техните предци беше трудно да се определи доколко Братовчедите са действителни родственици. Но това имаше значение единствено за разкриването на истинската самоличност на Вон.

Клайд им даде имената на седем други управители. Засега ФБР бяха открили почти трийсет бара, ресторанти, хотели, търговски центрове, стриптийз клубове, магазини за алкохол, минимаркети, жилищни комплекси от затворен тип и голф игрища, за които се смяташе, че се управляват от осем души, включително Клайд. Всеки отделен обект беше собственост на офшорна компания, повечето регистрирани в Белиз, на Бахамите или на Каймановите острови. Разследването им се разширяваше с всеки изминал час. Шефът в Джаксънвил им предоставяше всички необходими хора и ресурси, за които Талахаси помолеше. Луна, прекият началник на Пачеко, беше зарязал всичко друго и ръководеше операцията. Прокуратурата беше предоставила четирима юристи, които работеха с ФБР.

Пачеко беше превъзбуден и делови. Беше зает с операцията по двайсет часа дневно и не проявяваше почти никакъв интерес към Лейси, поне не извън офиса. Когато Пачеко си тръгна, Гайзмар я попита:

— Виждаш ли се с него?

— Току-що се видях.

— Знам, но нямам това предвид.

— Обядвахме веднъж, вечеряхме два пъти и два пъти до среднощ пихме вино в апартамента ми. Мисля, че го харесвам, но нещата се развиват много бавно.

— Е, при теб не е ли винаги бавно?

— Да. Това сближаване притеснява ли те?

— Донякъде. Не е много редно.

— Двамата го обсъдихме. От един отбор сме, но не сме в една и съща служба. Той не може да излиза с друг агент в този град, но техните правила не важат за мен. Искаш ли да сложа точка?

— Ами ако кажа „да“?

— Ти си шефът и ще ти се подчиня. Той ще бъде тук и по-късно. За никъде не е тръгнал.

— Не те карам да го правиш. Според мен с него ще ти е добре, просто внимавай какво говориш. Бъди сигурна, че не ни казва всичко.

— Така е, но той знае много повече от нас.